Заключената стая

XXVI.

По пътя до метрото Мартин Бек мислеше за странното си поведение предишната вечер.

Седнал зад бюрото в кабинета си на Вестбергалее, той внезапно почувствува остър пристъп на самота. Размишляваше за Свярд. И за Рея.

Мартин Бек получи от нея много повече, отколкото очакваше — като следовател, разбира се. Цели три нишки. Дори четири… Свярд е бил скъперник.

Свярд винаги — е, не винаги, но все пак доста години — се е заключвал със сто ключа, макар че не е държал нищо ценно у дома си.

Малко преди смъртта си Свярд е боледувал тежко, даже е лежал в онкологична клиника.

Може би е имал скрити пари? Ако е така, къде са те? Може би Свярд се е страхувал от нещо? Ако е така, от какво? Какво друго, освен собствения си живот, може да пази той, заключвайки се в своята дупка?

От какво е боледувал Свярд? Щом е бил в онкологична клиника, значи рак. Но ако е бил обречен, защо се е пазил толкова много?

Може би той се е страхувал от някого? Ако е така — от кого? И защо се е преместил в друго жилище, което е и по-лошо, и по-скъпо? Особено като се има предвид неговото скъперничество.

Въпроси. Сложни, но едва ли неразрешими.

За два-три часа няма да се справиш с тях, ще са нужни дни. Може би и седмици, и месеци. А може би и години.

Все пак какво е показала балистичната експертиза?

Май оттук трябва и да се започне.

… Мартин Бек вдигна слушалката на телефона. Но днес апаратът капризничеше, пет пъти Мартин Бек чу в отговор „Почакайте секунда!“, след което настъпваше гробна тишина. Все пак в края на краищата той успя да открие момичето, което преди седемнадесет дни беше аутопсирало гръдния кош на Свярд.

— Да, да — каза тя, — сега си спомням. Тогава ми позвъни един от полицията във връзка с този куршум, главата ми наду.

— Старши следователят Рьон.

— Възможно, не си спомням. Във всеки случай не този, който водеше в началото това дело, не Алдор Густавсон. Един такъв пипкав, през цялото време мънкаше.

— Ясно, по-нататък?

— Нали ви казах и миналия път, че полицията по начало твърде равнодушно се отнесе към това дело. Докато не позвъни този ваш мънкач, никой не отваряше и дума за балистична експертиза. Аз даже не знаех какво да правя с куршума. Но…

— Да?

— С една дума, реших, че не бива да го изхвърлям и го сложих в един плик. В плика сложих и заключението си, точно по правилата. Както е прието при нас, когато става дума за истинско убийство. Наистина не го изпратих в лабораторията, тъй като знам колко са претрупани.

— След това?

— След това пликът се забута някъде. Но накрая все пак го открих и го изпратих.

— На изследване?

— Аз нямам такива права. Но щом в лабораторията изпращат куршум, трябва да се предположи, че те въпреки всичко ще го изследват, макар и да става дума за самоубийство.

— За самоубийство?

— Разбира се, аз така и написах в бележката. От полицията веднага ми казаха, че става дума за суицидум.

— Ясно, аз ще се поразровя по-нататък — каза Мартин Бек. — Но преди това искам да ви задам още един въпрос.

— Какъв?

— При аутопсията не забелязахте ли нещо особено?

— Разбира се, забелязах, че се е застрелял. Това е и моето заключение.

— Аз ви говоря за друго. Не открихте ли признаци на някакво сериозно заболяване?

— Не. Нямаше никакви органични изменения. Вярно…

— Какво?

— Не го изследвах много щателно. Установих причината на смъртта и толкоз. Прегледах само гръдния кош.

— Значи не се изключва някаква болест?

— Естествено. Всичко, което можете да си представите — от подагра до рак на черния дроб. Все пак, кажете ми, защо се ровите толкова много? Обикновен случай, нищо особено…

Мартин Бек направи опит да открие някой от сътрудниците на балистическата лаборатория. Но не успя и в края на краищата беше принуден да позвъни на началника на научно-техническия отдел Оскар Елм, който се славеше като ненадминат специалист по криминална техника. И като не много приятен събеседник.

— О, ти ли си — процеди Елм. — А пък аз мислех, че са те направили началник на канцелария… Жалко, надеждите ми не са се оправдали.

— Защо си мислил така?

— Началниците на канцеларии си седят в кабинетите и мислят за кариерата си. Освен в онези случаи, когато играят голф или поглъщат телевизионните глупости. Те ми звънят тук и ми задават празни въпроси. И така, какво те интересува?

— Нищо особено, една балистична експертиза.

— Нищо особено? Не е ли възможно по-точно? Та при нас всеки глупак изпраща какви ли не боклуци. Планина от предмети чакат изследване, а няма кой да работи. И никой не иска да разбере това. Началникът на ЦПУ не се е мяркал насам от сто години, а когато през пролетта поисках да ме приеме, той заповядал да ми предадат, че през следващите дни времето му е ангажирано. Следващите дни, а сега е вече юли!

— Зная, зная — при вас е дяволски трудно.

— Това е меко казано — гласът на Елм звучеше малко по-приветливо. — Ти просто не можеш да си представиш какво става.

Оскар Елм беше непоправим мърморко, но затова пък беше добър специалист. И му допадаше ласкателството.

— Просто е за учудване как се справяте с всичко — продължаваше Мартин Бек.

— За учудване? — повтори Елм съвсем добродушно. — Това не е за учудване, това е истинско чудо. И така, кажи за каква балистична експертиза става дума?

— Интересува ме куршумът, който са извадили от един покойник. Фамилията на убития е Свярд, Карл Едвин Свярд.

— Ясно, спомням си. Типична история. Диагнозата — самоубийство. Патологът-анатом ни е изпратил куршума, а какво да правим с него — не казва. Може би да го позлатим и да го изпратим в криминалистичния музей?

— А куршумът какъв е?

— От пистолет. Пистолетът в тебе ли е?

— Не.

— Тогава откъде накъде са решили, че това е самоубийство?

Въпрос на място. Мартин Бек записа нещо в бележника си.

— Можеш ли да ми съобщиш някакви данни?

— Разбира се. Четиридесет и пети калибър, род на оръжието — автоматичен пистолет. Ако ми изпратиш гилзата, ще определим по-точно.

— Нямам гилза.

— Нямаш? А какво собствено е правил този Свярд, след като се е застрелял?

— Не знам.

— Изобщо с такъв куршум в гърдите далеч не можеш да отидеш. Лягаш и умираш, нищо друго не ти остава.

— Разбрано — каза Мартин Бек. — Благодаря.

Все пак един въпрос е изяснен. "Който и да е стрелял, самият Свярд или някой друг, той е действувал със сигурност. Четиридесет и пети калибър гарантира успех. Да, това е ясно, но като цяло какво получи той от този разговор?

Щом като оръжието липсва или поне гилзата не е налице — куршумът още съвсем не е доказателство.

Вярно, един детайл се изясни. Елм каза, че куршумът е от автоматичен пистолет четиридесет и пети калибър, а на неговите думи човек може да вярва. И тъй Свярд е убит с автоматичен пистолет.

А останалото е все така неясно, както преди: Свярд не е могъл да се самоубие и никой друг не е могъл да го убие.

… Мартин Бек продължаваше разследването.

Той започна с банките, понеже знаеше от опит, че те отнемат най-много време. Мартин Бек не даваше отдих на телефона. Обаждат се от полицията. Във връзка с този и този, живеещ на адрес… регистрационен номер… Молим да ни кажете откривал ли е при вас лична сметка, притежавал ли е абонаментна касетка.

Въпрос сам по себе си не много сложен, но докато позвъниш на всички… А има и работно време. По-рано от понеделник, вторник не чакай отговор.

Освен това трябваше да позвъни в болницата, където беше лежал Свярд, но това Мартин Бек отложи веднага за понеделник. Той също имаше работно време. В седем часа той все още седеше в кабинета си, макар че работният ден беше свършил преди два часа и за днес той не можеше да направи нищо повече за следствието.

Най-осезаем резултат от деня беше мазолът на показалеца на дясната му ръка, който получи от усърдното въртене на телефонната шайба.

През последните дни той откри в телефонния указател номера на Рея Нилсен. И вече се готвеше да го набере, когато се сети, че не знае за какво да я попита, във всеки случай да е нещо във връзка с делото Свярд. Впрочем службата тук нямаше нищо общо, той просто искаше да види дали Рея си е в къщи и да й зададе само един въпрос. Мога ли да дойда?

Мартин Бек вдигна ръка от апарата и постави телефонния указател на мястото му. След това въдвори ред върху бюрото си, изхвърли ненужните хартии и подреди акуратно моливите.

Като излезе на улицата, Мартин Бек закрачи към метрото. Трябваше да почака доста, преди да дойдат зелените вагони, отвън много акуратни, а отвътре обезобразени от хулигани — седалките изрязани, ръчките изкъртени или отвинтени.

В понеделник, щом влезе в кабинета си, Мартин Бек отново се хвана за телефона.

Започна с клиниката. И с доста труд получи отговор, от който можеше да има много малко полза.

Свярд е постъпил в болницата в понеделник на шести март. Но още на другия ден са го прехвърлили в инфекциозното отделение на болницата Сьодер.

— Защо?

— На този въпрос сега не е така лесно да се отговори — каза секретарката, след като откри най-сетне името на Свярд в регистрационните книги. — Очевидно случаят не е бил по нашия профил. Нямаме история на болестта. Има само бележка, че е постъпил при нас по препоръка на частен лекар.

— Кой е този лекар?

— Някой си доктор Берглюнд, терапевт.

Когато позвъни на доктор Берглюнд, автоматичен апарат му съобщи, че приемането на болни е прекратено временно до петнадесети август.

Но Мартин Бек нямаше намерение да чака повече от месец, за да разбере от какво е боледувал Свярд.

Той отиде с такси до болницата и като се полута малко, откри човека, който трябваше да знае всичко за здравословното състояние на Свярд.

Това беше четиридесетгодишен мъж, невисок, с тъмни коси, очи с неопределен цвят — сиво-сини, със зелени и светлокафяви искрици.

Докато Мартин Бек търсеше из джобовете си несъществуващи цигари, завеждащ отделението, сложил очила с рогови рамки, се зарови в книжата. Десет минути минаха в пълно мълчание. Най-сетне той премести очилата си на челото и погледна посетителя.

— И така. Какво искахте да знаете?

— От какво е боледувал Свярд?

— От нищо.

Около минута Мартин Бек осмисляше това малко неочаквано съобщение. След това попита:

— Тогава защо е лежал тук почти две седмици?

— По-точно единадесет денонощия. Направихме щателни изследвания. Имаше някои симптоми, посочени от частен лекар.

— Доктор Берглюнд?

— Точно така. Пациентът се смятал за тежко болен. Първо, имал е на врата си два отока, второ, в областта на корема, отляво — подутина. Тя се напипваше лесно и пациентът е решил, че има рак. Обърнал се е към частен лекар и той е намерил тревожни симптоми. Но частните лекари обикновено не разполагат с необходимото оборудване, за да диагностират подобни случаи. Пациентът е бил изпратен по спешност в онкологична клиника. А там веднага се изяснило, че не е изследван и затова са го пратили при нас. А изследването е сериозна работа, трябва да се направи не един анализ.

— И изводът гласи, че Свярд е здрав?

— Практически здрав. За отоците на врата ние веднага го успокоихме — обикновени мастни натрупвания, нищо опасно. Подутината в областта на корема изискваше по-сериозно изследване. Но ние не намерихме нищо сериозно. Киста. Тя можеше да се махне, но ние преценихме, че от такова вмешателство няма нужда. Пациентът не изпитваше никакви неудобства. Наистина той твърдеше, че преди това е имал силни болки, но те явно са имали психосоматичен характер.

Лекарят се спря, погледна към Мартин Бек, както се гледа към деца и малограмотни възрастни, и поясни:

— Казано по-просто — самовнушение.

— Вие лично общувахте ли със Свярд?

— Разбира се. Разговарях с него всеки ден, а преди да го изпишем, имахме дълга беседа.

— Как се държеше той?

— В началото поведението му се определяше от мисълта за мнимата болест. Той беше уверен, че има неизлечим рак и че дните му са преброени. Смяташе, че му остава да живее най-много месец.

— Все пак е познал — вмъкна Мартин Бек.

— Така ли? Автомобил ли го е сгазил?

— Застрелян е. Възможно е и да се е самоубил.

Лекарят свали очилата си и замислено ги изтри с ъгълчето на престилката.

— Второто предположение ми се струва съвсем невероятно.

— Защо?

— Както вече ви казах, преди да го изпишем, аз разговарях дълго със Свярд. Когато той се убеди, че не е болен от нищо, от раменете му сякаш се смъкна планина. Преди това той беше страшно потиснат, а сега се промени изцяло, веднага се развесели. Още преди това се изясни, че болките му минават от най-прости средства. От такива таблетки, които, казано между нас, съвсем не са болкоуспокояващи.

— Значи според вас той не би могъл да се самоубие?

— Не е такава натура.

— А каква натура имаше той?

— Аз не съм психиатър, но на мен той ми направи впечатление на суров и затворен човек, Персоналът се оплакваше от него — придирчив, мърморко… Но всичко това се прояви едва в последните дни, след като разбра, че за него няма нищо опасно.

Като помисли малко, Мартин Бек попита:

— Не знаете ли дали при него са идвали посетители?

— На мен ми е казвал, че няма приятели. Но един родственик на Свярд — представи се за племенник — ми позвъни по време на дежурство и се заинтересува как е здравето на чичо му.

— И вие какво отговорихте?

— Тъкмо бяхме получили всички данни, когато той позвъни. И аз веднага го зарадвах, като му отговорих, че Свярд е здрав и ще живее още много години.

— И как реагира той?

— Ако се съди по гласа — удиви се. Изглежда, Свярд е убедил не само себе си, но и него, че няма да излезе жив от болницата.

— Този племенник каза ли си името?

— Навярно, но аз не съм го запомнил.

— Ето какво ми дойде току-що на ум — каза Мартин Бек. — Нима не е прието за всеки случай пациентът да съобщава името и адреса на някой от близките или познатите си…

— Съвършено вярно. — Лекарят отново сложи очилата си. — Сега ще видим… Тук трябва да е написано. Да, ето. Рея Нилсен.

Дълбоко замислен, Мартин Бек крачеше през парка Тантолюнден.

А имаше за какво да мисли.

Карл Едвин Свярд нямаше нито братя, нито сестри.

Откъде тогава се е взел този племенник?

Работния ден той започна с внимателно преглеждане на всички свои записки. С това се занимава до втората закуска — чаша чай и два сухара.

Когато се върна в кабинета, телефонът иззвъня.

— Комисарят Бек? — попита мъжки глас.

— Да.

— Обаждам се от Търговската Банка. Ние получихме въпрос относно клиента на име Свярд, Карл Едвин Свярд.

— Да, слушам?

— При нас е открита сметка на негово име.

— По сметката има ли пари?

— Около шестдесет хиляди. Въобще…

Говорещият се запъна.

— Да, какво искахте да кажете? — подтикна го Мартин Бек.

— Изобщо бих казал, че сметката е някак си странна.

— Под ръка ли са ви книжата?

— Разбира се.

— Мога ли да дойда сега и да им хвърля един поглед?

— Естествено. Потърсете завеждащия клона Бенгтсон.

Банковият клон се намираше на ъгъла на Уденгатан и Свеавеген и независимо от оживеното движение Мартин Бек успя да се добере дотам за някакъв си половин час.

Предоставиха му едно малко писалище зад преградата и, докато разлистваше книжата, той си помисли, усмихвайки се, че все пак има нещо положително в порядките, които позволяват на полицията да се рови в личните работи на гражданите.

Завеждащият клона имаше право: сметката беше странна.

— Клиентът е предпочел чекова сметка — обясни той. — Би било по-естествено да избере друга форма на влог, която дава по-висок процент.

Забележката беше вярна, но Мартин Бек се заинтересува повече от редовността на вноските. Всеки месец са постъпвали седемстотин и петдесет крони и то винаги между петнадесето и двадесето число.

— Доколкото разбирам — каза Мартин Бек, — парите не са се внасяли тук.

— Съвършено вярно, нито една вноска не е направена при нас. Ето погледнете, всяка вноска е оформена в друг клон. Технически това не играе никаква роля. Но тази постоянна смяна на адреса на изпращача май не е случайна.

— Искате да кажете, че Свярд си е превеждал парите сам, но по такъв начин, че никой да не го разбере?

— Да… изглежда, че е така. Когато превеждаш пари на своя сметка, не е задължително да посочваш фамилията на изпращача.

— Но нали бланката все пак трябва да се попълни?

— Според случая. Много често клиентът просто връчва парите на касиера и го моли да оформи превода. Не всички умеят да попълват бланките, в такъв случай касиерът вписва, името на получателя, номера на личната сметка, баланса. Това е предвидено в правилата на обслужването.

— А по-нататък?

— Клиентът получава копие от бланката в качеството на квитанция. Когато клиентът превежда пари по своя сметка, банката не му изпраща съобщение. Изобщо, известия се изпращат само в случай, когато клиентът помоли за това.

— Ясно, а къде отиват оригиналите на бланките?

— В централната ни архива.

Мартин Бек прекара бавно пръст по колонките с цифри.

— Свярд не е ли теглил пари от сметката си? — попита той.

— Не, и това на мен ми изглежда най-странно. Не е изписал нито един чек. А когато се задълбочих в проверката, оказа се, че той даже не е взел и чекова книжка, всеки случай през последните няколко години.

Мартин Бек потърка носа си. В квартирата на Свярд не беше намерена нито чекова книжка, нито съобщения, нито копия от бланките.

— Някой от този клон познава ли Свярд по лице?

— Не, никога не сме го виждали.

— Кога е открита сметката?

— Ако се съди по всичко, през април хиляда деветстотин и шестдесет и шеста година.

— И оттогава всеки месец са постъпвали по седемстотин и петдесет крони?

— Да. Наистина, последната вноска е получена на шестнадесети март тази година. — Завеждащият погледна в календарчето си. — Било е четвъртък. А през април нищо не е получено.

— Това се обяснява много просто — каза Мартин Бек. — Свярд е умрял.

— Какво говорите… На нас не са съобщили. Обикновено в такива случаи се обаждат наследниците.

— В този случай наследници няма.

Чиновникът го погледна озадачено.

— Затова пък сега ще има — добави Мартин Бек. — Всичко хубаво.

По-добре да не се задържа тук, докато на някой не му хрумне да ограби и тази банка. Ако такова нещо се случи в негово присъствие, веднага ще го привлекат в специалната група. „Ще го откомандироват“… „Ще го включат в отряда“…

Делото се обърна на съвсем друга страна. Седемстотин и петдесет крони всеки месец в продължение на шест години? Както се казва, постоянен доход. И понеже Свярд не е теглил нищо, на тайнствената сметка се е събрала порядъчна сума. Петдесет и четири хиляди крони плюс процентите.

За Мартин Бек това бяха много пари.

За Свярд, няма съмнение — това беше цяло състояние. Промяната на обстоятелствата подсказваше и нови пътища на разследването.

Най-напред трябваше да поговори с данъчните органи, а след това да хвърли поглед и на бланките на преводите, ако те действително са запазени.

Данъчното управление не разполагаше с данни за Свярд.

Когато става дума за бедняците, към които се числеше той, властите се ограничават с изтънчената форма на експлоатация, която се изразява в надценка на продоволствените стоки и най-силно удря по джоба тези, чийто джоб и без това е най-тънък.

Добре, а как стоят нещата с преводните бланки?

В Централния клон на Търговската банка бързо намериха последните двадесет и две бланки. Всичките те бяха подадени в различни клонове и всяка беше попълнена с различен почерк — очевидно от ръката на касиера. Разбира се, тези хора можеха да се намерят и да се разпитат. Колосален труд, който нямаше да даде нищо.

Кой ще си спомни клиента, който преди много месеци е превел на своя сметка седемстотин и петдесет крони? Никой! И ето че Мартин Бек си стои в къщи и пие чай с любимата си чаша.

Мартин Бек отново не беше на себе си. Отново душата му е смутена, отново е тревожен, но сега това се обясняваше донякъде с обстоятелството, че той не беше в състояние да изгони от мисълта си служебните работи.

Свярд. Тази идиотска заключена стая.

Тайнственият вносител.

Точно така: тайнственият вносител. Кой е той? Нима все пак е Свярд?

Не. Трудно е да се повярва, че Свярд ще хитрува чак толкова.

Освен това трудно е да се допусне, че обикновен общ работник ще се досети да си заведе чекова сметка в банката.

Не, парите е превеждал някой друг. По всичко личи, че е бил мъж — твърде е съмнително в банката да дойде жена, да се назове Карл Едвин Свярд и да каже, че иска да преведе на собствената си сметка седемстотин и петдесет крони.

И най-сетне: откъде накъде този някой е изпращал пари на Свярд?

Засега този въпрос увисваше във въздуха.

Освен това съществува още една непонятна фигура.

Загадъчният племенник.

Но Неизвестен номер едно е човекът, който през април или в началото на май е съумял да застреля Свярд, макар че той се е барикадирал като в крепост в заключената стая.

А може би тези трима неизвестни в действителност са едно лице? Вносителят, племенникът, убиецът?

Да, има над какво да си поблъска главата.

Мартин Бек остави чашата и погледна часовника си. Времето беше излетяло бързо — вече е девет и половина. Късно е да излиза някъде. Пък и къде ли би могъл да отиде.

Мартин Бек сложи една плоча с Бах и пусна грамофона. След това се излегна в леглото.

Ако се абстрахира от всички неясноти и въпросителни, може да изгради версия. Племенникът, вносителят, убиецът — това е един човек. Свярд се е занимавал с умерен шантаж и шест години е принуждавал този човек да му плаща седемстотин и петдесет крони на месец, но поради болезненото си скъперничество не е харчил нищо. Жертвата му е продължавала да плаща година след година, докато търпението й не е свършило.

Да се види Свярд в ролята на шантажист не е чак толкова трудно. Но шантажистът трябва да разполага с някакви козове против този, от когото изнудва пари.

Шантажистът трябва да разполага с някаква информация.

Откъде може един обикновен общ работник в склад да се сдобие с такава информация?

Там, където работи. Или там, където живее.

Доколкото е известно, Свярд не е ходил никъде другаде. Само в къщи и на работа.

Но през юни 1966 година Свярд е напуснал работа. Два месеца преди това на негова сметка е постъпила първата вноска.

Значи, всичко е започнало преди повече от шест години. А с какво се е занимавал след това Свярд?

Когато Мартин Бек се събуди, плочата продължаваше да се върти. Може би нещо беше сънувал, но паметта му не беше съхранила нищо.

Сряда, нов работен ден, съвършено ясно е с какво трябва да го започне. С разходка.

Реши да обиколи крайбрежните улици. От начало — по Корабна, след това, пресичайки Слюсен, ще свие на изток по Стадсгорден.

Винаги беше обичал тази част на Стокхолм. Особено през детството, когато на кейовете стояха параходи със стоки от далечни страни. Сега рядко ще видиш истински океански параходи, замениха ги фериботи за любителите на къркането от островите. Чудесна замяна… Измира старата гвардия от докери и моряци, а без тях пристанището не е това, което беше някога.

Половин час бърз вървеж — и ето го пред целта.

Явно старият склад беше обречен на събаряне, той не беше пригоден за контейнерни превози и въобще не отговаряше на новите изисквания.

Пълно мъртвило… Стаичката на завеждащ склада е празна, стъклата, през които някога високото началство е следяло за работата, са прашни. И изпочупени. Календарът на стената е отпреди две години.

До купчина стока на дребно стоеше електрокар, а зад него Мартин Бек видя двама работници, единият беше в оранжев комбинезон, а другият — в сива престилка. Първият — съвсем млад, а на другия от пръв поглед можеха да се дадат седемдесет години. Те седяха на пластмасови бидони, помежду им стоеше преобърнат сандък. По-младият пушеше, зачетен във вечерния вестник.

Работниците погледнаха безучастно към Мартин Бек; вярно, младият изплю угарката и я разтърка с тока си.

— Да се пуши в склада — поклати глава възрастният. — Да знаеш какво щеше да ти се случи…

— … едно време — кисело довърши вместо него младият. — Така е било някога, а ние живеем сега, или ти още не си разбрал това, дъртако?

Той се обърна към Мартин Бек:

— Какво търсите тук? За външни лица входът е забранен. И на вратата го пише. Да не би да сте неграмотен?

Мартин Бек извади портфейла си и показа удостоверението.

— Ченге — процеди младият.

Старият не каза нищо, но се наведе и се изхрачи.

— Отдавна ли работите тук?

— Седем дни — каза младият. — А утре край, по-добре да се върна на товарната автогара. Защо се интересувате?

Без да дочака отговор, младежът добави:

— Изобщо тук всичко скоро ще бъде ликвидирано. Но дядката помни още времето, когато в тази дяволска съборетина са се блъскали двадесет и пет работяги, по които са крещели двама надзиратели. За това ми е разказвал двеста пъти.

— В такъв случай той навярно си спомня работника по име Свярд. Карл Едвин Свярд.

Старецът погледна Мартин Бек с мътни очи.

— Какво се е случило? Аз нищо не знам.

Ясно: от кантората вече са съобщили, че полицията търси някой, който да познава Свярд.

— Почина той, Свярд, почина, отдавна го погребаха — отговори Мартин Бек.

— Почина ли? Значи това било… Е, в такъв случай — помня го.

— Не преувеличавай, дядо — намеси се момъкът. — А кого разпитва оня ден Юхансон? Без полза. Мозъкът ти е в паяжина.

Изглежда той реши, че няма защо да се страхува от Мартин Бек, защото запуши спокойно нова цигара и продължи:

— Казвам ви със сигурност, че дядото е изкукуригал. Следващата седмица го уволняват, а от догодина ще получава пенсия. Ако доживее.

— С паметта ми е всичко наред — оскърбено възрази старецът. — Друго може да съм забравил, но Карл Свярд помня добре. Но никой не ми каза, че е умрял.

Мартин Бек слушаше мълчаливо.

— На оня свят никой не може да му навреди — философски заключи старецът.

Младежът стана, вдигна бидона и закрачи към вратата.

— Защо се бави този дяволски камион? — измърмори той, — В този старчески дом човек може да плесеняса.

— Що за човек беше този Карл Свярд? — попита Мартин Бек.

Старецът поклати глава, изхрачи се отново и едва не уцели дясната обувка на Мартин Бек.

— Какъв човек? Това ли е всичко, което искаш да узнаеш?

— Да.

— А той наистина ли е умрял?

— Наистина.

— В такъв случай разрешете да доложа, че Карл Свярд беше първият мръсник на тази мръсна страна. Тоест, аз не съм срещал друг такъв мръсник.

— Какво особено имаше в него, в този Свярд?

— Особено? Което е вярно, вярно си е — той беше особен лентяй, друг като него нямаше. Освен това скрънза, каквато светът не е виждал, и отвратителен другар. Може и да умираш, но глътка вода от него не чакай.

Замълча, след което добави лукаво:

— Вярно, в една работа си го биваше.

— Например?

Старецът отмести поглед, помълча, след което каза:

— Например? Да се подмазва на началството. И да прехвърля на другите своята работа. Да се преструва на болен. Изкара си инвалидност навреме, не дочака да го уволнят.

Мартин Бек седна на сандъка.

— Все пак ти не искаше да ми кажеш точно това.

— Аз?

— Да, ти.

— Карл, наистина ли е пукнал?

— Умря. Честна дума.

— Откъде у фараона честна дума… Изобщо, не е хубаво Да се одумва покойник, макар че според мен това не е толкова важно — важното е с живите да живееш по съвест.

— Подписвам се с двете си ръце — каза Мартин Бек. — Кажи ми, в коя работа си го биваше Карл Свярд?

— Знаеше кои сандъци да разбива? Но всичко вършеше в извънработно време, за да не дели с никого.

Мартин Бек стана. Ето ти още един факт и то, навярно, единственият, с който разполагаше този старец. Умението да се разбие нужният сандък винаги е играло важна роля в тази професия… Най-много страдаха при превозването спиртните напитки, цигарите и разни други дребни изделия, които не е трудно да изнесеш и продадеш.

— Това — каза старецът, — изплюх го. Край… Научи каквото ти трябваше и веднага се омиташ. Много ти здраве, приятел.

Карл Едвин Свярд не се е ползувал с любовта на другарите си, но докато е бил жив, с него са се отнасяли търпимо.

— Край — повтори старецът. — Щастливо плаване.

Мартин Бек вече прекрачи към вратата и отвори уста, за да благодари и се сбогува, но премисли и отново седна на сандъка.

— Какво пък, може да поседим още малко и да си побъбрим.

— Какво, какво? — недоверчиво промълви старецът.

— Жалко само, че няма бира. Но аз мога да прескоча.

Старецът се облещи. Изражението му на покорност се смени с почуда.

— Наистина ли?… Да побъбриш… с мене?

— Разбира се.

— В такъв случай имам. Бира имам. Тук, под сандъка, дето си седнал на него.

Мартин Бек се понадигна и старецът измъкна под него две банки бира.

— Да платя ли? — попита Мартин Бек.

— Ако искаш, плати. Но може и да не плащаш.

Мартин Бек му подаде петарка и отново седна.

— Казваш, че си плавал по моретата — рече той. — Кога тръгна в първия си рейс?

— През деветстотин двадесет и втора, от Сюндсвал. Корабът се казваше „Фрам“. Капитанът — Янсон. Голям злобар беше…

Когато отваряха втората банка, влезе електрокаристът. Очите му се опулиха.

— Вие наистина ли сте от полицията?

Мартин Бек не отговори.

— И вас човек не може да ви разбере — заключи младежът и отново излезе.

Мартин Бек си тръгна чак след час, когато най-сетне пристигна камионът.

Този час не беше хвърлен на вятъра. Старите работници има какво да поразкажат, странното е, че никой не се сеща за тях. Дори да вземем за пример само този старец — колко неща е видял и преживял на сушата и в морето…

А в делото на Свярд се появи още една нишчица, която си струваше труда да се мотае.

Мартин Бек беше в отлична форма, когато, след като се наобядва, влезе в кантората на транспортната фирма на крайбрежната улица „Корабна“.

Той беше наясно, че заради въпросите не бива да очаква особена отзивчивост. И не сгреши.

— Повреждане на стоките при превозването им?

— Именно.

— Естествено без повреди не може. Известно ли ви е колко тона обработваме за една година?

Риторичен въпрос. Явно искаха да се отърват от него, но той нямаше намерение да се предава. Трябваше да научи какво е могло да се случи, когато в склада е работел Свярд.

— Преди шест години?

— Шест, седем… Нека се спрем на шестдесет и пета и шестдесет и шеста година.

— Сам преценете дали можем да ви отговорим на подобен въпрос? Вече ви казах, че в старите складове повреди ставаха често. Случваше се да се разбият сандъци, но нали затова е застраховката, за да покрие такива загуби. Рядко виняхме работниците. Понякога уволнявахме някого, и това се случваше, но обикновено временните.

Мартин Бек се заинтересува дали някъде повредите на товарите са се регистрирали с указание за виновника на повредата.

Естествено десетникът е правил съответната бележка в складовата книга.

А дали са се запазили складовите книги от времето, когато Свярд е работил тук?

Сигурно се пазят в някакъв стар сандък на тавана. Но там е невъзможно да се намери каквото и да било. Нищо няма да излезе от това.

След кратка дискусия какво трябва да се разбира под думата „невъзможно“, беше решено, че единственият начин да се отърват от него, е да отстъпят.

Изпратиха на тавана един млад човек, който почти веднага се върна с празни ръце. Мартин Бек забеляза, че по сакото на сътрудника нямаше даже следа от прахоляк, поради което предложи сам да го съпроводи във втората му експедиция.

На тавана беше много горещо и в слънчевите лъчи танцуваха прашинки, но общо взето, нямаше нищо страшно, тъй че след половин час те намериха търсения сандък. Папките бяха стар тип, картонени, с дочено гръбче. На етикетче бяха написани номера на склада, годината. Събраха се пет папки — от втората половина на шестдесет и пета до първата половина на шестдесет и шеста година.

Младият сътрудник загуби елегантния си вид, сакото му трябваше да отиде на химическо чистене, цялото му лице беше в мръсни петна.

В кантората изгледаха папките с почуда и неприязън.

Не, не — няма нужда от никакви разписки, а и самите папки не е нужно да се връщат.

— Надявам се, че не ви причиних много грижи — учтиво каза Мартин Бек.

Докато излизаше, стиснал под мишница плячката си, изпращаха го хладни погледи.

Когато стигна на Вестбергалее, първата работа на Мартин Бек беше да отнесе папките в тоалетната и да ги почисти от праха. После се изми, след което седна зад бюрото си и се зарови в документите.

Когато започна, часовникът показваше три, в пет часа реши, че може да направи изводите си.

Количеството на обработените товари се е отчитало всекидневно и записките бяха направени достатъчно акуратно, макар че многобройните съкращения говореха малко на непосветения човек.

Въпреки всичко Мартин Бек намери това, което търсеше — разхвърляните тук и там бележки за повредени товари.

Всеки път беше посочен видът на стоката и получателя. Но за виновника за повредата нямаше и дума.

Изобщо повредите не бяха чак толкова много, но затова пък биеше на очи, че в тази рубрика явно преобладаваха спиртните на питки, продоволствените стоки, изделията за широка употреба.

Мартин Бек записа внимателно в бележника си всички случаи на повреда и датата. Получиха се около петдесет записки.

Когато свърши, той отнесе папките в канцеларията и написа на лист хартия да ги изпратят в транспортната фирма.

Помисли и приложи към папки благодарствена записка на бланка на полицейското управление: „Благодаря за помощта! Бек“.

Докато крачеше към метрото, той изведнъж съобрази, че по негова вина на фирмата ще се понатрупа работа. И с почуда установи, че изпитва от това детинско злорадство.

После, очаквайки зеления влак, над който бяха поработили добре хулиганите, Мартин Бек размишляваше за съвременните контейнерни пратки. А преди е било много просто: изпуснеш сандъка, след което разбиваш бутилките и преливаш внимателно коняка в бидони или дамаджани… Със стоманените контейнери този номер не минава, но за сметка на това съвременните гангстери получиха възможност да контрабандират всичко, което им е угодно. И вършат това всекидневно, използувайки обстоятелството, че шашардисаната митница съсредоточи целия си огън върху личния багаж, залавяйки някой пакет цигари повече или бутилка уиски.

Влакът дойде. Мартин Бек смени линията на централната станция и излезе пред търговското училище.

В спиртния магазин на Сюрбрюнсгатан продавачката огледа подозрително сакото му, което беше запазило отчетливи следи от посещението му на тавана на транспортната фирма.

— Ако обичате две бутилки червено — помоли той.

Тя бързо натисна под тезгяха сигналното копче, съединено с червена лампичка, и строго поиска да й покаже документ.

Мартин Бек извади удостоверението си и продавачката се изчерви, сякаш беше станала жертва на извънредно глупава и непристойна шега.

След като излезе от магазина, той се отправи към Тюлегатан.

Мартин Бек дръпна звънеца, после натисна вратата. Заключено. Но в антрето светеше, затова той позвъни още веднъж.

Отвори Рея. Днес носеше кафяви трикотажни панталони и някаква дълга до под коленете лилава роба.

— О, ти ли си… — провлече тя.

— Аз съм. Мога ли да вляза?

— Влизай.

— Взех две бутилки вино.

— Остави ги в бюфета — докато сядаше, Рея погледна недоволно Мартин Бек. — Защо толкова скъпо?

Той седна насреща й.

— Пак ли Свярд? — попита тя.

— Не. Макар че може да се използва като предлог.

— Необходим ли ти е предлог?

— Аха. За кураж.

— Охо… Добре, хайде да си сварим чай.

Тя отмести встрани книгата и затрака със съдините.

— Изобщо тази вечер смятах да се позанимавам, но ще ми се размине. Неприятно е да седиш сам. Вечерял ли си?

— Не.

— Отлично. Сега ще измисля нещо.

— Между другото, ти позна по отношение на Свярд — каза Мартин Бек. — Той е имал пари в банката. И то не малко.

— М-м-м — обади се тя.

— Някой му е плащал по седемстотин и петдесет крони на месец. Кой според теб би могъл да бъде?

— Не знам. Той не общуваше с никого.

— А защо все пак се е преместил?

Тя сви рамене.

— Виждам само едно обяснение: не му е харесвало тук. Той беше много странен. Няколко пъти се оплаква защо толкова късно заключвам входната врата. Като че ли цялата къща е само за него.

— Всичко е вярно.

Тя помълча, после попита:

— Кое е „вярно“? Научи ли нещо интересно?

— Не знам дали ще го наречеш интересно — явно някой го е застрелял.

— Странно. Разказвай.

Тя отново затрака със съдините, но слушаше внимателно.

Когато Мартин Бек завърши разказа си, тя се разсмя.

— Великолепно! Ти не четеш ли криминални книги?

— Не.

— А аз ги гълтам на камари, безразборно и моментално ги забравям. Но това е класически случай. Заключена стая — на тази тема са написани хиляди страници. Неотдавна прочетох… Момент. Засега нареди чиниите. На рафта има соев сос. Подреди така, че на човек да му е приятно да седне.

Той положи цялото си старание. Рея се върна след няколко минути с някакво списание, разтвори го, после разсипа по чиниите ориз.

— Яж — разпореди се тя. — Докато е топъл.

— Вкусно — рече той. — М-м-м… Оризът е станал.

Тя бързо се справи с порцията си и взе списанието.

— Ето, слушай. Заключена стая. Разследване. Три основни версии — А, Б и В. Версия А: престъплението е извършено в стаята, която е заключена сигурно отвътре, и убиецът изчезва — в стаята не е намерено нищо. Б: престъплението е извършено в стаята, която само изглежда абсолютно заключена, а в действителност има начин да се излезе от нея. В: убиецът остава в стаята и се крие някъде ловко… Но има още купчина варианти. Например, А-5: убиецът не докосва ключалките и веригите, а сваля пантите на вратата и влиза. След това намества пантите. Или, ето, А-9: жертвата получава смъртоносна рана някъде другаде, прибира се в стаята си, заключва се и едва след това умира. Впрочем, прочети го сам.

Тя му подаде списанието. Мартин Бек му хвърли бегъл поглед и го остави встрани.

— Кой ще мие съдовете? — попита Рея.

Той стана и събра чиниите.

Тя сви краката си и прегърна коленете с ръце.

— Ти си детектив. Трябва да се радваш на необикновения случай. Значи според теб в болницата е звънял убиецът?

— Не знам.

— А аз мисля, че е било точно така.

Той сви рамене.

— Да опитаме ли виното ти? — попита тя.

Виното наистина беше приятно. Замълчаха.

— Харесва ли ти службата в полицията? — обади се Рея.

— Как да ти кажа…

— Ако не искаш — не ми отговаряй.

— Струва ми се, че са намислили да ме правят началник на канцелария.

— А на теб не ти се иска — заключи Рея. Помисли малко и каза: — Каква музика обичаш? Имам всякакви плочи.

Те преминаха в стаята с грамофона и пъстрите кресла. Пуснаха музика.

Той се прозя.

— Ти си уморен — каза Рея.

Мартин Бек не отговори.

— И не ти се прибира в къщи. Че не си отивай. И веднага добави:

— Знаеш ли, аз все пак ще се опитам да почета. А ти си полегни. Изглеждаш съвсем зле.

Мартин Бек се подчини. Той наистина беше уморен и заспа веднага. Рея седна до масата и наведе над книгите русата си глава. Когато отвори отново очи, тя стоеше до леглото:

— Събуди се, вече е дванадесет. Гладна съм до смърт. Ще идеш ли да заключиш входа? В това време аз ще приготвя нещо за ядене. Ключът виси на лявото крило на вратата.