All
V глава “Боляровия хан “
Яне обиколи землището и се прибра в хана. Жените бяха почистили двете стаи, бяха измили джамовете и пода. Зад вратата все още се намираше паралията. Яне отиде И прибра коня. Звездица беше загряла и като че ли беше благодарна на Яне за разходката. След това Яне взе брадва и започна да сече дърва. Пролетта все още не беше достатъчно топла, стените на стаичките бяха студени и влажни, те трябваше да изсъхнат и да се стоплят. Нацепи доста дърва. След това отиде и накладе огън. Сега вече жените се заеха да сготвят нещо. В стопанството на Боляровия хан не беше останало нито едно животно, затова решиха да сварят леща. Яне носеше със себе си и фасул, но неговото приготвяне щеше да отнеме повече време. Яне остави жените да готвят, а той отиде в другата стая, там където беше сандъкът. Вляво от вратата видя пирон, на който Божура беше оставила връзката с ключове, същите тези, които й беше дала Василка и с които не успя да отвори вратата на кесиджийската къща в Истанбул.
През следващите дни Яне остана да спи в стаята, в която беше сандъкът. Така той се чувстваше по-сигурен. В сандъка държеше и дрехите си, а между техните катове слагаше пищовите, меча и двете ками. Чувстваше се уморен. Искаше вече да спре с убийствата и с хайдушкия живот, вече беше стар и изтощен. По цели вечери стоеше с отворени очи и гледаше тавана. Искаше да промени живота си. Това, че отново беше тук, бе като сън за него. Понякога сутрин се събуждаше и дълго време не можеше да се сети кой е и къде се намира.
В другата стая двете жени спяха на по-топло. На тях също им беше трудно да заспят и по цели нощи си говореха. Двете бяха разделени една от друга повече от десет години и сега бързаха да си разкажат всичко, което им се беше случило. Яне ги слушаше и този шум радваше сърцето му.
Яне не се бръсна 40 дни. Той се сети за думите на Василка, че кога-то умре змей, другият змей не бива да се бръсне 40 дни. Това, освен изява на уважение, се правеше и за да не може “сянката” на мъртвия змей да влезе през порязаното място в живия и така в неговата душа да се вселят две змейски души. Това щеше да разкъса същността на змея.
През това време Яне подготви хана отново да се използва като хан. Той вече беше взел решение. Щеше да се опита да изпълни мисията на Вълчан и Велко като започнеше от тук, от Боляровия хан. Щеше да го направи без да е кесиджия, пехливан или каук, а като обикновен човек. Нямаше да събере парите с обири и убийства, а щеше да ги спечели с кърска работа и от хана. Разбира се, това нямаше да стане бързо, но той вече нямаше и за къде да бърза.
Хората минаваха покрай хана и дори не се отбиваха, явно от много
Токораз Memo
428
Ятаган и Меч
време дядо му го беше затворил. Яне стегна хана, отвори портите и зачака. Мина много време преди хората да свикнат, че ханът работи и е готов да ги подслони.
Жените работеха на къра и в същото време му помагаха в хана. Яне също сееше, копаеше, ореше и обработваше земята. От толкова години не беше работил на къра. Сега веднага се сети колко тежка е кърската работа и животът на селяните. С част от парите Яне купи няколко овце, кози и кокошки. Така поне щяха да имат мляко, яйца и месо. Хората в хана трябваше да се хранят с нещо. Така дните на тримата минаваха като през целия ден бяха заети и работеха до късно. Чак до тъмно Яне доеше овцете и козите и не си лягаше преди да се увери, че всичко е наред както с нивите, така и с хана, и с добитъка.
Така мина лятото. Земята на хана беше много и Яне едва смогваше да се справи. Трябваха му помощници и някой да го отменя. Когато настъпи есента и трябваше да се прибира реколтата, Яне реши да наеме хора, които да им помагат. След толкова време в харема Ирис се беше изнежила. Яне се чудеше дали красивата жена не съжалява, че я беше освободил. Той беше сигурен, че в Истанбул тя беше живяла много по-лек и изискан живот.
Един ден Яне тръгна към Станимака, яхнал Звездица. Той обикновено редуваше двата коня, за да могат и двата да са във форма, и да се радват на движението, но сега избра Звездица, защото другият кон някога беше принадлежал на Кара Мустафа и не искаше някой да познае коня и да се досети кой е Яне. Вече не искаше да го преследват като диво животно, цялото това воюване му беше дошло “до гуша”. Когато стигна до Станимака, у него спонтанно се породи желанието да продължи. Знаеше, че има бърза работа, но се довери на “змейското” усещане. Досега това чувство не го беше подвеждало. Благодарение на него той се беше видял с дядо си, който умираше. Затова сега реши отново да се довери на това усещане. Не спря в Станимака, а продължи за Бачкьой. Там трябваше да са Кара Тозю и Сотир. Докато яздеше, Яне не спря да мисли за това чувство. Чак сега осъзна каква е голямата сила на змейовете, така както биваха описвани в приказките и песните. Всъщност змейовете не бяха приказни същества, а хора. Голямата им сила не беше само физическа, а и мисловна. Те можеха да скачат, да се борят и да се бият, но тяхното най-голямо оръжие беше бързината и това, че можеха да предусещат какво ще направят другите, както и да предчувстват какво им е приготвил Бог. Така змейовете, за разлика от обикновените хора, не вършеха нещата след събитията и не можеха да бъдат изненадани. Тази бързина и предчувствието им помагаха да “виждат” в бъдеще
IV том “Войвода”
429
V глава “Боляровия хан “
то и защото все пак имаха и човешка - “къпинчовска” същност, да не изпреварват момента, но да се намират в настоящето, да вършат нещата както трябва, да бъдат “тук и сега”.
Докато мислеше над всичко това, Яне не усети как стигна пред портата на Маноловата къща. Както си беше на коня, Яне потропа. Отвътре се чу яростен лай. Яне позна гласа на Вихрушка, колко много му напомняше за Буря. Яне се сети как кучката го беше спасила, дори в сетния си миг. Той скочи от коня, за да бъде по-близо до Вихрушка и в този момент към нейния глас се присъединиха още няколко дебели кучешки гласа. На Яне му се стори, че се намира пред портите адове и демоните от другата страна копнеят да разкъсат душата му. Настръхна.
- Кой е? - чу се женски глас отвътре.
- Аз съм Яне Боляров, търся Сотир или Кара Тозю.
Жената каза нещо, но Яне не я чу добре. След това лаенето на кучетата се отдалечи, тя сигурно ги затваряше някъде. Скоро чу как дървеното резе от вътрешната страна на портата се премести и портата се отвори. Яне пристъпи вътре, кучешкият лай стана по-силен и им пречеше да се чуват. Кучетата сигурно усещаха, че някой влиза в двора на къщата. Яне беше сигурен, че никой от селяните не смееше да минава дори близо да оградата на тази къща, а камо ли да влезе вътре. Яне огледа жената. Тя беше на видима възраст около 35-40 години.
- Ей сега ще ги повикам - каза тя и потъна в малката вратичка на къщата. Яне върза Звездица за смокинята и седна на добре познатата му пейка. Кучетата като че ли се успокоиха, но при всеки шум, който конят издаваше, те скачаха и отново започваха да лаят.
- Ей, псу, да мълчите! - извика някой. Яне погледна и видя Кара Тозю. Разгърден, с наметнат елек върху раменете си, от бялата му риза се подаваха ситни, къдрави, бели косъмчета, които правеха гърдите му да изглеждат като че ли там е навалял сняг. Мъжът беше гологлав, а косата, която беше останала, беше толкова малко и сплъстена, че въобще не можеше да прикрие кръглия му череп. Мустаците на стария му байрактар обаче все така стърчаха настрани, по страните му обаче имаше бяла четинеста брада.
Сърцето на Яне лудо заби в гърдите му. От колко време познаваше Кара Тозю? Стана и тръгна към мъжа. Кучетата отново залаяха. Мъжът вървеше към Яне, като че ли не го познаваше.
- Я, войводо?! - извика по някое време той и скочи срещу него е разперени ръце. - Войводо! - мъжът го прегърна и за пръв път Яне усети колко е отслабнал байрактарят. Колко много бяха преживели двамата. Яне все още носеше пищова, подарен му от Кара Тозю. - Жив си, войводо! Какво правиш тук?
Токораз Memo
430
Ятаган и Меч
Ако мъжът, който го прегръщаше и го стискаше силно, беше по-млад Яне сигурно нямаше да може да отговори, но сега той каза:
- За вас съм дошъл! Исках да дойда да ви видя!
- Ех! - въздъхна мъжът и го пусна. - За нас ли си дошъл, войводо?
- За теб най-вече.
- Аз сега не мога.
- Какво? - Яне беше изумен. Не беше очаквал такъв отговор от стария си байрактар. Яне познаваше много добре Кара Тозю, той беше готов на всичко, за да хване гората. Толкова ли се беше променил мъжът пред него? Дали Сотир не беше успял да зарази и него с отчаянието си?
- Знам, че си стар, Кара Тозьо, но аз за друго говоря.
- Не ми викай вече Кара Тозю, войводо! Аз вече не съм байрактар и каук даже не съм. Всички вече ми викат Тозю Църнио. Не искам хората да ме свързват с оня, който бях! Аз съм сянка на оня човек! Остарях, войводо!
Яне не можеше да издържи да гледа така байрактаря си, да вижда тъжното самосъжаление, в което беше изпаднал този, който винаги му е бил като пример за борбеност.
- Добре, Тозьо. Но аз не съм дошъл да те взимам с мен в планината. То сега вече е много късно. Исках да те видя как си.
- Не съм добре, тежко ми е. Имам малък повод за радост.
Яне отдъхна.
- Каква радост?
- Сотир. Сотир реши да се ожени.
- Какво?! - Яне наистина беше изумен.
- Нали видя тази жена?! Тя е вдовица, може би е ялова, не знам, но няма деца. Тя се грижи за Сотир и много му помага, помага и на мен.
- Радвам се! Наистина се радвам! Той, Сотир, как е? Започна ли да излиза?
Този, който някога се наричаше Кара Тозю, а сега Тозю Църнио, само поклати глава и Яне разбра, че Сотир е все така саможив.
- Не е излизал из селото. Той и затова се жени за тази жена, само нея вижда. Все пак така е по-добре.
Яне искаше да попита дали Сотир все още го обвинява, но не посмя.
- Ех, войводо, войводо! - Тозю го милваше по раменете и си личеше, че не може да му се нарадва. На колко ли години беше вече старият му байрактар? Докато Яне пресмяташе наум, Църнио го побутна и двамата седнаха на пейката под смокинята. Личеше си, че мъжът, който сега беше много повече побелял и не се разбираше защо някога са му викали Кара, иска да си поговорят. Яне го гледаше. - Колко искам да тръгна с теб!
Яне също искаше. Нуждаеше се от човек като Кара Тозю, който да му
IVтом “Войвода”
431
V глава “Боляровия хан “
помага с хана и земята. Той все още не можеше да разбере защо байрактарят му не искаше да тръгне с него.
- Кара Тозьо.
- Тозю. Тозю Църнио - поправи го мъжът.
- Теб да не те е страх някой да не те познае и да ти отмъсти за хайдутските години или си задирял някакви булки… - като каза това Яне се усмихна, намигна съучастнически и сръга байрактаря в ребрата. Чак сега разбираше защо Кара Тозю толкова държеше да му вика Църнио, макар че това едва ли щеше да помогне. Яне беше сигурен, че мъжът пред него се страхува да не го преследват заради хайдутството му. Стана му и смешно, и тъжно. И какво име само си беше избрал, та то с нищо не се различаваше от старото му? - Не съм дошъл да те викам в чета. За мен четническият живот приключи, вече никога няма да хващам гората. Сега съм решил да живея там, където съм роден. Това е съвсем близо до Станимъка. Имам хан и много земя, но няма кой да ми помага да я обработваме, а богата е земята около Боляровия хан, но иска твърда ръка и много работа - Яне се слушаше и разбра, че говори като най-обикновен селянин. Сега, когато заговори за това, той осъзна колко много обичаше земята. Сети се какъв възторг предизвикваше у него, когато впрегнеше коня на Кара Мустафа и започнеше да “пуска” една до друга равните бразди, една до една, една до една. Равни, дълбоки, красиви, той не нараняваше земята, а я рисуваше и чертаеше по нея, както ханъмите рисуват по очите си с молив или по телата си с къна. Тази рисунка обаче беше много по-красива, защото беше връзката между Яне и неговата майка-земя. Той не сееше и не жънеше, а правеше земята да изглежда красива. Нивите отново оживяха и се оцветиха с различни цветове. Земята забременя и започна да ражда и той знаеше, че я прави щастлива, защото земята обича да е майка и да ражда. Тя обича хората да се грижат за нея, а тя да ги отглежда и изхранва. Тази любов беше взаимна и сега, когато се намираше толкова далеч от Тракия и навътре в Родопа планина, Яне усети тази връзка, защото отдалеч тя се виждаше и се усещаше по-силно. Яне се сети как мирише току що изораната земя и зрялото зърно жито, което той обелваше само с едно претриване между силните си и напукани длани. Той беше станал селянин и малко беше останало в него от войводата. Дали това нямаше да отблъсне Кара Тозю от него?
- Не мога, войводо!
- Не си чак толкова стар, Кара Тозьо!
- Не е заради старостта, войводо! То, ако зависеше само от мен, аз не в Боляровия хан, в пъкъла бих те последвал, но сега не мога. Да минат още две-три години и ще дойда при теб.
Токораз Memo
432
Ятаган и Меч
- Две-три години? За какво са ти тези години? - изуми се Яне. - Кара Тозьо, по-млад няма да станеш!
- Не е заради мен, войводо!
- Но той, Сотир, е вече голям и щом ще се жени, ти какво ще правиш тук, ще им светиш ли?
- Не става въпрос за Сотир. Ела да ти покажа!
Кара Тозю се навдигна и тръгна да води Яне към къщата. В този момент оттам излезе Сотир. Яне беше забравил лицето на своя другар, но сега, когато го видя отблизо, без да иска се дръпна назад. След това преживя ужаса и отвращението си от накълцаното и обезобразено лице и прегърна приятеля си.
- Войводо! - мълвеше Сотир и го прегръщаше силно. За пръв път Яне виждаше сина на Манол толкова развълнуван.
- Чувам, че нещо ще се жениш?! - каза Яне, усмихвайки се, когато Сотир го пусна от прегръдката си.
- Ех, войводо, добре си ни дошъл!
- Добре заварил! - отвърна Яне.
- Да, войводо, смятам да се оженя. Тук една женичка се грижи за мен и тя клета като мен. Останала от млада сама. Вдовица. Няма деца, смятам да я взема да ми бъде жена.
- Добре! Добре си намислил! - Яне наистина се радваше. Той изпитваше някаква гузност към Сотир. Първо, защото заради него баща му беше намерил смъртта си. Яне си спомни онзи момент от битката при Караджов камък, когато се беше забавил преди да простреля Глигорко. Тогава Манол го беше пропуснал да мине пред него и затова беше убит от турците. Спомни си раняванията на Сотир - и двете бяха заради него. Едното беше от Кара Мустафа, когато го преследваха, за да си върнат Ирис и Божура. Тогава бяха успели да върнат само Божура. Другото раняване беше в подземието на кесиджийската къща в Истанбул. Всички злини на Сотир се бяха случили заради Яне или когато той беше близо до него. Сотир като че ли поемаше болката, страданието и раните му, а Яне продължаваше борбата.
Маноловият син явно искаше да си говорят още, но Кара Тозю го побутна и Яне влезе в къщата. Надясно се намираше онази стая, в която той беше спал толкова пъти. Това беше най-тьжната къща, която Яне беше виждал. Всеки път, когато се намираше тук, нещо лошо се беше случвало. Спомни си Айше, как беше пометнала и умряла. После се сети за Велко, а после и за Диньо Циганара. Тази къща беше свързана с толкова много мъка.
Кара Тозю обаче го вкара в голямата соба. Вътре беше мрачно, а тава
IV том “Войвода”
433
V глава “Боляровия хан “
нът беше нисък. По нищо не си личеше, че това е къща на голям майстор строител. Гредите бяха криви и опушени. Може би къщата беше строена много преди Манол да се е родил. Не след дълго очите на Яне привикваха към мрака. Тогава видя жената, седнала на широкото дървено легло, с гръб към него. Кара Тозю го водеше точно натам. Яне се приближаваше до жената и не знаеше какво ще види. Дали това беше същата жена? Дали няма и тя да е обезобразена от някаква коварна болест? Яне пристъпваше внимателно и беше готов за всяка гледка. Тогава постепенно зад гърба на жената Яне го видя. Това беше малко дете, почти бебе, то беше облечено в малки дрешки, лицето му беше обвито в черен мъх. Дете! Това ли беше тайната? Явно Сотир и жената вече имаха дете. Яне се усмихна, това беше хубаво. Едно дете винаги е за хубаво. Яне мина и се надвеси над детето. То беше толкова малко, че още не можеше да ходи. Когато беше по гръб, махаше с крачета и ръчички, а когато го обърнеха, започваше да вдига дупе и да пълзи. Яне гледаше бебето и се усмихна.
- Вие, кога? - Яне погледна към Сотир.
- Какво кога? - попита Двойнобелязания.
- Не, не! Детето е мое - каза Кара Тозю.
- Каквооо? - Яне беше изумен.
- Да, мое е. Една женичка живееше тук с мен. Не се бяхме оженили…
Яне се сети как Кара Тозю му беше разказвал за предишните си три
жени и сега не искаше да разбира какво се бе случило и с тази. Ето защо байрактарят му не искаше да тръгне с него.
- Как се казва? - попита Яне като прекъсна думите му.
- Това е Кръстю Каратозев.
- Добре, какво ти пречи Кръстю да дойдеш с мен?
- Как какво? Как двама мъже сами ще се грижим за такова малко дете? Тук поне булката ще ми помага да го отгледам, а може и с нейните да ги отгледаме!
Яне помнеше какво му беше казал Кара Тозю, че жената може да е ялова, ето защо хитрият мъж не искаше да тръгне с него. Той беше привързан от дете и искаше Сотир и жена му да му помогнат да го отгледа. Яне се засмя. Сега всичко му стана ясно.
- Ами ако Сотир и жена му не те искат, какво ще правиш? - Яне говореше, а очите му се смееха.
- Защо да не ме искат?
- Може да не те искат - каза Яне и се засмя с глас, а детето, като чу гласа му, се спря и се заслуша.
- Защо така говориш, войводо? - питаше Кара Тозю.
- Булка, слагай масата, че скъп гост ни е дошъл на гости! - обърна се
Токораз Memo
434
Ятаган и Меч
Сотир към жената, която беше по-възрастна от него. Жената, облечена цялата в черно, оправи черната си кисирия, намести я върху косата си и стана от леглото. Яне приседна на нейното място. Кара Тозю, все така мърморещ, излезе от стаята. Сотир седна на леглото срещу Яне, така че малкият Кръстю остана между тях.
- Гледам да не заставам пред детето, да не го плаша - каза той. - Ех, войводо, толкова се радвам да те видя!
- Ти как си, Сотире, здрав ли си? - попита Яне с властен тон. Всеки път щом се изправеше пред Сотир му идваше така да говори. Не знаеше защо ставаше така. Той самият беше не по-малко обрулен от живота. Със Сотир бяха горе-долу набори, а ето, дори той, макар двойнобелязан, щеше да успее да се ожени, а Яне все така кукуваше сам.
- Добре съм, войводо!
- А радваш ли се заради сватбата?
- Какво да се радвам? То няма да е сватба като сватба. Кара Тозю се е опитал да се уговори е поповете от манастира да ни оженят тайно, те обаче не искали. Сега не знам какво да правя. Не искам да ме виждат други хора. Не искам да виждам ужаса в очите им.
- Ще го уредим! - каза Яне. - Ако трябва, ще доведем презвитера Инокентий от Араповския манастир, ако трябва ние ще отидем до там!
- Не можем да отидем, войводо, Араповския манастир е доста далеч!
- Аз искам да забера със себе си Кара Тозю, ти ще имаш ли нещо против?
- Как да имам нещо против, войводо. Ти си войводата. Ако трябва, ще се грижим за Кръстю. Тя, моята жена е послушна и тиха, каквото й кажа, това прави.
Жената вече беше застлала една паралия. Кара Тозю влезе шумно, той все така ходеше разгърден, с разкопчана риза и наметнат с елек.
- Бях до избата, донесох малко ракия - каза байрактарят, а в ръката си държеше полупрозрачно шише, в което имаше някаква мътна течност.
- Хайде да сядаме, войводо! - каза Сотир и покани Яне на масата. Тримата седнаха на ниски трикраки столчета, а жената като сянка се плъзна към леглото да пази Кръстю и да се занимава с него, за да не плаче и да не пречи на мъжкия разговор.
Яне, Кара Тозю и Сотир говориха дълго и си разказваха какво им се бе случило от последния път, когато се бяха видели. Тъй като Кара Тозю и Сотир почти нямаше какво да разказват, основно говореше Яне.
- Изпълних две много важни задачи - каза той.
- Кои, войводо? - попитаха двамата едновременно.
- Убих Кара Мустафа.
Двамата мъже скочиха на крака.
IV том “Войвода
435
V глава “Боляровия хан “
- Вярно ли е, войводо? Как го направи? Как се добра до него? - и двамата бяха много развълнувани от новината.
- Брех, мама му стара! - каза Кара Тозю и обърна чашката с лютата течност в гърлото си. То застрашително заклокочи, но после се успокои. - Претрепа го значи най-накрая, мамината му и гад! Колко хора изтре-па? Колко мъка причини?
- Убих го! - гордо произнесе Яне.
- А как го издебна? - мъжете се успокоиха и пак седнаха, а Кара Тозю отново си наля. Личеше се, че те копнеят да чуят цялата история. Яне не искаше да разказва, той само се намръщи и каза:
- Тя не е за разправяне, но пък важното е, че го утрепах. Другото, което искам да ви разкажа… - Яне опитваше да продължи, но мъжете бяха твърде шумни и бурно изразяваха радостта си от това, че Кара Мустафа вече не е сред живите. - Та, другото важно нещо е…
- Намерил си имането на Вълчан, нали, войводо? - явно изпитата ракия беше замъглила разума на Кара Тозю.
- Не! Успях да освободя Ирис!
- Наистина ли?
Този път мъжете не бяха толкова вдъхновени.
- Къде е сега Ирис? Къде е Божура? - сетиха се да попитат двамата.
- Нямаше къде да отидем, затова ги заведох в Боляровия хан.
- Защо ни обиждаш, войводо? Как така не е имало къде да отидеш, ами тук?
- Не исках да ви притеснявам.
- Къде са те сега? - попита Кара Тозю.
- Оставих ги в Боляровия хан.
- Там, при твоите роднини ли са?
- Не! Оставих ги сами. Аз вече нямам роднини, всички са мъртви!
Чак сега Яне се сети, че беше оставил жените сами в хана. Не знаеше
кой ще отседне тази вечер в хана, но не биваше двете сестри да стоят сами. Вече беше късно и тази вечер нямаше да може да се прибере, но трябваше да направи това утре.
- Искам да те взема с мен, Кара Тозьо! Кръстю ще го отгледат двете жени. Аз вече реших за себе си да не вдигам ръка с оръжие. Искам вече да живея като обикновен човек. Вече не сме кауци, каквото направихме като хайдути, направихме. Според мен аз бях най-слабият войвода на кауците. Не успях да прибавя нищо към това, което с толкова кръв и пот бяха спечелили войводите преди мен, а по-скоро загубих земите на Георги и Велко около Козбунар. Разтурих кауците и няма да предам войводството на друг каук. С мен ще изчезнат кауците и Велковия завет.
Токораз Memo
436
Ятаган и Меч
Сега съм решил да събера земя около Боляровия хан, но няма да е с кървави пари, защото кървавите пари не събират пари около тях. Решил съм да печеля пари от хана и от земята около него.
- Решил си да замениш кървавите пари с потни пари.
- Да - каза Яне и се усмихна. Сотир го каза много точно.
На другия ден вместо да се прибере към Боляровия хан Яне и Кара Тозю тръгнаха към Шейтанкьой. Яне искаше да види къщата в селото. Там беше преминала голяма част от живота му. Скоро двамата стигнаха до селото. Хората, които ги виждаха, ги поздравяваха плахо и се отдръпваха от пътя им, като че ли се страхуваха. Те явно все още помнеха това, което мъжете бяха докарали на селото. Сигурно още се говореше за това, което се беше случило в къщата.
Яне и Кара Тозю побутнаха портата и тя се откачи. Цялата къща беше разкривена. Тук бяха умрели Буря и дядо Личо. Тук Яне беше убил Ди-мо Никодимов. В този момент, докато Яне стоеше в двора на къщата и гледаше към нея, от небето се спусна бял гълъб и кацна на рамото му. Кара Тозю го гледаше като омагьосан. Яне усети религиозната почит, която старият мъж изпита към него. Яне знаеше, че Кара Тозю подозира, че не е обикновен човек, но сега той вече беше сигурен в това. През целия път двамата мъже бяха разговаряли за това как да живеят в бъдеще. Яне увещаваше Кара Тозю да се откаже от хайдутството и заедно да заживеят в Боляровия хан. Старият байрактар отначало не искаше да приеме това. Цял живот той беше прекарал като хайдут и не можеше да си представи как щеше да живее като обикновен селянин. Сега Кара Тозю възприе гълъба като ноличба изпратена от Бог. Явно така трябваше да стане, както войводата кажеше. Яне накара байрактаря да купи кош, след това двамата се качиха на покрива и оттам събраха всички гълъби. Тези гълъби бяха негови. По-скоро Божура и Шакюре ги бяха купили от Истанбул и те се бяха развъдили тук. Яне знаеше, че не бива каушка и кесиджийска къща да остава без гълъби, така че ги взе със себе си.
След това взе един от гълъбите. Не беше сигурен дали той ще свърши работа, но го пусна. На крачето му беше сложил пръстенче с молба към Инокентий да дойде в Бачкьой. След това двамата с Кара Тозю още същата вечер по тъмно се прибраха в Бачкьой. На другия ден Яне стана късно. Закуси и отиде да даде зоб на Звездица. Беше решил да се прибере в хана. Сестрите сигурно го чакаха, не биваше да ги оставя дълго сами. Яне излезе и каза на Кара Тозю.
- Готов ли си за тръгване?
- Аз съм готов веднага да тръгна, но трябва да приготвим Кръстю.
В този момент кучетата се разлаяха. Яне се насочи към кошарата, къ-
IVтом “Войвода”
437
V глава “Боляровия хан
дето бяха затворени те. Искаше да ги види. Гледката беше впечатляваща. Кучетата бяха огромни.
- Войводо, виж какви зверове излязоха от Ураган и Вихрушка!
- Тези кучета от Ураган и Вихрушка ли са?
- Да! Ураган беше убит в битката при Крива чука, но се оказа, че Вихрушка е била бременна от него. Два месеца след като ти тръгна се родиха те. Бяха три кученца. Родиха се огромни, може би затова бяха само три. Кръстихме ги така както ти ни завеща. Имената на двете мъжки кучета имат нещо общо е вятъра и в същото време съдържат “р” в името си. Нали си ни казвал, че така кучетата реагират по-добре на името си?
Яне гледаше двете кучета, които много приличаха на Буря.
- Как ги нарекохте?
- Вихър и Вятър. Ето я и Вихрушка - каза Кара Тозю и посочи към кучката. Яне я помнеше много добре.
- Откъде знаете, че Вихрушка е била бременна от Ураган?
- Вижте сам - каза байрактаряг и посочи към четвъртото куче. То беше женско, но не беше по-ниско от мъжките, а дори по-високо.
- Черно е като смъртта - каза байрактарят.
- Черна като Шейтан - каза Яне. Не можеше да има съмнение, че тази кучка е дъщеря на Ураган.
- Как се казва? - попита Яне.
- Тя ни е любимка. Толкова е палава и хитра! Нарушихме традицията и я нарекохме Сянка.
- Сянка - повтори Яне.
Кара Тозю извади Вихрушка от заграждението, тя като че ли си спомни кой е Яне и започна да си играе с него. Другите кучета като видяха това се умълчаха.
- Какво ще ги правим? - попита Яне.
- Ще ги вземем с нас - каза Кара Тозю. - Може да оставим едно на Сотир, да ги пази!
В този момент се чу пляскане на криле и върху Яне бавно се спусна бял пух, като сняг. Яне погледна нагоре, там се виеше гълъб. Повдигна ръка и гълъбът скоро кацна на ръката му. Яне отвори пръстена и там прочете: “Идвам!” Почеркът не можеше да се сбърка, той беше на Инокентий.
Яне влезе в къщата при Сотир и му каза:
- Проигуменът Инокентий пише, че ще дойде след ден-два, ние обаче мислим да тръгнем, защого съм оставил двете жени сами в хана.
- Войводо, моля те остани! Искам да си до мен в черквата, ако двамата е Кара Тозю не сте до мен, ще бъдем сами!
Яне се замисли. Това, което казваше Сотир, беше вярно. Досега гой
Токораз Memo
438
Ятаган и Меч
винаги му беше носил само болка, сега имаше възможност да го зарадва с нещо. Яне реши да остане. Привечер Инокентий дойде в Бачкьой. Вместо да остане да спи в къщата на Манол, той отиде и преспа в манастира. Току що той беше избран за игумен на Араповския манастир и направи посещение на добра воля на игумена на Бачковския манастир. На другия ден всичко беше уредено, явно бачковските монаси не бяха посмели да откажат на игумена на Араповския манастир. Инокентий беше уговорил сватбата за много ранното утро, още преди в манастира да са влезли богомолци. Един инок дойде да ги предупреди още по тъмно. Сотир се облече е чисти дрехи. Жената също се беше натъкмила. Това беше най-тъжната сватба, която Яне беше виждал. След като ги венча, Инокентий и сватбарите, които бяха едва четирима, се прибраха в къщата в Бачкьой. Игуменът разпитваше Яне за това, което му се беше случило. Всички се веселяха. Кара Тозю пи малко повече вино, а после започна да вика и да подканя останалите да пият. По някое време той излезе нанякъде. След малко дойде с едно момче, което беше втъкнало кавал в пояса си. Момчето хапна и засвири, а Кара Тозю пееше и танцуваше.
- Войводо! Ей, войводооо! Ела и се хвани при мен!
Кара Тозю танцуваше и дърпаше ту Яне, ту Сотир. Скоро всичко се успокои, Кара Тозю седна при останалите, а кавалджийчето си тръгна. Яне понечи да стане, за да тръгват е Кара Тозю, но Сотир ги помоли да останат още малко.
- Останете още малко, войводо!
- Няма да ви светим. Чака те първа брачна нощ - каза Кара Тозю като намигаше съзаклятнически на Сотир. - Ще вземем и кучетата е нас - каза Кара Тозю.
- Няма ли да ми оставете едно на мен? - попита Сотир.
- Искаш ли?
- Да, искам!
- Кое куче искаш? - попита Кара Тозю.
- Вихрушка, нея познавам най-добре, но пък знам, че ти много я обичаш.
- Щом искаш Вихрушка, ще ти я оставим - твърдо каза Кара Тозю, но и Яне знаеше, че му е тежко да се раздели с любимото си куче. Той сам много добре помнеше колко му беше трудно на него, когато се разделяше с Буря.
Преди да тръгнат Яне се сбогува с Инокентий. Двамата приятели говориха надълго и нашироко за всичко, за което се сетиха. Между другото Яне поръча на миниатюриста да му изрисува една икона на Христос Победител. Той вече беше решил да изгради параклиса до лечебното изворче, така че той щеше да стане аязмо. Там щеше да сложи иконата на
IV том “Войвода
439
V глава “Боляровия хан “
Свети Георги, която беше донесъл от Йерусалим, а Инокентий трябваше да му изрисува още по-голяма икона за Старата черква. След като се уговориха, двамата се разделиха като много добри приятели. Яне се сбогува и със Сотир, и е жена му. Пожела им здраве и много деца, макар да помнеше думите на Кара Тозю, че вдовицата май била ялова.
Скоро двамата мъже, придружавани от три кучета, тръгнаха към Станимака. Кара Тозю носеше Кръстю в торба на гърба си. Отначало момчето плачеше силно, торбата го плашеше или му беше неудобно, но скоро се успокои. Късно вечерта мъжете стигнаха до Боляровия хан. Портите бяха затворени. Жените отначало не искаха да отворят. Кучетата лаеха толкова силно, че Яне не можеше да им обясни, че са те. Скоро жените се убедиха, че е той и отвориха портите. Двете много се зарадваха на Кара Тозю. В хана нямаше никого и сестрите бяха сами. След като се порадваха на стария мъж, жените веднага поеха Кръстю. И те като Яне се учудиха, че Кара Тозю има дете. Кръстю беше много стреснат и отначало само ревеше.
На другия ден Яне и Божура се качиха на тавана на хана и там направиха място за гълъбите. Божура много се зарадва на птиците, защото те й напомняха за Шакюре. Ирис се грижеше за Кръстю и го заиграваше. Скоро момчето свикна с двете жени и им се радваше. Те го хранеха и пазеха, сега обаче жените нямаха много време, за да се грижат за него. На другия ден Яне отиде и нае аргати, които да приберат стоката от полето. В този ден Яне прати Кара Тозю до Пашакьой при Бимбелови. Той, както и Велко, беше от Бимбеловите. Яне искаше да върне Звездица на Маринчо Бимбеля. Освен това си спомни, че водачът на Бимбелови много искаше кученце от Буря, така че той избра Вятър и го изпрати като дар за Маринчо. След като свършеше тази задача Кара Тозю трябваше да отиде до Истанбул.
Докато Кара Тозю изпълняваше заръки те на Яне, вече беше прибрана цялата реколта, която земята беше родила. Кръстю растеше е дни. Когато Кара Тозю се върна, разказа на Яне за сина на Маринчо - Кралю. Този Кралю беше станал мъж, а Яне го помнеше от малък. Маринчо беше много благодарен за Вятър и изпращаше подаръци и пожелания за много здраве.
Гълъбите харесаха хана и свикнаха с него. Те се размножиха и скоро над Боляровия хан се виеше доста голямо ято гълъби.
Така Яне заживя с двете жени. През другото лято Кара Тозю си построи малка къщичка, която беше зад Боляровия хап и малко встрани, така че бунара да е пред нея. Кръстю го гледаха в хана и в къщата на Кара Тозю. Яне обработваше земите на Боляровия хан, от хана също припечелваха някакви пари. Кара Тозю помагаше много на Яне. Двамата мъже оряха, сееха и надзираваха аргатите. По някое време Кара Тозю
Токораз Memo
440
Ятаган и Меч
яхваше коня, който някога беше принадлежал на Кара Мустафа и заминаваше нанякъде. Там той се бавеше седмица-две и се връщаше. Малко след това Яне яхваше коня и също изчезваше нанякъде. Никой не знаеше къде ходят двамата мъже. Всъщност Кара Тозю ходеше в Истанбул. Там той влизаше в къщата на Адюлазиз Левни ефенди и вземаше поръчките за убийства и парите, след което се връщаше в Боляровия хан. След това Яне препасваше на гръб кармъзена торба, яхваше коня на Кара Мустафа и тръгваше да изпълни задачите. Така Яне печелеше повече пари, отколкото от земята и хана.
Годините минаваха една след друга. Ирис, по настояване на Кара Тозю, започна да се нарича Зеница. Тя се съгласи, за да забрави, че е била отвличана. Освен това искаше да заблуди хората, ако някой ден някой я потърсеше и да прекъсне всяка връзка с онази султанска наложница, която се наричаше Чичек, както и е хората, които можеха да се сетят, че е имало една Ирис, която била отвлечена от турски големец и живяла в харема на султана. Скоро всички хора, които не я познаваха досега, започнаха да я наричат Зеница. Най-близките й хора обаче, когато оставаха насаме, продължиха да я наричат с истинското й име. Ирис вече беше зряла жена. Красотата й беше толкова голяма, че когато я погледнеше, сърцето на Яне се преобръщаше в гърдите му, а дъхът му спираше. Той не знаеше какво е това. Беше сигурен, че не е влюбване, но нещо дълбоко в него се възхищаваше на красотата на Ирис. Тази красота беше зашеметяваща. Той изпитваше някакво силно първично привличане, то беше толкова дълбоко и като че ли произлизаше от недрата на същността му. Яне беше сигурен, че това е привличането на змея към самовилата. Ирис беше много красива, макар тридесет годишна тя беше запазила своята чистота и свенливост. Яне знаеше, че тя е още девица и чувстваше тази чистота. Ирис беше много нежна, тя много приличаше на майка си Гергина. Тялото на Ирис беше крехко и много красиво. Движенията й бяха нежни и завършени. Яне изпитваше удоволствие да я наблюдава. Понякога той се улавяше, че се зазяпва по нея. Яне обичаше да наблюдава отблясъците на слънцето по златните й къдрави коси. Гледаше източените й красиви пръсти и копнееше да почувства как нежно се движат по кожата му. Знаеше, че те са хладни, а кожата му е гореща. Понякога, когато Ирис се движеше или вършеше най-обикновена работа, тя го правеше така, все едно танцуваше или вършеше свещенодействие.
Един ден Ирис переше в каменното корито до бунара встрани от хана. Тя беше облечена само с бяла ленена риза. Водата беше намокрила ризата й и Яне я гледаше като омагьосан. От прането по бузите на жената се беше разляла руменина. Яне се беше зазяпал и сам не беше раз
IV том “Войвода
441
V глава “Боляровия хан “
брал кога и как беше станало това. Той гледаше Ирис и по цялото му тяло се беше разляло блаженство. Не знаеше дали Ирис го беше забелязала, а и това не го интересуваше. И в този момент Яне почувства нечий поглед откъм гърба си. Това беше същото онова змейско чувство. Обърна се и видя Божура, която го гледаше. Вече много пъти Яне беше забелязал как го гледа Божура. Той обаче си спомняше това, което се беше случило преди толкова години в “Девечи хане”.
Постепенно из съседните села плъзна слух за красотата на двете жени. Много мъже се заглеждаха по двете сестри. Нямаше мъж, който да отседне в хана, и да не се загледа по Ирис или Божура. Това много дразнеше Яне. Той знаеше, че двете жени са специални и му ставаше неприятно, когато виждаше как обикновените хора ги “изпиват” с очи. Те бяха специални и само Яне знаеше това. Те бяха Шейтанови и само той можеше да ги оцени в пълнота.
Тези, които си позволяваха открито да се загледат по тях, Яне изглеждаше остро или им изръмжаваше. Наистина, той не беше никакъв на жените, но носеше отговорност за тях, макар отдавна това вече да не бяха момиченцата Ирис и Божура. Яне не можеше да си обясни как едно толкова красиво момиче като Божура беше останало стара мома.
Скоро из околните села започнаха да говорят, че Яне не пускал други мъже до сестрите и че те му били нещо като харем. Така те бяха вече стари моми.
Един ден няколко мъже от близкото село Избеглий дойдоха да питат Яне за жените.
- Как се казваш, ханджи? - попитаха те.
- Яне. Да преспите ли сте дошли?
- Не - казаха мъжете.
Щом чу това Яне повече не ги слушаше. Той си имаше достатъчно работа и отиде да я върши. А мъжете, като се оглеждаха, се въртяха из двора на хана. Те бяха петима, а единият беше доста млад, не повече от двадесет годишен.
Скоро ги забеляза Кара Тозю.
- Какво търсите? - попита ги и той.
- Абе, дошли сме по една специална работа. Имате ли вино да пием?
- Вино имаме, ха заповядайте в хана!
Мъжете, като се оглеждаха, влязоха вътре. Поръчаха си вино и седнаха около една маса, а Кара Тозю отиде да им наточи вино от кацата. Когато го донесе, единият от мъжете, който беше с големи черни щръкнали мустаци, каза:
- Дядка, седни при нас да те почерпим!
Токораз Memo
442
Ятаган и Меч
Кара Тозю се зачуди, не му хареса, че го нарекоха “дядка”, но “слаб му беше ангелът” и винаги беше имал слабост към виното, ракията и шумните компании. Кара Тозю знаеше, че това няма да се хареса на Яне, но седна. Отначало искаше да разбере за какво са дошли мъжете и защо се държат така странно.
Скоро мъжете пийнаха и започнаха да питат:
- Дядка, ти как се казваш?
- Тозю Църнио ми викат.
- Та, Тозьо Църнио, искаме да те питаме нещо - като казаха това, мъжете се захилиха. Най-много се хилеше мъжът е мустаците. Той беше облечен в мръсни дрехи. - Кажи сега, двете жени на кого са?
- Как така на кого са? - не разбра Кара Тозю.
- Ти какъв си им?
- Никакъв - отвърна старият мъж.
- А този Яне какъв им е? Мъж ли им е или брат?
- Или баща? - изхили се друг един от мъжете.
- И той им е никакъв. Вие защо питате? - попита Кара Тозю.
- Дошли сме да си изберем жени, дядка - каза мъжът с мустаците и прегърна Кара Тозю през раменете. Старият мъж, макар вече побелял, беше с прав като струна гръб, но вече нямаше онази сила и твърдост, както на младини.
- Тази, русата кобилка, как се казва, дядка? - питаше мъжът с мустаците.
- Той не е “дядка”, това е Тозю Църнио - каза другият мъж и се изхили. Личеше си, че мъжете вече са доста пийнали и се подиграват с Кара Тозю. Те сигурно смятаха, че той е някакъв дядо.
- Аз съм вдовец - говореше мъжът с мустаците. - Пребих жена си преди година и от тогава съм ерген. Тя говореше, че съм пияница - като каза това мъжът се изхили и лигите му пръснаха над масата. - Представяте ли си, тя разправяше, че пия и че я бия! А аз, аз не пия! Всички знаят, че не пия - мъжът явно реши, че това, което каза, е много смешно, защото се разхили още по-силно. - Тая русичката е за мен. За него пък - каза мъжът и посочи към младото момче - е тази с черната коса. Той си я е харесал. Малко е стара, но той е още аджамия и има нужда от жена дето да се грижи за него и да го гледа.
Кара Тозю слушаше и се изчерви. В този момент Божура мина покрай мъжа с мустаците. Той я сграбчи за китката и я задържа, а след това я дръпна към себе си.
- Ей, булка, как ге викат? - мъжът се плюнчеше и гледаше Божура като се хилеше. - Запретни пола и ела ти да ни сипваш вино, а не този дядка! Искам ти да ни сипваш вино! Ей това момче виждаш ли го? Той те харесва и иска да му станеш жена!
IVтом “Войвода”
443
V глава “Боляровия хан “
Божура отначало не разбра какво става. Тя мислеше, че мъжете са поредните “приятели по маса” на Кара Тозю. Тя го гледаше и чакаше да ги вразуми, но той нищо не каза. Мъжът я дръпна да седне в него. Божура се дръпна. Това предизвика смеха на останалите мъже, насядали на масата.
- Твоя е! - извика мъжът с мустаците и бутна Божура към младото момче.
- Дядка, бягай да извикаш русичката за мен! - каза мъжът с мустаците, като побутна Божура към по-младия си спътник.
- Оставете я! - каза Кара Тозю като се изправи.
- Защо, Тозьо Църнио? Какво ще ни направиш? Ние сме тръгнали на сватба, а ти вдигаш брадва! Я бягай извикай русата жена! Онази с големите…
Кара Тозю искаше да спре мъжете, но беше пил доста и разбра, че не може нищо да направи. В този момент в хана влезе Ирис. Тя сигурно търсеше Божура и се изуми от това, което видя. Понечи да влезе, но мъжете скочиха към нея. Пръв беше крещящият шумен мъж.
- Ето я! Ето я! - крещеше той. - Тя е моя! - когато стигна до нея, мъжът скочи и я сграбчи. Ирис, лека като нетленен дух, се опита да се изскубне, но мръсните ръце на пияния мъж я сграбчиха. В хана нямаше никого и никой не можеше да им помогне. Кара Тозю искаше да направи нещо, но не можеше. Чувстваше се слаб и пиян. Това, което видя, му помогна да се стегне. Мъжете бяха насочили вниманието си към жените и вече никой не му обръщаше внимание. Кара Тозю излезе от хана и се затича да търси Яне. Откри го отзад, на хармана. Яне все още имаше много силно тяло. Той не спираше да се упражнява в борба. Понякога Кара Тозю го наблюдаваше, но вече нямаше сили дори да му помага. Байрактарят беше решил, когато Кръстю пораснеше, да остави Яне да го научи, разбира се, ако войводата башпехливанин искаше. Яне беше последният жив Боляров и с него щеше да изчезне тяхната борба, може би Кръстю щеше да продължи борбата на Болярови.
- Яне, Яне! - извика Кара Тозю. - Някакви нападнаха жените!
Както беше гол, само по киспет, Яне скочи и се затича към хана. Кара Тозю го следваше. Яне влезе вътре и удари първия мъж, който се изречи пред него. Удари го с еленси в главата и го просна на пода в несвяст. Останалите мъже се стъписаха. Този, който държеше Ирис, я пусна, а в ръката му блесна нож. Яне не каза нищо. В себе си нямаше никакво оръжие, но се приближи до мъжа. Онзи го гледаше.
- Ако не прибереш ножа, ще ти го навра отзад! - каза Яне. Мъжът изръмжа и замахна. Личеше си, че иска да го убие. Ударът беше много силен и беше насочен към сърцето на Яне. Той обаче изведнъж посегна
Токораз Memo
444
Ятаган и Меч
към острието. Ножът беше голям и остар. Мъжът не беше бърз и Яне осъзна, че може да отстъпи и с лекота да избегне удара, той обаче не пожела. Не искаше да отстъпва пред този вонящ мъж, пък било то и за да спаси живота си. Вместо да се предпази Яне остави ножа да прободе ръката му. Ножът прониза дланта му и се показа от другата страна на ръката му. Яне се държеше спокойно, все едно нищо не се случваше. По лицето му не трепна нито един мускул. Той гледаше мъжа със стоманените си очи и те го пронизваха по-лошо от нож. След като ножът прониза ръката му Яне стисна пръсти и задържа ръката на мъжа. Мъжът вече беше отрезвен. Чак сега той като че ли разбра какво се случваше. Останалите мъже гледаха всичко това и не смееха да помръднат. Такова нещо никой от тях не беше виждал. Този не беше човек, той не изпитваше болка. Той продължаваше да стиска ръката на техния приятел, който не можеше да се освободи. Този човек беше демон. Всички съжаляваха, че са дошли тук. Кара Тозю стоеше на входа на хана и също беше впечатлен.
- Аз съм змей! - бавно заговори Яне и се смееше, но все така стискаше ръката на мъжа и ножът се подаваше от дланта му, а на земята течеше кръвта му. - Аз имам пълен контрол над себе си! Аз съм Демон! Аз съм Ангелът на смъртта! Не знам какво е болка, моята душа е разкъсана и това е моето страдание, затова не познавам болката! Цял живот живях така, донесох толкова много болка, смърт и мъка на света! Бях ре-шил да се опитам да живея като обикновен човек, но не успях! Сега ти ще разбереш кой съм аз! - докато говореше всичко това, Яне стисна пръсти и смъкна мъжа на колене. Той пълзеше и плачеше от болка. Яне знаеше, че мъжът е повече уплашен, отколкото го боли, но сега това нямаше значение. Яне бавно извади ножа от дланта си, скочи върху мъжа и му го заби отзад. Мъжът изрева като ранено животно. Болката явно беше много силна, защото той плачеше и удряше по пода с ръце и крака. Яне го пусна и той побягна като куче, на което е вързана тенекия за опашката. По виковете му останалите разбраха колко бързо се отдалечава от хана. Отвън се чу лаят на Вихър и Сянка.
- Сега какво ще правим? - попита Яне и изгледа останалите трима мъже. Проснатият на пода, който Яне беше повалил с еленси, даже не помръдваше. - Какво ще правим?
Мъжете не бяха на себе си. Те бяха по бледи от платно.
- Аз искам да си ходя! - каза този, който беше решил да се жени за Божура. - Искам да не съм тук!
- И аз искам, но сте тук! Ирис, Божуро, елате тук! - Яне ги повика при себе си и им каза нещо. След това жените излязоха от хана.
- Сваляйте гащите! - каза Яне.
IVтом “Войвода”
445
V глава “Боляровия хан “
- Амааа…
- Сваляй гащите! - изкрещя Яне и чак сега мъжете разбраха колко е ядосан. Те започнаха да се събличат.
- Много бързо изтрезняхте? - усмихна се Яне.
- Войводо, да ги пощадим! - намеси се Кара Тозю.
- Ние можем да ги пощадим, но Бог ще ги накаже! Не искаме Бог да ги накаже по-сурово, затова ние ще поемем част от вината им и ще ги оневиним като ги накажем!
- Какво ще ни правиш, войводо? - плахо попита единният от мъжете.
- Няма да е това, което си мислите, макар че вие заслужавате точно това. Аз не съм анадолец, аз съм християнин и ще ви накажа справедливо.
След това Яне отиде в кирпичените стаички. Беше подучил двете жени да мушнат ръжена за дамгосване на добитък в огнището и той се беше нажежил до бяло. Яне дамгоса задника на всеки от мъжете и на онзи, който лежеше, и така го свести.
- Вече сте мои, така да знаете! Който веднъж го дамгосам, става мой завинаги! Задниците ви и животът ви вече ми принадлежат! И да кажете и на оня, башбабаита, да дойде да го дамгосам! Сам да дойде, че да не дойда аз!
След това ги съблече голи и ги върза на един синджир. Кучетата скачаха към тях, но Яне ги възпираше.
- Ако още веднъж ви видя, ще ви дам на кучетата! - каза той. След това поведе синджира с голите мъже към мегдана на селото им. Той яздеше коня, а те подтичваха след него. Там ги остави без да каже нищо на никого.
Когато се прибра, Яне се скара на Кара Тозю. Той също се ядоса, може би виното в него заговори.
- Тия жени трябва да се омъжат! - каза Кара Тозю. - Не е по християнски така да ги държиш! Ти ги мъчиш, на тях в природата им е да станат жени! Ето, Божура е още девица! Бива ли на трийсет и няколко години девица!
- Тя и Ирис е девица!
- А, девица, Ирис е била в харема на султана! Девица!? Тия ги разправяй на някой друг. Или вземи някоя от тях за жена, или ги пусни! Ти какъв си им - баща или мъж? Освободи ги! Не живей така с тях, не по християнски!
- Твърде малко знаеш! - каза му Яне. Кара Тозю нищо не знаеше за змейовете и самовилите. Яне се ядоса на това, че байрактарят мисли, че живее в грях с жените. - Не се меси в работи дего не разбираш! - строго му каза Яне. Кара Тозю като че ли разбра, че беше прекалил и се оттегли, а Яне легна в стаята си. Скоро на врата се потропа.
Токораз Memo
446
Ятаган и Меч
- Кой е? - попита Яне. Той много добре знаеше, че е някоя от сестрите, но коя точно? В хана нямаше никого, а кучетата бяха пуснати и обикаляха из двора.
Вратата се отвори и там застанаха Ирис и Божура. Двете заедно се погрижиха за ръката на Яне. Раната наистина беше много сериозна. Дланта му беше пробита, а кръвта не спираше да тече. Двете жени донесоха менче с топла вода, с накиснати билки вътре. Те баеха и изговаряха заклинания, а Яне ги наблюдаваше. Двете бяха завършени вещерки. Яне се сети за баба Василка и попита:
- Баба Василка на всичко, което знаеше, ли ви научи?
- И на нещо много повече! - отвърна Ирис.
- Как? Какво? - попита Яне. Той не можа да разбере какво искаше да каже гя.
- Научи ни как да продължим сами да се учим и никога да не спираме! Така ние знаем повече от нея! Големият учител може да научи учениците си на това, което знае, но само дотам, докъдето сам е достигнал. Така баба Василка успя да ни научи на всичко, което сама знаеше, но и на много повече - да не спираме да се учим.
Наистина, скоро жените успяха да спрат кръвта. Яне лежеше и си мислеше. Ирис и Божура бяха самовили. Те бяха самовилско семе, в това нямаше съмнение. Той вече беше разбрал, че всеки змей трябва да се ожени за самовила. Той беше змей и имаше при себе си две самовили. Яне вече беше разбрал, че нямаше да пусне двете жени и нямаше да ги даде на друг. А дали Ирис не бе самовилата определена за него, а Божура с времето да стане вещерка, защото той нямаше да й обърне внимание?
Яне наблюдаваше двете жени, които тихо се движеха и го лекуваха. Почувства странно спокойствие. В този момент изпита угризение, защото си спомни думите на Василка, че ако посегне на самовила, родът му ще е прокълнат до десето коляно. Десет поколения след него, наследниците на рода му, щяха да страдат. Какво го интересуваше това? Десет поколения, това е толкова много. След десет поколения хората даже нямаше да знаят, че са негови наследници. Какво го интересуват хората след десет поколения. Да, но това щеше да се отнася и за децата му, и за внуците му, а тях той сигурно щеше да познава. Ако е рекъл Господ. Дали нямаше да направи грешка, ако имаше деца, а след това ги виждаше как страдат, защото са прокълнати от старата вещерка и са мачкани от съдбата?
След като жените свършиха работата си, оставиха един мангал, който да топли стаята. Стаята беше малка и захлупеният мангал щеше да я топли приятно през цялата нощ. Загасиха свещта и излязоха. Яне се отпусна и искаше да помисли. В този момент обаче врата се отвори и в стаята влезе някакъв силует.
IVтом “Войвода”
447
V глава “Боляровия хан
- Бате Яне, боли ли те? - гласът беше на Божура.
- Не, не ме боли много - отвърна Яне.
- Ако искаш, ще остана при теб да те наглеждам!
- Не, няма нужда. Мина ми вече.
- Бате Яне, искам да говоря е теб!
- Кажи, Божуро!
Двамата говореха много тихо, но се чуваха много добре. Навън беше тихо. Яне скоро свикна с мрака и виждаше тъмния профил на Божура, седнала до него в мрака.
- Бате Яне, аз те обичам! Обичам те от момента, в който те видях! Винаги съм те обичала, от дете, та до сега! Искам да бъда до теб! Нищо не мога да направя срещу това! Всяка вечер лежа и си представям как сме двамата с теб! Това е нещо по-силно от мен! Виждам, че ти си привлечен от Ирис! Виждам как я гледаш! Не ме прогонвай! Не ме отделяй от себе си! Двама човека обичам на тоя свят - теб и нея! Готова съм да бъда твоя, каквото и да стане!
Яне беше потресен от думите, които чуваше. Той знаеше за чувствата на Божура, но въпреки това сега не знаеше как да реагира.
- Ако останеш около мен, ще бъдеш наранена. Това може да бъде разрушително за теб. Не искам да те наранявам - каза Яне като внимателно подбираше всяка дума.
- По-наранена от това не мога да бъда! Душата ми е разкъсана от любов по теб! Копнея за теб и те желая! Искам да бъда твоя, пък ако ще после да умра! Само веднъж да бъдем заедно, пък после ще се махна от тук! Ще замина нанякъде, ще скоча в пропаст!
- Недей! Не говори така! Не искам да си нещастна, Божуро! Не искам да те правя нещастна!
- Цял живот съм нещастна.
Яне си спомни красивото момиченце с най-тъжните очи на света. Можеше ли да е такава участта на Божура? Той изпита жал към тази жена. Той я чуваше, но не само в този миг и жената сега. Той чуваше детето Божура, спомняше си целия й живот. В този момент Яне разбра, че човек, дори когато е в настоящето, носи в себе си всичките си същности, през които е минал. Яне разбра, че беше копнял за Ирис, но всъщност беше прекарал живота си е Божура.
- Душата ми е разкъсана, бате Яне! Аз съм разкъсана между това да те обичам и да знам, че не бива! Знам, че си змей и че ще ме нараниш, но те искам с такава жар, че съм готова да приема това! Аз съм разкъсана между разума, който ми казва да се спася, да избягам и да те напусна, и желанието ми да бъда е теб и около теб. За да бъда с теб, съм го
Токораз Memo
448
Ятаган и Меч
това дори да те виждам с Ирис. В Ирис има една част от мен, както и в мен има част от нея. Така дори да си е Ирис, ти донякъде ще си с мен. Дори това мога да понеса.
Яне беше объркан и не разбираше какво точно му говори Божура. Той слушаше думите й, всичко това той го знаеше. В главата му обаче се завъртяха мисли около това - Божура дъщеря на Велко ли беше или на Георги? Дали и двете бяха самовили, или едната беше само вещерка?
На другия ден Яне отиде до Старата черква. Там той се помоли за по-бързото си оздравяване. Трябваше да се обади на Инокентий, приятелят му скоро трябваше да е изпълнил поръчката да изготви голямата икона на Христос. След като излезе Яне тръгна към Кьоравата чешмичка. Както си вървеше, изведнъж в тревата пред него нещо се раздвижи. Яне отскочи, беше змия усойница. Яне извади камата от пояса си. Тъй като беше ранен, а и защото очакваше, че на избеглийските ергени може да им дойде нещо наум, днес той беше втъкнал камата в пояса си. Беше почистил меча и заредил двата пищова с кухи оловни куршуми. Яне скочи и с камата посече главата на змията. Оттам потече кръв. В този момент гой разбра защо Бог му беше пратил змията. Не за да му стори зло, а за нещо друго. Стисна змията точно там, където я беше посякъл, така че повече кръв да не може да изтече. Тялото на усойницата още се гърчеше в ръката му. След това забърза към хана. Докато вървеше се сети за всичко, което му трябваше. Спомни си, че отнякъде знаеше или може би Василка му беше казала едно поверие и сега Яне реши да го изпита. Влезе в хана като криеше гърчещото се тяло на обезглавената змия и отиде до кацата с вино. След това наля вино в една от бъклиците, а после изстиска и змийската кръв в нея. Змийската кръв беше отровна и смъртоносна за обикновените хора, но не и за самовилите. Трябваше да внимава Кара Тозю да не пийне от това вино.
Тази вечер Яне сипа по чаша вино на жените и им предложи да пият, но те отказаха. После той положи големи усилия да ги накара да изпият чашите си. На Кара Тозю Яне наливаше от друга бъклица. Кръстю вече беше отраснал и си играеше около паралията. След като вечеряха всички си легнаха. Яне лежеше в постелята си и чакаше. Ако една от жените не беше самовила, щеше скоро да умре. Чак сега си даде сметка, че щеше да убие една от жените. Ами ако умреше Ирис, тогава какво щеше да прави? Ами ако и двете умрат? Ако умреше едната, Яне щеше да се ожени за другата, все пак той искаше Ирис да оживее, но това не означаваше ли, че желае смъртта на Божура? Яне се ядоса на себе си. Защо беше направил всичко това? Какво искаше да докаже? Защо беше решил, че това е поличба, изпратена му от Бог? Мъжът се притесни и се
IVтом “Войвода”
449
V глава “Боляровия хан “
размърда в завивките си. Представяше си как змийската кръв навлиза в телата на жените заедно е виното. Какво беше направил? Стана и много тихо отвори вратата на стаята си, а после и вратата на стаята, в която спяха двете жени. Тихо се приближи на пръсти и се надвеси да види дали са живи и дали някоя от тях вече не е умряла. Очакваше да види как някоя от тях се гърчи в мъки, но нищо такова не видя. Двете жени лежаха спокойно.
- Какво правиш? - нечий глас го сепна в мрака. В първия момент Яне не разбра даже на кого беше гласът.
- Нищо! Дойдох да видя добре ли сте завити - успя да измисли той и се притесни. Наистина, нямаше обяснение какво правеше тук. Двете жени се размърдаха, а Яне побърза да излезе.
Тази вечер не спа добре. На сутринта с облекчение видя, че и двете сестри станаха. И двете бяха живи и се чувстваха добре. Това можеше да означава само едно, че и двете сестри са самовили. Значи и двамата братя - и Велко, и Георги, са били змейове или може би двете деца бяха на Велко, или на Георги. Сам Яне вече не знаеше какво да мисли.
Скоро до хана достигна вестта, че мъжът от Избеглий, дето беше ре-шил да вземе Ирис за жена, се поминал. Той починал от раната дето Яне му беше нанесъл. Мъжът беше умрял в мъки и безчестие. Отначало Яне очакваше някакви действия от неговите роднини или от приятелите му, които беше обезчестил, но нищо не последва. Сигурно и в Избеглий нямаше много хора, които да го обичат. Чу се, че селото си било отдъхнало от него и дори отправяло благодарности към Яне, защото същите тези, когато се напиели, тормозели и съселяните си. Останалите жигоса-ни се пръснали по света, за да скрият срама, който Яне им нанесъл, и да живеят сред хора, които не знаят за случилото се.
След още едно лято Яне и Кара Тозю сами построиха параклиса. Кара Тозю беше майсторът на параклиса и той го построи почти сам. Вкопаха извора в него и го облицоваха с бели мраморни плочи, на които бившият байрактар изсече лозови клонки, преплетени в розов храст. Гроздето стоеше с едри кехлибарени зърна до розовите цветове.
- Това са мъжът и жената - каза Кара Тозю, когато завърши всичко. - Ро-зата е жената - красива и миришеща на сладост, а гроздовете са мъжът…
Когато параклисът беше завършен, Яне го изпрати да доведе Инокентий, за да освети аязмото. Инокентий донесе иконата, за която бяха говорили с Яне. Игуменът водеше със себе си едно високо момче, което се наричаше Пафнутий. Явно го беше кръстил на стария си учител. Инокентий отказа да вземе пари за иконата на Христос Победител. Той освети аязмото, а след това тържествено с литургия постави иконата в Старата
Токораз Memo
450
Ятаган и Меч
черква. Както беше решил, Яне нарече аязмото на Свети Георги, който беше покровител на неговия род. Тук той постави златната икона на Свети Георги, побеждаващ змея, която беше донесъл от Йерусалим.
През цялото време, докато Инокентий освещаваше параклиса, Яне мислеше за славните си предни. В този параклис той искаше да подслони душите им. С построяването му искаше да изкупи вината пред баща си и дядо си, че толкова време не беше намерил възможност да дойде и да ги почете, докато те бяха живи. Днес той се чувстваше техен недостоен наследник. Сега, когато вече бяха мъртви, искаше да им покаже своето признание и уважение. Може би беше закъснял? Нищо повече не можеше да направи.
Инокентий си отиде в Араповската обител, а Яне му обеща, че ще го навестява. Кръстю вече беше пораснал. Един ден Кара Тозю поиска да отиде до Бачкьой, да види Сотир. Яне също искаше да тръгне с него, но не можеше. Някой трябваше да остане при двете жени. Кучетата наистина пазеха добре, но Яне не искаше да ги оставя сами.
Кара Тозю яхна коня и тръгна към Бачкьой. Яне му заръча след Бачкьой да отиде до Истанбул. Жените му приготвиха армагани за Сотир и булката му.
Яне взе Кръстю да спи в стаята при него, защото все още беше рано да оставят нощем момчето само в къщата на Кара Тозю. Преди да се приберат да вечерят и да си легнат, Яне заведе Кръстю на хармана да се поборят. Мъжът обясняваше на момчето за Боляровага борба. Той си спомни как като малък дядо му и баща му го бяха учили да се бори на същия този харман. Тук той беше проснал Кая с едно еленси в главата. Колко отдавна беше това. Колко много време беше минало от тогава. Колко много се беше променило всичко. Сега, когато си спомняше, му се струваше, че тогава ханът с баща му, майка му, баба му и дядо му е бил съвсем друго място. Сега нещата бяха толкова различни. Сега всичко беше черно-бяло, а в миналото спомените му караха хана да изглежда цветен и толкова красив. Яне се сети как като дете беше мечтал да излезе от тук и да опознае света. Тогава гледаше на света с широко отворени очи, чувстваше магията на живота и копнееше да опознае света и себе си чрез пътешествие. Ето, че пътешествието му вече беше завършило. Животът му беше в своя заник. Беше ходил и беше видял свят. Беше открил себе си, но трудно живееше със себе си. Беше видял всичко, за което беше копнял и дори много повече, но ето, пак стоеше тук и какво? Оказа се, че целият му живот, цялото това пътешествие е било само за да разбере, когато е отново тук, кой е и каква е същността му. Целият копнеж, борба, болки и лишения са били само за да разбере какво му
IV том “Войвода
451
V глава “Боляровия хан “
липсва и да открие защо копнее, коя част от него се нуждае от всичко това. Целият му живот беше само за това, за да разбере кой е, но той беше разбрал, че по време на живота си нищо не може да придобие, нито да вземе със себе си. Затова ли беше всичко?
Яне се бореше с Кръстю като само махаше с ръце. Малкото момче ставаше и падаше, смееше се и се цупеше. Той толкова много приличаше на Яне.
- И Кръстю ли ще учиш на борба, Яне! - гласът на Ирис го изведе от мислите му.
- Да, решил съм малко да се поборим.
Ирис беше седнала точно там, където някога беше седял Кая, когато го беше наблюдавал. Там беше седял и Велко, когато се преструваше на гърбав.
- Защо не учиш собственото си дете на това, което знаеш?
- Много добре знаеш, че нямам дете, а може би няма и да имам. Затова все на някого трябва да предам това, което знам.
- А искаш ли да имаш? - хитро попита Ирис.
- Какво искам, какво не искам, няма никакво значение! Важно е имам ли! Нямам! Това е!
- Ами ако искаш, ще ти пристана - каза Ирис и се усмихна.
- Какво? - Яне беше толкова учуден, че се препъна в Кръстю и за малко щеше да го смачка. - Какво каза?
Яне остави момчето и се приближи до жената. Лицето й, иначе бяло като мляко, сега беше румено и топло.
- Ще ти пристана! - тихо, почти шепнешком, произнесе тя, а устните й се движеха толкова близо до неговите.
- А ти искаш ли? - попита шепнешком той.
- Това сам ще разбереш.
- Ти нали знаеш, че си самовила, а аз съм змей? - попита Яне.
- Ти си последният змей и затова те искам! - каза тя.
- После да не съжаляваш?
Тя се изсмя звънко. Яне гледаше жената и разбра, че участта му е да бъде с нея. Той трябваше да го направи, пък ако ще после да умре. Беше го желал откакто беше жив. Спомни си онова малко момиченце със златни коси, което го беше заклело да се ожени за нея. Яне разбра, че винаги, през целия си живот, е бил влюбен в Ирис. Той вече беше стар, а досега никога не беше имал близост с жена. Време беше да опита, пък ако ще небето да се продъни и двамата да отидат в преизподня га.
Ирис се смееше звънко и се опита да му се изплъзне. Яне виждаше гъвкавото й стегнато моминско тяло под сукмана. Той скочи да я хване.
Токораз Memo
452
Ятаган и Меч
Сам не знаеше защо я гони. В него се събуди някакъв инстинкт на змея да улови самовилата.
- Кръстьо, бягай при леля ти Божура и кажи да ти даде да ядеш! - каза Яне и се спусна да хване Ирис. Макар слънцето вече да беше залязло над Родопа, точно там, където се намираше Станимака, времето все още беше топло. Яне на шега подгони Ирис, настигна я и я хвана през кръста. В този момент, без никакво предупреждение, от небето заваляха големи капки дъжд. Яне държеше Ирис отзад и я притегли към себе си. Той я обърна така, че устните им се докоснаха. Дъждът ставаше все по-силен. Капките плющяха по коравата, суха земя около тях. Те ги удряха толкова силно, че дори ги болеше. По лицето на Ирис се стичаха големи капки вода. Въпреки това Яне чувстваше нейната топлина. Чувстваше тялото й. Водата мокреше дрехите им и те се опираха все по-плътно един до друг.
- И сега какво ще правим? - сериозно и почти заплашително питаше Яне.
- Ще ти пристана! Какво? - смееше се Ирис.
- А после? - продължаваше да пита Яне.
- Ще си направим пехливанче и войвода.
При тези думи кръвта на Яне кипна. Дъждът беше преминал в буря. Вятърът около тях стана толкова силен, че ги събори на земята. Дъждът валеше като из ведро и създаде около тях стена. Яне лежеше върху Ирис, а всичко около него беше престанало да съществува. Те бяха върху коравата земя на гумното. Земята тук беше мачкана от поколения крака на Болярови. Тук от столетия се беше вършало жито. Тук Болярови бяха извличали плодовете от своята земя. Тук стотици Болярови се бяха борили. Ирис лежеше под него без никакво притеснение. Яне я затискаше под себе си и я мачкаше. Гой се движеше. Големите капки дъжд плющяха по гьрба му. Ризата му беше толкова мокра и така беше полепнала по тялото му, че се беше превърнала в негова втора кожа. Телата на Яне и Ирис се преплетоха. Тя беше самовила. В движенията й имаше нещо, което доказваше, че е змеица. Коравата земя отдолу беше техен свидетел. Като чели всички Болярови и Шейтанови бяха тук, около тях, а бурята отгоре ги пазеше от чужди погледи и те бяха сами със себе си. Гръмотевиците пазеха да не се чуят виковете и сладостните стонове на Ирис. Всичко това продължи цяла вечност. Ирис вече беше жена. Яне се чувстваше толкова изтощен. Той остана дълго легнал там, на гумното. Никога досега не беше побеждаван от пехливан, а сега лежеше на хармана и той беше за него като одър. Този път беше победен не от Ирис, не от природата, а от себе си. Той беше слаб. Ирис беше изсмукала всичките му жизнени сили.
IVтом “Войвода”
453
V глава “Боляровия хан
Яне и Ирис не казаха нищо на Божура, но тя като че ли се досещаше. Яне спа до Кръстю, но мислено през цялото време беше с Ирис. Дори през стената той чувстваше всяко нейно движение и се движеше с нея. Една част от него като че ли беше похитена от жената самовила.
След две седмици Кара Тозю се върна от Бачкьой и Истанбул. Явно Сотир беше успял да го задържи при себе си. Той носеше новини. Възрастният мъж седна около паралията, където бяха насядали Яне, Ирис, Божура и дори Кръстю.
- Сотир и жена му си имат дете! - радостно възкликна Кара Тозю.
- Дете? - Яне беше изумен. - Че как дете, нали каза, че булката му е ялова.
- Всички така говореха, но не ще да е било гака.
- Имат много красиво момиченце. Казва се Марийка Сотирова Манолова или Устаманолова.
- Здрава ли е? Хубава ли е? - питаха жените.
- Един ден може да я вземем за Кръстю - каза Яне.
- Тя иначе е здрава… - смънка Кара Тозю, но…
- Какво “но”? - нетърпеливо попита Яне.
- Някаква прокоба тегне над Сотир. Марийка се е родила сляпа.
- Слепичка?! - Яне беше изумен. Стана му тъжно за приятеля му. Виждаше, че и на Кара Тозю му е тежко. Старият мъж беше най-добрият приятел на Манол - Сотировия баща.
След няколко дни Яне и Ирис съобщиха за сватбата си. Кара Тозю искрено се зарадва.
- Много отдавна трябваше така да направиш! - каза мъжът.
Божура наведе глава и едри капки потекоха от очите й.
- Не се натъжавай и на теб ще ти дойде редът - успокои я възрастният мъж. - Не се притеснявай де! Скоро ще ти намерим някое момче! Аз ще ти го намеря!
Божура не издържа и се разрида горко, обърна се и избяга навън.
Ирис и Яне се почувстваха много зле. Ирис последва сестра си.
- Добре си наумил, войводо. Добре си наумил. Ти Божура не я гледай, тя ще се успокои. Ще й намерим и на нея едно момче, така че да забрави всичко. Всичко ще е наред. Животът го искаше това и така било писано да стане. Вие мислете за сватбата.
- Иначе Сотир добре ли е? - попита Яне.
- Добре е, решили са да си гледат детето, пък каквото Бог рече. Не знаеш колко е красива и сладка, войводо! Бог ги е наказал!
- Може да е за добро - рече Яне.
- Какво стана в Истанбул? - попита Яне. - Аз скоро ще се женя и смя
Токораз Memo
454
Ятаган и Меч
там след това да престана с мющериите в Истанбул - Яне не знаеше дали Кара Тозю се сеща кой е и каква работа има в Истанбул. - Това ще е последната ми задача. Чувствам обаче, че тази задача трябва да я изпълня. Каква е?
Кара Тозю подаде на Яне една кутия за папируси. Тя беше изработена от най-скъпо дърво. Капакът на цилиндричната кутия беше запечатан с печат на Високата Порта.
- Аз ще те оставям, войводо - каза Кара Тозю и хвана Кръстю, който от одеве, след като двете жени бяха избягали от стаята, се чудеше какво става. - Иначе още веднъж поздравления за годежа.
- Благодаря! - отвърна Яне като не отделяше поглед от написаното. Кара Тозю тръгна към вратата. Когат о я отвори, Яне вдигна поглед, погледна Кръстю, за да го успокои и каза:
- Кара Тозьо, извинявай, как е Вихрушка?
- Добре е! Добре е Вихрушка! Лека нощ, войводо!
- Сполай ти и тебе, Кара Тозьо!
След това старецът изведе Кръстю и внимателно затвори вратата. Той знаеше, че Яне има работа. Войводата общуваше с големци. Ето, сега щеше да чете нещо, написано от някой паша или везир. Толкова извисен беше Яне в очите на Кара Тозю. Той все повече се убеждаваше колко голям човек е войводата. Три пъти башпехливанин беше Яне. Кара Тозю му вярваше и го беше следвал навсякъде, но сега войводата трябваше да чете.
Яне прочете свитъка. Вътре задачата беше поставена много точно. Трябваше да открие някой си Ибрахим Селяхаддин и да го убие. Листът беше запечатан с восъчен печат, отгоре на който беше сложена султанската тугра. Това означаваше, че тази задача е поставена лично от самия султан. В документа Яне беше наречен Вълчан. Той все още водеше двойнствен живот и ползваше имената на своите учители кесиджии. Освен това султанът беше дал две големи кесии със злато, което беше предостатъчно. Яне беше доволен. Той щеше да изпълни тази последна мисия, а и вътрешното му чувство му говореше същото, така че всичко беше решено.
На другия ден Яне извика всички, целуна Ирис по челото и каза:
- Имам една работа да свърша. Това ще е последната ми работа и след като се оженим повече няма да се отделям от теб. Сега обаче трябва да отида и да сложа край. Освен това съм решил на нашата сватба да поканя да ни кумуват Кара Тозю…
Старият мъж се просълзи.
- Войводо, за мен ще е чест!
IV том “Войвода
455
V глава “Боляровия хан “
- А до него кум искам да ми бъде Маринчо Бимбеля - Страшния, така че ще мина оттам да го поканя и без това ще ми е на път. Инокентий ще ни венчае!
- Пази се! - Ирис се сгуши в гърдите му, а към нея се присъедини и Божура. Яне се сбогува с тях и тръгна. Беше взел със себе си всичките си оръжия. След като тръгна, се отби в параклиса, който беше построил, запали свещичка за душите на умрелите си предци, призова “сенките” на учителите си кесиджии да го пазят и тръгна към Истанбул.
Беше лятото на 1740 година, Яне яздеше и изчисляваше годините. Той беше на 48 години, Ирис беше на 40, Божура беше с две години по-голяма от сестра си, значи беше на 42 години, а Кара Тозю трябваше да е някъде към 60 годишен. Яне беше живял в Боляровия хан вече почти десет години.
Скоро стигна до Истанбул, там не се задържа, а веднага продължи към Кавказ. Яне не бързаше. Неговата воля беше неумолима като съдбата. Щом на този Ибрахим Селяхаддин му е писано да умре, значи гой щеше да умре, затова и да бърза, и да не бърза, щеше да го открие и убие, когато съдбата е предрекла това. “Иншаллах!” - така казваха арабите, което означаваше: “Ако е рекъл Аллах!” или “Когато е рекъл Бог!” И да бързаш, и да не бързаш, щеше да стане, когато Аллах е отредил това. Така, разбира се, арабите оправдаваха това, че отлагат работата си от днес за утре. Докато яздеше, Яне си мислеше за Ирис и за това как ще живее заедно с нея. Бъдещето му се струваше толкова красиво. И тогава в душата му се прокрадва страхът. Когато един воин има какво да губи, той започва да се страхува. Ето защо Велко казваше, че душата на кесиджията трябва да бъде изпепелена, а сърцето си той трябва да изтръгне и сам да стъпче в пепелта.
Яне бавно навлизаше в Кавказ и събираше информация за този Ибрахим. Величествената планина беше разделена между много племена, народи и родове, но трима братя от владетелския кабардиски род Алиеви властваха над почти целия Кавказ. Това бяха братята Нурсултан Алиев, Султанбек Алиев и най-малкият - Асланбек Алиев. Най-голям от гях и най-влиятелен беше Нурсултан.
Яне се преобрази на просяк и остави коня си в един керван сарай на съхранение, след това взе магаре и тръгна из тесните стръмни кавказки пътеки. Българинът беше предрешен до неузнаваемост. Опитваше се, подобно на учителя си Велко, да се направи на гърбав и сакат. Не знаеше доколко успява, но му беше много приятно. Пусна си брада, разкъса дрехите си и заприлича на просяк, който обикаля и събира милостиня, за да може да живее. Сурови бяха планинците, суров беше и живо
Токораз Memo
456
Ятаган и Меч
тът му и Яне нищо не припечелваше. Добре че беше взел акчета и златни пари със себе си и ги беше пришил в чалмата и на различни места в дрехата си, но макар да можеше да си купи храна и да се наяде, Яне не го правеше. Той искаше да заприлича съвсем на просяк. Така че подлагаше тялото си на мъчение. Само вечер се изправяше, протягаше се, а после скрит от погледите на хората, се изтягаше навън, направо под звездите, и така спеше. На сутринта хората от поселението виждаха отново Гърбавия, който идваше към тях с протегната за милостиня ръка. Маскировката му като просяк беше много добра. Скоро Яне се доближи до лагера на Нурсултан и разбра какво беше намислил братът. Нурсултан искаше да обедини всички кавказки владетели под ятагана си и да ги поведе срещу турците. Той искаше Кавказ свободен и за себе си. Това беше толкова познато на Яне. Планинците разказваха някаква легенда за Меча на емира. Яне успя да го зърне само за миг и не го разгледа много добре, но чу, че оръжието било много красиво.
Къде обаче беше този Ибрахим. Яне разпитваше внимателно и скоро разбра. Този Ибрахим беше станал един от най-приближените хора на Султанбек Алиев - вторият по големина брат. В началото Ибрахим го бил ранил, така че за малко не загубил живота си, но след това се отплатил като станал най-довереният му човек.
Лятото ггреваляше. Кавказ беше стръмна и много висока планина. Яне беше живял толкова много в Родопите, че вече познаваше планините. Беше сигурен, че лятото тук ще е късо, зимата ще дойде изведнъж и ще е сурова. Той трябваше да свърши с този Ибрахим преди да завали снегът. Сега това изглеждаше толкова далечно, но Яне не искаше да го протака, а и в хана го чакаше Ирис, за която щеше да се ожени.
Точно когато Яне реши да тръгне към къщата на Султанбек Алиев, за да може да открие и убие този Ибрахим Селяхаддин, Нурсултан с хората си тръгна натам. Яне бързаше след тях. Той пришпорваше магарето, но горкото животно едва успяваше да следва планинските коне на кавказците. Така яздеха няколко дни, а вечерите спираха и правеха стан. Планинците бяха шумни и весели хора, те обичаха да се шегуват, понякога доста грубо. Яне също често ставаше жертва на техните шеги. Те не го уважаваха, защото смятаха, че е търтей и използвач. Всички те осъзнаваха, че са тръгнали да вършат велико дело. Техният водач щеше да обяви свободата на Кавказ. Той беше най-влиятелният не само измежду братята си, но и сред всички владетели на Кавказ, а те бяха неговите хора. Хората на Нурсултан смятаха, че са над останалите воини, така както Нурсултан е над Асланбек и Султанбек. Именно техният предводител беше носителят на Меча на емира. Така на Яне му се налагаше да търпи лошото им отношение и подигравки.
IVтом “Войвода”
457
V глава “Боляровия хан “
- Ей, Гърбавия, ела тук! - извика го един от хората на Нурсултан.
Яне се подчини, тъй като имаше роля и правеше всичко възможно да
не се издава.
- Ние сме призвани за велики дела, а ти си тръгнал да просиш. Като лешояд си, където има повече хора, и ти си там. Така ли е?
Яне мълчеше и нищо не каза.
- Наведи се, наведи се и изчисти ботушите ни, защото на теб ти е по-лесно. Ти си по-близо до краката ни. Виж как си се превил, ненапразно си създаден такъв.
Яне стисна клупа, нахлузен около китката му. При друг случай гой щеше да “изстреля” нещастника в небето само с един удар на ортомата под брадата, но сега се примири и излъска ботушите му. След това излъска ботушите и на останалите мъже. Те се гавреха с него и го подиграваха. Сурови мъже бяха планинците и не харесваха слабите и недъгавите.
Скоро мъжете стигнаха до една каменна, невзрачна къща, която беше построена на стръмен склон. Около нея имаше обширна ливада, на която можеха да се съберат много хора. А те наистина бяха многобройни. Домакинът и неговите хора бяха подготвили всичко. Те бяха сковали дълги маси с пейки от двете страни. Малко по-нагоре вряха множество казани с курбан. Бяха приготвени и дълги коневръзи, на които новодошлите връзваха конете си. Конете на братята и избрани гости бяха отвеждани в обора под къщата. Яне седна и започна да се чуди как да разбере кой е Ибрахим Селяхаддин. Най-добре беше да пита някой от хората на Султанбек. В този момент към него се приближи някакъв човек, облечен в скъпи дрехи.
- Кой си ти? - попита го мъжът.
- Аз съм просяк - каза Яне. Веднага се зачуди какво име да си измисли. Сети се, че преди време в Анадола се беше нарекъл Яшар, но тук, в сърцето на Кавказ, не можеше да се нарече с това име, защото беше турско. Яне трескаво мислеше какво име да си измисли.
- Какво е името ти?
- Яниз - отвърна Яне.
- Яниз? Не съм чувал такова име.
- От хората на Асланбек ли си?
- Не, аз не съм от никои. Дойдох с хората на Нурсултан. Може ли да те попитам нещо? - попита Яне.
- Първо да се запознаем - каза мъжът. - Аз съм принц Гири Берулава. Поканиха ме специално да бъда тамада на това празненство. Аз пък търся, ах, ето го - и мъжът показа един сух величествен мъж, който имаше осанка на владетел. Големият гърбав нос на мъжа показваше, че той
Токораз Memo
458
Ятаган и Меч
е от християните, които населяваха тези земи, но не беше грузинец или осетинец, а арменец.
Яне вече знаеше, че планинците обичаха виното повече от живота. Те много приличаха на родопчани, но бяха много по-шумни и буйни от тях. За планинците пиенето на вино не беше просто пиене, а цял ритуал. Те особено много ценяха красивото слово, преди да пият винаги произнасяха тост, който повече приличаше на реч. Имаше хора, които специално произнасяха тези речи. Те бяха поети и бяха канени на всеки празник или погребение. Те се наричаха тамада.
- Тамада Берулава, може ли да ви попитам нещо? - престраши се Яне.
- Да, кажи, Яниз.
- Ами, аз търся един от хората на Султанбек Алиев. Чувал съм много легенди за него, можете ли да ми го покажете?
- Не знам дали ще го познавам.
- Ами той се казва Ибрахим Селяхаддин.
- А, Ибрахим ли? Знам го! Ето го! - каза мъжът и му го показа. Яне го видя и го запомни. Той вървеше към къщата. Дали осъзнаваше колко близо е смъртта до него? В този момент в гърдите на Яне се появи онова чувство, обзе го вълна на тревожност. Нещо ставаше, но Яне не можеше да разбере какво. Кесиджията се оттегли, сви се и зачака. Какво беше това? Защо се появи? Бавно се огледа. Някой от присъстващите тук също беше кесиджия и то много силен, защото Яне усети притеснение. Змеят в него се раздвижи, но не с нападателен дух, а някак тревожен, от надвиснала над него опасност. А дали неговата смърт не се намираше по-близо, отколкото смъртта на Ибрахим? Дали Ибрахим не беше от хората, които знаят тайната на кесиджиите и за да спре Яне, също не беше наел кесиджия?
Скоро Яне видя тримата братя да сядат на най-личнага маса. Тя беше покрита с палатка, краищата на която бяха вдигнати, така че вътре да се вижда от всички посоки. Тамадата Тири Берулава беше поканен на тяхната маса. Яне проследи с поглед мъжа, чиято глава трябваше да отнесе в червената торба пълна с негасена вар, на султана в Истанбул. Само за миг мярна Ибрахим, който се мушна в конюшнята под каменната къща. След малко той излезе от там, придружаван от човека на Тири Берулава - сухият висок арменец с гърбавия нос. След като излязоха двамата се насочиха към помещението под къщата. Вече се беше стъмнило. На Яне му се наложи да се приближи по-близо до двамата мъже. Тогава ги видя. Те стояха пред две купчини с камъни и разговаряха. Яне беше осветен от факлите и огньовете, затова се изтегли назад към тъмното. Каквото и да правеха тук двамата, то не беше важно. По-важно
IV том “Войвода
459
V глава “Боляровия хан “
беше този Ибрахим Селяхадцин да не го забележи и да не се изплаши.
Празненството беше в разгара си. Мъжете пиеха и викаха, а тамадата като поет редуваше тост след тост. По някое време Нурсултан Алиев се изправи и изнесе слово за това, че той е новият емир на Кавказ, че останалите трябва да го последват и да освободят планината. Той говореше пламенно и размахваше над главата си великолепния ятаган. Двамата мъже - този Ибрахим и старият арменец, отначало се поспряха и послушаха думите на новия водач на Кавказ, а след това минаха между къщата и палатката и се отдалечиха по една пътечка някъде нагоре, където поляната преминаваше в гора. Яне отиде до двете каменни купчини, за да разбере какво има там. Това бяха гробове или поне така бяха оформени. Сигурно бяха на мюсюлмани, защото нямаха кръстове. В този момент се сети за Сотир, сам не знаеше защо. Сети се и за всичките си приятели кауци, които беше загубил през живота си. Техните образи се завъртяха и затанцуваха покрай него, сред тях бяха Диньо Циганара, Манол, хората от всичките му битки, но тук беше и дядо му, и баща му, и Велко, и Георги. Тук, в сърцето на Кавказ, толкова далеч от България, Яне отдаде почит на мъртвите си бойни другари. Сам не знаеше защо го направи. Размърда се. Колко ли време беше останал така? Трябваше да проследи този Ибрахим. Отново се прегърби. Макар за миг, но се беше разкрил, а не биваше да прави това. Яне тръгна към осветеното поле и мислеше. Какво ли беше прегрешението на този Ибрахим? Защо султанът искаше главата му? Малко по малко нещата започваха да му се изясняват. Той знаеше, че Ибрахим е еничар. Сигурно беше предал еничарите и службата при султана и сега участваше в заговор за освобождаването на Кавказ. Може би именно този Ибрахим стоеше зад всичко, което се случваше тук тази вечер. Това си заслужаваше парите, които Яне беше получил. Все пак беше странно. Яне знаеше, че еничарите имат закон да издирват и убиват всеки бивш еничар, който се опита да избяга от еничарския оджак. Те имаха специални войски - сеймени, които намираха и убиваха еничара, където и да се намираше. Беше странно, че след този еничар султанът беше пуснал кесиджия. А може би еничарите бяха пуснали своите сеймени, но султанът желаеше смъртта му по-горещо и затова го беше наел. Чувството за тревожност не го напускаше.
Яне тръгна нагоре по пътечката, натам, накъдето бяха отишли двамата мъже. Отначало не успя да види нищо в тъмното. От мъжете нямаше и следа. Къде бяха отишли? Какви дела имаха да вършат двамата? Какво общо можеше да има един еничар, дошъл от Истанбул, с един арменец? Каква беше тази странна дружба? Където и да бяха отишли двамата, не можеха да се бавят дълго и скоро щяха да се присъединят към
Токораз Memo
460
Ятаган и Меч
празненството. Яне не се интересуваше от арменеца, но щеше да внимава и за него. В момента, в който го зърнеше, това щеше да означава, че и Ибрахим е наоколо.
След това Яне се върна на празненството, което беше в разгара си. Всички мъже пиеха и се веселяха. Тук-там се чуваше музика и песни. Тамадата продължаваше да нарежда тостовете в безкрайна върволица. Така те ставаха като приказка, която разказваше за живота на планинците, или като молитва за техните надежди и очаквания. От одеве Яне не беше сложил и залък в устата си. За да се прикрие, той потърси масите на хората на Нурсултан Алиев. Те бяха най-близо до палатката. Приближи се до една от масите и понечи да седне на едно широко място. Искаше да хапне поне малко. Щеше да е престъпление да остане гладен, ко-гато около него имаше такова изобилие. В този момент почувства силна болка. Някой го ритна с подкования ток на ботуша си.
- С този ботуш ще те ритам! - крещеше мъжът. - Ти си ги лъскал и с тях ще те ритам!
Яне изхвърча от пейката и понеже беше ритнат отзад, влезе под масата. Това развесели останалите мъже, които бяха насядали около масата. Яне падна и се удари много лошо. Тъй като се беше сгърчил, за да се преструва на гърбав, кръстът му беше уязвим и точно там го беше ритнал мъжът.
- Ти си просяк, не ти е работата да седиш с нас на една маса! Ходи да просиш, не се навъртай насам!
Мъжът беше пиян, пияни бяха и всички останали. Те се смееха и явно одобряваха думите на приятеля си. Никой не знаеше откъде се беше появил този гърбушко и защо се беше залепил за тях. Никой не го беше канил, нито го познаваха.
Яне се изправи и накуцвайки се отдалечи от масата. Кръстът много го болеше, не знаеше дали ще може да се изправи. Мъжът обаче не го остави на мира.
- Ела тук и ми изчисти пак ботушите, че заради теб ги изцапах!
Яне обаче продължи да върви и се правеше, че не го чува.
- Чу ли какво ти казах? - крещеше мъжът и го настигна, а след това с всичка сила го ритна на същото място. Яне се просна по очи. Толкова го заболя, че за малко щеше да се протегне и с това да се издаде. Все пак не го направи. Болката беше толкова силна, че от очите му потекоха сълзи. Отначало не успя да вдиша, но не се поддаде на паниката, а се успокои. Скоро вдиша бавно. Мъжът го беше ритнал без причина. Сега той стоеше над него и продължаваше да крещи. Яне не можеше да го види заради сълзите, които се стичаха от очите му, но го чуваше. Какво иска
IVтом “Войвода”
461
V глава “Боляровия хан “
ше той? Ако го удареше с ортомата, щеше да се разкрие, да бъде заловен и убит. Около него имаше няколкостотин въоръжени воини, готови да освободят Кавказ, вярно, че повечето от тях бяха мъртво пияни. Не биваше да се разкрива. Трябваше да потърпи още малко, да отреже главата на този Ибрахим и след това да се махне от тук. Щеше да подхвърли главата на еничара заедно с червената торба през оградата на Топкапъ сарай и да се прибере в хана. Там му предстоеше сватбата с Ирис. Сладостна топлина се разля из тялото му при мисълта за Ирис. Колко искаше в този момент да не е тук, лежащ върху студената земя на поляната, пред къщата на Султанбек Алиев, а да е в Боляровия хан, под топлата постеля заедно с Ирис.
Яне се опита да се изплъзне, но мъжът го настигна и отново го ритна. В опитите си да се изплъзне ту се спъваше, ту се търкаляше по стръмната поляна, а мъжът го гонеше и го риташе. Той ту го уцелваше точно, ту не дотам добре. Мъжете от масата се заливаха от смях. Така малко по малко двамата толкова се отдалечиха, че сигурно вече не се виждаха от хората, насядали около масите. Близо до масите на дълги дръжки имаше забити факли и горяха огньове, а тук мракът беше по-гъст. Яне продължаваше да се търкаля и да се препъва, а мъжът не спираше да го рита. Планинецът може би вече беше забравил защо е започнало всичко това, но дотолкова се беше увлякъл, че не забелязваше, че приятелите му отдавна вече не ги виждат. Така двамата стигнаха до пътеката, откъдего бяха дошли по-рано през деня. И в този момент, когато мъжът се опита да го ритне още веднъж, се случи някакво чудо. Яне се преобрази, изправи се и като че ли стана двойно по-голям и се извиси над него. В началото мъжът, все още увлечен в опита си да го ритне, се приближи и го ритна в корема, но сега коремът на Гърбавия се оказа твърд като скала. Мъжът не знаеше какво става. От ръката на Гърбавия висеше нещо.
- Какво искаш?! - със странен хриптящ глас попита този, който допреди малко беше Гърбавия, а сега се беше превърнал в някакъв демон. - Какво искаш?! - попита Яне с глас на змей.
- Аз, такова… Какво си ти? - пелтечеше мъжът.
- Какво искаш?! - продължаваше да пита Яне.
- Ами аз… Исках да ми излъскаш ботушите, но…
- Какво “но”? - попита Яне като заплашително тръгна към него.
- Аз, такова, какво си ти? - питаше мъжът.
- Аз съм твоят кошмар! Аз съм ангелът на смъртта! Аз съм демон от преизподнята!
- Какво? - мъжът още не можеше да свикне с промяната, която беше настъпила в човека пред него.
Токораз Memo
462
Ятаган и Меч
- Аз не търсех теб! Търсих един просяк! Него търсих!
- Тук няма просяк! - като каза това Яне се огледа, за да покаже, че няма никакъв просяк.
- Аз, такова, дори името му не знам.
- Не знаеш името му, но го риташ. Аз ще ти кажа името му. Той се казва Вълчан башкесиджи. Той е най-големият кесиджия в света. Избил е стотици хора, тук търси един човек за убиване. Защо го търсиш?
- Какво! - планинецът ставаше все по-объркан. - Не търся Вълчан, търся просяк. Това не е истина, аз сънувам. Това е някакъв кошмар, след малко ще се събудя и ще се смея на съня си.
- А може би няма да стане така. Може би след малко ще умреш, за-щото всеки, който знае нещо за кесиджия, умира.
- Какво? - мъжът нищо не разбираше.
Яне продължаваше да говори, защото му хареса блясъка на страх и безизходица, който виждаше в очите на мъжа. Това щеше да е неговото отмъщение. Това щеше да е неговото възмездие. Нека човекът види какво е да си от другата страна. Нека изпита какво е да си мушица, оплетена в паяжината, а не паяк.
Яне скочи към него, като че ли летеше. Удоволствието да се разгъне беше толкова голямо. Той скочи като леопард, разпъна се във въздуха и така както си летеше, само с едно движение повали планинеца. Мъжът дори не разбра какво стана, отлетя във въздуха и се приземи с прекършен врат.
Като див звяр Яне се наведе над мъжа и с камата преряза гръкляна му. Нямаше време да го чака да умре или да го проверява. Трябваше по най-бързия начин да го убие и да е сигурен, че е мъртъв. Беше опасно да оставя жив човек в тила си.
Докато все още стоеше наведен над трупа на мъжа, чу глас.
- Какво? Стой! Кой си ти? - гласът идваше отдолу, от пътеката. Явно някой от братята Алиеви беше оставил пост, който да пази. Човекът едва ли беше сам. Скоро Яне чу и друг глас.
Така като си беше наведен Яне бръкна и извади меча си. След това се изправи пред двамата мъже. Съжаляваше, че не беше облякъл черната си дреха. Тук в гората беше тъмно и тя много щеше да му помогне. Въпреки това Яне скочи и нападна двамата часови, които тичаха към него. Битката беше неравна. Яне беше въоръжен с ортома и с меч. С оловния бич той изби сабите от ръцете на тичащите мъже. Тогава те посегнаха към пищовите си. Дори да не го убиеха, щяха да предупредят останалите, но това не се случи. Смъртта ги застигна преди да успеят да стрелят. Правият и дълъг меч ги изпревари и ги порази така както бяха бръкнали в силясите си.
Без да губи време, Яне преряза и техните гърла. Точно когато изли
IV том “Войвода
463
V глава “Боляровия хан “
заше от гората, видя хората на Нурсултан, които се бяха пръснали из поляната и търсеха приятеля си. Яне облече черната си дреха и стана невидим за хората. Тя прекрасно се сливаше с тъмнината на нощта. Не биваше да губи нито миг. Хората, които бяха тръгнали да търсят него и мъчителя му, бяха десетина. Те явно бяха притеснени от изчезването на двамата. Вечерта беше напреднала. Братята Алиеви се бяха прибрали в къщата на топло, може би да си поговорят на спокойствие, но сигурно не смятаха скоро да си лягат, защото от прозореца на къщата се чуваха приглушените им гласове.
Яне искаше да стигне до къщата и след това да продължи нагоре, за да търси Ибрахим. В този момент в мрака някой го нападна. На пост пред къщата се бяха скрили хората на Султанбек Алиев. Те го бяха забелязали. Битката беше кратка. Яне избиваше всеки, който се изпречеше пред него. Той сечеше наляво и надясно. Опитваше се да бъде бърз и тих. Удряше наляво-надясно с ортомата. Някои удари попадаха в оръжия, други в тела и глави. Стоновете бяха приглушени. Вече сам не знаеше колко човека е поразил, опитваше се само да е тих и смъртоносен. Яне преряза гръкляните им и ги завлече в конюшнята. Докато правеше това, внимаваше. Опита се до огледа лицата им, за да види дали не е убил Ибрахим. Ако случайно го беше убил, щеше да отсече главата му, да я мушне в червената торба, да открадне един кон от обора, където всички коне бяха много добри, и да избяга.
После уби и други хора. Попадна на групи лежащи, изби и тях и ги замъкна при останалите. Над поляната беше започнала да се стеле тънка прозрачна мъгла, която много му помагаше. Тя като че ли беше призована от него. Някаква невидима ръка му помагаше. С всеки изминал миг мъглата ставаше все по-плътна и по-плътна.
Докато нахвърляше труповете на избитите от него един върху друг, чу гласа на хората горе. Яне беше сигурен, че освен братята горе в къщата беше и Тири Берулава. Дали не можеше арменецът и Ибрахим да са при тях? Ако султанът желаеше смъртта на този Ибрахим, това означаваше, че той е важен човек и може би стои зад обединението на кавказките родове. От опит Яне знаеше, че такива обединения не могат да се постигнат отвътре, почти винаги трябваше да има един човек отвън, около когото хората да се обединят. Може би този човек беше Ибрахим. Това щеше да обясни всичко. Може би арменецът и Ибрахим през цялото време бяха седели на масата на братята Алиеви. Ако беше така, това щеше да означава, че сега двамата са при братята. Яне разбра, че трябва да се качи горе в къщата и да нападне водачите на кавказките родове. На масата имаше и още хора и Яне беше сигурен, че всички те са водачи на родове.
Токораз Memo
464
Ятаган и Меч
Когато излезе от конюшнята, чу гласовете на разтревожените мъже, които все още търсеха приятеля си. Яне осъзна, че не бива да ги оставя така. Трябваше да ги спре, защото скоро те щяха да вдигнат тревога. Повечето от хората, след обилното ядене и пиене, се бяха прибрали в палатките и спяха. Някои, които не бяха събрали сили в себе си да станат от масата, бяха положили глави между ястията и чашите с вино.
Мъжете на Нурсултан залитаха и викаха. Те се бяха раздалечили един от друг и вече почти навлизаха в гората. Мъглата приглушаваше виковете им и им пречеше да се виждат помежду си. Яне като безшумна сянка се движеше след тях. Тъй като се бяха разделели, ги изби един по един. Убиваше ги отзад. Приближаваше се безшумно, скачаше върху гърбовете им като запушваше устата им и само с едно движение на кесиджийската кама прерязваше гръкляна им. Кръвта - топла и гъста, пръскаше във всички посоки. Добре че беше тъмно, защото гледката на случващото се, ако можеше да се види, сигурно щеше да бъде потресаваща. Яне, метнал се на гърба на човека, затискащ устата му, за да не издаде звук. Прерязаният врат, от който пръскаше кръв и мъжът отдолу, мятащ се като бик.
След като изби всички Яне още веднъж провери дали са мъртви, а след това завлече телата им в конюшнята под къщата. Започна да чувства умора. Не знаеше колко време е минало от началото на тази шеметна нощ. Всичко беше като кошмар. Мракът, прерязаните вратове, телата, влаченето в нощта, миризмите на коне, тор и кръв се смесиха. Всичко това се въртеше пред очите му. Чувството за безпокойство беше изчезнало. В главата му беше толкова объркано, че му се струваше, че това не е той. Като че ли само наблюдаваше какво се случва, но сам не участваше, а някаква невидима сила направляваше ръката му. Сега обаче се чувстваше много уморен. Не знаеше дали е змей, не го интересуваше какъв кесиджия е. За една нощ беше избил толкова много хора, че вече не помнеше кой е и какво се случва. Притесняваше се това, че изби толкова много хора, да не го отклони от основната му цел. Ибрахим сигурно беше горе в къщата. Не беше сред досега убитите. Ако беше легнал някъде в палатките, щеше да е много трудно да го намери. Кой знае още колко хора щеше да се наложи да убие, ако беше там? Стана му гадно. Стомахът му се беше свил на топка. Гадеше му се, но не можеше да повърне, защото не беше ял от много време. Заради един човек беше избил толкова силни и достойни хора. Душата му се възмущаваше от това, че бе принуден по такъв начин да избие толкова воини, но нямаше друг избор. Като воин Яне знаеше, че трябва да запази достойнството на другите воини, но като кесиджия гой беше принуден да дей
IVтом “Войвода”
465
V глава “Боляровия хан “
ства по този начин. Досега беше доказал, че е най-добрият пехливанин, беше доказал, че не е добър войвода, но нямаше да се посрами като кесиджия. Спомни си разказите за кесиджиите, които избивали цели села, само и само за да се доберат до човека, когото трябвало да убият. Сега Яне постъпваше по същия начин. Не се гордееше и не му беше хубаво, но Бог водеше ръката му. Дали това беше Бог? Ако е Сатаната, нека Бог го порази веднага и на мига! В противен случай той щеше да продължи да убива, докато не изпълни мисията си.
Яне се измъкна от обора. Мъглата се беше сгъстила и се стелеше на пластове над поляната и около къщата. Като използва нейното прикритие, Яне се приближи до вратата. Пред нея двама души стояха на пост. Те пазеха вратата и спокойствието на братята. Беше сигурен, че това са двама от най-добрите и доверени хора на планинските водачи.
Трябваше да бъде бърз и решителен. Яне планира внимателно действията си и избра оръжие, с което да нападне. Нямаше друг избор. Тъй като те бяха двама, нямаше как да ги нападне поотделно. Мечът беше много дълъг и му трябваше пространство, за да го развърти. Дори ако мушнеше с него отдалеч, щеше да убие единия, но другият щеше да успее да предупреди водачите. Ортомата беше много тежка и инертна, затова нямаше как с един удар да свали едновременно и двамата. Тогава взе решение. За пръв път щеше да опита да използва едновременно двете кесиджийски ками. Те бяха къси и бързи и щяха да му позволят да се приближи достатъчно близо до лостовите. Яне скочи и само за миг прободе сърцата на мъжете. Те дори не разбраха какво става. Както се взираха в мрака и пазеха вратата, в следващия момент вече гледаха с изцъклените си очи мрачното облачно небе. Смъртта за тях беше дошла преди болката. Тя беше изпреварила дори времето и разбирането за това какво се случва. Яне се сети за думите на дядо си, които му беше казал на смъртния си одър. Сега обаче нямаше време за губене. Изненадата беше на негова страна и той не биваше да изпуска това преимущество. Отвори вратата. В първия момент очите му се заслепиха от светлината, но това трая само миг. Макар да не виждаше добре, Яне нападна седящите около масата мъже. Те също не разбраха какво става. Помогна му това, че оръжията на братята бяха наредени покрай стената, отдясно на вратата. Един от тях се опита да се добере до оръжието си, но така и падна. Само за миг тримата братя лежаха мъртви на пода. Яне дори не ги поглеждаше. Първо трябваше да избие мъжете, пък после щеше да види кой от тях е Ибрахим.
Мъжете лежаха в безпорядък, избити и разхвърляни из стаята. И тях беше успял да посече само с двете кесиджийски ками. Сети се за легендата за башкесиджията. Дали наистина той не беше този митичен башкесиджия?
Токораз Memo
466
Ятаган и Меч
След като уби братята придърпа вътре телата на двамата, които доскоро бяха пазили къщата. Трябваше да ги прибере, тъй като ако някой минеше пред къщата, щеше да разбере какво се е случило. Мъглата му помогна да не бъде забелязан. Само за миг се ослуша. Навън цареше тишина. Мъглата се беше сгъстила и се смесваше е мрака, като подтискаше всеки звук. Вече почти нямаше светлина, защото факлите бавно догаряха и изгасваха. Заранта не беше далеч. Яне трябваше да действа по-бързо. Ибрахим не беше сред хората, които беше убил. Тук бяха само тримата братя. Искаше да види кой е този, който беше посегнал към оръжието си. Това беше най-големият от братята - Нурсултан. На стената освен саби имаше подпрени пушки и едно дълго копие. Същото такова копие беше виждал в Истанбул, облегнато на стената в подземната зала. Яне обърна с крак мъжа и тогава видя най-красивата и скъпа кама, която беше виждал. Тя сигурно не можеше да се сравнява с кесиджийските ками като изработка на острието, но беше много скъпа и цялата беше отрупана със скъпоценни камъни. Яне беше решил, след като се прибереше от Кавказ, независимо дали изпълни мисията или не, повече да не се занимава с кесиджийство. Това означаваше, че нямаше да може да носи кесиджийските си ками. Тази кама щеше да е прекрасна украса и да показва значимостта му. Пък и кой в далечния Боляров хан щеше да познае камата. Нурсултан беше посегнал към красивия ятаган. Яне го погледна и изпита желание да го извади и да го вземе със себе си. Това обаче щеше да го издава и щеше да е много трудно да го носи със себе си без да бъде забелязан. Яне се застави да спре да мисли за камата и за ятагана. Той не беше мародер, той беше кесиджия! После се зачуди дали да изгаси свещите. Това обаче можеше да разтревожи мъжете, налягали отвън. Реши да ги остави да светят. Какво да прави? Нямаше време да мисли. Тогава се сети. Помнеше накъде се бяха отправили Ибрахим и арменецът. Съблече черната си дреха и се направи отново на гърбав. Нямаше време да избива повече хора. Не беше планирал добре това нападение. Какъв башкесиджия беше след като изби сума ти народ, а все още не беше открил целта си? Излезе тихо от къщата и тръгна нагоре. Ако Ибрахим беше останал там, трябваше да има къща или поне палатка. За малко нямаше да я забележи. Вдясно от пътя видя ниска землянка. Дали тук можеше да живее и спи някой? Това повече приличаше на помещение, в което се държат животни или дърва и зимнина, но не и на място за живеене. Яне приближи към землянката. Нейният покрив приличаше на купол и беше от редени една върху друга каменни плочи. Ето къде можеше да са двамата! Как не се беше сетил по-рано! Добре че все пак беше забелязал ниската землянка сред стелещата се мъгла.
IVтом “Войвода”
467
Vглава “Боляровия хан”
Яне приготви камите си и тихо отвори вратата. Трябваше да бъде готов веднага да убие двамата. Влезе тихо вътре, като остави вратата зад себе си отворена, за да може все пак някаква светлина да навлезе в помещението. Искаше да убие този Ибрахим, да отсече главата му и да тръгне веднага, без нито миг забавяне. Мъжът лежеше почти на земята, на нисък одър. Кой беше той? Къде беше другият? Всъщност на него не му трябваше арменецът, той търсеше Ибрахим, дано това да е той!
Докато Яне мислеше всичко това, спящият се размърда, обърна се и спокойно го погледна в очите. Мъжът беше напълно спокоен, като че ли беше очаквал да види Яне тук.
- Чаках те! - спокойно каза мъжът и седна на одъра, като пусна косматите си кльощави крака на пода.
Яне беше изненадан. Старият арменец явно още не се беше разсънил и не осъзнаваше какво се случва. Той сигурно го вземаше за някого другиго, може би за Ибрахим, или смяташе, че сънува. Яне съжаляваше, че това беше арменецът, а не Ибрахим.
- Къде е еничарът? - с гласа на змея попита Яне.
- Няма да ти кажа! - спокойно каза седящият мъж.
Ако не беше кесиджия, Яне щеше да се изуми от спокойствието и наглото държание на мъжа пред него. Та той беше въоръжен. Яне му показа камите си.
- Кесиджийски ками - спокойно каза мъжът. - Познавам я тази кама!
- Какво? - Яне беше изненадан. - След малко ще те убия! - каза той като беше сигурен, че с това вече ще уплаши стареца и ще го сломи. Това щеше окончателно да го разсъни.
- Знам - спокойно и толкова естествено отвърна арменецът, че накара Яне да се почувства неудобно. Почувства се като онези хора, които говорят и говорят, когато вече няма нужда от думи. Изведнъж старецът поведе разговора вместо него.
- Знам, че ще ме убиеш! Аз те чакам! - после замълча за малко. - Дори не те чакам, аз сам дойдох при теб.
- Знаеш ли кой съм аз?
- Знам, ти си Шейтан! Но ти едва ли знаеш това! Ти дори не си Шейтан, ти си много по-опасен от него… Може да не си Шейтан, а може и да си…
Яне се притесни. Откъде мъжът знаеше това име? Защо това име цял живот го преследваше? Дали това не беше някаква уловка на стареца и той не чакаше във всеки момент някой друг да влезе и да изненада Яне в гръб? Обърна се и затвори вратата. Това му даде само миг спокойствие. Все пак в тази землянка той беше като в капан, трябваше по най-бързия начин да го убие и да излезе. Дали пък да не изчака малко? Мо
Токораз Memo
468
Ятаган и Меч
же Ибрахим да е излязъл за малко и скоро да се върне. Яне се чудеше какво да прави, а мъжът спокойно продължаваше да му говори:
- Търсехме човека с камата, но ти имаш две ками! Не разбрахме дали Махди беше истински! Вярвахме, но така и не сме сигурни! Знам кой си ти! Ти имаш мисия!
- Къде е Ибрахим? - пресече бръщолевенията му Яне. Той знаеше, че е погрешно да говори с жертвата си, защото така имаше опасност да разбере, че човекът, когото след малко трябваше да убие, не е само цел, а е човек със своите болки и загуби, мечти и победи. Яне не слушаше това, което старецът говореше. Арменецът говореше за някакви мисии, за някакъв Махди… Какво ли не беше готов да говори човек, само и само да спаси кожата си.
Явно мъжът беше загубил яснотата на разсъдъка си, защото говореше, че бил паша и бюлюкбашия на еничарския корпус, говореше за някаква секта и за много други, от безумни по-безумни неща.
След малко Яне чу в главата си някакъв глас, който говореше същите неща като стареца. Нещо ставаше. Притесни се. Дали арменецът не владееше мисълта си дотолкова, че да му внушава мисли? Змеят в него се разсъни и размърда. Той се намираше в опасност. Яне разбра това. Змейското чувство го предупреждаваше. На Яне му омръзна да слуша тези глупости и реши да не мъчи повече и без това изстрадалия старец. Уплаши се от мислите си и стовари изневиделица оргомата в главата на мъжа. Само с едно движение го уби. Вратът му беше прекършен. Тялото му отлетя и се удари с лице в стената зад него, а след това падна върху миндера. След зова отряза главата на мъжа, за да не се мъчи, ако е още жив и излезе от землянката. Добре че не го изненадаха, докато беше въгре. Със смъртта на стареца Яне беше отсякъл клона, по който можеше да стигне до този Ибрахим. Не съжаляваше обаче, защото повече не можеше да чака. Скоро щеше да се сз>- мне. Вече беше приел, че няма да може да изпълни мисияз а си, само дето беше избил толкова много хора. Чувстваше се уморен. Съжаляваше, че старецът го беше изнервил толкова много с думите си, но вече нямаше връщане назад. Докато ходеше като прегърбен просяк към къщата си мислеше за ятагана и камата. Не биваше да се бави нито миг повече. Трябваше да слезе при конете, да си избере някое добро животно и да вземе преднина пред евентуалните си преследвачи. Яне беше сигурен, че на сутринта поне сто човека ще копнеят да го убият. Когато стигна до вратата обаче, чувството за опасност се засили. Какво беше това? Яне свърна вдясно и отвори вратата на къщата. Дали Ибрахим нямаше да е вътре и Бог да му го предостави на тепсия? Би било твърде добре, за да е истина. Яне влезе в стаята. Вътре нямаше никого, освен мъртвите вече хора. Наведе се и откачи прекрас
IV том ’’Войвода
469
V глава “Боляровия хай
ната кама от пояса на Нурсултан. Огледа още веднъж всичко. Не беше успял. Тази кама едва ли щеше да компенсира неуспеха му. Нима Бог беше решил с неуспех да завърши пътя си като кесиджия?!
Скоро излезе навън. Налагаше се още малко да се прави на гърбав. Бавно слезе долу при камарата с трупове. Оседла един кон и скоро препусна към пътеката, където беше убил първите трима мъже тази вечер. Реши да изостави магарето. То вече не му трябваше. Реши да изостави и коня си, с който беше пристигнал. Сега нямаше време за губене, трябваше да бърза.
След като излезе от Кавказ, вместо да тръгне към Истанбул, Яне се спусна надолу към Диарбекир. Прекоси планинската част на Анадола. Остана в “Черния град” няколко дни. Пи от кафето тук и отново преживя заточението си. Вече чувстваше есента и първите повеи па зимата. Не искаше да прекосява Анадола през зимата, затова вместо да тръгне към Истанбул, а след това към Боляровия хан, вместо да се вре цяла зима в полите на Ирис и да признае поражението си, Яне свърна на юг. Тръгна към Мардин, а след това стигна до Дамаск. Откри приятеля си Хусам. Той беше остарял, косата му беше побеляла. Запозна се с жена му Самира, с която много си допаднаха. Хусам го посрещна като най-добър приятел. Той беше останал сам от рода си и сега разполагаше с цялото богатство, наследено от предците му. Сириецът постоянно разказваше на жена си за българина и за “славното им минало”. От тези разкази Яне се чувстваше неудобно, но не можеше да спре приятеля си. Самира беше наистина забележителна жена, умна, начетена и все още запазила хубостта си. Яне прекара зимата тук. На свое разположение имаше целия замък, много прислужници и пари. Българинът се забавляваше, почина си добре и се готвеше напролет да възобнови издирването на еничара. Кошмарите от онази нощ го преследваха непрекъснато. Той обаче трябваше да се върне и да завърши делото си. Нямаше да се провали на последната си кесиджийска задача.
Хусам искрено се зарадва като разбра, че Яне е станал още веднъж башпехливан.
- Чудех се защо не се появяваш на борбите в Едирне - каза му Яне. - Без теб борбите вече не са същите.
- Остаряхме, башпехливан ефенди! Остаряхме! Скоро гой ще се бори - като каза това Хусам посочи сина си, който наистина скоро щеше да достигне възрастта, в която Яне за пръв път беше станал башпехливанин.
След това, по настояване на Хусам, Яне започна да учи сина му да се бори. Научи го на Боляровия начин и на своя собствен стил. Сириецът беше много щастлив от това. Той постоянно повтаряше, че Яне заслу
Токораз Memo
470
Ятаган и Меч
жава всичко, което поиска. От ден на ден синът му ставаше все по-добър в борбата. За разлика от баща си той не беше толкова импулсивен и беше сериозен и задълбочен.
С настъпването на пролетта Яне започна да се приготвя за тръгване. Сириецът и Самира направиха всичко възможно да го задържат, но времето неумолимо “летеше” и Яне не можеше да си позволи да не изпълни задачата на султана. Българинът с мъка се раздели с Хусам и момчето. Беше решил да се върне в Кавказ, да издири еничара и да го убие. Кесиджиите бяха като кучета, щом захапеха задачата си, не се предаваха и не я пускаха, ако ще да се наложи да чакат с години. Яне нямаше да чака с години, той искаше час по-скоро да я изпълни, да прехвърли торбата с главата на Ибрахим през оградата на Топкапъ сарай, да се прибере при Ирис, двамата да се оженят и най-накрая да заживее нормално като човек. Това щеше да бъде неговата награда. Толкова много се беше бъхтил досега, толкова се беше уморил, сега щеше да си почине.
Яне каза на Хусам, че скоро ще се жени и бърза да се прибере при жена си. После му разказа някаква измислена история за Ирис. Сириецът се съгласи да го пусне и така един ден Яне отново тръгна към Мар-дин, а оттам към Диарбекир. Не минаха много дни и отново навлезе в Кавказ. Планината го прие като стар познайник.
Макар в Сирия и в Анадола вече да беше пролет, тук горе - във високата планина, все още беше зима. Яне напредваше бавно и разпитваше за Ибрахим. Всъщност не му се налагаше много да пита. Вестта за смъртта на братята Алиеви не се носеше от уста на уста и не се шепнеше, а всички като че ли крещяха тази вест. Зъл демон беше унищожил само с един замах стремежа на планинците да са свободни. Някой беше убил братята. Как? Защо? Кой беше? Хората се страхуваха дори да си зададат тези въпроси. Всички оцелели се бяха пръснали из планината и не смееха да си спомнят онази нощ. Хората бяха толкова потресени и уплашени, че никой не искаше да поведе кавказките родове към свобода. Някой беше похитил Меча на емира. За Ибрахим не се чуваше нито вест. Повечето хора, които Яне разпитваше, не си спомняха за никакъв Ибрахим. Те казваха: “Сигурно не е бил тукашен.” Други смятаха, че и той може да е бил измежду жертвите. Яне обикаля още известно време, но от еничара нямаше и вест. Беше сигурен, че не го е убил, но пък можеше и да греши. Понякога, като се замислеше, му се струваше, че може и да е прерязал гърлото на еничара. Всичко в онази нощ беше толкова объркано в главата му.
Кавказ беше тъжен. Всички се бяха спотаили и не смееха да излязат от каменните си къщи. Мъжете се страхуваха демонът да не се върне, а жените ги дърпаха да си остават в къщите. Яне този път не се престру
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги