Заключената стая

XIX.

В четвъртък сутринта на 6 юли 1972 година специалната група за борба с банковите обири се събра в своя щаб. Членовете на групата седяха бледи, но стегнати, цареше строга тишина.

Споменът за вчерашните събития не предразполагаше към веселие. И най-вече Гюнвалд Ларсон: разбитото чело и съдраният костюм съвсем не бяха за смях. Впрочем, Гюнвалд Ларсон се разстрои най-много заради костюма. Той беше много капризен и за дрехи даваше голяма част от заплатата си. И ето отново, за кой ли вече път, един скъп костюм, може да се каже, загина при изпълнение на служебния дълг. Ейнар Рьон също беше се умърлушил и даже Колберг не можеше и не искаше да оцени комизма на положението.

Битката на Данквинслипан беше подложена на внимателен разбор. Въпреки това, обяснителната записка беше твърде мъглява и пъстрееше от уклончиви обрати. Беше я съставил Колберг.

Но загубите не можеха да се скрият. Трима трябваше да бъдат отведени в болница. Вярно, не ги грозеше нито смърт, нито инвалидност. „Газовщикът“ беше засегнат в меката тъкан на рамото, а Цакрисон беше обгорен по лицето. (Освен това лекарите твърдяха, че той е получил шок, тъй като правел „странно“ впечатление и не бил в състояние да отговаря разумно на най-обикновени въпроси. Но това най-вероятно се дължеше на обстоятелството, че те не познаваха Цакрисон и надценяваха умствените му способности).

Рьон седеше с лейкопласт на челото; червеният му по природа нос подчертаваше живописността на двете чудесни синини.

Честно казано, мястото на Гюнвалд Ларсон не беше тук, а в къщи — едва ли може да се счита трудоспособен човек, на когото дясната ръка и дясното рамо са здраво превързани с бинтове. При това главата му беше украсена с внушителна цицина.

Главата на Колберг се цепеше от болка, която той приписваше на замърсената атмосфера на бойното поле. Специалното лечение — коняк, аспирин и съпружеска ласка — помогна само отчасти.

Тъй като противникът не участвува в битката, загубите му бяха минимални, Наистина, в квартирата намериха и конфискуваха известно имущество, но дори Булдозера Улсон не би се заел да твърди сериозно, че загубата на една ролка тоалетна хартия, на кашон с парцали, на две бурканчета боровинково сладко и на цяла планина употребявано бельо може да натъжи Малмстрьом и Мурен, или да затрудни по-нататъшните им действия.

В девет без две в кабинета се втурна и самият Булдозер. От сутринта той беше успял вече да посети две други съвещания и, както се казва, беше във форма.

— Добро утро, привет. Е, как е, момчета?

Момчетата съвсем не се чувствуваха момчета и той не получи отговор.

— Какво да се прави, вчера Рус направи ловък ход, но ние няма заради това да провесим нос. Може да се каже, че сме проиграли една или две пешки и сме загубили темпо.

— А според мен, това е детски мат — възрази Колберг.

— Но сега сме ние на ход — продължи Булдозера. — Доведете тук Мауритсон, сега ще му опипаме пулса. Той държи нещо в запас. И е уплашен, господа, само как е уплашен! Знае, че сега Малмстрьом и Мурен няма да простят. Да го освободим сега — означава да му направим мечешка услуга. И той това го разбира.

Рьон, Колберг и Гюнвалд Ларсон наблюдаваха своя вожд с възпалени очи. Перспективата отново да замислят нещо по указание на Мауритсон съвсем не им се нравеше.

Булдозера ги огледа критично; неговите очи също бяха възпалени, клепачите подути.

— Знаете ли, момчета, за какво си мислех тази вечер? Няма ли да е по-добре в бъдеще при такива операции като вчерашната да използуваме по-млади и по-свежи сили? Как ви се струва? — като помълча, той добави: — Иначе излиза малко несолидно, когато възрастни, представителни хора, отговорни работници тичат, стрелят с пистолети, лудуват…

Гюнвалд Ларсон въздъхна дълбоко и се отпусна, сякаш в гърба му забиха нож.

„Защо не — помисли Колберг, — то си е точно така. — Но веднага се възмути: — Как го каза? Възрастни?.. Представителни?..“

Рьон измърмори нещо.

— Какво каза, Ейнар? — приветливо попита Булдозера.

— Нищо, исках само да кажа, че ние не сме стреляли.

— Възможно — съгласи се Булдозера. — Възможно. Хайде стига, не се разкисвайте. Да дойде Мауритсон!

Мауритсон прекара нощта в килия, вярно, с по-големи удобства, отколкото обикновените арестанти. Дадоха му отделно нощно гърне, получи даже и одеало, а надзирателят му предложи чаша вода.

Бяха му съобщили, че Малмстрьом и Мурен не са благоволили да дочакат, когато са отишли за тях. Той беше забележимо удивен и угрижен.

И ето, Мауритсон седи отново в обкръжението на детективите. Седи тих, скромен човечец с предразполагаща външност.

— Е, скъпи господин Мауритсон — ласкаво каза Булдозера. — Не се сбъдна това, което замисляхме с вас.

Мауритсон поклати глава.

— Странно — рече той. — Нищо не разбирам. Може би ти си усетил с шесто чувство?

— Шесто чувство… — замислено произнесе Булдозера. — Понякога наистина можеш да повярваш в шестото чувство. Само ако Рус…

— Какъв Рус?

— Нищо, господин Мауритсон, нищо. Аз, така, на себе си. Мен ме безпокои друго, При нас дебит-кредит не се покриват! Все пак аз оказах на господин Мауритсон немалка услуга. А той, оказва се, все още ми е длъжник.

Мауритсон се замисли.

— С други думи, господин прокурор, мен няма да ме освободят? — попита накрая той.

— Как да ви кажа. И да, и не. Все пак търговията с наркотици е сериозно престъпление. Ако работата стигне до съд, може да се получи… — Той пресметна на пръсти. — Да, разбира се, осем месеца. И в никакъв случай по-малко от шест.

Мауритсон го гледаше съвсем спокойно.

— Но — гласът на Булдозера поомекна — аз обещах на господин Мауритсон прошка за този път. Ако получа нещо в замяна на това. — Той се изправи и произнесе твърдо: — С други думи, ако ти не кажеш веднага всичко, което ти е известно за Малмстрьом и Мурен, ние ще те арестуваме официално като съучастник. В квартирата са намерени отпечатъци от пръстите ти. А след това ще те предадем отново на Якобсон. А и ще се погрижим да те напердашат хубавата.

Гюнвалд Ларсон погледна одобрително началника на специалната група.

— Лично аз с удоволствие… — той не се доизказа.

Мауритсон не помръдна даже с вежда.

— Добре — каза той. — Имам нещичко на разположение… Ще пипнете и Малмстрьом, и Мурен, пък и не само тях.

Булдозера Улсон се разтопи в усмивка.

— О, господин Мауритсон, това вече е интересно. И какво искате да ни предложите?

Мауритсон погледна към Гюнвалд Ларсон и продължи:

— Дребна работа, даже бебе ще се справи.

— Бебе?

— Да. Само че, ако отново се провалите, не се сърдете на мене.

— Какво говорите, скъпи Мауритсон, защо се обиждате? Вие сте не по-малко заинтересован от нас да ги хванем. Тъй че какво имате в запас? Разказвайте!

— Плана за следващата им операция — безстрастно произнесе Мауритсон. — Времето, мястото и всичко останало.

Очите на прокурора Улсон едва не изскочиха. Той обиколи три пъти около креслото на Мауритсон.

— Разказвайте, господин Мауритсон! Всичко разказвайте! Смятайте, че вече сте свободен! Ако искате, ще ви обезпечим охрана. Само разказвайте, скъпи Мауритсон, всичко разказвайте!

Членовете на специалната група обградиха нетърпеливо доносчика.

— Добре — рече Мауритсон, — слушайте. Аз се заех да помогна малко на Малмстрьом и Мурен — правих им покупки и тъй нататък. Самите те предпочитаха да не се показват на улицата. Освен всичко останало трябваше да се отбивам в будката за цигари на Биркастан за пощата.

— На кого е будката? — живо попита Колберг.

— Ще ви кажа, но това няма да ви помогне с нищо, аз вече проверих. Будката принадлежи на една старица, а писмата се носеха от пенсионери, всеки път различни.

— По-нататък! — нямаше търпение Булдозера. — Какви писма? Колко са?

— За цялото време бяха само три — отвърна Мауритсон.

— И вие ги предадохте?

— Да, но най-напред ги отварях.

— И Мурен не забеляза нищо?

— Не. Аз умея да разпечатвам писма, знам такъв начин, че никой не може да забележи. Химия.

— И какво съдържаха тези писма?

Булдозера не го свърташе на едно място, той ровеше с крака като охранен петел по време на бой.

— В първите две нямаше нищо интересно, ставаше дума за някакви си X и Y, които трябвало да пристигнат в пункта 2 и така нататък. Съвсем късички записки, всичко кодирано. Прочета го, залепя го отново и го нося на Мурен.

— А в третото какво имаше?

— Третото дойде онзи ден. Много интересно писмо. Планът на следващата операция във всички подробности.

— И тази хартийка вие предадохте на Мурен?

— Не хартийка, а хартийки. В писмото имаше три листа. Разбира се, предадох ги на Мурен. Но преди това направих фотокопия и ги скрих на сигурно място.

— Скъпи господин Мауритсон! — на Булдозера му секна даже дъхът. — Къде е това място? Колко време ще ви е нужно, за да вземете копията?

— Вие си ги вземете сами, аз нямам голямо желание да ходя там.

— Кога?

— Щом ви кажа къде се намират.

— И къде са те?

— Спокойно, не натискайте педала — каза Мауритсон. — Стоката е натурална, няма грешка. Но най-напред трябва да получа нещо от вас.

— Какво именно?

— Най-напред бележката с подписа на Якобсон, тя е в джоба ви. Тази, същата, в която е казано, че подозрението по отношение на мен за търговия с наркотици е снето, че предварителното следствие е прекратено поради отсъствие на доказателства и така нататък…

— Ето я.

— И още една хартийка с вашия подпис, това вече ще бъде по отношение на моето съучастие в операциите на Малмстрьом и Мурен. Тъй и тъй, работата е изяснена, аз не съм забъркан в нищо — вие знаете как трябва да се напише.

Булдозера Улсон се хвърли към пишещата машина.

След по-малко от две минути удостоверенията бяха готови. Мауритсон получи двата документа, прочете ги внимателно и каза:

— Всичко е наред. Пликът с фотокопията е в „Шаратон“.

— В хотела?

— Да. Ще го получите от портиера.

— На чие име!

— На името на граф Филип фон Бранденбург — скромно отговори Мауритсон.

Членовете на специалната група се ококориха.

Най-сетне Булдозера се опомни.

— Забележително, скъпи господин Мауритсон, забележително. А сега може би вие ще поостанете в другата стая за съвсем малко време и ще изпиете чашка кафе със сандвич?

— Предпочитам чай — рече Мауритсон..

— Чай… — разсеяно произнесе Булдозера. — Ейнар, погрижи се да донесат на господин Мауритсон чай с нещо за хапване… И някой да му прави компания.

Рьон проводи Мауритсон и веднага се върна.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Колберг.

— Ще вземем писмата — отвърна Булдозера. — Веднага. Най-просто ще бъде, ако някой от вас незабавно отиде там. Ще се представи като граф фон Бранденбург и ще поиска пощата. Може би ти, Гюнвалд.

Гюнвалд Ларсон втренчи в него порцелановите си очи.

— Аз? По-добре веднага да си подам молба за оставка.

— В такъв случай ще трябва ти да вървиш, Ейнар. Само не казвай, че нямаме право да получаваме пощата на графа.

— Добре — каза Рьон. — Филип фон Бранденбург, граф. Аз имам и визитна картичка, Мауритсон ми я даде. Той ги държи в портфейла си, в някакво потайно отделение. На благородство си играе?

Той им я показа: дребни букви с пепеляв цвят, сребърен монограм в ъгълчето…

— Чудесно, заминавай! — разпореди се Булдозера. — По-бързо!!!

Рьон излезе.

— Само си помислете — каза Колберг. — Ако аз вляза в магазина, където вече десет години пазарувам и помоля за половин литър мляко на вересия, ще ми покажат пръст. А някой си Мауритсон ще благоволи да посети най-разкошния ювелирен магазин в града, ще се представи като херцог Малабарски и веднага ще му дадат две кутийки с брилянтови пръстени и десет бисерни огърлици, за да ги разгледа у дома си.

— Какво да направиш — обади се Гюнвалд Ларсон. — Класово общество…

Булдозера Улсон кимна с отсъствуващ поглед. Той не се вълнуваше от въпросите на общественото устройство.

Портиерът погледна писмото, след това визитната картичка и най-сетне Рьон.

— Вие ли сте самият граф фон Бранденбург? — подозрително се осведоми той.

— Е, нима не разбирате — измърмори Рьон, — аз съм негов пратеник.

— Аха — съгласи се портиерът. — ясно. Моля, вземете. И предайте на господин графа, че ние винаги сме на неговите услуги.

… Трите листа от графския плик се оказаха с такова забележително съдържание, че Колберг, Рьон и Гюнвалд Ларсон не можаха и след час да се откъснат от тях.

Нямаше никакво съмнение — на масата на специалната група наистина лежаха фото копия на всестранно разработен план за следващия обир. И трябва да се признае — замисълът беше грандиозен.

Ставаше дума за тази голяма операция, която очакваха вече няколко седмици, но за която до този ден не знаеха нищо по същество. И ето сега изведнъж те научиха почти всичко!

Операцията беше предвидена за петък, времето — 14.45. По всяка вероятност се имаше предвид или седмо число (а това е утре), или четиринадесето (след една седмица).

Много неща говореха в полза на „втората алтернатива“; една седмица беше достатъчно време за подсигуряване на най-добра подготовка. Но дори Малмстрьом и Мурен да нанесяха удара си незабавно, в тези три листа имаше достатъчно данни, за да пипнат без особен труд бандитите на местопрестъплението.

На единия лист имаше подробен чертеж на банкова зала с подробни указания как ще премине обирът, как ще се разположат участниците и автомобилите, по какви маршрути ще се измъкнат.

Булдозера Улсон знаеше всичко за стокхолмските банки, нужен му беше само един поглед върху схемата, за да разбере коя беше залата. Ставаше дума за една от най-големите нови банки в деловата част на града.

Планът беше толкова прост и гениален, че името на автора не предизвикваше никакви съмнения: Вернер Рус. Във всеки случай Булдозера беше твърдо убеден в това.

Цялата операция се делеше на три независими звена.

Първо звено — диверсия.

Второ звено — превантивна акция, насочена против главния противник, тоест против полицията.

Трето звено — самият обир.

За да осъществят такъв план, на Малмстрьом и Мурен бяха необходими най-малко четири активни помощници. Двама от тях даже бяха посочени: Хаузер и Хоф. По всичко личеше, че на тях им е предоставена външната охрана по време на обира. Двама други (не беше изключено да са и повече) отговаряха за диверсията и превантивната акция. В плана те се наричаха „предприемачи“. Време на диверсията — 14,40, място — Русенлюндсгатан в южната част на града. Необходими атрибути — най-малко два автомобила и мощен заряд взрив. Ако се съди по всичко, смисълът на тази шумна диверсия се заключаваше в това да привлече колкото се може повече от патрулните коли, които циркулираха в центъра на града и в южните предградия.

За диверсията отговаряше „предприемач А“.

Една минута по-късно — верен тактически ход! — трябваше да започне превантивната акция. Тази част на плана, също така дръзка и остроумна, предвиждаше да се блокира изходът на колите, които се намираха в постоянен оперативен резерв при полицейското управление.

Тази част на операцията се ръководеше от „предприемач Б“.

В случай на успех на двете предварителни акции, в 14,45 по-голямата част от подвижните полицейски патрули щеше да се окаже прикована на Русенлюндсгатан, а оперативните резерви — блокирани в полицейското управление на Кунгсхолмен. Това би позволило на Малмстрьом и Мурен с помощта на тайнствените непознати Хоф и Хаузер да нанесат в същата минута удар по банката, без да се страхуват от намеса на полицията.

За бягството си бандитите разполагаха с два автомобила, освен това с още четири за смяна, по един за всеки. Предвиждаше се отстъплението да се осъществи в северно направление, тъй като се предполагаше, че почти всички полицейски патрули по това време ще бъдат заети в южната част на града, а оперативните резерви ще затънат в Кунгсхолмен.

Авторът на плана не беше забравил даже да посочи предполагаемия размер на плячката: някъде около два и половина милиона шведски крони.

Тази цифра накара специалната група да стигне до извода, че операцията е запланувана за четиринадесети юли. От телефонен разговор с банката се изясни, че точно на този ден там е напълно възможно да се събере такава сума в различни валути. Ако бандата нанесе удара си утре, плячката ще бъде много по-малка.

Повечето от подробностите бяха изложени с открит текст, а закодираните лесно се разшифроваха.

— „Жан има дълги мустаци“ — прочете Колберг. — Известна фраза. По време на Втората световна война с такъв сигнал съюзниците съобщиха на френските партизани, че започват десанта. — Като забеляза въпросителния поглед на Рьон, той поясни: — Разшифрова се много просто: Започваме, момчета.

— И краят също е ясен — каза Гюнвалд Ларсон. — „Напуснете кораба“. Написано е на английски и затова Мауритсон не го е разбрал. А това е заповед — бягайте незабавно. Ето защо квартирата беше празна. Очевидно Рус не е имал доверие в Мауритсон и им е заповядал да сменят покрива.

И още една дума; „Милано“ — забеляза Колберг. — Как да се разбира това?

— Среща и делба в Милано — уверено обясни Булдозера. — Само че те няма да могат да отидат много далече от банката. Ако изобщо ги пуснем в нея. Смятайте, че партията вече е спечелена.

— Това е така — потвърди Колберг — По всичко личи, че ще бъде така.

Сега, когато те знаеха плана, не беше никак трудно да се вземат контрамерки. Не трябваше да се обръща внимание на Русенлюндсгатан — каквото и да станеше там. А що се отнася до полицейските коли на Кунгсхолмен, трябваше да се вземат мерки в момента на превантивната акция те да не се намират в двора на управлението, а да бъдат разположени целесъобразно в района на банката.

— Добре — разсъждаваше Булдозера. — планът е направен от Вернер Рус, в това няма съмнение, но как да го докажем?

— А пишещата машина? — обади се Рьон.

— Да се идентифицира текст от електрическа пишеща машина е почти невъзможно. Как да го пипнем?

— Това си е твоя грижа — ти си прокурор — каза Колберг. — На нас ни предстои главното — да предявим обвинението, а след това даже човекът да е сто пъти невинен, все едно ще го осъдят.

— Но Вернер Рус е виновен — възрази Булдозера.

— Какво ще правим с Мауритсон? — заинтересува се Гюнвалд Ларсон.

— Как какво, ще го пуснем — разсеяно отговори Булдозера. — Той изигра ролята си, няма какво повече да търсим от него.

— Как така няма — усъмни се Гюнвалд Ларсон.

— Следващият петък — мечтателно произнесе Булдозера. — Помислете само какво ни чака.

— Да, само като си помисля — кисело потвърди Колберг.

Телефонът иззвъня: ограбена банка във Велингбю.

Оказа се, че не е нищо интересно. Детски пистолет, цялата плячка — петнадесет хиляди. Бандитът го пипнаха след час, когато той, едва държейки се на краката си, раздавал пари на минувачите в парка Хюмлегорден. За този час той успял да се натаралянка и да си купи пура, а освен това, като капак на всичко, да получи и куршум в крака си от един прекалено усърден полицай.

С това дело специалната група се справи, без да напуска щаба си.

Рьон тръгна към кабинета си.

Зад бюрото му стоеше човек, когото той не беше виждал от дълго време.

Мартин Бек.