Заслушани в молитвата на вселената

ТОТЕМИ

През деня вятърът смени посока и се усили, като навяваше пясъка върху телата ни. Стъпките ни по земята се заличаваха в момента на появяването им. Напрягах се да виждам през червения прахоляк. Беше, като да гледаш през кръвясали очила. Най-после намерихме подслон край една скала и се настанихме на завет зад нея, за да избегнем грубия допир на вятъра. Загърнати в кожите, ние седяхме плътно един до друг и аз попитах:

— Какво точно е вашето взаимоотношение с животинското царство? Те ви служат за тотеми и емблеми, които напомнят за вашия произход ли?

— Ние сме едно цяло с тях — гласеше отговорът. — И се учим на сила от слабостта.

Беше ми казано, че кафявият сокол, който продължаваше да ни следва, ни напомнял, че понякога ние вярваме само в това, което виждаме под носа си. Но ако само се повдигнем нависоко, пред нас ще се открие много по-голяма гледка. Казаха ми освен това, че Мутантите, които умират в пустинята, защото не намират вода и са гневни и отчаяни, всъщност умират от чувствата си.

Истинските Хора вярват, че човешките същества все още имат какво да научат по отношение на чувствата като глобално семейство. Освен това племето смяташе, че Вселената все още не е докрай осъществен и разкрит проект. Човеците изглеждат основно заети с това да станат същества.

Те говореха за кенгуруто — мълчаливото, обичайно кроткото животно, което достига от два до седем стъпки височина и се среща в цветовете на земята — от сребристосиво до медночервено. При раждане червеното кенгуру има размерите и теглото на едро бобено зърно, но като порасне, става високо седем стъпки. Хората от племето мислеха, че Мутантите отделят прекалено голямо внимание на цвета на кожата и на формата на тялото. Главният урок, който се учи от кенгуруто, е, че то никога не прави и една стъпка назад. За него това е невъзможно. То винаги върви напред, дори когато обикаля в кръг! Дългата му опашка е като клон на дърво и поема тежестта му. Много хора избират кенгуруто за свой тотем, защото наистина го обичат и признават необходимостта да изучат балансирането на своята личност. На мен ми хареса идеята да се вгледам назад в моя живот н да осъзная — дори когато е изглеждало, че съм правила грешки или неправилен избор, — че на някакво ниво от моето съществуване това е било най-доброто, което съм могла да направя за времето. И в следващите години се е доказвало, че всъщност съм направила крачка напред. Кенгуруто също контролира възпроизвеждането си и престава да се размножава, когато условията в околната среда дадат знак за подобно нещо.

Плъзгащата се змия е образователно средство, когато я наблюдаваме как често се измъква от старата си кожа. Малко ще придобиеш в своя живот, ако това, в което вярваш на седемгодишна възраст, продължава да бъде твоя същност и на трийсет и седем. Нужно е да се отърсваш от стари идеи, навици, мнения и понякога дори и от спътници в живота. Да оставиш нещата да си отидат нерядко е изключително труден урок за човека. Змията не става нито по-малка, нито по-голяма при раздялата си със старото. Това е само една необходимост. Новите неща не могат да дойдат, ако за тях не е отворено място. Змията изглежда и се чувства по-млада, когато отдели от себе си стария багаж. Разбира се, тя не става по-млада. На Истинските Хора им беше смешно, защото да се води сметка за възрастта им се струваше безсмислено. Змията е господар на чара и силата. Добре е да ги притежаваш и двете, но те могат да действат разрушително, ако станат завладяващи. Съществуват много отровни змии, чиято отрова може да се използва за убиване на хора. Тя чудесно прави това, но като толкова много други неща може да се прилага също и за полезни цели, като например да се помогне на някой, който е паднал в мравуняк или е изпохапан от оси или пчели. Хората от племето уважаваха нуждата на змията от уединение по същия начин, както всеки един от тях отделяше време да остане сам.

Емуто е голяма, силна птица, която не лети. Тя помага за изобилието от храна, защото яде плодове и разпилява чрез отделителната си система семената, когато се движи. Така ние се радваме на разпръснато навсякъде изобилие от растителна храна. Освен това тя снася голямо зелено-черно яйце и то е тотем за плодородие.

Делфинът е много обичан от племето на Истинските Хора, въпреки че те нямат вече толкова много достъп до океана. Делфинът е бил първото същество, с което те са разговаряли тет-а-тет и той показва, че животът е предопределен да бъде щастлив и свободен. Те учат от този майстор на игрите, че не съществува нито съревнование, нито губещ, нито победител, а единствено забавление за всички.

Урокът на паяка е никога да не бъдем алчни. Той показва, че предметите за употреба могат да бъдат и предмети на красотата и изкуството. Паякът учи също, че ние можем твърде лесно да бъдем очаровани от самите себе си.

Ние говорехме и за уроците на мравката, на заека, на гущера, дори на бръмби — дивия австралийски кон. Когато споменах за някои изчезващи животински видове, те попитаха дали Мутантите не осъзнават, че краят на всеки вид е една стъпка по посока към края на човешкия вид.

Най после пясъчната буря утихна и ние излязохме от прикритието си. Тогава ми съобщиха, че са постигнали съгласие по въпроса с какво животно имам прилика. Това е било решено, след като са наблюдавали сянката ми, маниерите ми и крачката, която правех върху вкоравените си стъпала. Казаха, че ще нарисуват животното върху пясъка, за да го видя. Докато слънцето светеше като прожектор срещу мене, те започнаха да чертаят, като използваха пръстите на ръцете и краката си за моливи. Първо се появи очертание на глава и някой добави малки кръгли уши. Те погледнаха към носа ми и проектираха формата му върху пясъка. Жената на Духа изтегли очите и обяви, че те имат моя цвят. След това добавиха множество точки и аз отбелязах с известно раздразнение, че не са пропуснали нито една от луничките ми.

— Ние не знаем какво е това животно — казаха те. — То не съществува в Австралия.

Те мислеха, че женската на този вероятен митичен вид е ловец и че се движи чудесно сама повечето време. Тя би поставила добруването на своите малки пред собствения си живот и пред живота на своя мъжкар. След това, като се усмихваше, Ооота добави:

— Когато това животно е задоволено, то е кротко, но обича да показва и острите си зъби.

Аз погледнах довършената рисунка и открих, че тя представлява портрет на чита.

— Да — казах аз. — Познавам това животно. Можех да бъда съпоставена към всички уроци на тази голяма котка.

Спомням си колко всичко бе застинало тази нощ и може би дори кафявият сокол също си почиваше.

В безоблачното небе висеше пълнещата се луна, когато открих, че денят бе отминал в раздумки, а не по друма.