Звездният отбор

3

Телефонът пак иззвъня и Рошел реши да вдигне.

— Адвокатска кантора „Финли и Фиг“ — изрече тя с отработен глас.

Уоли не откъсна очи от вестника. Рошел изслуша какво говорят отсреща и след малко каза:

— Съжалявам, но не се занимаваме с прехвърляне на недвижими имоти.

Когато преди осем години Рошел зае секретарското място, фирмата се занимаваше с недвижими имоти. Тя обаче скоро осъзна, че тази дейност носи малки печалби и товари главно секретарката, без почти никакви усилия от страна на адвокатите. Това бе достатъчен повод да реши, че не харесва недвижимите имоти. Тъй като контролираше телефоните, тя безмилостно отряза всички обаждания по тази част и недвижимият сектор на „Финли и Фиг“ тихо издъхна. Оскар бе възмутен и заплаши да я уволни, но омекна, когато тя пак спомена, че може да ги съди за адвокатска некомпетентност. Уоли издейства примирие, но няколко седмици атмосферата в кантората бе по-напрегната от обичайното.

Поради усърдното й отсяване отпаднаха и други дейности. Наказателните дела отидоха в историята; Рошел не ги харесваше, защото клиентите не й допадаха. Шофирането в нетрезво състояние бе одобрено, защото често се срещаше, носеше добри пари и не изискваше почти никаква намеса от нейна страна. Фалитите отидоха на боклука по същата причина като недвижимите имоти — оскъдни хонорари и твърде много работа за секретарката. В течение на годините Рошел бе успяла да преориентира дейността им и това все още пораждаше проблеми. Теорията на Оскар, която го държеше на дъното вече почти трийсет години, гласеше, че фирмата трябва да поема каквото й падне, да хвърля широка мрежа, после да рови из събраните боклуци с надеждата да открие една хубава катастрофа. Уоли не беше съгласен. Той искаше голям удар. Макар че началството го принуждаваше да поема всякакви банални задачи, Уоли вечно мечтаеше да се докопа до златната жила.

— Браво — каза той, когато Рошел остави слушалката. — Никога не съм харесвал недвижимите имоти.

Тя не му обърна внимание и пак се наведе над вестника. Прели изръмжа глухо. Когато го погледнаха, той стоеше върху дюшечето си с вирната муцуна, изпъната опашка и съсредоточено присвити очи. Ръмженето му се засили, после като по команда в тихото утро нахлу далечният вой на сирена. Сирените винаги будеха вълнение в душата на Уоли и за секунда-две той застина, умело анализирайки звука. Полицейска кола, пожарна или линейка? Това бе неизменният първи въпрос и Уоли умееше мигновено да определи разликата. Сирените на пожарните и полицейските коли не означаваха нищо и той веднага преставаше да им обръща внимание, но сирената на линейка винаги ускоряваше пулса му.

— Линейка — каза той, после остави вестника на масата, стана и небрежно тръгна към външната врата.

Рошел също стана, пристъпи до прозореца и повдигна щорите да надникне. Прели все още ръмжеше, а когато Уоли отвори вратата и прекрачи на верандата, кучето го последва. Отсреща Винс Гоулстън също излезе от малката си кантора и хвърли изпълнен с надежда поглед към кръстовището на Бийч Стрийт и Трийсет и осма улица. Като видя Уоли, той му показа среден пръст и Уоли побърза да отвърне подобаващо на поздрава.

Линейката се зададе с вой по Бийч Стрийт. Лъкатушеше из натовареното движение, гневно надуваше клаксона и създаваше твърде много хаос и рискове. Уоли я проследи с поглед, докато изчезна, после влезе вътре.

Четенето на вестници продължи без повече прекъсвания — нито сирени, нито телефонни обаждания от евентуални клиенти, нито събирачи на сметки. Точно в девет вратата се отвори и влезе старши партньорът.

Както винаги Оскар беше облечен с дълго тъмно палто и носеше издута черна чанта, сякаш бе работил до късно през нощта. Носеше и чадъра, който го придружаваше неизменно независимо от времето и прогнозите. Оскар работеше далеч от висшите адвокатски кръгове, но поне умееше да изглежда като изтъкнат юрист. Тъмни палта, тъмни костюми, бели ризи и копринени вратовръзки. Жена му купуваше дрехите му и държеше той да е елегантен. Уоли от своя страна обличаше каквото успее да измъкне от купчината.

— Добро утро — промърмори навъсено Оскар пред бюрото на мис Гибсън.

— Добро утро — отвърна тя.

— Има ли нещо във вестника? — попита Оскар, който не се интересуваше от спортните резултати, наводненията, борсовите индекси или последните новини от Близкия изток.

— Електрокар е смазал работник в една фабрика в Палос Хайтс — бързо отговори мис Гибсън.

Това бе част от сутрешния ритуал. Ако не намереше някаква злополука, за да разведри утрото, настроението му щеше да стане още по-кисело.

— Харесва ми — каза той. — Умрял ли е?

— Засега не.

— Още по-добре. Много мъки и страдания. Запишете си. Ще го проверя по-късно.

Мис Гибсън кимна, сякаш горкият човек вече им беше в кърпа вързан. Естествено, нямаше нищо подобно. И не се очертаваше надежда. „Финли и Фиг“ рядко се докопваше до местопроизшествието преди останалите. Най-вероятно съпругата на пострадалия вече бе погната от по-агресивни адвокати, за някои от които се знаеше, че предлагат пари и други екстри, за да прикоткат роднините.

Окрилен от добрата вест, Оскар пристъпи към масата и каза:

— Добро утро.

— Добро утро, Оскар — рече Уоли.

— Някой от нашите клиенти да е попаднал в некролозите?

— Още не съм стигнал до там.

— Трябва да започваш от некролозите.

— Благодаря, Оскар. Още някой съвет как да чета вестниците?

Оскар вече се отдалечаваше.

— Какъв ми е графикът за днес? — подхвърли през рамо той към мис Гибсън.

— Обичайният. Разводи и пияници.

— Разводи и пияници — промърмори Оскар, докато прекрачваше в кабинета си. — А ми трябва една хубава катастрофа.

Той закачи палтото на кукичката от вътрешната страна на вратата, сложи чадъра на стойката до бюрото и започна да вади документи от чантата си. След малко Уоли цъфна до него с вестника в ръка.

— Говори ли ти нещо името Честър Марино? — попита той. — В некролозите е. Петдесет и седем годишен, със съпруга, деца и внуци, не пише причина за смъртта.

Оскар опипа късо подстриганата си прошарена коса и каза:

— Може би. Сигурно сме му оформили завещанието.

— Поели са го от погребална агенция „Ван Изъл и синове“. Посещения тази вечер, опело утре. Ще намина да видя какво става. Ако е от нашите, искаш ли да пратим цветя?

— Не преди да разбереш размера на наследството.

— Мъдро. — Уоли все още държеше вестника. — Тая работа с електрошоковите пистолети излиза извън контрол, ще знаеш. Обвиняват ченгетата от Джолиът, че са зашеметили с такова чудо един седемдесетгодишен старец, който отишъл да купи „Судафед“ за болното си внуче. Понеже съдържа ефедрин и други боклуци, аптекарят решил, че го купува за нарколаборатория, и като добър гражданин викнал ченгетата. Дотърчали петима. Те пък си имали новички електрошокови пистолети, спрели стареца на паркинга и го друснали здравата. Сега е в критично състояние.

— Връщаме се към електрошоковите дела, нали, Уоли?

— Адски си прав. Добри дела са, Оскар. Би трябвало да поемем две-три.

Оскар седна и въздъхна тежко.

— Значи тази седмица сме на шокова вълна. Миналата седмица бяха обривите от памперси — големи планове да съдим производителите, защото няколко хиляди бебета имали обриви. Миналия месец пък беше китайският гипсокартон.

— По делата за гипсокартона вече има присъдени четири милиарда долара.

— Да, но ние не видяхме и цент.

— Точно това ти говоря, Оскар. Трябва да погледнем сериозно на колективните искове. Там са парите. Хонорари за милиони, плащани от компании, които печелят милиарди.

Вратата беше отворена и Рошел слушаше всяка дума, макар че точно тази тема започваше да се изтърква.

Уоли повиши глас:

— Докопваме няколко такива случая, после се свързваме със специалистите по колективни искове, даваме им дял, лепваме се за тях, докато уредят обезщетението, и си тръгваме с куп пари. Лесна печалба, Оскар.

— Като обривите от памперсите?

— Добре де, от това не излезе нищо. Но тая история с електрошока е златна мина.

— Още една ли, Уоли?

— Да, ще ти го докажа.

— Действай.

Пияницата в края на бара се беше посъвзел. Надигна глава, отвори очи и Абнър му поднесе кафе, опитвайки се да го убеди, че е време да си върви. Един хлапак метеше пода и подреждаше столове и маси. Малкото заведение даваше признаци на живот.

Замаян от водката, Дейвид гледаше отражението си в огледалото и напразно се мъчеше да види нещата в перспектива. Ту го изпълваха вълнение и гордост за дръзкото бягство от каторжния труд в „Роган Ротбърг“, ту почваше да се плаши от жена си, роднините и бъдещето. Алкохолът обаче му даваше кураж и той реши да продължи с пиенето.

Телефонът му завибрира отново. Обаждаше се Лана от службата.

— Ало — тихо каза той.

— Дейвид, къде си?

— Тъкмо приключвам със закуската, нали разбираш.

— Дейвид, май не си много добре. Какво ти е?

— Добре съм, добре съм.

Тя помълча, после попита:

— Пиеш ли?

— Не, разбира се. Часът е едва девет и половина.

— Добре, както и да е. Виж, Рой Бартън току-що си тръгна и е побеснял. Никога не съм чувала такъв език. Сипе всевъзможни заплахи.

— Кажи на Рой да ми целуне задника.

— Моля?

— Чу ме. Кажи на Рой да ми целуне задника.

— Ти си превъртял, Дейвид. Наистина. Не си добре. Не съм изненадана, предвиждах го. Знаех си.

— Добре съм.

— Не си. Пиян си и превърташ.

— Хубаво де, може да съм пиян, но…

— Мисля, че пак чувам Рой Бартън. Какво да му кажа?

— Да ми целуне задника.

— Защо не му го кажеш сам, Дейвид? Имаш телефон. Обади се на мистър Бартън.

И тя затвори.

Абнър неусетно се бе приближил, любопитен да подочуе нещо от разговора. Отново търкаше дървения плот — за трети или четвърти път, откакто Дейвид се настани на бара.

— От службата — каза Дейвид и Абнър се навъси, сякаш това не вещаеше нищо добро. — Въпросният Рой Бартън ме търси и хвърля каквото му падне под ръка. Ех, ако можех да го видя. Дано да получи удар.

Абнър пристъпи по-близо.

— Не разбрах как се казваш.

— Дейвид Зинк.

— Приятно ми е. Виж, Дейвид, готвачът току-що дойде. Искаш ли нещо за ядене? Може би по-мазничко? Пържени картофи, лучени кръгчета или едно голямо кюфте?

— Искам двойна порция лучени кръгчета и голямо шише кетчуп.

— Така те искам.

Абнър изчезна. Дейвид допи поредната чаша „Блъди Мери“ и тръгна да търси тоалетната. Когато се върна, седна на старото място, погледна часовника — 9:28 — и зачака лучените кръгчета. По миризмата усещаше как цвърчат в горещата мазнина някъде отзад. Пияницата отдясно се наливаше с кафе и полагаше усилия да не затвори отново очи. Хлапакът продължаваше да мете и да подрежда масите.

Телефонът на бара завибрира. Беше жена му. Дейвид не си направи труда да отговори. Когато вибрирането спря, той изчака, после провери гласовата поща. Съобщението на Хелън беше каквото очакваше: „Дейвид, два пъти се обадиха от службата. Къде си? Какво правиш? Всички са много разтревожени. Добре ли си? Обади ми се веднага.“

Хелън работеше над докторат по история на изкуствата в Северозападния университет и когато тази сутрин я целуна за довиждане в седем без петнайсет, тя все още беше под завивките. Снощи се бе прибрал малко след десет, вечеряха пред телевизора с остатъци от лазаня и той заспа на канапето. Хелън беше с две години по-възрастна и искаше да забременее — нещо, което изглеждаше все по-невероятно при непрестанното изтощение на съпруга й. Междувременно тя се занимаваше с доктората си, без да си дава много труд.

Тихо писукане извести за ново послание от нея: „Къде си? Добре ли си? Моля те.“

Дейвид предпочиташе да не разговаря с нея в близките няколко часа. Иначе би трябвало да си признае, че нервите му не са издържали, и тя щеше да настоява да потърсят професионална помощ. Баща й беше психоаналитик, а майка й — брачен консултант, и цялото семейство вярваше, че всички проблеми и неясноти в този живот могат да бъдат разрешени с няколко часа терапия. Същевременно обаче Дейвид не можеше да понесе мисълта, че тя се побърква от притеснение.

Изпрати и текст: „Добре съм. Трябваше временно да изляза от офиса. Всичко ще бъде наред. Моля те, не се тревожи.“

Тя отговори: „Къде си?“

Лучените кръгчета пристигнаха — грамадна купчина горещи златистокафяви колелца, покрити с гъсто тесто и мазнина. Абнър ги сложи пред Дейвид и рече:

— Тия са най-добрите. Какво ще кажеш за чаша вода?

— Мислех си за една бира.

— Имаш я.

Абнър взе халба и пристъпи към крана.

— Сега пък жена ми ме търси — каза Дейвид. — Имаш ли жена?

— Не питай.

— Извинявай. Тя е чудесно момиче, мечтае за деца, но сякаш не можем да задвижим нещата. За миналата година имам четири хиляди работни часа, представяш ли си? Четири хиляди часа. Обикновено пристигам в седем сутринта и си тръгвам около десет вечерта. Това е в нормален ден, но не е рядкост да работя до малките часове. Така че, когато се прибера у дома, просто рухвам. Мисля, че миналия месец правихме секс. Веднъж. Направо да не повярваш. Аз съм на трийсет и една. Тя е на трийсет и три. И двамата сме в разцвета на силите си, искаме бебе, а моя милост заспива, щом помирише възглавницата.

Той отвори шишето с кетчуп и изсипа около една трета в чинията. Абнър сложи пред него запотена халба светла бира.

— Поне печелиш добре — каза барманът.

Дейвид хвана едно лучено кръгче, топна го в кетчупа и го лапна.

О, дума да няма, плащат ми. Щях ли да се подлагам на тия изтезания, ако не ми плащаха? — Той се озърна да види дали някой не слуша. Наоколо нямаше никого. Понижи глас и добави с пълна уста: — Аз съм адвокат с пет години стаж, за миналата година взех бруто триста бона. Това са много пари и тъй като нямам време за харчене, просто ги трупам в банката. Но погледни простата сметка. Отработих четири хиляди часа, но взех хонорар само за три. Три хиляди часа, максимумът за фирмата. Останалото отиде за фирмени задачи и благотворителна дейност. Слушаш ли, Абнър? Виждаш ми се отегчен.

— Слушам те. И друг път съм обслужвал адвокати. Знам колко са скучни.

Дейвид отпи дълга глътка бира и примлясна.

— Оценявам твоята откровеност.

— Просто си върша работата.

— Фирмата продава услугите ми по петстотин долара на час. Умножаваме по три хиляди. Това прави милион и половина за „Роган Ротбърг“, а на мен ми плащат мизерните триста бона. Умножаваме по петстотин души, вършещи горе-долу същата работа, и става ясно защо правните факултети са претъпкани с умни млади студенти, които си мислят, че искат да постъпят в голяма адвокатска фирма, да се докопат до партньорско място и да забогатеят. Отегчавам ли те, Абнър?

— Напротив.

— Искаш ли лучено кръгче?

— Не, благодаря.

Дейвид пъхна още едно панирано кръгче между пресъхналите си устни, после гаврътна на един дъх половината халба. Нещо изтропа шумно в края на бара. Пияницата отново бе стоварил глава върху плота.

— Кой е тоя? — попита Дейвид.

— Казва се Еди. Брат му е собственик на половината заведение, тъй че пие, без да плаща. До гуша ми е дошло от него.

Абнър отиде и каза нещо на Еди, но той не реагира. Барманът прибра кафената чаша, избърса плота, после бавно се върна при Дейвид.

— Значи обръщаш гръб на триста бона — заключи Абнър. — Какъв ти е планът?

Дейвид се разсмя твърде високо.

— План ли? Засега нямам. Преди два часа отивах на работа както винаги; сега съм психясал. — Отпи още една глътка. — Планът ми, Абнър, е дълго да седя тук и да се опитам да разбера какво стана с мен. Ще ми помогнеш ли?

— Това ми е работата.

— Ще си платя сметката и тази на Еди.

— Разбрахме се.

— Още една бира, ако обичаш.