Заключената стая

XVI.

Отдавна е известно, че ако на някого потръгне, на друг работите ще се объркат. Мауритсон предпочиташе да не оставя нищо на капризите на случая. Той се застраховаше много внимателно във всичките си начинания и благодарение на разработената от него система трябваше нещата да се стекат по невероятно неблагоприятен начин, за да му провалят плановете.

Наистина преди два месеца стана нещо неочаквано. Но в крайна сметка всичко мина благополучно и Мауритсон не се съмняваше, че за най-близките няколко години е осигурен от подобни изненади. Той беше пресметнал, че шансовете да попадне в пандиза не са повече, отколкото надеждата да улучи тринадесет числа в тотото.

Мауритсон не обичаше да се шляе без работа и за сряда той беше си начертал доста обширна работа. Най-напред трябваше да получи от Централната гара пратка с наркотици и да я отнесе до една от касетите за багаж на станцията на метрото в Естермалмсторг. След това да предаде ключа от касата на някакво си лице срещу плик с банкноти. След това да посети адреса, на който се получаваха тайнствените писма за Малмстрьом и Мурен; той малко се дразнеше, че не е в състояние да разгадае подателя. След това — поход по магазините за гащета и разни други поръчки. Последната точка от програмата предвиждаше поредното посещение в къщата на Данвиксклипан.

Наркотиците — амфетамин и хашиш — бяха скрити във вътрешността на един хляб и парче сирене, които лежаха в една обикновена чанта заедно с други абсолютно невинни продукти.

Мауритсон беше вече взел стоката от гарата и стоеше на пресечката — обикновен човечец с предразполагаща външност и с книжна чанта в ръка. От едната му страна стоеше възрастна жена, а от другата — млада регулировчица в зелена униформа. На пет метра на тротоара стояха двама полицаи — с ръце на гърба и с тъпа важност на лицата. Колите, както винаги, се движеха в плътен поток. Най-сетне светна зелената светлина и всички се юрнаха напред като щури, блъскайки се невъзпитано с лакти само и само да изпреварят другите с някаква си частица от секундата.

Някой блъсна възрастната дама, тя се озърна изплашено и попита:

— Не виждам добре без очила, какво — зелената ли светна?

— Да, да — потвърди приветливо Мауритсон. — Разрешете да ви помогна да пресечете.

От опит знаеше, че учтивостта понякога се възнаграждава.

— Много благодаря — каза дамата. — Сега никой не се интересува от нас старците. Което си е вярно — вярно е…

— Аз не бързам за никъде — рече Мауритсон, и като хвана внимателно дамата под ръка, поведе я през улицата.

Но още преди да стигнат отсрещния тротоар, някой отново блъсна дамата така силно, че тя едва не падна, но Мауритсон навреме я задържа. В този миг се раздаде вик:

— Полиция! Полиция!

Възрастната дама се огледа объркано. Като се обърна, той видя, че регулировчицата го сочи с пръст.

— Дръжте крадеца! — крещеше тя.

Мауритсон се намръщи, но продължи да се държи с достойнство.

— Какво става? — попита възрастната дама.

Дотичаха полицаите.

— Какво става тук? — властно рече единият.

— Какво става тук? — не толкова властно повтори другият.

— Крадец! — викаше регулировчицата, сочейки към Мауритсон. — Искаше да задигне чантата на тази жена!

Мауритсон я погледна втренчено и си каза: „Що не млъкнеш ма, курво проклета!“

Но на глас рече:

— Извинете, това е някаква грешка.

Но регулировчицата, двадесет и петгодишна блондинка, не преставаше:

— С очите си видях!

— Какво? — вълнуваше се възрастната дама. — Къде е крадецът?

— Какво става тук? — един през друг повтаряха полицаите.

Мауритсон запазваше пълно спокойствие.

— Това е явно недоразумение — повтори той.

— Този господин ми помогна да пресека улицата — обясни дамата.

— Ама че помощ! — кипеше блондинката.

— Той така дръпна чантата, че ба… че тази дама едва не се струполи.

— Вие грешите — обясни Мауритсон, — В действителност дамата я блъсна случайно друг човек. А аз само я хванах да не падне и да не се удари.

— Добре, само не дрънкай — отвърна регулировчицата.

Блюстителите на реда се спогледаха въпросително един друг. Суровият явно беше по-опитен и по-енергичен. Като помисли, той си спомни магическата формула:

— Моля ви, да ме последвате. — И добави: — Тримата. Заподозреният, свидетелката и ищцата.

Възрастната дама се слиса; регулировчицата веднага се укроти.

Мауритсон изобразяваше самата кротост.

— Това е явно недоразумение — повтаряше той. — Впрочем, няма нищо удивително — малко ли подозрителни личности бродят по улиците. С удоволствие ще дойда с вас.

— Как така? — уплаши се дамата. — Къде отиваме?

— В участъка — отговори суровият полицай.

— В участъка?

— Да, в полицейския участък.

Процесията се понесе напред, предизвиквайки живия интерес на минувачите.

— Възможно е и да съм сбъркала — започна да се колебае блондинката.

Тя беше свикнала да записва номера на коли и имена на хора, а ето че сега сама ще попадне в протокол…

— Няма нищо страшно — утеши я Мауритсон. — На такива оживени места човек трябва да има остро око.

Участъкът се помещаваше в сградата на гарата.

Започна продължителна процедура. Най-напред записаха имената, фамилиите и адресите на свидетелката и на мнимата жертва.

— Не, аз наистина съм сбъркала — нервничеше свидетелката. — Трябва да вървя, аз съм на пост.

— Ние сме длъжни да изясним всичко докрай — неумолимо отвърна суровият. — Проверете джобовете му, Кенет.

Полицаят извади от джобовете на Мауритсон купчина абсолютно невинни неща. В същото време разпитът продължаваше:

— Вашето име, фамилия?

— Арне Ленарт Холм — каза Мауритсон.

— Адрес?

— Викергатан, шест.

— Името и фамилията са верни — потвърди Кенет. — Ето му шофьорската книжка.

Първият полицай се обърна към възрастната дама:

— Какви ценности имахте в себе си?

— Шест крони и тридесет и пет ере в портмонето. Билет за влак и пенсионното удостоверение.

— Налице ли е всичко?

— Да.

Полицаят затвори тефтерчето си, погледна важно към задържания и каза:

— Така, въпросът е ясен. Вие двете можете да си вървите. Холм да остане.

Мауритсон настани по джобовете имуществото си.

Пазарската торба стоеше на пода около вратата, от нея стърчаха една дълга краставица и шест стръка ревен.

— Какво има в торбата? — попита полицаят.

— Продукти.

— Продукти? Кенет, виж, ако обичаш.

Полицаят заизважда продуктите на пейката. Мауритсон наблюдаваше невъзмутимо действията му.

— Точно така — мърмореше Кенет, — в торбата има продукти, както заяви Холм — ето хляб… масло… сирене… ревен… кафе — да, всичко е точно така, както заяви в показанията си Холм.

— Ясно — заключи суровият. — Въпросът е изчерпан. Сложи продуктите обратно, Кенет.

Той се позамисли, след това се обърна към Мауритсон.

— Вижте какво, господин Холм. Станало е недоразумение. Но вие сам разбирате, че службата им е такава. Съжалявам, че са ви заподозрели. Надявам се, че няма да ни се сърдите.

— Какво говорите — отвърна Мауритсон. — Вие изпълнявате дълга си.

— Всичко хубаво, господин Холм.

— Всичко хубаво, всичко хубаво.

Вратата се отвори и влезе още един полицай, облечен в сивосин комбинезон. С едната си ръка водеше на каишка куче, а в другата държеше бутилка лимонада.

— Ама че жега — въздъхна той, хвърляйки фуражката.

— Лягай, Джек. — Отвори бутилката и я поднесе към устата си. Обърна се към кучето и повтори сърдито. — Лягай, Джек!

Песът се подчини, но веднага стана отново и продължи да души торбата на Мауритсон.

Мауритсон се упъти към вратата.

— Всичко хубаво, господин Холм — каза Кенет.

— Всичко хубаво, всичко хубаво — отвърна Мауритсон.

Кучето вече беше завряло главата си в торбата.

Мауритсон отвори вратата с лявата си ръка, а дясната протегна към торбата.

Песът изръмжа.

— Почакайте — каза полицаят в комбинезона.

Колегите му го погледнаха въпросително. Мауритсон отблъсна кучето и вдигна торбата си от пода.

— Не мърдай — извика полицаят и остави бутилката на пейката.

— Извинете?.. — озадачено попита Мауритсон.

— Това куче е обучено да открива наркотици — рече полицаят, като посегна към кобура си.

ХVII.

Началникът на отдела за борба с наркоманията Хенрик Якобсон заемаше тази длъжност от почти десет години и десет години вече не знаеше какво е почивка. Друг на негово място отдавна би получил стомашна язва или разстройство на моторните центрове. Но организмът на Хенрик Якобсон издържаше всичко, пък и сега вече нищо не беше в състояние да го удиви.

В момента той съзерцаваше невъзмутимо разрязаното сирене, натрошения хляб, пликчетата с хашиш, капсулите с амфетамин и сътрудника, който мачкаше ревена.

Отпреде му седеше Мауритсон, външно спокоен, а в действителност не на себе си. Двойното подсигуряване подведе и то как — по най-невероятен, идиотски начин. Просто да не повярваш. Преди два месеца стана една грешка. Но два пъти един след друг. Все едно, че е улучил тринадесет числа на тотото.

Той вече беше казал всичко, което трябваше да се каже в подобни случаи. Че тази злополучна торба му е била дадена от някакъв непознат човек на Централната гара, който го е помолил да я предаде на друг неизвестен човек на Мариаторгет; естествено той веднага подушил нещо нередно, но не могъл да устои на съблазънта, когато му предложили сто крони.

Якобсон го изслуша мълчаливо, без да го прекъсва, естествено той не му повярва. Най-сетне каза:

— Слушай, Холм, мога само да ти повторя това, което вече ти казах: ние ще те задържим. Заповедта ще бъде подписана утре сутринта. Можеш да се възползуваш от телефона при условие, че това няма да навреди на следствието.

— Нима работата е толкова сериозна? — смирено се осведоми Мауритсон.

— Мисля, че е сериозна. Освен това не се знае какво ще намерим при домашния обиск.

Мауритсон знаеше отлично какво ще намерят в едностайния апартамент на Вимергатан — вехти мебели и стари дрехи. Там нямаше от какво да се страхува. От неизбежния въпрос — за какви ключалки са останалите му ключове Мауритсон също не се безпокоеше, тъй като нямаше намерение да му отговаря. Така че другата квартира на Армфелтсгатан нямаше да бъде осквернена нито от двуноги, нито от четириноги копои.

— Нима ще трябва да плащам глоба? — попита той смирено.

— Съвсем не, старче — отговори Якобсон. — С глоба няма да се отървеш, тук ми мирише на затвор. Да, Холм, здравата си хлътнал. Впрочем, не искаш ли кафе?

— Благодаря, предпочитам чай, ако не ви затруднявам.

Мауритсон съобразяваше трескаво. Което си е истина, истина е — хлътнал е, и то много повече, отколкото си мисли Якобсон. Нали му взеха отпечатъци на пръстите, а това означава, че електронната машина с две прещраквания ще извади картонче, на което не пише Арне Ленарт Холм, а нещо съвсем друго. И тогава ще започнат едни въпроси…

Двамата изпиха чая и кафето и изядоха половин франзела; в това време сътрудникът разрязваше съсредоточено със скалпел краставицата.

— Тук няма нищо — заключи той.

Якобсон кимна флегматично:

— Ясно.

След това погледна към Мауритсон и добави:

— На теб ти стига и това, което намерихме.

В душата на Мауритсон зрееше решение. Той е в нокдаун, но не и в нокаут. Трябва да стане — да стане преди да прозвучи фаталното „аут“, а то ще прозвучи, щом пред Якобсон легне справката от картотеката.

Поизпъчи се и заговори със съвсем друг глас:

— Добре, ще си призная. Няма повече да извъртам.

— Безкрайно съм благодарен — невъзмутимо каза Якобсон.

— Фамилията ми не е Холм.

— Така ли?

— В документите ми пише Холм, но това не е истинското ми име.

— А как те величаят?

— Филип Трезор Мауритсон.

— Да не би да се срамуваш от истинското си име?

— Откровено казано, преди няколко години попаднах зад решетката. А като поседиш там, сам разбираш, ти излиза име.

— Разбирам.

— Някой непременно ще подуши и докато се обърнеш, фараоните ще почнат да се ровят… извинявай, исках да кажа полицаите.

— Няма нищо, аз не съм обидчив — каза Якобсон.

Мауритсон погледна тревожно часовника на стената.

— Освен това ме вкараха за нищо — продължи той. — Търговия с крадени вещи, незаконно носене на оръжие — изобщо дреболии. Освен това имаше и една кражба с взлом, но оттогава минаха десет години.

— И през всичките тези години си кротувал? Или си работил по-прецизно?

Мауритсон се усмихна криво, но не му отговориха със същото.

— Накъде биеш? — осведоми се Якобсон.

— Не искам да ида в затвора.

— Късно е, трябваше по-рано да мислиш за това. Пък и какво толкова. Нито си първият, нито ще бъдеш последният. Не минава и ден да не влезе някой вътре. Ще си починеш два-три месеца — лошо ли е?

Но Мауритсон знаеше, че работата няма да свърши с краткосрочен отпуск. Той си знаеше, че ако го арестуват, полицията ще се разрови сериозно и тогава могат да изплуват неприятни за него неща. А пък той разполага в чужди банки с прилична сума… Тъй че главното сега е да се измъкне оттук. И веднага да напусне града. Най-добре ще е да замине зад граница, а там всичко ще се уреди.

С една дума — време за шикалкавене нямаше. И Мауритсон попита:

— Кой се занимава с банковите обири?

— Булдо.. . — изпусна се Якобсон.

— Булдозера Улсон — живо довърши Мауритсон.

— Прокурорът Улсон — поправи го Якобсон. — Ще плямпаш ли?

— Бих могъл да го осведомя за нещичко.

— Кажи го на мен.

— Става дума за секретни сведения — отговори. Мауритсон. — Нима е трудно да му позвъните?

Якобсон се замисли. Той помнеше много добре думите на началника на ЦПУ и неговите помощници, които казваха, че банковите обири са по-важни от всичко останало. Само едно престъпление се считаше за по-страшно — да се хвърлят яйца по посланика на Съединените щати.

Той придърпа телефона към себе си и набра номера на щаба на специалната група. Булдозера вдигна моментално слушалката.

— Улсон слуша.

— Обажда се Хенрих Якобсон. Ние задържахме тук, един за наркотици, но той твърди, че нещичко му е известно.

— Относно банките?

— Така изглежда.

— Идвам веднага.

Той се втурна в кабинета, изгарящ от нетърпение.

Диалогът беше кратък.

— И така, какво искате да ни разкажете, хер Мауритсон?

— Господин прокурорът интересува ли се от двамина на име Малмстрьом и Мурен?

Булдозера даже се облиза.

— Много, много се интересува! И какво именно ви е известно, хер Мауритсон?

— На мен ми е известно къде се намират Малмстрьом и Мурен.

Булдозера потри възбудено ръце. След това сякаш се досети:

— Струва ми се, че хер Мауритсон има намерение да ни постави някакви условия? Хм. Моят кабинет на Кунгсхолмсгатан устройва ли ви?

— Напълно — отвърна Мауритсон. — Но доколкото разбирам, господин прокурорът ще трябва да поговори сега с този господин.

Лицето на Якобсон не изразяваше нищо.

— Съвършено вярно — горещо потвърди Булдозера. — Нека си поприказваме, а Якобсон? Някъде на четири очи.

Якобсон кимна, покорявайки се на съдбата.