Заключената стая

XIII.

Във вторник, когато на летище Арланда се приземи самолетът от Амстердам, двама цивилни агенти очакваха Вернер Рус в залата. Беше им заповядано да действуват тактично, да не привличат вниманието и когато най-сетне икономът се показа на пистата заедно със стюардесата, те се отдръпнаха от вратата в дълбочината на залата.

Вернер Рус ги забеляза веднага. И дали защото ги знаеше по лице, или пък просто подуши полицаите, тъй или иначе той реши, че те са дошли за него, затова се спря и каза нещо на стюардесата. Тя кимна, сбогува се с него и тръгна към изхода. А Вернер Рус решително се отправи към полицаите.

Той беше висок, плещест, загорял. Облечен в синя униформа, в едната ръка — фуражка, а в другата — черна кожена чанта с широк ремък. Светъл перчем, дълги бакенбарди, рунтави гъсти вежди, под които студено гледаха сини очи.

— По какъв случай е това тържествено посрещане — осведоми се той, издавайки напред брадичката си.

— Прокурорът Улсон иска да поговори с вас — рече единият от полицаите. — Тъй че ще трябва да дойдете с нас до Кунгсхолмсгатан.

— Той да не е откачил? Аз бях там преди две седмици…

— Добре, добре — каза по-възрастният агент. — Вие ще се разберете с него, нашата работа е да изпълним заповедта.

Рус сви рамене и закрачи към изхода. Когато стигнаха до колата, той каза:

— Само че най-напред ме отведете в къщи да се преоблека, ясно ли е? Адреса знаете.

Той се тръсна на задната седалка и мрачно скръсти ръце на гърдите си. По-младият от агентите, който караше колата, избухна и измърмори, че той не е таксиметров шофьор, но колегата му го успокои и му обясни накъде да кара.

Те се изкачиха заедно с Рус в жилището му и го изчакаха в коридора, докато той си смени униформата със светлосив панталон, модна риза и велурено сако.

След това го отведоха на Кунгсхолмсгатан и го проводиха до кабинета, където чакаше Булдозера Улсон.

Щом вратата се отвори, Булдозера скочи, отпрати с ръка агентите и предложи на Вернер Рус да седне. След това се върна на мястото си зад бюрото и произнесе радостно:

— Кой би могъл да помисли, хер Рус, че ще се видим толкова скоро пак.

— И аз се питам — кой! — отвърна Рус. — Във всеки случай не аз. Мога ли да науча за какво ме задържате този път?

— Моля ви, хер Рус, защо така официално. Просто ми се прииска да ви попитам за нещо. А след това ще видим.

— И въобще, съвсем не беше наложително вашите подчинени да ме отмъкват от работа. А ако трябваше сега да поема нов рейс? Какво щеше да стане тогава — да ме уволнят само защото ви се е приискало да си почешете езика?

— Моля, моля! Аз зная отлично, че хер Рус го очакват два свободни дни, нали? Така че имаме достатъчно време, няма нищо страшно.

— Вие нямате право да ме държите тук повече от шест часа — каза Вернер Рус и погледна часовника си.

— Дванадесет часа, хер Рус. А ако се наложи — и повече.

— В такъв случай няма ли да благоволи хер прокурорът да ми съобщи в какво ме подозират — произнесе предизвикателно Вернер Рус.

Булдозера му поднесе пакет „Принц“, но Рус поклати презрително глава и извади от джоба си „Бенсън и Хеджс“. И докато припалваше от златната си запалка „Дънхил“, той мълчаливо наблюдаваше как Булдозера Улсон драска с клечката и запалва пурата си.

— А нима съм казал, че ви подозирам в нещо, хер Рус? — Булдозера поднесе на иконома пепелник. — Просто искам да поговоря с вас за обира в петък.

— За какъв обир?

— Имам предвид банката на Хурнсгатан — сухо отвърна Булдозера Улсон. — Удачна операция, деветдесет хиляди не се намират на улицата, само на клиента, който беше убит, не му провървя.

Рус го погледна удивено и поклати глава.

— Май сте сбъркали посоката… Петък ли казвате?

— Именно — рече Булдозера. — Разбира се, хер Рус през този ден е бил на път. И къде бяхте в петък?

Булдозера Улсон се облегна самодоволно.

— Не знам къде се е намирал хер Улсон, но в петък аз бях в Лисабон. Можете да проверите в авиокомпаниите. Кацането в Лисабон по разписание е в четиринадесет и четиридесет и пет, а ние закъсняхме с десет минути. В събота сутринта излетяхме в девет и десет и кацнахме в Арданда в петнадесет и тридесет. В петък обядвах в хотел „Тиволи“, там и нощувах. Това също може да се провери.

Вернер Рус погледна тържествуващо събеседника си. Булдозера сияеше от удоволствие.

— Прекрасно, отлично алиби, хер Рус.

Той се наведе, смачка пурата си в пепелника и продължи язвително:

— Но нали господата Малмстрьом и Мурен не бяха в Лисабон?

— Откъде накъде им е притрябвало да бъдат в Лисабон! И изобщо не е моя работа да следя Малмстрьом и Мурен.

— Наистина ли, хер Рус?

— Наистина, хер Улсон, това съм ви го казвал сто пъти. А що се отнася до обира в петък, мога да ви кажа, че не знам за никакви обири, тъй като през последните дни не съм чел шведски вестници.

— В такъв случай, разрешете ми да ви информирам, че някой, преоблечен като жена, влязъл в банката преди самото й затваряне, задигнал деветдесет хиляди крони в банкноти, застрелял един клиент на същата банка, след което избягал с кола марка „Рено“. Мисля, хер Рус сам разбира, че убийството е вече съвсем друга работа.

— Друго не разбирам аз — какво общо имам аз с тази работа — отвърна Рус.

— Кога хер Рус се е виждал със своите приятели Малмстрьом и Мурен?

— На този въпрос ви отговорих миналия път. Повече не сме се срещали.

— И вие не знаете къде можем да ги намерим?

— Известно ми е само това, което съм чул от вас. Не съм ги виждал, откакто ги бутнаха в Кумла.

Булдозера изгледа втренчено Вернер Рус, после записа нещо в бележника си, затвори го и стана.

— Е, добре — рече той. — Това не е трудно да се провери.

Той отиде до прозореца и спусна щорите против слънце.

Вернер Рус го изчака, докато седне, след това каза:

— Мога само да ви кажа, че Малмстрьом и Мурен нямат нищо общо с този обир. Убийство — не, те не са такива глупаци.

— Допускам, че нито Малмстрьом, нито Мурен ще стрелят в човек, но това съвсем не изключва тяхното съучастие. Може да се допусне, че те са седели в колата. Какво ще кажете за това?

Рус сви рамене и мрачно погледна към пода.

— Да предположим, че са имали съучастник или съучастница — увлечено продължи Булдозера. — Такава възможност също трябва да се има предвид. Ако не греша, в онова дело, заради което загазиха последния път, участваше и годеницата на Малмстрьом?

Припомняйки си, той щракна с пръсти.

— Точно така: Гунила Бергстрьом… Получи година и половина, така че да се намери не е трудно.

Рус го погледна изпод вежди.

— Вярно, тя още не е избягала — поясни Булдозера. — Но освен нея на света има и други момичета, а споменатите господа, изглежда, не са против женската помощ. Или греша?

Вернер Рус отново сви рамене и се изправи.

— Откъде да знам — безучастно отвърна той. — Това не ме засяга.

— Разбира се — кимна Булдозера. Той погледна замислено Рус, после се наведе напред и постави дланите си върху бюрото:

— И тъй, вие твърдите, че от половин година не сте виждали Малмстрьом и Мурен и те не са ви са се обаждали?

— Да, твърдя — каза Вернер Рус, — И ще повторя още веднъж, че не мога да отговарям за постъпките им. Вярно, ние се знаем още от ученическата скамейка, това никога не съм го отричал. Също, че сме се срещали и по-късно, признавам го. Но това съвсем не означава, че сме неразлъчни приятели и те ме посвещават във всичките си работи и намерения. Много съм огорчен, че са тръгнали по лош път, но аз нямам абсолютно никакво отношение към престъпната дейност, в която ги обвиняват. Аз вече ви казах, че бих ви помогнал с удоволствие да се върнат на правия път. Но ние не сме се виждали много отдавна.

— Надявам се, разбирате, че тези думи могат да ви навредят, ако се изясни, че вие все пак сте се срещали със споменатите лица — върху вас също може да падне подозрение.

— Не, не разбирам.

Булдозера се усмихна.

— Добре, това няма значение… — Той плесна с длани по бюрото и стана. — Ще ме извините, но трябва да изясня нещо. Ще трябва да прекъснем за няколко минути беседата си, после ще продължим.

Булдозера се отправи към вратата. На прага се обърна внезапно и погледна внимателно към Вернер Рус.

Лицето на иконома беше доста озадачено. Булдозера потри тържествуващо ръце и заситни по коридора.

Веднага след като вратата се затвори, Вернер Рус стана, отиде бавно до прозореца и се спря, разглеждайки улицата през пролуките на щорите. Постоя така, като си подсвиркваше нещо, след това хвърли поглед на „ролекса“ си, сбърчи вежди, отправи се бързо към бюрото и седна в креслото на Булдозера. Придърпа телефона към себе си, вдигна слушалката, съедини се с града и завъртя шайбата. Докато чакаше да му се обадят, той издърпваше едно подир друго чекмеджетата и проучваше съдържанието им. Най-сетне заговори.

— Здравей, мила, това съм аз. Виж какво, може ли да се срещнем малко по-късно? Трябва да побъбря малко с един селяндур, някъде около два часа.

Той извади от чекмеджето писалка с надпис „Държавно имущество“ и я повъртя в свободната си ръка.

— Разбира се, след това ще идем някъде и ще похапнем. Гладен съм като дявол.

Повъртя писалката пред очите си, хвърли я в чекмеджето и го затвори.

— Не, не от бар, тук е нещо като хотел, но манджата е отвратителна, тъй ще потърпя, докато се срещнем. Удобно ли ти е в седем? Добре, в седем ще дойда да те взема. Довиждане.

Той постави слушалката на вилката, изправи се, пъхна ръце в джобовете и се заразхожда из кабинета, като продължаваше да си подсвирква.

Булдозера намери Гюнвалд Ларсон.

— При мен е Рус — съобщи той.

— И къде е бил в петък? В Куала Лумпур или в Сингапур?

— В Лисабон — тържествуващо отвърна Булдозера. — Само каква работа си е намерил — идеална е за гангстер. На такова разкошно алиби всеки ще завиди.

— А какво казва той?

— Нищо. Прави се на пълна тапа. Няма понятие от банкови обири. Сто години не е виждал Малмстрьом и Мурен. Хлъзгав като змиорка, хитър като муха, джафка като куче.

— С една дума, подвижна зверилница — заключи Гюнвалд Ларсон. — Какво мислиш да правиш с него?

Булдозера Улсон седна в креслото срещу Ларсон.

— Мисля да го пусна. Ще наредя да го следят. Имаш ли някой човек, когото Рос не познава?

— А докъде ще го следи? Ако е до Хонолулу, сам ще се заема.

— Остави, аз ти говоря сериозно.

Гюнвалд Ларсон въздъхна.

— Хубаво, ще измислим някого. Кога ще започне?

— Веднага — отвърна Булдозера. — Сега ще отида в стаята си и ще го освободя. До четвъртък той е свободен, за това време ще ни отведе при Малмстрьом и Мурен, само трябва да се следи внимателно.

— Четвъртък… В такъв случай един човек няма да стигне, ще трябва още един, за смяна…

— Искам хората да са първо качество — подчерта Булдозера. — Ако усети, че го следят, всичко ще пропадне.

— Дай ми четвърт час — отговори Гюнвалд Ларсон. — Щом ти позвъня, значи всичко е готово.

Когато след двадесет минути Вернер Рус спря такси на Кунгсхолмсгатан, през предното стъкло на едно сиво волво го наблюдаваше следователят Рюне Ек.

Рюне Ек, пълен петдесетгодишен мъж, имаше сиви коси, очила и язва на стомаха, заради която неотдавна лекарят му беше предписал най-строга диета. Ето защо той прекара без особена радост четири часа в кафене „Оперно“, докато Вернер Рус и неговата червенокоса приятелка, седнали на една масичка на терасата, ядоха и пиха до насита.

Цялата дълга, светла лятна нощ на вторник срещу сряда Ек се кри в гъсталака на брега на Меларен, любувайки се тихомълком на голото тяло на Вернер Рус, който като някакъв Тарзан пореше вълните на езерото в стремителен кроул.

Когато утринното слънце зачерви върхарите на дърветата, Рюне Ек продължи своята изключително секретна дейност, сврян в храстите пред едноетажен котедж във вилното селище Хеселбю. След като се убеди, че двойката е сама в къщата и че спи здраво след къпането; той се върна в колата си и следващия половин час прекара в чистене на косите и дрехите си от кърлежи.

След един час го смениха, а Вернер Рус си остана в котеджа. Изглежда, той не бързаше да се отскубне от прегръдките на червенокосата си красавица и да направи посещение на своите приятели Малмстрьом и Мурен.