Войвода

Токораз Memo

262

Ятаган и Меч

Инокентий записваше всичко подробно. Освен това на него му беше лесно, защото той сам беше участвал във всичките тези неща. Изведнъж, за изненада на Яне, Адюлазиз Левни се уплаши и се дръпна.

- Не мога да участвам в такова нещо, Янис ефенди! Това е ръководство за някаква банда! Това означава да вдигна ръка срещу султана!

По всичко еи личеше, че миниатюристът се беше уплашил. Той и дума не искаше да се отвори да участва в направата на “Каук китаб”.

По някое време Инокентий се приближи до Яне и му прошепна:

- Аз ще го приготвя, войводо! Вече имам всичко, което ми трябва! Повечето неща съм ги виждал и правил и без проблем ще се справя сам!

Яне само кимна.

На другия ден Левни ефенди пак отиде до Топкапъ сарай. До празника на лалето оставаха само няколко дни. Всичко в двореца “вреше и кипеше”. На Адюлазиз вече му се налагаше да ходи всеки ден до султанския дворец. Миниатюрисгите бяха привлечени да участват в украсата на двореца, в изготвянето и украсата на паравани, в приготвянето и изрисуването на покани за празника. Всяко нещо беше направено с толкова красота и внимание. Старият миниатюрист беше толкова зает, че понякога не се прибираше по няколко дни.

Инокентий се възползва от това време и сам изготви “Каук китаб”. Двамата не искаха да го дават на стареца да го подвърже, затова Яне го даде на един майстор подвързван в една малка работилничка. Скоро, за да вземе книгата, трябваше да платят няколко златни пари. Яне се чудеше откъде да ги вземе и така един ден той реши да посети Мирза ефенди. Отиде до Галата и се срещна е него.

Мирза вече беше уредил бараката.

- Готов съм, Яне башпехливан ефенди.

След това двамата пресякоха Босфора и в квартала Юскюдар Мирза му показа всичко, което беше направил. Той беше наел няколко много добри помощници на пехливани и няколко едри гавази, които да пазят на вратите. Цялото помещение беше обзаведено е малки кръгли масички, възглавници и ниски миндери, беше застлано със скъпи персийски, египетски и турски килими, имаше проснати кожи, а воали и коприна висяха от тавана и придаваха задушевност, като че ли всяка маса беше отделена от останалите. По средата имаше място за борене. То беше кръгло, направено от отъпкана глина. Яне огледа всичко и много му хареса. Създаваше се впечатление, че се намира в някаква богата пещера. Двама мъже внесоха много наргилета и мангали. От едната страна се приготвяха помещенията за пехливаните.

- Ще има кухня. Ще сервираме най-вкусниге ястия. Тук ще идват най-богатите хора на Истанбул, отегчени от скуката и еднообразието на

IV том “Войвода

263

II глава “Истанбул

града. Всичко това трябваше да го направи султанът в Топкапъ сарай. Винаги досега е било така, но Ахмед III не обича борбата и насилието. Той е изискан и деликатен човек. Аз ше се възползвам от това, Яне ефенди. Хората ще идват, ще залагат, а част от парите - по-голямата, ще бъдат за мен. Ще съм щастлив, ако вие се съгласите да се борите!

- Ще се боря! А какво стана със съдружието ти с Кара Мустафа?

- Кара Мустафа се отдръпна и всичко направих сам.

Това не се хареса на Яне.

- Как се отдръпна? - попита той.

- Уплаши се от хората на султана и не даде пари. Не пожела да участваме като оргаци.

- А ще се бори ли?

- Да, ще се бори.

Яне беше доволен.

- Значи Кара Мустафа няма да ти е ортак, така ли?

- Няма - тъжно поклати глава Мирза.

Българинът се замисли. Щеше да е много странно тримата - Кара Мустафа, Мирза и Яне, да са ортаци. Така беше по-добре.

- Половината от печалбата ще отделяш за мен, Мирза ефенди, не забравяй това!

- Но, Яне ефенди…

- Казах половината! Ако разбера, че ме лъжеш, ще отрежа някой от пръстите ти с пръстените и така ще ми заплатиш! Разбра ли?!

Дебелият мъж с пухтене се съгласи, но си личеше, че го прави притиснат и принуден, а не по собствена воля.

- Ще се боря, но искам да ми дадеш още сега парите за първата битка!

- Но, Яне башпехливан ефенди… Имам разходи…

- Три пари, веднага! Ще се боря с качулка на главата и ще ме представяш като Янис! Нека хората не знаят кой съм, за да може да спечелим повече пари! А и не искам някой да ме познае!

Яне така го беше измислил. Не искаше Кара Мустафа, Кая или някой друг да го разпознаят.

Сега вече мъжът се изчерви и нещастието се изписа на лицето му. Яне се усмихна, колко просто устроен беше Мирза ефенди. Това, което той най-много мразеше, беше да се разделя с пари и да плаща.

Яне се прибра в къщата на Адюлазиз ефенди. Тази вечер старецът се прибра по-рано. Той донесе със себе си подвързан “Яне башпехливан китаб”. Яне отново се зарадва много. Можеше да каже, че това бяха най-щастливите моменти в живота му. “Остава само написаното!” - повтаряше си той. Ласкаеше го мисълта, че вече и той е оставил нещо от себе

си на тая земя.

Токораз Memo

264

Ятаган и Меч

Яне даде парите на Инокентий, за да отиде на другия ден да вземе и “Каук китаб” подвързан.

Адюлазиз беше възбуден. Докато вечеряха, той непрекъснато разказваше за това, което се готвеше в Топкапъ сарай. Тази година султанът беше развихрил своето въображение. Империята от години беше в мир, а хората живееха в просперитет. Султанът искаше да покаже на всички, че е най-великият владетел в света. Отвсякъде се беше обградил с красота, изкуство, охолен живот и приятели.

Левни ефенди си призна, че има много работа и ако не беше желанието му да се вижда и да говори с папаз ефенди, въобще не би се прибирал у дома.

След като мъжете пийнаха и хапнаха Адюлазиз Левни ефенди погледна доволен към Яне и каза:

- Нарисувахме ли всичко, което желаехте, Янис ефенди?

- Не! Има още една книга.

- Нали не е тази, бунтовната?

- Не! Много по-специална е!

- За какво става въпрос, Янис кехая?

- Не мога да ви разкажа. Ако я правите, трябва да ми обещаете, че ще запазите в тайна всичко свързано с нея.

- Много сте загадъчен, Янис ефенди.

- Съгласен ли сте?

- Да! Щом толкова изострихте моето любопитство. Пак ли ще е за борба?

- Да, подобно.

- Вие, отче Инокентие, съгласен ли сте?

Инокентий беше изумен. Изведнъж Яне му заговори толкова официално. Освен това той беше изумен още от момента, в който Яне му пъхна три златни пари в ръката.

- Да! - стъписан се съгласи и той.

След това тримата се отделиха в кабинета на миниатюриста.

- Защо е тази тайнственост, Янис ефенди?

- Не мога да ви кажа.

- Как ще работим тогава?

- Аз ще ви кажа какво да нарисувате, а текста ще напиша сам допълнително.

Яне показа на двамата мъже какво иска да нарисуват. Те бяха изумени, но удоволствието да рисуват заедно беше огромно. Двамата рисуваха и си говореха, показваха си това или онова. Така обаче те му пречеха. Яне помоли за туш и едно перо и се качи в стаята, в която спяха Кара Тозю и Божура. Той запали свещ, седна на пода и започна да си при-

IVтом “Войвода”

265

II глава “Истанбул

помия текста на китаба, който си беше повтарял хиляди пъти. Помнеше как още в килията в Диарбекир си беше повтарял този текст, за да го измисли и запомни. Всяка дума в него беше премисляна хиляди пъти.

Минаха няколко часа и Яне беше готов с текста. Двамата мъже долу все още рисуваха, макар вече да беше късна нощ.

Яне се чувстваше много по-спокоен. Сега, като беше записал текста, той се чувстваше като че ли от плещите си беше смъкнал някаква тежест.

Най-отпред Яне ги беше помолил да нарисуват един змей. Когато Яне влезе, двамата мъже му обърнаха внимание.

- Не спите ли, Янис ефенди?

- Не! Досега писах китаба и го написах. Искам обаче да го напиша с арабски букви. Така или иначе трябва да ви посветя в тайните на този китаб. Искам преди това да се закълнете, че каквото нарисувате ще си остане тук, между тези четири стени.

Двамата мъже се съгласиха и Яне започна да ги наблюдава.

- Много страшен го нарисувахте този змей! - каза Адюлазиз Левни ефенди с нотка на възхищение в гласа.

- Моята мечта винаги е била да нарисувам най-страшното същество на света. Да изрисувам Дявола, но така, че хората, като го видят, да се страхуват. Да събудя в тях онзи първичен страх, който се спотайва в душите им.

- Защо искате да плашите хората, папаз ефенди?

- Аз не искам да ги плаша, а да всея страх и ужас в душите им. Знам, че повечето рисувачи искат да рисуват светци, образа на Исус Христос или Божията майка, а аз искам да рисувам Сатаната, онова първично зло, което всеки един от нас носи в себе си.

Яне вече беше чувал това, което говореше приятелят му. Точно той беше човекът нужен му за изографисването на “Кесиджи китаб”.

По някое време Адюлазиз Левни ефенди каза:

- Готови сме! Папаз ефенди изписа най-страшния змей, който досега съм виждал. Нарисува го като жив. Като го гледам ми се струва, че в живота си съм виждал и срещал този змей - докато казваше това, миниатюристът взе една тънка четка и се приготвяше да рисува с нея.

- Откога не съм калиграфирал?! Някога като млад се славех като много добър калиграф. Лично съм преподавал калиграфия на сегашния ни султан, който безспорно е най-добрият калиграф сред всички султани.

- Познавате лично султан Ахмед III?! - попита Инокентий.

- Разбира се! Бях негов учител по калиграфия. Той е много добър майстор в изписването на арабските букви. Сам е създал собствен стил в калиграфията. Той сам изписва дори туграта* си.

*тугра - калиграфско изписване на името на султана. То е направено като печат и подпис едновременно. Представлява плетеница от арабските букви на султанското име и е дело на опитни майстори калиграфи.

Токораз Memo

266

Ятаган и Меч

- Не знаех това! - каза Инокентий.

- Готов съм, ще изпиша думите, които ми прочетете, с най-скъпия и добър туш в света - “Осман паша”.

Яне се приближи до Адюлазиз Левни ефенди така, че почти допряха главите си. Инокентий също се приближи и омагьосан гледаше как миниатюристът изписва красивите арабски букви като плетеница.

Яне диктуваше текста, който толкова много време беше мислил. Това трябваше да бъде първият китаб написан за кесиджии. Яне четеше, а мъжете се бяха втрещили. През известно време те вдигаха глави и изумени го изглеждаха.

- Да спрем! Да спрем! - по някое време каза Адюлазиз Левни ефенди.

- Не! - твърдо каза Яне и го застави да продължи да пише. А той четеше:

“Кеседжи китаб”

“Днес, когато пиша тези редове, аз съм на върха на силата и славата си. Сега ми се струва, че нещата ще останат завинаги така, во веки веков, но знам, че няма да бъде така. Знам, че животът има възходи и падения и ако сега съм на върха, до вчера не беше така и утре няма да бъде така, и много повече са дните, в които драпаш нагоре по склона или се спускаш надолу. Какво е животът? Миг!!! А после идва раят или адът, които са вечни. Въпреки това аз, роден Яне Боляров, избрах да живея свободно, като силен човек, макар да знаех, че с такъв живот за мен е отреден адът. Въпреки това избрах да бъда кесиджия и свободен човек, да бъда змей. Ако ти, който четеш, попиташ защо е така, аз ще ти отговоря. С този си живот аз иззех правата на Бог и решавах кой да живее или да умре, но не бях Бог, а демон и змей, защото Бог взема живот, но може и да създаде, а аз можех само да отнемам и така цял живот живях в света на сенките.

Знам, че скоро ще сляза от върха и когато някой ден четеш тези редове, мен отдавна няма да ме има и месата ми ще са изгнили върху костите ми, и хората ще подритват кокалите ми, а кучетата ще ги разнасят из пътищата. Знам, че ще четеш тези редове в твоето време, когато ти ще си на върха и ще смяташ, че си единствен, най-силен и преди теб не е имало други хора и кесиджии. За теб аз и тези, които сега живеят около мен, ще сме само далечни сенки. Щом четеш тези редове, значи си кесиджия.

Слушай, сега ще ти разкрия нашата тайна! А тя е, че ние не можем да създаваме живот, а само да отнемаме, но ние имаме силата да съживяваме душите на мъртвите вече кесиджии. Аз написах тази книга, за да те науча как да извикаш моята душа от света на сенките. Не се страхувай, че душата ми на змей и демон ще те обсеби! Приготви се да ме призовеш и да ме подслониш в гърдите си, а аз ще те уча! Готов ли си?

IV том “Войвода

267

IIглава “Истанбул”

Щом четеш този китаб, значи вече си съживил сянката ми и тя вече е влязла в душата ти. Ако не искаш да станеш като мен, веднага спри да четеш! Ако не искаш да видиш истинския свят и душата ти да скита не-подслонена в света на сенките и никога от този момент да не намериш покой, спри да четеш! Не оставяй простото любопитство да те води и да обрече душата ти на вечни мъки! Не оставяй това, което днес е мое, но се е подслонило в душата ти, да те накара да продължиш да четеш! Ако този, който продължава да чете, не си ти, а е моята сянка, веднага спри да четеш!

Ако прочетеш тези редове, значи си прекрачил прага! Щом така си ре-шил, зиачи си готов! Когато си готов, излез във вечерта навръх Димитров ден или Еньовден на открито, отиди на мястото, на което има полу-съборен и запустял храм или джамия. Застани в полунощ в храма, погледни нагоре и кажи седем пъти: “Призовавам те, о, сянка от преизподнята! Всели се в душата ми и ме владей, и учи!” Тук назови името ми и аз ще се появя! Но не името ми, с което съм известен сред хората, а истинското ми име. И не питай дали това съм аз, или и мен ме владееше една прастара сила, идваща от дълбините на Вселената и от най-стари времена, още от Райската градина! Ще попиташ кое е истинското ми име! Замисли се, ти го знаеш, но дори и да не направиш това, знай, че аз съм при теб, до теб и вътре в теб! Дори храм не ти е нужен. Аз разбрах, че Бог е невидим и неуловим и така изградих храм в душата си. Ела в моя храм или по-добре изгради храм в душата си и там ме призови…”

Мъжете слушаха и целите бяха настръхнали. Те разбираха какво пишат и за какво беше целият този китаб. Янис или Яне беше кесиджия. Всичко беше ясно. Това обаче не ги втрещи. Пред тях стоеше змей. Инокентий разбра защо Яне го беше разпитвал за змейовете. Той беше Дяволът, Сатаната.

- Шейтан! - прошепна Адюлазиз Левни ефенди.

На сутринта “Кесиджи китаб” беше готов.

- Как ще я подвържем тази книга? - попита Адюлазиз Левни.

- Няма как! Нито мога да я дам на вас, нито на случаен подвързван. Този трактат ще остане неподвързан.

- Аз съм чел нещо подобно - каза турският миниатюрисг и бръкна в една ракла и оттам извади и показа на Яне един китаб, в който се разказваше за някакви японски воини ямабуши. Яне се сети, че старият миниатюрист преди време му беше споменал, че прерисува тази книга за сейменбашията Юсуп. Явно миниатюристът беше направил и едно копие за себе си. Яне вече знаеше кой е Юсуп и затова обърна голямо внимание на трактата, в които се разказваше за тези, които наричаха себе си ямабуши - планински воини, но всички наричаха нинджа “сянка”.

Токораз Memo

268

Ятаган и Меч

Между тях и кесиджиите имаше много общо. Адюлазиз показа на Яне и трактата за душата, за който Яне вече знаеше. Яне зачете. Инокентий послуша малко, след което се извини и изчезна нанякъде. Не след дълго се върна и носеше в ръката си книги. След като зачете, Яне се сети, че презвитерът беше взел със себе си няколко книги от скрипторията, но те не бяха обикновени, а от тези, в които бяха описани еретически учения, а Христос и Евангелията бяха представени но странен начин. Тези текстове се наричаха гностически или езотерически, но бяха ерес. От тези книги Инокентий зачете неща свързани само с душата. Всеки път преди да прочетеше нещо той обявяваше от коя книга чете.

- Това го пише във “Видение на Светия апостол Павел” - каза той и наведе глава над една от книгите. Отначало Яне си помисли, че Инокентий чете от Евангелието, но после разбра, че това е апокрифно писание.

- В четиринадесета глава е казано: “И дойде да я посрещне нейният ан-гел-хранител през всичките дни и рече й: “Радвай се, душо, понеже и аз се радвам за тебе, защото ти изпълни Божията воля, бидейки на земята. Аз носех на Бога всички твои добри дела.” Така също и духът й излезе да я посрещне и каза: “Не се безпокой, пито се съмнявай, когато отидеш на мястото, което никога не си видяла, защото аз ще ти бъда помощник, тъй като, докато живях в тебе на земята, намерих покой.” И нейният дух я ободряваше и наставляваше, докато я възнесе на небето.

15. Излязоха насреща й да я посрещнат и зли сили, които носеха нейни забравени грехове. Рекоха й: “Къде отиваш, о, душо, и се осмеляваш да влезеш в небесата? Почакай да видим няма ли нещо наше в тебе. Да видим и този помощник с тебе, и ангелът ти, и твоят дух, който се радва за тебе, че си изпълнил волята Божия, докато бе на земята.” Също и духът на клеветата дойде да я посрещне, и духът на блудството, и като я видяха, всички заплакаха и рекоха: “О, душо, ти, която избяга от нас и изпълни волята Божия на земята, ето сега твоят ангел и твоят дух се радват, всички зли сили излязоха да те посрещнат, но не намериха нищо свое в тебе.” Ангелът отговори и рече: “Махнете се, посрамени, защото не можахте да измамите душата, докато беше в тялото.”

- Във вашата религия имате много интересни идеи за душата. В исляма идеята е много по-ограничена и й липсва смслостга на християни те

- каза миниатюристът.

- Това, което ни прочетохте от вашия трактат, много прилича на тези трактати, разбира се, има и много други неща, за които въобще не съм предполагал - отвърна му Инокентий. - Има и още нещо - каза монахът.

- Ето как е представена душата в апокрифа “Сказание на нашия отец Агапий”: “Всички тези, които виждаш, са човешки души, явили сс на тебе като гроздове, защото жив човек не може да види човешките души.

IVтом “Войвода

269

II глава “Истанбул

Този кладенец се нарича рай и се влива в райските дървета.”

След това Инокентий прочете един много малък текст от книгата на апокрифните текстове, а този текст се наричаше “За монаха, който видял как се разделя душата от тялото”.

Яне искаше да поговорят още, но неочаквано Адюлазиз Левни каза:

- Тази вечер ще бъде толкова чаканият празник на лалето! Трябваше поне малко да поспя!

- Извинявам се, Адюлазиз левни ефенди! Оставяме ви и също отиваме да спим!

Двамата мъже се качиха в стаята си, но не заспаха, а запалиха свещ и продължиха разговора. Инокентий някак със страх и притеснение се обърна към Яне и каза:

- Войводо, колкото повече неща разбирам за теб, толкова по-притес- нен съм! Ти не си обикновен човек. Отначало мислих, че си само пехливанин и войвода. После се учудих защо ме разпитваш за Змея, а сега вече разбрах всичко. Ти си кесиджия и не само това.

Яне подозираше, че Инокентий се досеща какъв е и много се притесни. Предпочиташе монахът да не изрича това, до което е достигнал, па макар и да го знаеше.

- Сега разбирам, че баба Василка е била вещерка и магьосница - продължи Инокентий. - А ти си кесиджия и също се занимаваш с душата. Това е много лошо. Виж какво намерих да пише в тези книги за бе-совствата и магиите. Това е от “Книга на светите тайни Енохови”: “И двамата мъже ми рекоха: “Еноше, това място е приготвено за ония, които не почитат Бога, които правят на земята зло, магии, баяния, бесов-ски гадания; които се хвалеха със своите лоши деяния; които окаяници, крадат човешки души…”

А това е от “Житието на Свети Василий Нови”:

“Митарство тринадесето.

Достигнахме друго митарство, което бе на чародейството, отрови-телството и вълшебството. Намиращи се в него бяха прескверни змие-подобни духове; техният вид беше само една тъма и поквара, където ни един от тях нямаше какво да каже срещу мен. Благодарение на Христовата благодат преминахме бързо и тях. Като попитах водещите ме, аз казах: “Еосподари мои, дали за всеки грях, който човек извършва, бива изтезавана душата му, когато минава оттук, и не може да опрости греховете си, тъй като са записани във всяко митарство, както ми показахте двамата, защото виждам, че подробно ме разпитват и треперят, и се ужасявам.” Рекоха ми те двамата: “Не всички така ги разпитват, а само подобните на теб, които не са се изповядвали и така са дочакали смъртта; защото, ако ти беше изповядал прегрешенията свои на духовник без

Токораз Memo

270

Ятаган и Меч

срам и би приел от него епитимия, и би успял да я изпълниш, и да приемеш от него опрощение, преминал би и ти безпрепятствено всички тези злини, без да може нито едно митарство да те разпитва за нито един грях. Ала понеже не стигна до духовника си, да се погрижиш да изповядваш всичките си грехове. Поради това всички тези бирници те разпитват, разпитват те подробно.”

Яне реши да отклони разговора. Той беше доволен, че Инокентий не се беше досетил почти нищо за това, че е змей, а както разбираше от светите текстове можеше да се окаже, че е Сатаната или дори Антихриста, затова той попита:

- Отче, какви са тези митарства, за които става въпрос в “Житието на Свети Василий Нови”?

Ходът му успя, защото Инокентий се впусна да му обяснява за митарствата и скоро забрави какво беше започнал да казва на Яне.

- Това е разказ за пътуването на Свети Василий, предвождан от двама ангели. Първото митарство е клеветата. Второто е поруганието. Третото е завистта.

- Това са нещо като смъртните грехове - намеси се Яне.

- Да, но много по-разширени.

- Ще ми изброите ли следващите митарства?

- Добре! Четвърто митарство е лъжата. Петото митарство са ярост и гняв. Митарство шесто - гордост. Седмо - празнословие и срамословие. Осмо митарство - лихварство и коварство. Следващото митарство е неправда и суетна слава. Митарство десето, тук пише, че е сребролюбието. Следващото е пиянството. Дванадесетото митарство е злопаметност. Това, което ти прочетох, беше тринадесетото митарство и то е чародейство, отровителство и вълшебство. Четиринадесетото е лакомия га и чревоугод-ничеството. Петнадесетото - идолослужението и всякаква ерес. Шестнадесето митарство е, когато мъж спи с мъж, а жена с жена. Следващото е прелюбодеянието. След това са разбойничеството, кражбата, а последното митарство и най-страшното е жестокостта и коравосърдечието.

Яне мислеше върху това, което Инокентий му четеше, и постепенно утихна. Монахът сигурно помисли, че той се е унесъл, загаси свещта и скоро стана тъмно, а Яне се унесе и като напипа трите китаба под възглавницата си, заспа.

Когато отвори очи, срещна добрите кафяви очи на Божура и се усмихна. Толкова наивни и детски бяха те.

- Какво става? - попита той и се протегна.

- Шакюре каза, че Адюлазиз Левни ефенди има проблеми с парите и Хайрие няма с какво да купува продукти. Баща й никога няма да ти признае, но е очаквал някакви пари да дадете на Хайрие или да му пла

IV том “Войвода

271

II глава “Истанбул

тите поне за книгите.

Яне се намръщи. Бръкна под възглавницата и напипа китабите.

- Къде са Инокентий и Кара Тозю?

- Инокентий каза, че отива да вземе някакъв китаб, който бил подвързан и трябвало да го вземе.

- Аха. Извикай Кара Тозю!

- Искам да ти кажа още нещо, бате Яне.

- Кажи!

- В последно време един мъж ме гледа странно и търси повод да ме заговори. Аз го избягвам, но той става все по-упорит. Какво да правя?

- Кой е той? - попита Яне, а веждите му се свъсиха. - Турчин ли е?

- Не знам.

- Ти познаваш ли го?

- Не.

- Тогава къде ге е видял?

- Той живее на нашата улица.

- На нашата улица ли? Къде?

- В къщата, която е точно срещу кафенето на Хасан ага.

Яне изтръпна.

- И някой от тази къща иска да те заговори?

-Да.

- Там живеят еничари.

- Еничари? - Яне видя ужас в очите на момичето.

- Не излизай от двора на къщата! - каза Яне и я отпрати да повика Кара Тозю.

Скоро байракгарят се яви пред него.

- Викал си ме, войводо.

- Да. Трябва да намерим пари.

- Нека се прибираме, войводо! Имаме да буним народа и да съберем нови кауци! Стига сме стояли тук! Задушавам се в този град! Искам да дишам и да скитам сред просторите на нашата планина! Променям се тук, войводо, не съм вече вълк, овца станах тук сред тая паплач!

- Имаме още работа да вършим тук.

- Каква работа? Какво сме свършили? Толкова далеч сме от Ирис. Защо се занимаваме със странични неща, а не преследваме и не нападнем Кара Мустафа?

Яне не искаше да обяснява. Всъщност той не беше пропуснал нищо и наистина беше свършил много работа, но как да го обясни на Кара Тозю. Все пак и той си призна, че бездействието мори неговия байрактар.

- Тази вечер отново ще действаме.

Байрактарят се усмихна.

Токораз Memo

272

Ятаган и Меч

- Може ли и аз да вляза вътре?

-Да.

В този момент в стаята влезе Инокентий. Той подаде на Яне книгата, изрисувана лично от него. Яне я отвори и отново топлина се разля из тялото му. Кауците вече имаха своя книга.

- На, виж! - каза Яне и бутна книгата в ръката на Кара Тозю. Той помнеше, чс неговият байрактар не може да чете, може би затова отначало той нищо не разбра. Чак след време възкликна и възбудено започна да ръкомаха.

- Войводо, войводо! Това е книга за кауците! Кауците вече имат книга!

- Да! Ще ти я дам по нея да учиш младите кауци!

- Кога, войводо?

- Когато свършим работата си тук.

Кара Тозю я разглеждаше, като милваше всяка страница. Той държеше книгата с такова благоговение, все едно е по-ценна от злато и елма-зи и по-скъпа от Библията.

- Да лягаме да починем, че довечера ни чака работа!

Яне беше решил отново да влезе в кесиджийската къща. Той беше избрал момента съвсем не случайно. Знаеше, че през тази вечер и нош султанът е решил да направи най-бляскавия празник в света - празникът на лалетата. Яне много добре беше видял какви приготовления текат за провеждане на празника. От Адюлазиз Левни той всеки ден научаваше какво се прави в двореца. Яне беше сигурен, че целият елит на Империята и Истанбул ще бъде в Топкапъ сарай. Беше сигурно, че и всички еничари, капуджии и бостанджии ще са там и ще са заети. Именно затова Яне беше решил да слезе в подземието на кесиджийската къща. Така поне беше сигурно, че хората, които спяха горе, нямаше да ги има, пък да става каквото ще. Яне стана и се приготви като за битка. Навън вече беше започнало да се стъмва. Трябваше да намери пари и да разгадае загадката на това подземие.

Яне повика при себе си Кара Тозю.

- Готов ли си?

Щастливият байрактар само кимна. Той също беше лъснал оръжието си и беше готов за битка.

Навън се беше стъмнило, но целият град жужеше като кошер. Друг път по това време всички хора вече започваха да се прибират по къщите си, но гази вечер беше обратното, хората се бяха пременили и всеки излизаше от своята къща. Яне и Кара Тозю гледаха през джамчето на втория кат и скоро войводата трябваше да признае, че беше направил грешка като избра точно гази вечер, за да влезе в кесиджийската къща. Шакюре и Божура скоро дойдоха и поискаха разрешение да излязат.

IVтом “Войвода”

273

II глава “Истанбул

Яне не можеше да откаже на двете момичета, макар да помнеше това, което му беше казала Божура. Той им разреши, но само ако с тях е братовчедът на Шакюре, този, младият миниатюрист - Кара.

След това зачакаха. Кара Тозю пухтеше и се въртеше като диво животно попаднало в капан. Все така, с пълно бойно снаряжение, той приличаше на рис или дива котка, готова да скочи. Яне гледаше своя приятел и се усмихваше. Спомни си лютия байрактар и онова време, когато с него кръстосваха планината. За там беше роден Кара Тозю, за онзи живот, за простора, да отпусне гърло и да гони турците. Тук, в града, смачкан от множеството и каменните стени, гой беше жалко подобие на себе си. Яне много добре разбираше това.

Дори Инокентий беше излязъл да се разходи из града и “да види такова чудо невиждано”. Хайрие също се беше пременила и беше излязла, а пък Левни ефенди въобще не се беше прибирал. Сигурно нямаше и да се прибере. Целият град беше осветен. Всеки човек в ръката си носеше свещ, а над града имаше купол от сияние. Макар да беше вечер, в целия град беше светло като ден. Всички хора, пременени, със светилници в ръце, бавно отиваха към Топкапъ сарай. Яне виждаше огнения поток, който течеше по чаршията. Тяхната уличка се осветяваше само от време на време, когато хората от някоя къща излизаха с цялото си домочадие. Децата тичаха и се гонеха и те обзети от всеобщото вълнение. Яне съжали, че беше решил да действат точно тази вечер. Той също много искаше да излезе и да се почувства човек, като се влее в общия поток на хората, да погледа светлините и осветения град от другата страна на Босфора и на Златния рог, да забрави за дълг, за това, че е войвода и кесиджия. Толкова много искаше да се отпусне. Наведе се и там, под възглавницата си, напипа четирите китаба. Трите подвързани с кожа и подшити и четвъртият - с мека корица.

Дойде полунощ, а хората все така влизаха и излизаха от домовете си. Кара Тозю ставаше все по-нетърпелив. След още един сахат той вече съвсем се беше отчаял и лежеше върху леглото си, така както беше препасан с оръжията си и с разперени ръце. Тъй като беше облякъл елек с половин ръкави, отгоре приличаше на същи ангел. Яне все така надзърташе през джама и дебнеше. По някое време улицата стана безлюдна и Яне реши, че сега е най-подходящият момент да действат. Домашните също ги нямаше, нито Инокентий, нито Шакюре и Божура се бяха прибрали. Когато Хайрие излизаше, Яне й заръча да намери момичетата и да не се отделя от тях, но сам не знаеше как в това неизброимо множество прислужницата ще успее да открие двете момичета и техния братовчед.

Яне скочи на крака и побутна все така лежащия Кара Тозю.

- Ставай! Приготвяй се!

Токораз Memo

274

Ятаган и Меч

- Какво? Тръгваме ли, войводо?

Личеше си, че байрактарят съвсем се беше отчаял. Яне взе горящата свещ, мушна една друга в силяха си и двамата излязоха на улицата. Из цялата уличка не се чуваше никакъв шум. Всички или бяха излезли да празнуват празника на лалето, или бяха останали по домовете си. Яне и Кара Тозю вървяха близо един до друг и с дланите си прикриваха светлината, за да не осветява лицата им. Тази нощ сигурно всички банди върлуваха и вършеха обири из изпразнените къщи. Яне не искаше да ги вземат за такива. Двамата тръгнаха по улицата и скоро стигнаха до входа на кесиджийската къща. Яне бръкна в джоба си и извади ключа. Бързо го превъртя в ключалката и тихо влезе в нредверието на къщата. Дали семейството на Селим ага бяха излезли навън да се веселят? Едва ли. За всеки случай Яне взе една лопата, която беше подпряна в ъгъла и с нея тихо и внимателно залости вратата, която водеше към стаята, където живееше семейството на Селим. Така поне в гръб вратата не можеше да се отвори и да излезе домакинът на къщата. Яне беше виждал Селим ага. Адюлазиз Левни му го беше показвал. Той беше дребен, смачкан от живота турчин, от онези бедни и свити хора, които никой не може да си представи как биха изглеждали, ако се сдобият с пари и власт. Яне познаваше такива хора. Много от неговите сънародници бяха такива. Те бяха тихи и скромни хора, които бяха свити дори в мечтите си. Такива хора и на мравката път сторваха и никой не ги забелязваше, и не дразнеха никого. Те като че ли никога не са били млади и не са вършили никаква щуротия. Такъв човек беше Селим ага. Дори сега Яне беше сигурен, че Селим ага и домочадието му са се сгушили на топло и спят, докато навън е празник.

“Празник! Аз как празнувам?” - ядоса се на себе си Яне. След това веднага откри скрития ключ. Премести го и тайната врата тихо се хлъзна встрани. Какво ли ги чакаше сега в подземната зала? Дали прободе-ният от него в крака мъж не е умрял от изтичане на кръвта? Яне не знаеше, затова реши да бъде много внимателен. Можеше в подземието да има засада. Опита се да освети подземната зала още отгоре, но светлината на свещта беше твърде слаба. Той изнесе свещта настрани, но мракът като че ли попи светлината, освен това той беше най-близо до светлината и беше заслепен от нея. Яне опита да види нещо, но не успя. Беше принуден на сляпо да слезе по стълбите. В този момент отново опита да се допита до онова чувство - змейското, но нищо не почувства. Кара Тозю след него тропаше с въоръжението си и възкликна:

- Какво е това?

- Подземие.

- Подземие?! Какво правим тук?

- Тихо?

IV том “Войвода

275

IIглава “Истанбул”

Яне беше внимателен. Беше взел втората свещ за всеки случай, но сега реши да я запали и я подаде на Кара Тозю. Сега вече помещението се освети малко по-добре. Яне тръгна към стената вляво. Тук бяха наредени множество оръжия. Имаше железни и дървени оръжия с прави остриета, които много приличаха на меч. Имаше дървени и железни ятагани и едно дълго арабско копие. Яне веднага разбра. Явно това помещение се ползваше за тренировки. Той стъпи в центъра на залата, където беше застлан огромен дебел мек персийски килим. Нямаше съмнение, че залата се използва за отработване на различни воински техники. Тук воини бяха водили заниманията си. Скоро Яне видя няколко големи свещника, в които имаше поставени множество свещи. Той застана до единия и запали дузина свещи. Този път светлината се оказа по-упорита и разпръсна мрака. Яне погледна нагоре и не можа да сдържи възклицанието си. Залата беше много висока и голяма. Той гледаше нагоре и изпита усещането, че се намира в огромна джамия или черква. Усещането, че се намира на свещено място, се засилваше и от това, че цялата зала беше облицована с гладък камък. И всичко това се намираше под земята.

- Войводо! Войводо!

Яне погледна към своя байрактар, който беше стигнал до дъното на залата. Макар навън да беше най-топлата лятна нощ и да бяха добре облечени, Яне потрепери. Толкова хладно беше тук, в подземието.

Яне се приближи до Кара Тозю, който беше насочил вниманието си към един сандък. Той беше голям, здрав и много масивен. Беше укрепен е дебели железа и целият обкован. Капакът на сандъка беше заключен с голям тежък кофар*. Кара Тозю седеше и се чудеше какво да прави.

- Ако има злато, ще е тук! - каза Яне, след което отиде и взе един от мечовете, подпрени на стената. Двамата дълго време напрягаха сили, за да отворят катинара. Яне се умори и предаде оръжието на Кара Тозю. Докато си почиваше, Яне реши да отиде до площадката. Той се чудеше какво да прави. Беше залосгил вратата на Селим ага, но пък ако турчинът беше излязъл и се прибереше, щеше да разбере, че някой е влизал в къщата. Същото щяха да разберат и еничарите, ако се приберат. Яне се качи на площадката, тайната врата все още зееше отворена. Започна да търси от вътрешната страна ключ, който да затвори входа. Скоро го откри. Той беше същият, каквито бяха и всички останали в кесиджийските къщи.

Яне излезе в предверието на къщата. Остана тук. Така едновременно почиваше и пазеше тила на Кара Тозю.

След малко мъжът го повика и Яне отиде на свой ред пак да се опита да кърти сандъка. Изпрати Кара Тозю да пази тила му. Яне опитваше

* кофар - катинар

Токораз Memo

276

Ятаган и Меч

да вкара меча и да скъса “ухото” на катинара. Както напряташе сили до последно и изведнъж му прималя. Почувства някакъв срив на сила, но гова не беше само физическа сила. Нещо в него като че ли се пречупи. Яне спря да ее напряга. Той отстъпи назад. Кара Тозю веднага дойде и го замести. Войводата не се чувстваше добре, затова се качи горе и остана в предверието. Искаше да излезе и да вдиша от приятния леген въздух, изпълнен с аромати. Защо му беше станало лошо, Яне не можеше да разбере. Погледна навън, но там имаше хора, които разговаряха и бавно се прибираха. В ръцете си всички носеха светилници. Беше невъзможно да излезе. Яне остана и се опита да разгледа хората, които вървяха. Той се взираше, но не можеше да види еничарите или да разпознае Селим и семейството му.

Чак дотук се чуваше как Кара Тозю къртеше катинара. Гой явно беше озверял и вече не се съобразяваше с това, че вдига шум. Почуди се дали да отвори вратата към стаята на Селим ага. Яне все така гледаше към улицата. След това спонтанно реши и бързо и тихо се качи по тясната стълба на втория кат. Къщата беше абсолютно същата като гази в Козбунар. Макар да беше тъмно огледа голямата софа, а после надзърна в дясната стая. В Козбунар именно това беше неговата стая. Всичко беше същото, дори наровете. След това Яне отиде в другата стая, която в Козбунар принадлежеше на Велко. Като влезе вътре го заля вълната на спомена. Това беше същата стаята като гази, в която беше видял как Георги Шейтана уби жена си Гергина, а след това той беше пробол над сто пъти тялото на Георги. Яне изтръпна, като че ли не влизаше в тази стая, в Истанбул, а се пренесе през времето и отново влезе в онази стая там, в Козбунар. Той знаеше колко далеч се намира Истанбул от Козбунар. Освен това кесиджийските къщи близнаци на Шейтаните отдавна вече ги нямаше и виновен за това беше самият гой.

Яне отиде до долапа, посегна и го напипа. Дръпна ключа и дъното се отмести. Всичко беше същото. Тук също имаше таен вход, който сигурно водеше към подземие, същото като онова в Козбунар. Тук обаче коридорът сигурно не излизаше извън селото както беше в къщата на Шейтаните, а водеше до тайно място в Истанбул или до друга подобна къща. Яне се изкуши да провери това, но сега нямаше време. Той затвори тайната врага в дъното на долапа и тръгна да излиза. По всичко си личеше, че гук живееше турски войник. Всичко беше чисто, подредено и като че ли премислено къде да бъде сложено.

Откакто се беше качил горе Яне се чувстваше изключително неудобно. Чувстваше се като крадец, който се рови из дрехите па невинни хора. Изведнъж изпита желание да напусне колкого се може по-бързо къщата. Беше загубил представа за времето. Колко ли време бяха остана

IV том “Войвода

277

IIглава “Истанбул”

ли и къщата? Още при тръгването те се бяха забавили достатъчно.

В този момент чу Кара Тозю, който сигурно беше излязъл в предверието на къщата и го викаше:

- Яне, Яне! Къде си?

Трябваше да се бърза. 11е искаше Кара Тозю да разбуди цялата къща.

На шега, когато Яне мина покрай джама, погледна през дървените капаци. Помнеше, че там имаше малък чеп, през който той беше видял как отведоха Георги Кехая при еничарите. Потресаващо! Тук, в дървения капак, на същото място имаше чеп, през който той погледна от къщата надолу. И тогава го видя. Той беше облечен като сеймен. Движеше се бързо и макар без свещ в ръката си, Яне го позна. Не беше го срещал, но предчувствието му подсказа, че е той. Яне все още чуваше шума на Кара Тозю долу. Той гледаше като залепнал за чепа. Мъжът беше препасал червена торба през рамото си. Яне изтръпна! Гой много добре знаеше каква е тази торба. Това беше кесиджийска торба. Тя обикновено беше пълна с негасена вар и в нея кесиджията слагаше главата на човека, за когото му е платено да убие.

Нима сейменът беше и кесиджия? Яне се затича надолу. Беше видял достатъчно. Сейменът се връщаше и посегна да отвори външната врата на къщата. Кара Тозю трябваше да е там някъде. Прекоси бързо софата и се опита да се спусне по стълбата и да изпревари сеймена. Яне “летеше” надолу по тясното дървено стълбище и в този момент го видя. Човекът вече беше отворил вратата и го гледаше стъписан. Яне беше закъснял. Мъжът беше на неговите години или малко по-млад. Тайният вход все още зееше до лявото рамо на сеймена. Яне не можеше да спре. Не знаеше какво да направи. Сейменът със сигурност беше въоръжен. Можеше и да е кесиджия. Яне реши, че вместо да спира и да дава шанс на стъписания мъж, трябва да го изпревари. В този момент вдясно видя светлина - Кара Тозю. Последните стъпала Яне ги прескочи и скочи към сеймена, в същото време дръпна ортомата в левия си ръкав, след което замахна зверски към мъжа. Нямаше избор. Въпросът беше той или сейменът. Ортомата удари сеймена някъде в главата, той се олюля и се строполи на земята. Яне се препъна в падналия на земята мъж. В този момент Кара Тозю, който току що се беше качил по стълбите, освети всичко това.

- Какво става?! Какво става?!

Байрактарят беше награбил колкото може повече злато. Той беше повикал Яне, за да му каже, че е отворил сандъка и че той е пълен със злато, а после беше слязъл и награбил колкото можеше да носи. Сега, когато Кара Тозю се качи, чу силно тупуркане и шум. Не знаеше какво да прави, но когато надзърна, видя войводата, който беше скочил върху някого. Яне стана. Явно при скока беше скършил врата на еничара. Да, чо

Токораз Memo

278

Ятаган и Меч

векът под него беше еничар. Проснат върху пода лежеше един от еничарите, които живееха в къщата. Ръцете му бяха разперени, а главата обърната, като че ли мъжът искаше да погледне към гърба си. До протегнатата му дясна ръка се търкаляше червена торба. Нещастникът сигурно беше бързал да се прибере.

- Какво става, войводо?

- Нищо, опитах се да го спра.

- Счупил си врата му! Направо си смазал главата му! Какво да правим?

Като погледна мъртвия мъж и неестественото положение, в което беше тялото му, на Яне му стана лошо. Беше убил човек, без той да има някаква вина. Може би мъжът беше невинен и просто се прибираше у дома си след тежко дежурство. Сега Яне нямаше време да мисли за това. Той отиде до малкото джамче и надзърна през него. Еничарите бяха двама. Дали другият не идваше след приятеля си? В този момент някой опита да отвори вратата, която бяха залостили. Добре че я бяха залостили, иначе сега щяха да се окажат в опасна ситуация. Селим ага сигурно се беше събудил от шума, който бяха вдигнали. Дали хората отвън бяха чули? Яне погледна навън. Хората все така се прибираха по домовете си. Яне скри главата си. Гадеше му се. Трябваше по най-бързия начин да излязат от тук. В главата му дори мина мисълта да минат през входа на горния етаж в дъното на долапа.

Кара Тозю беше станал, беше заел мястото на Яне и гледаше навън. Яне погледна към червената торба. Дали да види какво има вътре? При падането беше усетил, че вътре има нещо. Почти беше сигурен, то беше кръгло и много приличаше на глава.

В този момент усети как байрактарят му го подхваща под мишницата. Вече беше успял да набута ортомата обратно в ръкава си.

- Ставай, Яне! Имаме късмет, на улицата няма никого!

Яне опита да се изправи на крака. Въпреки че беше зле, се сети и като мина покрай ключа на тайния вход го дръпна. Кара Тозю го подкрепяше, но му беше трудно, защото се беше награбил с много злато. Двамата излязоха на улицата. Бяха уцелили момента, защото миг след това се чу шум и няколко младежи, възбудени от това, което бяха видели, се прибираха по къщята си. Те въобще не обърнаха внимание на Кара Тозю и Яне, които приличаха на подпийнали мъже, които взаимно се подкрепят. Небето вече просветля ваше. Скоро двамата мъже се прибраха в стаята си. Божура спеше, а Инокентий все още го нямаше. Когато влязоха в стаята, Яне целият се разтрепери. Чак сега си даде сметка, че отново беше убил невинен човек. Какво да прави? Дали да не тръгнат веднага на път? Селим ага беше залостен, а еничарът беше мъртъв и лежеше с прекършен врат в предверието на къщата. Другият еничар ще

IV том “Войвода

279

II глава “Истанбул

ше скоро да се прибере и да ги разкрият. Какво да правят?

Кара Тозю гледаше през прозореца и каза:

- Какво да правим, войводо?

- Инокентий го няма, какво да правим? - отвърна Яне.

Двамата започнаха да си стягат багажа. Внимаваха да не събудят Божура. Яне прибра книгите и останалите неща, а щастливият Кара Тозю седна на земята и започна да брои парите, които беше успял да награби. Златото беше доста. Яне отдели една голяма купчина, която да даде на Адюлазиз Левни ефенди. Искаше с нея да се разплати за храната и гостоприемството, какго и за изработването на китабите.

Утрото настъпи, но Инокентий все така не се появяваше. Божура беше легнала късно и още спеше. Слънцето бавно изгря. Денят настъпи и така малко по малко стана пладне. Тогава изведнъж няколко човека се разтичаха пред кафенето на Хасан ага. Скоро пред кесиджийската къща се появиха двама-трима сеймени. Яне разбра, че бяха закъснели. Инокентий го нямаше. Скоро се появи нещо, което представляваше величествена гледка. Хората от уличката заизлизаха пред къщите си. Такава гледка те за пръв път виждаха. От единния край се зададе шпалир от еничари и блокира тясната уличка. Яне гледаше високите бели шапки на еничарите и шарените униформи на сеймените. Освен пешаци имаше и конници. Бяха закъснели, вече не можеха да избягат. Пътят им за отстъпление беше “отрязан” и вече не можеше да се измъкнат незабелязано. Яне гледаше разтревожен задръстената от еничари и сеймени уличка. Те бяха в капан. И в този момент го видя - Инокентий. Той се провря през събралото се множество, мина покрай еничарите с високите бели шапки и учуден ги изгледа, след което продължи към къщата на Левни ефенди, като продължаваше учуден да гледа назад.

Багажът на българите беше стегнат, но напразно. Яне знаеше, че ако тръгнат, ще предизвикат вниманието на войниците, а и на хората, живеещи на улицата. И без това сигурно вече всички говореха за тайнствените гости на Адюлазиз Левни ефенди, които толкова време не си тръгваха.

Яне се сви. Повика Кара Тозю и Божура, за да видят учудения Инокентий, който се въртеше, като че беше загубил нещо там, при еничарите. Личеше си, че монахът е пил, защото носът му беше червен и залиташе, макар и леко.

Скоро учуденият Инокентий се присъедини към тях.

- Нещо е станало на нашата улица! - каза монахът, като че ли останалите можеше да не са забелязали. - Какво е то?

За да привлече вниманието му и за да може по-бързо да му обясни ситуацията, Яне каза:

- Нас търсят! Заради нас са тук!

Токораз Memo

280

Ятаган и Меч

- Какво? - освен Инокентий изумена остана и Божура.

- Защо? - мина доста време преди монахът да може да попита.

Яне не искаше да им обяснява.

- Пригответе се за тръгване, може да се наложи да тръгнем веднага!

Не тръгнаха. Постовете на еничарите останаха няколко дни. Не можеха да минат покрай тях нито през деня, нито през нощта, без да предизвикат вниманието им. Налагаше им се по цели дни да стоят сврени в къщата на миниатюриста. Работата на Адюлазиз Левни ефенди в Топкапъ сарай не намаля дори след празника.

На другия ден на уличката дойдоха големците на Империята. Хората шушукаха, че всички еничарски командири са се изредили да посещават къщата, в която беше намерен убит еничарът.

- Сигурно в къщата са живеели някакви големци - каза Кара Тозю.

От Адюлазиз Левни ефенди Яне и останалите българи разбраха, че

убитият човек е бил еничарски командир, който се казвал Рефик Сарък. Така Яне разбра името на човека, когото беше убил.

Отначало българите бяха много притеснени и не смеха да излизат. Минаха няколко седмици и улицата, еничарите, а и Истанбул сякаш забравиха за убития еничар. Неговите убийци не бяха открити, а и като че ли не бяха търсени с особен жар. Постепенно все по-рядко се мяркаха еничари на уличката и тя се върна към нормалния си ритъм на живот. Колкото и да беше странно българите също се върнаха към стария си ритъм на живот. Имаха пари, взети от сандъка, но ги даваха по малко на Хайрие, за да не предизвикат подозрение у съседите.

След като мина доста време и нещата съвсем се успокоиха, Яне дори започна за излиза до кафенето на Хасан ага. Откакто беше забранил на Кара Тозю да пие вино и ракия, той също беше станал чест гост на Хасан ага и кафеджийницата му. Байрактарят замени ракията с кафето. Понякога се случваше да ходи по няколко пъти в кафенето, да сяда и не толкова да пие, колкото да разговаря с хората. Като птичка в кафез беше Кара Тозю. Яне виждаше, че коравият мъж трудно издържа в големия град и тъгува за планината и волния живот, но нищо не можеше да направи.

Инокентий беше щастлив. Той все така продължаваше да разговаря с Адюлазиз Левни ефенди, двамата рисуваха и се учеха взаимно. Адюлазиз Левни ефенди започна все по-често да говори за създаване и налагане на османски стил на рисуване, който да съчетае в себе си перский-ските, индийските, турските и дори християнските традиции. Той работеше неуморно и разговорите с Инокентий много му харесваха. Откакто написаха “Кесиджи китаб”, на Яне му се струваше, че двамата миниатюристи странят от него, но нищо не можеше да направи. Може би двамата се страхуваха за живота си.

IV том “Войвода

281

II глава “Истанбул

Божура беше щастлива, двете с Шакюре се смееха и обикаляха улиците на Истанбул. Хайрие ги учеше да готвят, изпращаше ги на пазар или ги вземаше със себе си. Двете момичета растяха пред очите па Яне и се превръщаха в зрели жени. Те все повече му заприличваха на плод, узрял и готов да бъде откъснат. Хайрие, освен че ги учеше да готвят, ги подготвяше да бъдат жени. Яне виждаше как иначе тъжното момиче ставаше все по-жизнено и контактно. Градът беше мястото за нея. Яне все по-често се замисляше за бъдещето на Божура. Тя беше родена за града. Той постоянно се убеждаваше колко умна е дъщерята на Шейга-нови. Тя четеше много и се интересуваше от всичко. Въпросите й понякога бяха такива, че е Кара Тозю само пухтяха, надуваха бузи и не можеха да й отговорят. Тогава те я насочваха към Инокентий, който, запознат е гръцката философия и е христовото учение, се опитваше да отговори на сложните й и отвлечени въпроси.

Инокентий също смяташе Божура за много умна и с времето започна да й отделя все повече от времето си. Не беше рядкост сутрин Яне да срещне Божура и Инокентий, които да разговарят на сериозна философска тема или да разискват някой въпрос от Светото Евангелие, а след малко двете момичета, смеейки се и извивайки звънки гласове, да излязат от портата, гонейки се.

Яне наблюдаваше Божура и все по-често се замисляше. Какво бъдеще й предлагаше той? Да се върне в дивотата на Шейтанкьой. Да се за-доми за някое от малкото момчета, живеещи там. По цял ден да стои затворена в къщи и да се вижда и среща само с около петдесет човека. Цял живот да чака мъжа си, който ще пасе овце или кози, да обработва някоя малка наклонена нивица и с мъка да изкарва храна за себе си и за децата си. Да живее окована и в нищета. Това ли беше бъдещето, което той искаше за нея? Не беше ли по-добре за умното и любознателно момиче да остане тук? Нейните предци - Велко, Георги и Вълчан, бяха обикаляли света. Ето, къщата отсреща сигурно е била тяхна. Трябваше ли тяхната наследница да живее като оковано животно? Все по-ясно в него съзряваше едно решение. Той трябваше да направи така, че Божура да остане тук. Тя трябваше да има по-добър живот от този, който я очакваше в България и той трябваше да й го осигури. Яне почувства този дълг като бреме и тежест, която падна на раменете му. За пръв път от толкова време пред очите му се проясни. Той трябваше да върне кесиджийскага къща тук в Истанбул на Божура. Тя й принадлежеше така, както беше принадлежала на предните й. Сега всичко му се струваше толкова ясно.

От Адюлазиз Левни научи, че другият еничар, който живеел с убития Рефик Сарък, изчезнал някъде и никой повече не го видял. Яне поч

Токораз Memo

282

Ятаган и Меч

ти се сещаше къде можеше да е. Той се казвал Ибрахим Джаббар и също бил еничарски командир.

Яне реши да действа. Вечер той се обличаше като кесиджия и се навърташе около къщата. През деня пращаше Кара Тозю, а вечер наблюдението поемаше той. Така разбра всичко за хората, които живееха в къщата. Това беше семейството на Селим ага. Освен от Селим ага то се състоеше от жена му и сина им Хъкъ. Хъкъ беше живо и пъргаво хлапе. То беше в центъра на всяка беля, направена на уличката или на чаршията.

Един ден след като се наспа Яне стана и отиде да види Кара Тозю, който трябваше да е в кафенето и да следи входа на кесиджийската къща. Той седна па миндерчето до него. Това беше ъгловото миндерче точно под джама, откъдето най-добре се виждаше кесиджийската къща.

Както си седяха, към тях се приближи Селим ага, който също беше в кафенето, но там някъде в дъното, близо до печката. Яне не го беше забелязал.

- Ага ефенди - каза Селим ага, - виждам, че непрекъснато гледате къщата.

- Така е - отвърна Кара Тозю.

- Защо, Арист ефенди?

Яне беше подучил Кара Тозю какво да каже.

- Тесничко ни е вече да живеем при Адюлазиз Левни ефенди. Той не иска и да чуе за това да му плащаме наем, но нашето оставане се проточи и трябва да намерим къде да живеем аз и моята сродница. Сега във вашата къща не живее никой. Мислих си, дали давате горния етаж под наем?

- Не, Арист ефенди, не давам къщата под наем! Знаете какво нещастие ни сполетя! Единият ми наемател беше убит в самата къща, а другият напусна! Багажът му обаче все още е горе.

- Значи все пак е свободен горният кат на къщата.

- Не, не е свободен!

- Няма ли начин да ни пуснете да поживеем само няколко дни?

- Не мога. Къщата всъщност не е моя.

Яне само това чакаше. От нещата, които знаеше, той беше измислил един дързък план. Разбира се, при реализирането му имаше риск, но Яне реши да пробва.

Той стана, наведе се над ухото на мъжа и полунашега, полунаистина каза с онзи глас шепот.

- Аз съм Вълчан, тази къща е моя и ти знаеш това! Искам веднага да я напуснеш!

Думите му оказаха потресаващ ефект върху мъжа. Той целия т се разтрепери и гледаше с широко отворени очи. Очите му се въртяха в орбитите като на луд. Яне също беше изумен от реакцията на Селим ага. Мъжът беше толкова шокиран, че това направи впечатление и на останали

IV том “Войвода”

283

II глава “Истанбул “

те мъже, които бяха насядали в кафенето. Пребледнял и треперещ, Се-лим ага се изправи, но си личеше, че не е на себе си. Той се изправи като сомнамбул, блъсна се в миндера и се обърна, като бавно излезе от кафенето. Вратата след него остана отворена.

Яне все така приведен, учудено гледаше Селим, който се отдалечаваше от кафенето и отиваше към вратата на кесиджийската къща. Всички мъже в кафенето бяха замълчали и с интерес следяха това, което ставаше пред очите им.

- Какво става, ага? - каза Хасан, който беше нисък прегърбен сух старец. - Какво казахте на Селим ага? Добър човек е гой и на мравката път сторва, не го плашете и не го притеснявайте!

Яне все още беше зашеметен от реакцията на стария турчин. Не знаеше какво беше направил, но беше потресен. Българинът беше решил да използва името на Вълчан, защото мислеше, че след като къщите близнаци в Козбунар бяха на Вълчан, то и къщата в Истанбул може би беше негова, построена от същия майстор. Яне много добре си спомняше, че всички тайни ключалки, тайни входове и зидарията бяха градени по един и същ начин. Това означаваше, че са строени от един и същ майстор зидар. Затова той беше решил вместо Велко да каже Вълчан. Беше решил да използва змейския шептящ говор, защото реши, че сигурно по този начин собственикът на къщата е разговарял със Селим ага. Явно Яне беше познал.

Всички мъже гледаха Яне и Кара Тозю с неприязън. Те заставаха зад думите на Хасан ага. Яне почувства, че напрежението нараства. Не искаше да се кара с хората от улицата, както и те да имат лошо отношение към него, затова побутна Кара Тозю и двамата излязоха от кафеджийницата. Прибраха се в къщата на Адюлазиз Левни ефенди.

- Какво стана? Какво му прошепна? - изрази изненадата си Кара Тозю.

- Нищо! - отговори Яне.

На другата сутрин към външната порта на дома на Адюлазиз Левни ефенди се приближи Хасан ага - старият кафеджия. Адюлазиз сигурно го беше чул, защото излезе с най-голямо уважение да го посрещне. Той го поздрави и ниско се поклони пред уважавания си гостенин. Яне гледаше всичко това от джамчето, като се прикриваше зад мижавото перденце. Той вече почти беше забравил случката със Селим ага от вчера. Двамата мъже поговориха кратко, Адюлазиз Левни като че ли се стъписа от думите на стареца, защото започна да се оглежда. Той гледаше към къщата и по-точно към горния кат. Яне се отдръпна. Не искаше хората долу да разберат, че надзърта през джама като стара клюкарка.

Скоро Хайрие се качи по стълбите и предаде на Яне, че Хасан ага е дошъл и иска да говори с него. Яне се сети за вчерашната случка в ка

Токораз Memo

284

Ятаган и Меч

фенето и разбра, че това посещение е свързано с нея. Той слезе долу при мъжете.

- Янис ефенди, Хасан ага е дошъл и иска да говори с вас - каза Адюлазиз ефенди и влезе в къщата.

- Кажете, Хасан ага - Яне произнесе тези думи малко по-твърдо. Щеше да му е много неприятно, ако старият кафеджия идва да защитава по някакъв начин комшията си Селим ага. Яне не беше направил нищо чак толкова лошо, нито го беше притеснявал, пито го беше заплашвал.

- Яние ефенди, Селим ага ми даде този ключ и каза да ви го предам. Каза, че вие ще разберете всичко. Той каза, че е изпълнил волята ви. Ето ключа - като каза това Хасан подаде ключа на Яне.

Яне веднага позна ключа. Той имаше в себе си същия ключ. Това беше ключ от кесиджийската къща.

- Какво?! - Яне не можа да скрие изумлението си.

- Да, Селим ага напусна къщата и каза вие да се настаните там, как-ваго е била волята ви.

- Но, аз не исках да го гоня!

После Яне се сети, че беше прошепнал точно това в ухото на стария турчин. Той го беше казал, макар да не го беше имал предвид.

Яне стоеше е ключа в ръка, а света около него се завъртя. Чак сега си даде сметка какво беше направил. Той си беше позволил да си играе с една сила, която не познаваше. Беше решил да се пошегува, без да знае каква е ситуацията. Като капак на всичко с упрек в гласа Хасан ага продължаваше да говори:

- Селим ага рано гази сутрин напусна къщата, в която беше живял цял живот! Взе и семейството си, и недъгавата си дъщеря Сабрие и напуснаха! Дано да сте щастливи!

- Къде отидоха? - все така замаян попита Яне.

- Не казаха.

Яне осъзна колко лошо беше постъпил. Той не беше искал това.

- Кога тръгнаха? Може ли да ги настигна?

- Тръгнаха преди няколко сахата.

- Какво да правя? - по-скоро на себе си Яне зададе този въпрос.

Така и остана с ключа в ръка. Хасан ага се обърна и тръгна да си ходи. Той дори не се опита да прикрие презрението си към Яне. Преди да излезе от портата, Адюлазиз Левни се появи и изпрати госта си до портата. После двамата мъже се разделиха. Когато миниатюристът мина покрай него, на Яне му се стори, че в погледа му има някаква метална острота. “И той знае!” - помисли си Яне, който остана все така с ключа в ръка и се чудеше какво да прави. Скоро се отърси и като се обърна, се прибра в къщата. Трябваше да помисли. Някак се беше сдобил с къща.

IVтом “Войвода”

285

IIглава “Истанбул”

Какво да прави? Явно след думите му Селим ага беше освободил жилището. Яне се чувстваше зле, но вече нищо не можеше да направи. Той имаше да изпълнява мисия и това беше най-важното. Някой ден той щеше да поправи тази неправда. Когато стане цар на България, ще покани Селим ага, семейството му и недъгавата му дъщеря при себе си в сарая. Не беше чувал нищо за дъщерята на Селим ага.

Мина доста време. Всички се движеха около Яне и все едно не го за-белязаха. По някое време Хайрие извика, че обядът е готов. Яне в унес се спусна по стълбата. Изми ръцете си и седна на масата. Всички вече бяха насядали около нея. В този ден всички си бяха в къщи.

Кара Тозю миришеше на обор, явно беше почистил обора на животните. Божура и Шакюре току що се бяха прибрали от разходка из улиците на града, а Инокентий и Адюлазиз Левни бяха излезли от кабинета на миниатюриста. Те все така разговаряха, макар все но-често Инокентий да се сещаше за своя манастир. Той не беше казал на Яне, но войводата чувстваше, че приятелят му вече иска да се върне при братята си монаси.

- Какво става, Янис ефенди, за какво ви търсеше Хасан ага? - попита старият миниатюрист и на Яне му стана ясно, че той не знае за ключа и за новата къща.

- Нищо - каза глухо Яне. Ушите му като че ли бяха заглъхнали и думите прокънтяха силно в главата му.

- Да не би някакви борчове да имате към него? - продължаваше с въпросите си старецът.

Яне реши да се възползва от въпросите на миниатюриста и каза:

- От много време живеем при вас, Левни ефенди. Досега ни помагахте и ни хранихте, но повече не може да продължава така.

Яне погледна Кара Тозю, който седеше срещу него, зинал от изумление. Божура също възкликна и двете с Шакюре се хванаха за ръка.

- Какво смятате да правите? - попита Адюлазиз Левни ефенди.

- Наех една къща.

Сега вече всички бяха изумени. Яне помълча малко, за да им даде време да изразят изненадата си и чак след това заговори:

- Много ви благодаря за гостоприемството, Левни ефенди! Винаги ще ви имам за свой приятел и няма да забравя добрината ви…

- Не искам да си отивате! - извика Шакюре като прекъсна Яне. Баща й я погледна с унищожителен поглед. Беше невъзпитано да се прекъсва, когато говори по-стар човек и особено, ако той е гост.

- …Наех една къща, защото от доста време ви притесняваме. Не искам да си помислете, че сме неблагодарни или нещо такова. Просто се налага да останем по-дълго тук и беше крайно време да си наемем къ

Токораз Memo

286

Ятаган и Меч

ща. За да не се разделяте двете - каза Яне и погледна към двете момичета, които все още се държаха за ръце, - реших да взема къща надолу по улицата.

Адюлазиз Левни беше изненадан, а момичетата, като чуха това, щастливи се прегърнаха и заподскачаха.

- Коя къща, Янис ефенди?

- Наех къщата на Селим ага. Утре ще се преместим.

Разговорите продължиха през целия обяд. Адюлазиз Левни каза, че е

ходил в къщата, наета от Яне, и добре я познава. Той го поздравяваше за добрия избор. Това беше най-хубавата и здраво построена къща на цялата улица. Следобед всички отидоха и я разгледаха. Селим ага беше почистил и двата етажа. Левни ефенди много се изненада, когато Селим ага не излезе да ги посрещне. Още по-изумен остана, когато разбра, че старият турчин и семейството му са напуснали къщата. Яне веднага усети как отношението на миниатюриста към него се промени. Кара Тозю цъкаше е език и беше доволен. Инокентий се разхождаше из стаите и проверяваше всеки долап и всяко чекмедже как се отваря и затваря и дали скърца. Хайрие също беше тук. Тя влезе в стаята на долния етаж и остана впечатлена от огромната стая. Най-много обаче я изуми щер-ната. Това беше кладенец, който се намира вътре в къща и в самата стая. Много малко, само най-богатите истанбулски къщи, имаха щерна. Това да имаш щерна, означаваше, че си независим от външните чешми, че няма по цял ден да влачиш вода, да чакаш на опашки и да мръзнеш през зимата. Освен това през зимата често чешмите замръзваха и трябваше ледът да се разбива. Хайрие оцени всичко това. Двете момичета бяха най-щастливи. Те се гонеха из стаите, скачаха но миндерите и се тръ-шкаха върху тях. Тичаха от една стая в друга, гонеха се по стълбите и се криеха в кухнята.

На другия ден Яне и спътниците му се изнесоха от къщата на Адюлазиз Левни ефенди и заживяха в кесиджийската къща. Един ден Инокентий открито заговори за това, че иска да се върне в Араповската обител. Яне знаеше, че това време рано или късно ще настъпи. Докато говореха, той виждаше, че и Кара Тозю копнее да се прибере в България, но те все още не бяха изпълнили задачата си тук. Трябваше да положи последни усилия, но да разбере какво става с Ирис и къде е тя. Дали момичето беше добре? Трябваше да я спаси. Досега винаги беше успявал с всяко нещо, с което се беше залавял. Той беше змей, никога досега не се беше отказвал. Никога обстоятелствата не бяха успели да го огънат. И този път нямаше да се предаде, да отстъпи или да се огъне. Затова Яне беше ре-шил да останат. Това радваше Божура, но изнервяше Кара Тозю.

На другия ден Инокентий се сбогува с Адюлазиз Левни ефенди и е

IVтом “Войвода”

287

II глава “Истанбул “

тях и напусна Истанбул.

Яне реши да посети Мирза бей. Той прекоси Босфора и намери бараката в Юскюдар. Тримата яки мъже, които стояха пред входа, го изгледаха.

- Къде? - попита единият от тях.

- Искам да вляза и да се боря! - отвърна Яне.

- Не може!

- Търся Мирза бей - отвърна Яне.

- Мирза бей го няма.

- Кога ще дойде?

- Не знаем.

Тъй като вече беше прекосил Босфора, Яне зачака. Скоро заговори мъжете, които пазеха. На тях сигурно им беше скучно, защото макар да се държаха отдалеч, все пак отговаряха на въпросите му.

- Идват ли вече много хора да се борят?

- Идват. За нула време това стана най-известния алай за борба в цял Истанбул. Тук идват да се борят всички най-добри борци в Империята.

- А какви гости идват да гледат?

- Най-избраното общество на Истанбул и въобще на цялата Империя. Често идват и дипломати от различни страни.

Яне беше изумен.

- Кой е най-добрият пехливан? - попита Яие.

- Къде? Тук или въобще?

-Тук?

- Тук всички се борят с маски и често не се знае кой стои зад маската.

- Ами имената?

- Те си измислят имена. Чува се, че идват да се борят всякакви борци, паши, еничари и пехливани от султанската школа. Понеже борбите са нелегални, всички крият лицата си. Знаем ли, може тук да се е борил и башпехливанинът Кая?!

- Глупости, Кая да се бори тук?! Това не може да се случи! - възрази другият пазач.

- Защо? Може да е бил е маска?

- Аз познавам Кая. Не може да се бори тук и да не разберем. Виждал съм тялото му. Дори маскиран ще го позная. Гледах го и тази година на пехливанските борби…

След това мъжете започнаха да разказват за тазгодишните пехливански борби в Едирне. Яне разбра, че тази година за пореден път борбите беше спечелил Кая, а Кара Мустафа беше станал втори. Мъжете не само пазеха бараката, но бяха и искрели поклонници на борбата. Те залагаха, спореха и наистина знаеха много за борбата и борците. Яне слушаше и “попиваше” всичко. Докато Кая се държал извън политиката и

Токораз Memo

288

Ятаган и Меч

водел скромен и прост начин на живот, близък до този на аскетите, Кара Мустафа беше станал един от най-богатите хора в Империята. Мъжете никога не бяха виждали Кая да посещава алая, докато Кара Мустафа често се отбивал с шумни компании, пиели много вино и си тръгвали по нощите.

Яне беше доволен да научи всичко това. Мина много време, а Мирза все не се появяваше. По някое време по уличката се зададе носилка. Яне предполагаше, че е Мирза бей и се приближи. Скоро видя, че след нея се движи друга подобна носилка. Той вече се беше приближил към първата и видя съвсем ясно как от нея се измъкна огромното тяло на Кая. Изведнъж Яне рязко се обърна. Не искаше да застава очи в очи с Кая. Направи се, че гърси нещо по земята, а след това се отдалечи, обърнат с гръб към носилката. Кая гледаше към входа на помещението и не му обърна никакво внимание. Макар да гледаше надолу. Яне успя да види как от втората носилка, пъргав като млада сърна, изскочи дебеличкият Мирза и догони Кая. Гой раболепничеше пред него, непрекъснато се кланяше и му говореше ласкателства. Макар да не го чуваше, Яне разбираше какво говори дебелият и пухкав Мирза, който все повече заприличваше на евнух. Яне искаше да говори с Мирза. Един от пазачите на входа намери време да каже нещо на Мирза. По жеста, който направи с глава към него, Яне разбра, че говори за него, но мъжът със скъпите дрехи дори не го удостои с поглед. Той каза нещо и влезе, следвайки огромния башпехливан. Чак когато Кая влезе вътре, Яне вдигна поглед и успя да го огледа. Колко много беше остарял Кая! Макар да беше с бръсната глава, Яне виждаше сребърните отблясъци на косите му. Стар и някак примирен, като великан изпуснал живота от ръцете си, така му се стори Кая. В този момент у него се появи желание отново да се бори на борбите в Едирне. Те бяха отнели незаконно башпехливанската му титла. Бяха го елиминирали, но той трябваше да се бори и отново да докаже кой е Яне Боляров. Той щеше да победи този гигант, както вече веднъж го беше направил. Гърдите на Яне се изпълниха, но това не беше въздух, а сила. Той щеше да се бори тук, а другото лято щеше да победи в Едирне и отново да стане башпехливан.

Яне се приближи до пазача.

- Мирза бей каза, че няма нужда от борци. Каза да си ходиш.

- Видяхте ли?! Видяхте ли?! Самият Кая дойде при нас! - възбудено говореше другият.

- Казват, че щял да дойде да наблюдава и да избере някой млад пехливан, който да се бори в султанската школа. Освен това тази вечер тук щял да се бори Кара Мустафа.

Като чу това Яне едва не извика.

IVтом “Войвода”

289

IIглава “Истанбул”

Скоро той трябваше да се отдръпне, защото към входа се приближи група от развеселени и подпийнали войници, облечени в шарени мундири, явно някакви европейски гвардейци. Те също влязоха вътре. Яне изчака търпеливо, а в главата му се породи план. Знаеше, че Мирза само в началото ще е зает с Кая. След това башпехливанинът едва ли щеше да понесе компанията на досадния му “приятел”. Той се приближи до един от пазачите, бутна една златна пара в ръката му и го помоли да извика Мирза бей, като му обеща още една златна пара, ако направи това. Мъжът се ококори. Това бяха много пари за такава услуга. Скоро той “потъна” във вътрешността на бараката и доведе Мирза, който видимо беше недоволен.

- Какво има? - каза Мирза, който все още не го беше разпознал. Навън вече беше започнало да се смрачава, а на Яне му се струваше, че тук, в източната част на Истанбул - в Юскюдар се стъмва по-рано, отколкото в Еминьоню и в останалата част на града, намираща се от другата стана на Босфора.

- Слушай - строго каза Яне и като че ли Мирза чак сега го разпозна. Той се опита да изрази учудването си, но Яне го прекъсна. - Искам да се боря гази вечер! Искам да ми донесеш качулка, за да мога да вляза незабелязан в сградата! След това ми отдели един параван и ела при мен! Разбра ли?

Мирза стоеше и си личеше, че не може да разбере какво иска от него Яне. Мина време преди да повтори всичко и Яне да се убеди, че дебелият мъж, с огромните златни пръстени, е разбрал.

- И ми дай една златна пара! - каза Яне. Мирза недоволен започна да бърка в кесията си, пъхната в широкия атлазен пояс. Огледа внимателно това, което беше вътре, извади една златна пара и с неохота я подаде на Яне. Войводата едва не се изсмя. Лицето на Мирза ставаше най-нещастното всеки път щом му се налагаше да се раздели с някоя пара. Не знаеше дали мъжът го прави нарочно и дали въобще осъзнава това.

Яне взе парата и я подаде на пазача. Стъписан Мирза се обърна и влезе в помещението. Българинът се отдалечи от входа и спокойно зачака. Скоро единият от пазачите му донесе зле зашита синя маска. Каза му, че сега я били приготвили. Яне сложи маската на лицето си и влезе в помещението. Мирза се беше навел над масата на Кая. Цялото помещение беше препълнено с хора и жужеше като кошер. Всички килими и маси бяха заети. Наоколо се носеше дим от наргилетата и чибуците. В средата, къдсто беше мястото за борба, няколко жени с прозрачни воали танцуваха кючек. Яне се загледа в хората, насядали и с нетърпение чакащи същинската част на вечерта - борбите. Имаше хора от най-различен произход - богати бейове и паши, чужденци и хора с всякакъв

Токораз Memo

290

Ятаган и Меч

цвят на кожата. Мъжът, който му беше донесъл качулката, го отведе до един параван. Яне влезе вътре и дръпна завесата. Зад паравана имаше леген с димяща топла вода и един незастлан и твърд дървен нар, скован от грубо дърво.

Беше топло и задушно, затова стоенето с качулка беше едно от най-неприятните неща.

- Повикай Мирза бей при мен! - каза Яне на мъжа, а гой го изпълни веднага.

Пазачите бяха видели как само след една негова дума Мирза му беше дал цяла златна пара. Този мъж имаше някаква странна власт над господаря им. Всички те знаеха колко трудно е да накараш техния господар да направи това. Този мъж беше някакъв бедняк и християнин, но в гласа му имаше някаква метална нотка, която караше хората да изпълняват това, което кажеше. Мъжът осъзна това и се подчини. Личеше си, че този мъж е свикнал да дава заповеди и те да се изпълняват.

Скоро Мирза влезе при него.

- Яне ефенди, какво правите тук? Тази вечер тук е много опасно за вас! Тук са и Кая, и Кара Мустафа, и брат му Кара Исмаил! Повечето от хората, участващи в Дивана, също са тук! За вас е опасно!

- Искам да се изправя срещу Кара Мустафа! - каза Яне.

Самият той беше запленен от идеята публично да си отмъсти на човека, причинил толкова мъка и беди не само на него, а и на всичките кауци, и на Ирис. Яне беше изненадан от така открилата му се възможност да се доближи толкова близо до Кара Мустафа. Всъщност това можеше да се очаква. Турчинът, след като се беше навъртал около бараката, най-накрая беше решил да опита и сам да се сбори. Нищо не рискуваше и без това вече толкова много пъти той беше ставал втори на борбите в Едирне, и безспорно беше вторият по сила пехливан в Империята. Затова може би Кара Мустафа беше решил да се бори.

- Не може да се борите с Кара Мустафа! Тази вечер той ще се изправи срещу Кючюк Кая! Всички хора са дошли, за да гледат най-вече гази борба. Двамата пехливани са от султанската школа, чийто водач е самият Кая.

- Трябва да направиш всичко възможно да се изправя срещу Кара Мустафа!

- Не мога нищо да направя! Мога да уредя да се бориш с брата на Кара Мустафа.

Яне се замисли.

- Не можеш ли да уредиш?

- Не мога!

- Добре, тогава с Кара Исмаил, Кара Исмаил!

IV том “Войвода

291

IIглава “Истанбул”

- Ще се борите скоро! - каза Мирза.

- Добре.

- Ще ви изпратя човек, който да ви помогне да се приготвите.

- Добре! - каза Яне.

Скоро някакъв мъж потропа на дървото, което служеше за рамка на паравана. Яне го подкани да влезе. След това мъжът му помогна да се измие. Той искаше и да го избръсне, но Яне отказа. Лошото беше, че искаше да обръсне тялото му. Когато мъжът видя грозния белег на гърдите му, оставен от мечите лапи, инстинктивно се дръпна. Мъжът забеляза и белега от куршум в хълбока му. Яне нямаше почти никакви косми по тялото. След като Яне се изми мъжът му помогна да се намаже със зехтин. “Дървеното масло” беше леко затоплено и така по-добре попи в тялото му.

- Искате ли да хапнете или да пийнете нещо? - попита мъжът.

- Какво има?

- Фурми, плодове, вино…

- Искам фурми и вино, но ми затопли виното и вътре разтвори мед!

Мъжът отиде да изпълни поръчката на Яне, а той надзърна иззад завесата и огледа посетителите. Музиката продължаваше да се лее в някакви бавни провлачени. безкрайни маанета, а жените все така танцуваха, давайки шанс на хората да си говорят. Яне наблюдаваше и виждаше как през известно време някой от разговарящите поглеждаше към мястото, където танцуваха кючекините, за да види кога ще започнат борбите.

Скоро мъжът донесе чиния с фурми и голяма чаша с вино. Яне опита от фурмите. Те му напомниха за Дамаск и за приятеля му Хусам. Сети се, че е длъжник на сирийския си приятел. Защо да не изпрати Кара Тозю до Дамаск и той да доведе Хусам да му погостува в кесиджийската къща?

След фурмите опита от топлото вино, подсладено с мед. Поиска и малко черен пипер във виното. Мъжът отиде и скоро му донесе. Яне опита и остана доволен. Напитката му даде сила и го сгря вътрешно, но все пак си даде сметка, че не е “божествената храна”, която му приготвяше ханджията от “Девечи хане” в Едирне.

След като изяде фурмите и изпи виното, мъжът му помогна отново да намаже тялото си със зехтин и да облече едни тесни кожени гащи - киспет.

Скоро борбите започнаха. Мирза излезе пред хората, поздрави всички и специално башпехливанина Кая, след това махна е бяла кърпа и борбата започна. Яне надзърташе зад завесата. Двамата мъже бяха добри пехливани, но с нищо не впечатлиха българския башпехливан. Те се бореха прилично. Тъй като бяха първи, цялата публика ги подкрепяше. Скоро единият победи, като тръшна другия върху алая. Последва крат

Токораз Memo

292

Ятаган и Меч

ка почивка и на алая излезе друга двойка. Мирза даде началото на борбата. Двамата борци се вкопчиха един в друг. Яне видя как Мирза излезе ог алая и тръгна право към неговия параван.

- Готов ли сте, Яне башпехливан ефенди? - попита тихо Мирза.

- Не искам никой да разбере кой съм и какъв съм!

- Да, да… - мазно каза Мирза.

Главата на Яне се беше замаяла леко от виното.

- С кого ще се боря?

- Нали поискахте да се борите с Кара Исмаил - братът на Кара Мустафа? Тук той се бори с името Кючюк Кара.

- Какво е името, с което се бори Кара Мустафа?

- Името, с което се бори, е Кара или Карата. Двамата братя се борят със зелени качулки. Вие как искате да ви представя, Яне ефенди?

- Представи ме като грък - Янис.

- Янис! Грък!

Яне не беше носил киспет от много време и сега той силно го стягаше. Искаше колкото се може по-скоро да свали киспета, но преди това трябваше да се бори и той беше готов за това. От одеве искаше да си спомни дали някога се е борил е Кара Исмаил. Сети се! Да, беше се борил и го беше победил! Кара Исмаил беше много добър борец, но тогава думите и наставленията на брат му го бяха издали. Яне си спомняше много ясно цялата им предишна борба. Кара Исмаил наистина беше много добър пехливанин. Щеше да се бори с човека, който го беше държал затворен в кауша в Диарбекир. Имаше Бог и той щеше да му предостави неговия мъчител. Сега беше дошъл неговият момент, беше настъпил часът на разплатата и възмездието!

Скоро Мирза извика:

- Единият борец, роден в Истанбул, но идващ от недрата на Анадола - тук Мирза направи пауза и с късите си като кебапчета пръсти посочи мястото, от където се задаваше Кара Исмаил. Той помълча и извика с всичка сила - Кючюк Кара. Срещу него от Гръцко, от островите, роден в морето - Янис. Янис Паликаря*! - добави след малко Мирза.

Яне сложи синята си качулка и намести отворите за очите и носа, за да може да диша свободно. Кара Исмаил стоеше там и го чакаше. Яне едва виждаше къде да стъпи. Чу се възклицание от страна на публиката, сигурно видяла белега на гърдите му. Той гледаше Мирза. Дебелият турчин му се струваше пребледнял и видимо изнервен. Дали се сещаше защо Яне беше тук? Дали предчувстваше, че скоро ще присъства на отмъщение? Дебелите пръсти на турчина трепереха, а пръстените подрънкваха и го издаваха. Мирза гледаше Яне и се опитваше да го помоли да

* паликаря - гр. герой, юнак, грък на турска военна служба

IV том “Войвода

293

II глава “Истанбул “

не направи някаква глупост. Турчинът го гледаше като малко кученце. Яне се усмихна. Той беше змей, никой не можеше да го спре.

Публиката беше настроена да подкрепя Кара Исмаил. Няколко хора извикаха:

- Хайде, Кючюк Кара, извий му врата!

Яне погледна натам и го видя. На първия ред до алая беше застанал Кара Мустафа. Той щеше да се бори след малко и вече беше приготвен, но беше облякъл лек халат над вече намазаното си със зехтин тяло.

- Долу гръкът! Смърт на гръка! - изкрещяха други.

Голяма част ог жителите на Истанбул бяха гърци и Яне не разбираше откъде беше тази враждебност към гърците.

- Кючюк Кара и Карата еа двамата най-добри пехливани след нашия най-добър пехливанин Кая! - изкрещя някой друг от публиката.

Скоро хората започнаха да крещят и вече никой не гледаше към алая. Хората пляскаха, викаха и гледаха към Кая, който седеше сам пред една синия*.

- Кая! Кая! Кая!… - хората крещяха е пълно гърло.

Башпехливанинът се изправи, държеше се скромно и поздрави хората. След това всички започнаха да крещят имената на братята. Кара Мустафа стана и също се поклони. Поклони се и човекът със зелената качулка. Настроението сред публиката се приповдигна още повече, явно всички очакваха гази среща да мине бързо и да видят последната среща.

Мирза махна с бялата си кърпичка. Кара Исмаил се втурна към Яне. Той го атакува бурно, явно искаше борбата да приключи бързо. Мъжът беше висок колкото Яне и почти толкова тежък. Гой като че ли искаше да го отнесе. Яне се стегна и в последния момент също се засили към Кара Исмаил. Ударът беше страшен. Чу се тътен. Качулката на Яне беше много лошо ушита, усука се и се размести, и така гой вече не виждаше нищо. Не можеше и да диша нормално. Не знаеше дали и качулката на Кара Исмаил не се е разместила. Обзе го голямо озлобление. Той така стисна ръката на противника си, че ако не беше намазан със зехтин, щеше да откъсне месо от нея или да счупи костта му. Противникът на Яне явно беше очаквал с лекота да победи и сега беше стъписан от това, че Яне все още беше на крака и беше готов да се бори. Кючюк Кара се стегна и двамата се притиснаха с всичка сила. Яне държеше мазното тяло на турчина, от толкова време не се беше борил елейна борба. Почти беше отвикнал от това каква сила трябва да се прилага, за да накараш човека да направи нещо. Двамата мъже продължаваха да се държат. Яне беше благодарен, че е така. Качулката му пречеше да виж

*синия - паралия, ниска дървена или от ковано желязо софра. По-късно така започва да се нарича голяма тава.

Токораз Memo

294

Ятаган и Меч

да, но като се държаха, поне знаеше къде е неговият противник и продължаваше да се бори “на сляпо”.

Хората изразиха възхищение от удара на двамата пехливани. Кара Исмаил сигурно разбра, че Яне не вижда, защото скоро започна да се опитва да се изскубне от захвата му. Яне неистово се бореше да го задържи. Беше му трудно обаче, защото не виждаше какво точно прави Кара Исмаил. Тогава дойде ударът. Отначало в главата му “избухна” светлина, а след това настъпи пълен мрак. Веднага разбра какво се беше случило, турчинът го беше ударил с еленси в главата. Едва се удържа на краката си. Трябваше веднага да се съвземе. Яне посегна да намести дупките на качулката по местата им. Освен това така щеше да запази главата си от следващо еленси. Сега вече го видя. Мъжът стоеше срещу него. Това беше неговият мъчител, един от най-върлите му врагове, а брат му беше най-омразният му враг.

Яне скочи напред и посегна да хване Кара Исмаил. Искаше да го нарани. Искаше с едно движение да го порази. Когато се приближи, вместо да го хване обаче, нанесе силно еленси в тялото на турчина. Силата на удара му беше толкова голяма, че прокънтя из цялата зала. Хората възкликнаха. Мълниеносно Яне нанесе още едно еленси, този път с лявата ръка в рамото на турчина. Кара Исмаил се огъна. Яне се възползва, изръмжа като ранено животно и скочи напред. Хвана тялото на врага толкова силно, че той не успя да помръдне. Как смееше той да се изправи срещу него? Той беше змей, той беше Яне Боляров, беше кесиджия и башпехливан. Яне хвана Кара Исмаил и го вдигна над главата си, след това го обърна във въздуха и е главата надолу го стовари върху земята. Яне вложи цялата си сила в това хвърляне и с масата си падна върху нещастния брат на Кара Мустафа. Кара Исмаил измяка като котка, която пада от много високо, и загуби съзнание. Вратът на турчина беше лошо ударен. Той изхърка и повече не помръдна. Яне искаше да продължи да мачка противника си и да го удря, докато не го убие. Пред очите му беше тясната килия и двете години мъчение и унижение. Спомни си кацата с лайната в Диарбекир. Малко му беше! В този момент някаква ръка го хвана за рамото и го изправи на крака.

- Ей, кой си ти? - крещеше Кара Мустафа насреща му. - Какъв си ти, бе? Какво направи на брат ми? Как смееш?

Яне погледна очите на по-големия брат и там видя ярост и наранено самочувствие.

- Грък такъв, рая! - продължаваше да крещи Кара Мустафа и дърпаше Яне. Изведнъж умората му изчезна, изпари се за миг, изчезнаха и другите хора, гласовете и образите им се свиха в нещо като фуния и ставаха все по-глухи и по-далечни. Той беше змей, а най-големият му враг

IV том “Войвода

295

II глава “Истанбул

и човекът, когото най-много беше желал да срещне, беше тук, стоеше само на ръка разстояние от него. Яне рязко стегна ръцете си и ги отвори. Турчинът беше изненадан от това движение и го изпусна. Яне го гледаше. Беше разперил ръцете си като криле на орел и като че ли летеше към Кара Мустафа. Той беше змей! Това беше неговият полет. Светът се беше свил в малка топка, но той не го забелязваше, не забелязваше неистовия шум и гова, че хората скачаха, викаха и крещяха. Това беше нещо далечно, което не го интересуваше. Гой беше змей! В неговия свят бяха останали само той и Кара Мустафа. Змеят и човекът, звярът и жертвата. Вече нямаше значение кой какъв е, кой е грък и кой турчин, кой е бей и кой селянин, кой е правоверен мюсюлманин и кой християнин, нямаше значение какво е миналото им. Нямаше значение, че единият беше живял две години в една килия и не беше виждал хора, че беше обиколил света, че беше убивал и беше продължител на мисията на Вълчан. Дори нямаше значение, че преди години Яне беше държал вдигнат ятаган над гърдите на същия този човек. Всичко това вече нямаше значение, бяха останали само двамата - той и Кара Мустафа. Всичко друго беше изчезнало. Яне все така стоеше с разперени ръце и като че ли летеше. Останалите хора не разбираха какво се случва и шумът в бараката намаля. Всички притихнаха. Те бяха изумени от случващото се пред очите им. Те стояха и не разбираха какво означава жестът на този Янис, предизвикателство ли беше или помирение. Не знаеха. Някои крещяха:

- Убий го! Убий го!… - те дори не поясняваха кой кого да убие, но това ставаше ясно. Всички държаха за Кара Мустафа.

Яне все така се движеше над алая е разперени ръце, като че беше летящ орел. Той гледаше Кара Мустафа право в очите. Турчинът не издържа и се обърна към един от хората, е които доскоро беше стоял на една маса. Онзи му подаде ятагана си. Явно бейлербеят на Станимака го беше помолил за това. Яне се усмихна. Той беше змей и знаеше, че дори с ятагана в ръка врагът му няма да може да го досегне. Той беше змей! Той беше непобедим! Той беше… Гой беше неуязвим и безсмъртен! Щеше да размаже по-големия брат тук, на това място, без оръжие, след като току що беше проснал по-малкия брат. Той беше Яне Боляров!

В гози момент няколко здрави мъже изскочиха на алая. Това бяха същите онези пазачи на входа. Докато го дърпаха назад към паравана му, Яне мерна Мирза. С късите си ръчички и все още със снежнобяла копринена кърпичка в ръце, той даваше наставления на пазвантите си. Яне знаеше, че ги разделя е Кара Мустафа, не за да не се наранят, а за-щото, ако двамата се бореха, това щеше да унищожи вечерта. Кара Мустафа му трябваше здрав, за да се бори е Кючюк Кая. Това спречкване

Токораз Memo

296

Ятаган и Меч

между двамата - Кара Мустафа и Яне, беше добре дошло и Мирза щеше да се възползва от него. Друга вечер това щеше да бъде гвоздей на битките, но сега трябваше да ги разделят, нека слухът за счепкването да се разнесе и да изостри любопитството на хората. Това щеше да донесе злато и Мирза го осъзнаваше.

Пазвантите натикаха Яне зад паравана му. Той вече не се съпротивляваше. Успокои се. Скоро мъжът, който му беше помагал, влезе при него.

- Мирза бей каза да изчакаш.

Яне помоли за топла вода и се изми. През известно време поглеждаше към алая. Кара Мустафа вече не беше там. Кара Исмаил също беше изведен от мястото за борба. Скоро отегчените кючекини започнаха лениво да поклащат хълбоци на алая, като че ли нищо не се беше случило.

Не след дълго Мирза отдръпна завесата и влезе при него. Той почти плачеше:

- Какво искате от мен, Яне башпехливан, да ме погубите ли? Защо направихте това?

- Нищо не съм направил! - Яне се разгневи. - Той ми налетя!

- Той иска да се борите двамата.

- И аз го искам.

- Друг път, Яне башпехливан.

Яне само поклати глава, за да покаже, че е готов по всяко време да се изправи на алая срещу Кара Мустафа.

- Сигурно направихме добри печалби тази вечер? - каза Яне.

Мирза се намръщи като чу, че Яне смята печалбите за общи, но нищо не каза.

- От какво е белегът на гърдите ви? - попита Мирза. Яне знаеше, че турчинът от много време иска да му зададе този въпрос. Той се чудеше дали да излъже, но реши да каже истината.

- Веднъж се борих с една мечка и гя за малко не ме уби.

- Борил сте се с мечка?!

След това Яне обясни на Мирза къде може да го намери. Вече имаше собствена къща и можеше съвсем свободно да приема пратеници на турчина. Мирза обеща, че когато има нужда ще го извести. След това Яне настоя за своя дял от печалбата. Турчинът с неохота пусна две златни пари в ръката му, макар Яне да знаеше, че печалбата от гази вечер е много по-голяма. Печалбата само от неговата борба щеше да донесе много повече злато на Мирза бей.

Яне се измъкна от бараката точно в момента, в който Мирза обявяваше от алая, че един срещу друг ще се изправят Кючюк Кая и Кара Мустафа. Макар с ъгълчето на окото си, успя да види Кючюк Кая. Той беше по-едър от Кая. Явно Кючюк (Малък) го наричаха на шега. Яне не

IV том “Войвода”