Заключената стая

VIII.

Ейнар Рьон обичаше природата, дето се вика, затова и стана полицай, работата е подвижна, повечето време си на чист въздух. Но с годините, изкачвайки се по служебната стълбичка, той все повече се превръщаше в кабинетен работник и на чист въздух — ако такъв израз изобщо може да се употреби по отношение на Стокхолм — излизаше все по-рядко. За него стана жизнена необходимост да прекарва отпуската си в родните планини край Полярния кръг. Честно казано, той отдавна беше намразил Стокхолм и още на четиридесет и седем години започна да мечтае как ще излезе в пенсия и завинаги ще се върне в Арйеплуг.

Редовният отпуск наближаваше, но Ейнар Рьон се страхуваше, че ще го помолят да поизчака с отдиха, докато не се разкрие това дело с ограбването на банката. И точно заради това, за да ускори разследването, в понеделник вечерта, вместо да се прибере в къщи, във Велингбю, той реши да иде в Солентюн, за да поговори с един от свидетелите.

Ейнар Рьон взе решението да посети свидетеля не само доброволно, тъй като можеше да го призове по каналния ред, но прояви и такова усърдие, че Гюнвалд Ларсон, без да подозира егоистичните подбуди на приятеля си, го попита дали не се е скарал с жена си.

— Аха, не съм се скарал — отвърна Рьон с обичайното за него презрение към логичната фраза.

Свидетелят се казваше Стен Шьогрен. Това беше този тридесет и две годишен шлосер, когото разпита Гюнвалд Ларсон.

Той живееше сам в една типова къщичка на Сонгарвеген. Когато Рьон излезе от колата, Шьогрен беше в градинката пред къщата и поливаше розов храст, но като видя госта, остави лейката и отвори портичката. Избърса ръце в панталоните, здрависа се, след това се изкачи към входа и покани Рьон да влезе.

Къщичката беше малка, на първия етаж освен антрето и кухнята имаше само една стая. Вратата към стаята беше полуотворена. Празно… Домакинът улови погледа на Рьон.

— Неотдавна се разведох с жената — обясни той. — Тя взе част от мебелите, тъй че сега тук не е много уютно. По-добре да се качим горе.

На горния етаж имаше доста просторна стая с камина, пред която беше поставена бяла масичка и няколко разноцветни кресла. Рьон седна, но домакинът остана прав.

— Какво ще пиете? — попита той. — Мога да сваря кафе, а в хладилника може да е останала и бира.

— Благодаря, каквото вземете вие — отвърна Рьон.

— Значи бира.

Ейнар Рьон се огледа. Мебелите не са в изобилие, но затова пък има стереограмофон и доста книги. В кошничката до камината — вестници и списания.

Стен Шьогрен се върна с чаши и две банки бира. Той беше жилест, слаб, червенокос, с рошави коси, които според Рьон имаха нормална дължина. Спортна риза в защитен цвят. Лицето в лунички, весела искрена усмивка. След като отвори банките и напълни чашите, той седна срещу госта, вдигна приветствено чашата си и отпи.

Рьон глътна малко бира и каза:

— Бих искал да чуя какво сте видели в петък на Хурнсгатан. По-добре е да не отлагаме, докато не са избледнели спомените.

Стен Шьогрен кимна и остави чашата си.

— Ако знаех, че там е станал грабеж и убийство, аз щях да се позагледам по-добре и в девойката, и в тези момци, и в автомобила.

— Всеки случай засега вие сте нашият най-добър свидетел — поощрително каза Рьон. — И тъй, вие вървяхте по Хурнсгатан. В каква посока?

— Вървях от Слюсен към Рингевеген. А тази мома изскочи иззад гърба ми и хукна нататък, при това ме блъсна.

— Можете ли да я опишете?

— Страхувам се, че описанието ми ще бъде непълно. Видях я само в гърба и малко отстрани, докато сядаше в колата. От мен е десетина сантиметра по-ниска. Аз съм метър и седемдесет и осем. Възрастта не мога да определя точно, но според мен не е по-млада от двадесет и пет и по-възрастна от тридесет и пет. Обута беше в джинси, от тези сините, обикновени, и в синя блузка или палтенце, извадени над панталона. На обувките не обърнах внимание, а на главата носеше шапка, също от джинсова материя с широка периферия. Косите й бяха светли, прави и не толкова дълги, както сега ги носят много момичета. На рамото й висеше чанта, зелена, американски военен фасон.

Той извади от джобчето на ризата си пакетче цигари и предложи на Рьон, но той отрицателно кимна с глава.

— Забелязахте ли нещо в ръцете й?

— Не зная, не съм уверен. Може и да е имало.

— А фигурата й? Слаба, пълна?..

— Според мен — нормална. Нито слаба, нито пълна.

— Лицето й, значи, съвсем не сте видели?

— Само за секунда, докато сядаше в колата. Но тази нейна шапка, пък и очилата големи…

— Ако я срещнете, ще я познаете ли?

— По лице няма да я позная. В друго облекло, в рокля, да речем, също едва ли.

Рьон сръбна замислено от бирата. След това попита:

— Абсолютно ли сте сигурен, че това беше жена?

Домакинът го погледна удивено, сбърчи вежди и произнесе нерешително:

— Не знам, стори ми се, че е жена. Но сега… сега започвам да се съмнявам. Просто така я възприех, нали тези неща се усещат несъзнателно — момче ли или момиче, макар че по външния вид не винаги може да се съди. Но да се закълна не мога, питайте ме какви са й гърдите — не мога да ви кажа.

Той погледна към Рьон през цигарения дим и продължи бавно:

— Вие сте прав наистина. Защо непременно да е жена, би могло да бъде и мъж. Дори така всичко изглежда по-вероятно, не съм чувал досега момичета да грабят банки и да убиват.

— Значи, вие допускате, че тази личност би могла да бъде и мъж?

— След това, което ми казахте… Ама, разбира се, мъж ще е, че как иначе.

— А другите двама? Можете ли да ги опишете? И колата?

Шьогрен дръпна още веднъж и хвърли угарката в камината, където се виждаха купчина фасове и употребени кибритени клечки.

— Колата беше „Рено-16“, в това няма грешка. Светлосива или бежова, не знам как точно се казва този цвят, но във всеки случай беше почти бяла. Номерът не запомних, но помня буквата „А“ и две тройки. Или три… но не по-малко от две и според мене стояха някъде по средата.

— Сигурен ли сте, че буквата беше „А“? Да не би да е било „АА“ или „АБ“?

— Не, само „А“, сигурен съм. Имам отлична зрителна памет.

— Това е великолепно — отбеляза Рьон. — Де да имахме винаги такива свидетели.

— Точно така. Четохте ли „Аз съм фотоапарат“? От Ишерууд.

— Не съм я чел — отговори Рьон.

Смрачаваше се. Стен Шьогрен стана и запали лампата зад креслото на Рьон и отново седна.

— Е, да продължим — рече Рьон. — Искахте да ми опишете хората от колата.

— О, да, но когато им обърнах внимание, само единият беше в нея.

— А другият?

— Другият стоеше на тротоара, отворил задната врата. Едър, по-висок от мен мъжага. Не че беше пълен, а здрав, силен на вид. На години горе-долу като мен — тридесет, тридесет и пет, с дълги коси, миши цвят. Панталоните черни, изгладени, клоширани, ризата също черна, лъскава такава, отпред разкопчана и май че на шията имаше верижка с някакво сребърно медальонче. Мутрата му загоряла, почти червена. Когато тази мома — ако разбира се, е било мома — дотича, той разтвори широко вратата, за да може да се метне в колата, хлопна я, а самият той седна отпред и автомобилът потегли със страшна скорост.

— В каква посока? — попита Рьон.

— Те завиха и се понесоха към Мариатогрег.

— Така. Ясно… А вторият? Вторият мъж?

— Той седеше зад волана и аз не можах да го видя добре. Но ми се стори по-млад, не повече от двадесетгодишен. И слаб някак си, бледен. Бяла риза с къси ръкави, а ръцете мършави-мършави. Косите черни, доста дълги и мръсни, като че ли. Мазни. Също с черни очила. А, спомням си още нещо — на лявата му ръка имаше широка черна каишка, сигурно часовник.

С чаша в ръка Шьогрен се облегна назад.

— Май че разказах всичко, което си спомням — завърши той. — А може и да съм забравил нещо?

— И това е достатъчно — каза Рьон. — Ако си спомните още нещо, свържете се с нас. Ще заминавате ли някъде?

— За съжаление, не. Сега съм в отпуск, но без пари къде да ида. Ще се мотая из къщи.

Рьон допи бирата си и стана.

— Чудесно. Може да се наложи пак да ни потрябва вашата помощ.

Шьогрен също стана и двамата се спуснаха на първия етаж.

— Отново ли ще трябва да разказвам всичко — попита той. — По-добре да бяхте ме записали на магнетофон и всичко щеше да е наред.

Шьогрен отвори вратата и Рьон излезе.

— О, не, най-вероятно ще ни потрябвате за разпознаването на тези юнаци, когато ги пипнем. А може и да ви поканим, за да ви покажем някоя и друга снимка.

Те се ръкуваха и Рьон добави:

— Впрочем, бъдещето ще покаже. Може и да не ви безпокоим повече. Благодаря за бирата.

— Моля ви. ако ви потрябвам, с удоволствие ще ви помогна.

Докато Рьон отиваше към колата си, Стен Шьогрен стоеше на входа и му махаше приветливо с ръка.