Заключената стая

IV.

Кабинетът в зданието на Вестбергалее свидетелстваше красноречиво, че някой друг дълго време е изпълнявал длъжността началник на отдела по убийствата.

Разбира се, кабинетът беше грижливо почистен и нечия грижлива ръка даже беше поставила на бюрото вазичка със синчец и лайка, и все пак си личеше отсъствието на педантизъм и явната склонност към мил безпорядък.

Особено в чекмеджетата на бюрото.

Нямаше съмнение че някой съвсем неотдавна беше измъкнал от тях купчина предмети, но нещичко беше останало. Например квитанции от таксита, стари билети за кино, счупени химикалки, кутийки от хапчета. Верижки от кламери, гумички, бучки захар, пликчета с нес-кафе, пачка книжни носни кърпи, три изстреляни гилзи, счупен часовник „Екзакта“…

На вратата се почука и влезе Ленарт Колберг.

— Здравей — каза той. — Добре дошъл.

— Благодаря. Твой ли е часовникът?

— Аха — мрачно потвърди Колберг. — Беше в пералната машина. Забравих да си изпразня джобовете.

Той се огледа и добави виновно:

— Честна дума, започнах да прибирам още в петък но ме откъснаха. Сам знаеш как става това…

Мартин Бек кимна. В сравнение с останалите Колберг го посещаваше най-често в болницата и в къщи, и те си разменяха новини.

— Слабееш ли?

— И още как — отговори Колберг. — Теглих се сутринта, отслабнал съм половин килограм, бях сто и четири, а сега съм сто и три и половина. А ти как се чувствуваш?

— Добре.

Колберг се намръщи, но не каза нищо. Отвори чантата си и извади розова пластмасова папка. В папката имаше нещо подобно на сводка, не много голяма, най-много тридесет страници.

— Какво е това?

— Приеми го като подарък.

— От кого?

— Да допуснем от мен. По-скоро не от мен, а от Гюнвалд Ларсон и от Рьон.

Колберг остави палката на бюрото. И добави:

— За съжаление трябва да вървя.

— Далече ли?

— В ЦПУ.

Което означаваше: в централното полицейско управление.

— Защо?

— Все заради тези проклети банкови обири.

— Но нали с тях се занимава специална група?

— Специалната група има нужда от помощ. В петък някакъв глупак пак се е надянал на куршум.

— Знам, четох.

— Началникът на ЦПУ реши незабавно да се подсили специалната група.

— С тебе?

— Не — отговори Колберг. — С тебе, до колкото разбирам. Но заповедта беше получена в петък, а тогава все още аз управлявах тук и взех самостоятелно решение.

— А именно?

— Именно да те съжаля и самият аз да се отправя в онази лудница.

— Благодаря, Ленарт.

Мартин Бек беше искрено благодарен на приятеля си. Работата в специалната група влечеше след себе си всекидневно съприкосновение с началника на ЦПУ, най-малко с двама от заместниците му и цяла купчина завеждащи отдели, без да се смятат другите важни персони, които нямаха понятие от работата.

— Няма за какво — продължи Колберг, — защото в замяна получаваш ей това.

Дебелият му показалец натисна папката.

— Какво е това?

— Дело — отвърна Колберг. — Дело и половина, а не някакво банково ограбване или друга дреболия. Жалко само…

— Кое е жалко?

— Че не четеш криминални романи.

— Защо?

— Може би по-добре щеше да оцениш подаръка. Тук трябва да се поработи с главата. Да седнеш на едното си място и да мислиш, да мислиш.

— Добре, ще го видя — безучастно рече Мартин Бек.

— Във вестниците не се появи нито думичка. Е, как е, запалих ли те?

— Запали ме, запали ме. Довиждане…

— Довиждане.

След като излезе от кабинета, Колберг се спря, смръщи вежди, постоя няколко секунди пред вратата, след това поклати глава и тръгна към асансьора.