Заключената стая

XXXI.

Делото на Мауритсон се разгледа в Стокхолмския градски съд. Беше обвинен в убийство, във въоръжен грабеж, търговия с наркотици и още някои престъпления.

Обвиняемият отричаше всичко. На всички въпроси отговаряше, че не знае нищо, че полицията го е нарочила за жертва.

Булдозера Улсон беше в чудесна форма и на обвиняемия не му беше леко. В хода на съдебното разглеждане прокурорът измени формулировката „непредумишлено убийство“ на „предумишлено“.

Осъдиха Мауритсон на доживотен принудителен труд за убийството на Гордон и ограбването на банката на Хурнсгатан. Освен това го признаха за виновен по редица други параграфи, в това число и като съучастник в грабежите на Муреновата шайка.

Но съдът отхвърли обвинението за убийството на Карл Едвин Свярд. Адвокатът, който отначало не проявяваше никаква активност, тук изведнъж се оживи и разкритикува веществените доказателства. Той предизвика нова експертиза, която подложи на съмнение резултатите от балистичната експертиза, сочейки справедливо, че гилзата е пострадала доста от външни фактори, за да може да се свърже с пълна сигурност с пистолета на Мауритсон.

Показанията на Мартин Бек бяха сметнати за недостатъчно обосновани, а в някои отношения и направо произволни.

Разбира се, от гледна точка на така наречената справедливост, това не беше чак толкова важно. Нямаше никакво значение дали ще осъдят Мауритсон за едно или за две убийства. Доживотният затвор е най-тежкото наказание, което се предвижда от шведското законодателство.

Когато извеждаха Мауритсон от съдебната зала, той се смееше. Хората, които видяха това, заключиха, че само закоравял престъпник и изключителен негодяй, абсолютно не способен към разкаяние, може да прояви такова неуважение към закона и съда.

С учебник по италиански език на коленете Монита седна в сенчестия ъгъл на хотелската тераса.

Мона играеше с една от новите си приятелки в бамбуковия храсталак на градината. Девойчетата седяха на изпъстрената със слънчеви зайчета земя между стройните стебла, и, слушайки звънките им гласчета, Монита се учудваше колко лесно се разбират помежду си децата, макар да говорят на съвършено различни езици. Нейният оскъден запас от английски и немски думи й беше достатъчен за хотела, но Монита искаше да общува не само с обслужващия персонал. Ето защо тя се зае с италианския, който й се стори много по-лесен от словенския и който напълно можеше да й служи тук, в това малко градче, недалеч от италианската граница.

Беше много горещо и тя съвсем отпадна, макар че седеше на сянка и само преди четвърт час беше взела душ — за четвърти път от сутринта. Повика Мона и дъщеря й притича към нея заедно с приятелката си.

— Реших да се поразходя — каза Монита. — До дома на Розета и обратно. Ще дойдеш ли с мен?

— А мога ли да остана? — попита Мона.

— Разбира се, че можеш. Аз ще се върна скоро.

Без да бърза, Монита се заизкачва по склона зад хотела.

Белият дом на Розета беше кацнал на върха, на петнадесет минути пеш от хотела. Името се беше запазило, макар че Розета беше починала преди пет години и къщата й остана в наследство на тримата й синове, които отдавна се бяха настанили в самото градче.

Монита се запозна с най-големия син още през първата седмица; той държеше кръчма в пристанището и дъщеричката му стана най-добрата приятелка на Мона. От цялото семейство Монита можеше да се разбира само с него — някога той беше служил като моряк и говореше добре английски. Беше й приятно, че успя да си намери бързо приятели в града, но най-много се радваше на възможността да наеме къщата на Розета през есента, когато щеше да я освободи наелият я за лятото американец.

Домът беше просторен, удобен, с изумителен изглед към планините, пристанището и залива, заобиколен с голяма градина. До следващата година не беше обещан на никого, така че в него можеше да се прекара цялата зима.

Докато се изкачваше по стръмния склон, тя отново и отново прекарваше през ума си събитията, които я бяха довели тук, И за кой ли вече път през тези три седмици тя се изумяваше на леснината, с която стана всичко, след като направи първата стъпка. Вярно, измъчваше я мисълта, че целта е постигната с цената на човешки живот. През безсънните нощи и досега в главата й се разнасяше този неволен фатален изстрел, но тя се надяваше, че времето ще притъпи спомена.

Всичко реши находката в кухнята на Мауритсон. Тя вече знаеше как ще постъпи, щом взе в ръце пистолета. След това в продължение на два и половина месеца разработваше плана и събираше смелост. И когато настъпи времето да изпълни плана, Монита беше сигурна, че е предвидила всички възможни положения, независимо дали ще се случат в банката или около банката.

Намесата на страничния човек я обърка. Тя не разбираше от огнестрелно оръжие, пък и не се опита да се запознае с пистолета, тъй като той й беше необходим само за заплаха.

Когато този човек се нахвърли отгоре й, тя, без да иска, стисна пистолета в ръката си. Звукът на изстрела беше напълно неочакван за нея. И когато видя, че човекът пада и разбра какво е сторила, Монита се уплаши страшно. Цялото й тяло изстина и тя досега не може да разбере как е могла да докара работата докрай след това сътресение.

Когато стигна с метрото до къщи, пъхна мрежата с парите в куфара на Мона; беше почнала да се готви за път още предишната вечер.

Следващите постъпки на Монита не могат да се нарекат осмислени.

Тя се преоблече в рокля и сандали и отиде с такси до Армфелдсгатан. Това не беше предвидено в плана, но тя реши изведнъж, че Мауритсон също е виновен за гибелта на човека в банката и затова реши да върне оръжието там, където го беше намерила.

Но щом слезе в кухнята, Монита почувствува, че това е глупост. В следната минута я обхвана страх и тя побягна. На първия етаж забеляза отворената врата на мазето, спусна се в него и вече се готвеше да хвърли брезентовата чанта в торбата с боклук, когато чу гласовете на боклукчиите. Побягна в дълбочината на коридора, оказа се в някакъв зимник и скри чантата в някакъв дървен сандък. Изчака боклукчиите да хлопнат вратата и бързо напусна къщата.

На следващото утро Монита напусна страната.

Винаги беше мечтала да види Венеция и две денонощия след ограбването на банката тя долетя заедно с Мона в Италия. Във Венеция останаха малко, само два дни; трудно беше с хотелите, при това беше непоносимо горещо. По-добре да дойде още веднъж, когато намалеят туристите.

Монита купи билети за влака до Триест, откъдето се прехвърлиха в Югославия, в малкото истрийско градче.

Черната найлонова мрежа с осемдесет и седем хиляди шведски крони лежеше в един куфар в гардероба на хотелската стая. Монита често си казваше, че трябва да измисли по надеждно място. Нищо, тези дни ще отиде до Триест и ще внесе парите в банката.

Американецът го нямаше в къщи, тогава тя мина в градината и седна на тревата, опряла гръб на едно дърво.

Монита се загледа към Адриатическо море, събрала нозе и положила брадичката си на коленете.

Въздухът беше изключително прозрачен, великолепно се виждаха линията на хоризонта и бялото пътническо параходче, което бързаше към пристанището.

Крайбрежните скали, белият плаж и преливащата се синева на залива изглеждаха много привлекателни. Е, добре, ще поседи малко и ще отиде да се изкъпе…

Началникът на ЦПУ извика при себе си своя заместник Стиг Малм, който се появи скоро в просторния, светъл ъглов кабинет в най-старото здание на полицейското управление.

Върху малиновия килим лежеше ромб слънчева светлина, през отворения прозорец долиташе шумът на строежа.

Разговаряха за Мартин Бек.

— Ти си се срещал много по-често от мен с него — каза началникът на ЦПУ. — И по време на отпуската му след раняването, и през тези две седмици, откакто той се върна на работа. Как ти се струва той?

— Зависи за какво питаш — отвърна Малм. — От здравето ли му се интересуваш?

— За физическата му форма нека съдят лекарите. Според мен той е съвсем здрав. Но мен ме интересува какво мислиш ти за психическото му състояние.

Стиг Малм приглади добре сресаните си къдрици.

— Хм… Как да ти кажа…

Без да дочака продължението, началникът на ЦПУ заговори с леко раздразнение в гласа:

— Аз не искам от теб дълбок психиатричен анализ. Просто искам да чуя какво впечатление ти прави той сега.

— Все пак аз не съм се срещал с него толкова често — уклончиво произнесе Малм.

— Във всеки случай по-често, отколкото аз — настоя началникът на ЦПУ. — Същият ли е или не е същият?

— Искаш да знаеш дали е такъв, какъвто беше преди раняването? Разбира се, че не е същият. Но той боледува дълго, доста прекъсна работата си, нужно му е известно време, за да влезе в релсите.

— А в каква посока, според тебе, се е променил?

Малм погледна колебливо шефа си.

— Във всеки случай не в по-добра. Той винаги е бил особен и странен. И винаги е бил склонен да се заема с твърде много неща.

Началникът на ЦПУ наклони глава и смръщи чело.

— Така ли? Но все пак той преди успешно се справяше със задачите. Или сега, според теб, е започнал да своеволничи повече?

— Трудно е да се каже… Та той е само от две седмици на работа.

— Според мен той е някак си разпилян — каза началникът на ЦПУ. — И формата му не е същата. Да вземем за пример последното дело, този смъртен случай на Бергсгатан.

— Да, да — поде Малм. — Това дело той води лошо.

— Отвратително! И каква нелепа версия предложи! Слава богу, че пресата не се заинтересува от това дело. Вярно, все още не е късно, затова гледай да не изтече нещо. Едва ли това ще бъде полезно за нас, а и за Бек също.

— Да, той ме изненада тук — каза Малм.

— Много неща си е изсмукал просто от пръстите. А и това мнимо признание… Даже думи не мога да намеря.

Началникът на ЦПУ стана, отиде до прозореца, който гледаше към Агнегатан, и се загледа към зданието на градския съд отсреща. Постоя така няколко минути, след това се върна на мястото си, положи длани върху масата; огледа внимателно ноктите си и извести:

— Аз мислих много върху тази история с Бек. Сам разбираш, тя ме безпокои, още повече, че ние се готвехме да го назначим за началник на канцелария.

Той замълча. Малм слушаше внимателно.

— И ето до какъв извод дойдох — заговори началникът. — Като гледаш как е водил делото на този… този…

— Свярд — подсказа Малм.

— Така де, Свярд. Така че цялото поведение на Бек говори, че той не е същият, какъвто беше преди, ти как мислиш?

— Мисля, че той просто е свършил — каза Малм.

— Е, да се надяваме, че дотам още не е стигнал.

— Но някакво скършване в психиката, несъмнено, има и затова аз бих предложил да поизчакаме и да видим дали става дума за нещо сериозно или това е временно последствие от раняването му.

Началникът на ЦПУ вдигна дланите си от масата и отново ги постави върху нея.

— С една дума… Засега смятам, че ще бъде малко рисковано да го препоръчам за началник на канцелария. Нека поработи още на старото си място, а след това ще видим. И без това този въпрос беше обсъждан само предварително, в колегията не е внасян. Така че предлагам да го свалим от дневния ред и да го отложим за известно време, какво ще кажеш?

— Правилно — отговори Малм. — Това е разумно решение.

Началникът на ЦПУ стана и отвори вратата; Малм веднага стана.

— Така е — заключи началникът на ЦПУ, затваряйки вратата след него. — Това е най-разумното решение.

Когато след два часа слухът, че повишението му се отменя, достигна до Мартин Бек, той по изключение беше принуден да се съгласи с началника на Централното полицейско управление.

Решението наистина беше извънредно разумно.

Филип Трезор Мауртсон крачеше назад-напред из килията.

Не му се седеше на едно място, а и мислите му също не можеха да намерят покой. Наистина с времето те се бяха опростили доста и сега се свеждаха само до няколко въпроса.

Какво собствено беше се случило? Как можа всичко това да стане? Напразно търсеше той отговор.

Затворникът лежеше неподвижно на нара. В тъмното. Не му се спеше. Той мислеше.

Какво се случи, дявол да го вземе? Как стана всичко това?

Все пак някой трябва да знае отговора. Кой?