Звездният отбор

44

Точно в девет часа в четвъртък сутринта съдебният пристав въдвори ред в залата и всички се изправиха при влизането на съдията. Когато заседателите заеха местата си, той обяви лаконично:

— Продължете, мистър Зинк.

Дейвид стана от мястото си с думите:

— Господин съдия, адвокатите на ищцата нямат повече свидетели.

Хари Сийрайт изобщо не беше изненадан.

— Да не сте загубили още, някого, мистър Зинк?

— Не, сър. Просто не разполагаме с повече.

— Добре тогава. Някакви молби, мисис Карос?

— Не, ваша чест. Готови сме да продължим.

— Така и очаквах. Моля, повикайте първия си свидетел.

Дейвид също го бе очаквал. За кратко си беше позволил да повярва, че делото ще приключи тази сутрин, но Надин и нейният клиент очевидно искаха кръв. Отсега нататък не му оставаше друго, освен да седи безучастно и да наблюдава действията на един истинска съдебна лъвица.

— Защитата призовава доктор Джеси Киндорф.

Дейвид погледна към заседателите и забеляза няколко усмивки. Предстоеше им да се срещнат със знаменитост.

Джеси Киндорф беше бивш директор на Обществената здравна служба на САЩ. Беше заемал този пост шест години и се славеше с конфликтния си характер. Лекарят остро критикуваше тютюнопроизводителите. Свикваше шумни пресконференции, в които осъждаше недопустимото съдържание на мазнини и калории в най-разпространените храни. Често публикуваше унищожителни статии срещу някои от престижните имена в корпоративна Америка — компании, виновни за масовото производство и продажба на вредни според него храни. Няколко пъти в кариерата си бе повеждал безмилостна битка срещу маслото, сиренето, яйцата, червеното месо, захарта, газираните напитки и алкохола, но най-нашумелият скандал, предизвикан от него, бе свързан с предложението за пълна забрана на кафето. Киндорф обичаше да бъде в светлината на прожекторите. Благодарение на красивата си външност, атлетична фигура и остър ум се бе превърнал в най-известния ръководител на ОЗС в историята на Америка. А фактът, че сега минаваше от другата страна на барикадата и свидетелстваше в полза на огромна корпорация, беше ясен знак за заседателите, че той наистина вярва в „Крейокс“.

Освен това беше кардиолог от Чикаго. Лекарят седна на свидетелското място и се усмихна на заседателите, своите заседатели. Надин се зае с тежката задача да изброи компетенциите му, които го квалифицираха като съдебен експерт. Дейвид бързо скочи на крака и заяви:

— Ваша чест, ние не оспорваме факта, че доктор Киндорф е специалист в областта на кардиологията.

Надин се обърна, усмихна се и отговори:

— Благодаря ви.

— Благодаря, мистър Зинк — изръмжа съдията.

Показанията на доктор Киндорф се свеждаха до извода, че той е предписвал „Крейокс“ на хиляди свои пациенти през последните години, без да установи каквито и да било странични ефекти. Медикаментът се отразяваше добре на 90 процента от пациентите му и драматично намаляваше нивото на холестерол в организма. Деветдесет и една годишната му майка също вземаше „Крейокс“ или поне го бе правила, преди Агенцията по храните и лекарствата да изтегли продукта от търговската мрежа.

Правната асистентка надраска нещо в бележника си и го подаде на шефа си.

„Чудя се колко му плащат.“

Дейвид написа отговора с толкова сериозно изражение, сякаш двамата обсъждаха огромен пропуск в показанията на лекаря.

„Много.“

Надин Карос и доктор Киндорф продължиха с професионалната си бейзболна тренировка. Адвокатката му подаваше умело топката, а експертът замахваше с бухалката и я изпращаше далеч извън игралното поле. Заседателите мълчаливо ги насърчаваха.

Когато съдия Сийрайт попита Дейвид дали смята да предприеме кръстосан разпит, той се изправи и отвърна любезно:

— Не, ваша чест.

За да спечели симпатиите на афроамериканската част от заседателите, Надин призова доктор Търстън — достолепен чернокож джентълмен със сива брада и елегантен костюм. Доктор Търстън също беше от Чикаго и ръководеше екип от трийсет и пет кардиолози и сърдечни хирурзи. В свободното си време преподаваше в Медицинския факултет на Чикагския университет. В стремежа си да ускори нещата Дейвид заяви, че не оспорва квалификациите му. Доктор Търстън и колегите му бяха предписвали „Крейокс“ на десетки хиляди пациенти през изминалите шест години. Резултатите бяха блестящи и не се наблюдаваха никакви странични ефекти. Според него лекарството беше не само безобидно, но и чудотворно. Експертът приемаше отсъствието на „Крейокс“ като доста негативен факт и с нетърпение чакаше завръщането му в търговската мрежа, за да продължи да го предписва на пациентите си. С изключително драматичен тон доктор Търстън разкри пред заседателите, че той самият е вземал медикамента цели четири години.

За да привлече вниманието на единствената латиноамериканка сред заседателите, защитата повика доктор Роберта Секеро — кардиоложка и изследователка от клиниката „Майо“ в Рочестър, щата Минесота. Дейвид отново прие безусловно квалификациите й. Както всички очакваха, доктор Секеро пееше като птиче в ранна пролетна утрин. Повечето й пациенти бяха жени и лекарството им помагаше да се справят с излишните килограми. Според нея не съществуваха статистически данни в подкрепа на твърдението, че пациентите, вземащи „Крейокс“, са изложени на по-голям риск от инфаркт. Заедно с колегите си тя бе изследвала обстойно влиянието на медикамента и не бе открила нищо обезпокоително. В двайсет и пет годишната си практика като кардиолог доктор Секеро никога не бе срещала по-безобидно и ефикасно лекарство.

Палитрата стана съвсем пълна, когато мисис Карос призова на свидетелското място един млад корейски лекар от Сан Франциско, който учудващо много приличаше на заседател номер 19. Доктор Панг ентусиазирано защити „Крейокс“ и изрази разочарованието си от изтеглянето му от пазара. Той бе препоръчвал медикамента на стотици пациенти и бе наблюдавал отлични резултати.

Дейвид нямаше въпроси и към доктор Панг. Не смяташе, че е разумно да противоречи на толкова известни лекари. Какво можеше да направи — да спори за медицина с най-добрите специалисти в бранша ли? Не, в никакъв случай. Той остана на мястото си, като непрекъснато поглеждаше часовника си. Стрелките се движеха ужасно бавно.

Не съществуваше и най-малкото съмнение, че ако един от заседателите беше с литовски произход, Надин веднага щеше да извади от магическата си шапка някой експерт с литовска фамилия и отлични квалификации.

Петият свидетел беше главната кардиоложка в Института по медицина „Файнбърг“ към Северозападния университет. Името й беше доктор Паркин и показанията й леко се различаваха от предишните. Тя бе специално наета, за да се запознае с медицинската история на Пърси Клопек. Лекарката бе анализирала всичките му заболявания от дванайсетгодишна възраст, както и здравните картони на неговите братя, сестри и родители. Освен това беше интервюирала приятели и колети на Пърси. Преди да умре, той приемал „Принзид“ и „Леватол“ за високо кръвно, инсулин за диабет, „Бекстра“ за артрит, „Плавикс“ за разреждане на кръвта, „Колестид“ за атеросклероза и „Крейокс“ за повишен холестерол. Любимият му антидепресант бил „Ксанакс“, който той вземал назаем от приятели, крадял от Айрис или поръчвал онлайн. Според един от колегите му Пърси вземал медикамента всеки ден, за да се пребори със стреса от съжителството с „онази жена“. От време на време ползвал и „Федамал“ — лекарство без рецепта за потискане на апетита, което трябвало да му помогне да се храни по-малко, но всъщност довело до обратния ефект. Пърси бе пушил в продължение на двайсет години, но бе успял да се откаже на 41-годишна възраст с помощта на „Никорол“, дъвка със съдържание на никотин, известна с високия си процент на пристрастяване. Той я дъвчел непрекъснато, като стигнал до поне три опаковки на ден. Кръвните изследвания, взети година преди смъртта му, показвали, че черният дроб на Пърси е бил силно увреден. Починалият обичал да пие джин и според данните от кредитната му карта, изискани от мисис Карос, си купувал три бутилки седмично от близкия магазин „Билбос Спиритс“ на Стантън Авеню. Често се чувствал зле сутрин, оплаквал се от главоболие и държал две големи опаковки „Ибупрофен“ на разхвърляното си бюро в работата.

Когато доктор Паркин завърши дългия си разказ за навиците и здравословното състояние на Пърси, стана ясно, че не е честно вината за смъртта му да бъде хвърлена върху едно-единствено лекарство. Тъй като не бе направена аутопсия — Айрис бе твърде разстроена, за да мисли за подобно нещо, — не съществуваше красноречиво доказателство, че Пърси е умрял от инфаркт. Смъртта можеше да се дължи на „остра дихателна недостатъчност“ — състояние, което определено не беше съвсем конкретно.

Уоли и Оскар бяха обсъдили варианта да ексхумират тялото, за да се сдобият с по-ясна представа за причините, довели до кончината на Пърси, но Айрис направо бе побесняла. Освен това ексхумацията, аутопсията и повторното погребение щяха да струват почти десет хиляди долара — сума, която Оскар нямаше намерение да плати.

Според доктор Паркин Пърси Клопек бе умрял млад, тъй като генетично бе предразположен към ранна смърт, навярно ускорена допълнително от нездравословния му начин на живот. Тя изрази и мнението, че е невъзможно да се определи комплексният ефект на изумителния коктейл от медикаменти.

Горкият Пърси, помисли си Дейвид. Той бе водил кратък безинтересен живот и бе починал спокойно в съня си, без дори да предполага, че някой ден навиците и болестите му ще бъдат обсъждани в такива подробности от напълно непознати хора на публичен съдебен процес.

Твърденията на лекарката бяха унищожителни и Дейвид не желаете да се връща към никое от тях при евентуален кръстосан разпит. В дванайсет и половина съдия Сийрайт обяви почивка до два часа. Дейвид и Хелън излязоха навън и се отдадоха на заслужен дълъг обяд. Дейвид поръча бутилка бяло вино и Хелън, която рядко пиеше алкохол, също се наслади на една чаша. Те вдигнаха наздравица за Пърси. Почивай в мир.

Според аматьорското мнение на Дейвид Надин и защитата претърпяха частичен неуспех при появата на първия свидетел от втората половина на деня. Казваше се доктор Личфийлд. Работеше като кардиолог и сърдечен хирург в световноизвестната клиника в Кливланд, където приемаше пациенти, преподаваше и се занимаваше с научни изследвания. Предстоеше му досадната задача да представи пред заседателите последната ехокардиограма на Пърси — същия видеозапис, с който доктор Борзов едва не ги бе приспал. Тъй като усети, че още една прожекция няма да бъде приета особено добре, Надин натисна газта и реши да премине към съкратената версия на показанията. Изводът: не се наблюдаваше регургитация на кръв от митралната клапа, нито увеличение на лявата сърдечна камера. Дори и пациентът наистина да бе починал от инфаркт, причината не можеше да бъде установена.

Тоест Борзов беше глупак.

Дейвид за кратко си представи как Уоли лежи в някое удобно легло в „Харбър Хаус“, облечен с нощница, пижама или каквото му бяха дали от клиниката. Навярно вече беше трезвен и напълно спокоен благодарение на силните медикаменти. Може би четеше или просто гледаше към езерото Мичиган и мислите му бяха на милиони километри от касапницата в зала 2314. А всичко се бе случило по негова вина. В месеците, през които бе обикалял като луд из Чикаго, за да посещава долнопробни погребални агенции и да раздава брошури във фитнес зали и заведения за бързо хранене, Уоли не бе проучил и за минута физиологичните и фармакологичните характеристики на „Крейокс“, нито потенциалния му ефект върху сърдечните клапи. Той просто бе приел с огромен ентусиазъм, че лекарството е вредно, след което, насърчаван от умници като Джери Алисандрос и други мастити адвокати, се бе присъединил към целия цирк и бе започнал да брои парите. А сега, докато си почиваше в клиниката, дали изобщо се сещаше за делото, което Дейвид бе принуден да поеме, след като двамата с Оскар се бяха оттеглили и ближеха раните си? Не, помисли си Дейвид, Уоли не се тревожеше за делото. Той имаше по-големи проблеми — изтрезняването, фалита, кариерата, фирмата.

Следващият свидетел беше професор и учен от Харвард, който бе изследвал „Крейокс“ и бе написал дълга статия в Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин в защита на медикамента. Дейвид предизвика няколко усмивки, когато заяви, че не поставя под въпрос биографията на професора.

— Ваша чест, щом докторът е възпитаник на Харвард, квалификациите му със сигурност са изключителни. Вярвам, че е отличен експерт.

За щастие заседателите не знаеха, че Дейвид е завършил право в Харвард. В противен случай шегата му едва ли щеше да бъде приета положително. Бившите студенти от Харвард, които се хвалеха с образованието си, не бяха особено популярни в Чикаго.

„Доста глупав коментар“, гласеше бележката на правната асистентка.

Дейвид не й отговори. Наближаваше четири следобед и той просто искаше да се прибере у дома. Професорът описа подробно изследователските си методи. Нито един от заседателите не го слушаше. Повечето изглеждаха отегчени от напразните усилия да упражнят гражданския си дълг. Ако демокрацията се крепи на подобни устои, Господ да ни е на помощ.

Дейвид се чудеше дали заседателите вече са обсъдили решението си. Всяка сутрин и всеки следобед съдия Сийрайт изнасяше добре познатата лекция за непозволените контакти, забраната срещу четенето на вестници и статии в интернет, както и необходимостта от мълчание относно делото, докато двете страни не приключеха с излагането на доказателствата. Съществуваха множество научни изследвания върху поведението на журито и динамиката на груповите решения. Според повечето от тях съдебните заседатели нямаха търпение да обсъдят адвокатите, свидетелите и дори съдията. Обикновено се сближаваха, разделяха се на лагери и започваха да дискутират предварително решението си. Рядко обаче го правеха като цяла група. По-често се случваше да крият един от друг неофициалните си срещи.

Дейвид игнорира показанията на експерта от Харвард и разлисти няколко страници от бележника си. После продължи работата по черновата на писмото си:

— Имате ли въпроси към свидетеля, мистър Зинк? — прекъсна го съдия Сийрайт.

Дейвид стана бързо и заяви:

— Не, ваша чест.

— Добре, часът е пет и петнайсет. Закривам заседанието до девет сутринта със същите инструкции към заседателите.

Уоли беше в инвалидна количка. Носеше бял памучен халат и евтини брезентови чехли. Един санитар го докара в стаята за посещения, където го чакаше Дейвид. Той стоеше до големия прозорец и гледаше втренчено в мрака, обгърнал езерото Мичиган. Санитарят излезе от стаята и двамата останаха сами.

— Защо си в инвалидна количка? — попита Дейвид и се отпусна в едно кожено кресло.

— Чувствам се замаян — отвърна Уоли бавно и тихо. — Следващите няколко дни ще ми дават хапчета, за да… успокоят нещата. Ако се опитам да ходя, може да падна и да си счупя главата или нещо подобно.

Двайсет и четири часа след тридневния запой Уоли все още изглеждаше зле. Очите му бяха зачервени и подпухнали, а лицето му беше унило и отчаяно. Нуждаеше се спешно от подстригване.

— Не си ли любопитен как върви делото, Уоли?

Той се поколеба и отвърна:

— Да, мислих си за него.

— Колко мило от твоя страна! Ние трябва да приключим утре, като под „ние“ разбирай само мен. Останах напълно сам в нашата част на залата. Компания ми прави единствено моята съпруга, която се преструва на правна асистентка и вече се отегчи да гледа как мъжът й понася удар след удар. А черните костюми от другата страна стават все повече и повече. Всички кръжат около прекрасната Надин Карос, която, повярвай ми, Уоли, е още по-добра на живо, отколкото се твърди.

— Съдията не е ли съгласен да отложи делото?

— Защо му е да го прави, Уоли? Да го отложи докога? И на какво основание? Какво по-точно щяхме да предприемем, ако разполагахме с още трийсет или шейсет дни? Да излезем на улицата и да намерим някой истински адвокат, който ще може да се яви в съда? Нека си представим как би звучал подобен разговор. „Ситуацията е следната, сър. Обещаваме ви сто хиляди долара и половината от нашия дял, ако влезете в съдебната зала с куп жалки факти и един твърде неприятен клиент. А там ще ви очаква още по-неприятен и безкомпромисен съдия и цял екип талантливи адвокати, разполагащи с неограничен достъп до пари и експерти. Екип, който представлява огромна и влиятелна корпорация.“ Кой би се хванал на такива приказки, Уоли?

— Изглеждаш ядосан, Дейвид.

— Не, Уоли, не съм ядосан. Просто имам нужда да се оплача, да побеснея и да изпусна малко парата.

— Направи го тогава.

— Помислих си да помоля за отлагане. Вероятно Сийрайт щеше да се съгласи, но защо ли? Никой не можеше да предвиди кога ще се появиш отново, Уоли. Оскар едва ли ще се върне на работа. Разбрахме се да продължим и да приключим по-бързо със случая.

— Съжалявам, Дейвид.

— Аз също. Чувствам се като пълен глупак в залата. Седя там без никакви доказателства, идеи или оръжия. Нямам нищо, с което да се боря. Много е отчайващо.

Уоли наведе глава, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, и промърмори:

— Съжалявам, съжалявам.

— Добре. Виж, Уоли, и аз съжалявам. Не дойдох тук, за да се караме, ясно ли е? Дойдох, за да проверя как си. Тревожа се за теб. Оскар и Рошел също. Ти си болен и ние искаме да ти помогнем.

Когато вдигна поглед, очите на Уоли бяха насълзени. Устните му затрепериха.

— Не мога да продължавам така, Дейвид. Мислех си, че съм го преодолял. Заклевам се. Една година, две седмици и два дни. Но после нещо се случи. В понеделник сутринта се явихме в съда и аз бях адски нервен, направо ужасен. Тогава усетих силното желание да изпия една чашка. Реших, че няколко питиета ще ми помогнат. Само две бири и щях да се успокоя. Алкохолът е такъв лъжец. Същинско чудовище. Веднага щом излязохме в обедна почивка, напуснах сградата и намерих малко кафене. На прозореца висеше табела с реклама на бира. Седнах на една маса, поръчах си сандвич и изпих три бутилки. Вкусът беше невероятен. Почувствах се добре. Когато се върнах в залата, бях сигурен, че ще се справя. Можех да пия без никакъв проблем. Всичко беше под контрол. Наистина. А я ме погледни сега. Отново съм в клиниката и умирам от страх.

— Къде е колата ти, Уоли?

Той се замисли за дълго, но накрая се отказа.

— Не знам. Доста пъти губих съзнание.

— Не се тревожи за колата. Ще я открия.

Уоли попи сълзите си с опакото на ръката и избърса с ръкав носа си.

— Съжалявам, Дейвид. Предполагах, че имаме шанс.

— Никога не сме имали шанс, Уоли. Лекарството е напълно безобидно. Поведохме битка, която не води доникъде. Осъзнахме го едва когато стана твърде късно.

— Но делото още не е приключило, нали?

— Делото приключи, въпреки че адвокатите не се отказват. Заседателите ще се произнесат утре.

За няколко минути настъпи мълчание. Очите на Уоли се проясниха, но той все още не смееше да погледне Дейвид. Накрая заяви сподавено:

— Благодаря ти, че дойде, Дейвид, Благодаря ти, че се грижиш за мен, Оскар и Рошел. Надявам се, че няма да ни напуснеш.

— Нека не го обсъждаме сега. Първо трябва да се оправиш и да изтрезнееш. Ще се върна следващата седмица. После ще свикаме ново съвещание на фирмата и ще вземем някои решения.

— Харесва ми. Ново съвещание на фирмата.