Звездният отбор

47

През уикенда Дейвид се мота из къщата, изпълни някоя и друга задача, поставена му от Хелън, и изведе Ема в бебешката количка. Дори успя да измие и двете коли. Междувременно постоянно влизаше в интернет, за да проследи истерията около процеса и славната победа на „Варик“. В съботния брой на „Сън Таймс“ бе излязла кратка статия по темата, но „Трибюн“ не споменаваше и дума за делото. Повечето публикации в интернет обаче коментираха последствията. Пиар машината на „Варик“ се бе задвижила с всичка сила и решението на заседателите се смяташе за огромно признание за „Крейокс“. Изпълнителният директор Рубън Маси се цитираше навсякъде. Той хвалеше лекарството, критикуваше адвокатите, подали колективни искове, заплашваше да унищожи „онези преследвачи на линейки“, благодареше на чикагските заседатели за мъдростта им и настояваше за приемането на още закони в защита на невинните корпорации от подобни необосновани дела. Джери Алисандрос се въздържаше от коментар. Мълчаха и останалите адвокати, който съдеха „Варик Лабс“. „За пръв път в по-новата ни история всички адвокати, специализирани в колективните искове, не казват нито дума“, отбелязваше един репортер.

Телефонът иззвъня в два часа следобед в неделя. Доктор Биф Сандрони бе получил мострите на „Грозните зъби“ в петък сутринта — по същото време, когато Дейвид бе разпитвал Юландър на свидетелското място. Сандрони му бе обещал да ги изследва веднага.

— Всички са еднакви, Дейвид. Покрити са с боя на оловна основа, която е силно токсична. Делото ти е гарантирано. Доказателствата са еднозначни. Най-добрите, които съм виждал.

— Кога ще завършиш доклада?

— Ще ти го пратя утре по мейла.

— Благодаря ти, Биф.

— Успех.

Час по-късно Дейвид и Хелън сложиха Ема в детското столче и потеглиха към Уокийган. Целта на пътуването им беше да посетят Уоли, но същевременно се надяваха, че бебето най-после ще заспи.

След четири дни въздържание Уоли изглеждаше отпочинал и чакаше с нетърпение да напусне „Харбър Хаус“. Дейвид му разказа за процеса. Тъй като не искаше да се повтаря и не беше в настроение за шеги, той премълча подробностите, които бяха накарали Оскар и Рошел да се посмеят на воля в петъчния следобед. Уоли не спираше да му се извинява и накрая Дейвид избухна:

— Всичко свърши, Уоли. Трябва да продължим напред.

Обсъдиха начините, по които можеха да се отърват от клиентите си по случая „Крейокс“, и евентуалните проблеми, произтичащи от подобен ход. За тях нямаше значение колко ще се усложни ситуацията — решението им беше окончателно. Бяха приключили завинаги с „Крейокс“ и „Варик“.

— Не е нужно да лежа повече тук — заяви Уоли.

Двамата стояха сами в края на коридора. Хелън бе останала в колата, за да наглежда спящата Ема.

— Какво казва твоят терапевт?

— Писна ми от тоя човек. Виж, Дейвид, истината е, че се издъних заради напрежението. Вече се чувствам трезвен и броя дните, откакто не пия. Пак ще посещавам сбирките на Анонимните алкохолици. Надявам се и се моля да не закъсам отново. Чуй ме, Дейвид, не ми харесва да съм пияница. Чака ни много работа и трябва да бъда трезвен.

При мисълта за собствения си принос от петстотин долара на ден за лечението на Уоли Дейвид искаше той да излезе час по-скоро от клиниката, но не беше убеден, че десетдневният престой ще постигне желания ефект.

— Ще го обсъдя с доктора. Как му беше името?

— Патрик Хейл. Тоя път се отнесе доста грубо с мен.

— Вероятно се нуждаеш точно от това, Уоли.

— Стига, Дейвид. Измъкни ме от тук. Ние сами си изкопахме дупката и трябва да излезем от нея. Съмнявам се, че Оскар ще ни помогне.

Неизречен оставаше фактът, че Оскар се бе отнесъл най-скептично към „Крейокс“ и колективните искове като цяло. Дълбоката дупка, в която се намираха в момента, бе изкопана от Уоли Фиг. Те поговориха за Оскар, за неговия развод, здравословното му състояние и новата му приятелка. Според Уоли тя изобщо не беше нова, но Дейвид реши да не го разпитва.

Преди да си тръгне, Уоли го помоли отново:

— Измъкни ме от тук, Дейвид. Чака ни прекалено много работа.

Дейвид по прегърна и си тръгна. „Работата“, която Уоли постоянно споменаваше, се състоеше главно във впечатляващата задача да се отърват от четиристотин недоволни клиенти, да разчистят след делото „Клопек“ и да се справят с множеството неплатени сметки в сграда, ипотекирана за двеста хиляди долара. През последния месец фирмата бе пренебрегнала останалите си клиенти; много от тях бяха отишли при конкуренцията, а ежедневните запитвания от потенциални заинтересувани намаляваха драстично.

Дейвид бе обмислил варианта да напусне, да отвори собствена кантора или да се огледа за работа в някоя друга малка фирма. Ако си отидеше, той смяташе, разбира се, да вземе случая „Туя Хаинг“ със себе си. Оскар и Уоли дори нямаше да научат за това. А ако делото му донесеше печалба, Дейвид щеше да напише чек на „Финли и Фиг“, с който да покрие своя дял по ипотеката на сградата. Но нещо го тревожеше. Вече беше напуснал една фирма, без да поглежда назад. Избягаше ли отново, щеше да съжалява дълбоко. В действителност Дейвид знаеше, че не може да остави „Финли и Фиг“, при положение че двамата съдружници боледуваха, а пред вратата чакаше цяла тълпа недоволни клиенти и кредитори.

В понеделник сутринта телефонът не спря да звъни. Рошел вдигна слушалката няколко пъти, след което обяви:

— Обаждат се клиенти за „Крейокс“. Питат какво става с делата им.

— Изключи го — каза Дейвид и шумът утихна.

Старият Оскар се бе завърнал. Той седеше в кабинета си при плътно затворени врати и прехвърляше някакви документи на бюрото си.

В девет часа Дейвид приключи с писмото, адресирано до всички четиристотин клиенти, които смятаха, че ще водят някакво дело. Текстът гласеше:

Когато компютърът на Рошел започна да разпраща писмата, Дейвид отиде на горния етаж, за да се подготви за втората си битка във федералния съд — последното място, на което искаше да бъде тази сутрин. Беше изготвил предварителен вариант на съдебен иск срещу „Сонеста Геймс“ и чернова на писмо, което смяташе да адресира до главния юрисконсулт на компанията. Той реши да поизглади текстовете, докато чакаше доклада на Сандрони.

Акциите на „Варик“ достигнаха 42.50 долара в понеделник сутринта, най-високата им стойност от две години насам. Дейвид прегледа финансовите страници и блогове, които все още изобилстваха от спекулации за бъдещето на случаите „Крейокс“. Тъй като не възнамеряваше да играе никаква роля в това бъдеще, той бързо загуби интерес.

После отвори трудноразбираемата страница на Съдилища — окръг Кук, Наказателен съд, — но не намери жалба за нанесена телесна повреда, подадена от Арън Дийнц. В събота Тринайсетия съдебен заседател бе споменал за края на делото „Клопек“ в блога си, но бе пропуснал факта, че са го набили в мъжката тоалетна на двайсет и третия етаж на „Евърет Дърксен“.

Един приятел на Оскар имаше връзки в окръжния съд и обеща да го уведоми, ако Дийнц подаде жалба.

— Наистина ли го удари? — бе попитал Оскар с нескрито възхищение.

— Да, доста глупаво от моя страна.

— Не се тревожи. Става дума за най-елементарен побой. Имам приятели където трябва.

Когато докладът на Сандрони пристигна, Дейвид го прочете внимателно и едва не се разтопи от удоволствие при вида на заключението: „Нивото на олово в боята, покриваща «Грозните зъби», е високо токсично. Всяко дете или друго лице, което използва продукта по предназначение, тоест чрез поставяне на изкуствените зъби върху истинските, ще бъде изправено пред огромния риск от поглъщане на боя на оловна основа.“

Доктор Сандрони допълваше:

„Вече трийсет години се занимавам с изпитване на продукти и търсене на източници на отравяне, най-вече с олово, но никога досега не съм срещал изделие, проектирано и произведено с подобна немарливост.“

Дейвид копира шестте страници на доклада и ги сложи в една папка заедно с цветните снимки на оригиналния чифт „Грозни зъби“, използвани от Туя, както и на мострите, купени от него предишната седмица. Освен това приложи екземпляр от съдебния иск и медицинския доклад, изготвен от лекарите на Туя. В любезно, но доста директно писмо до мистър Дилън Кот, главен юрисконсулт на „Сонеста Геймс“, Дейвид предлагаше да обсъдят случая, преди да се насрочи дело. Предложението важеше за срок от четиринайсет дни. Семейството на момчето бе страдало достатъчно, продължаваше да страда и имаше право на незабавно обезщетение.

В обедната почивка Дейвид взе папката със себе си и я изпрати с бърза куриерска пратка до „Сонеста Геймс“. Никой в кантората не знаеше за плановете му. Като данни за контакт той бе посочил личния си адрес и мобилен телефон.

Оскар тъкмо си тръгваше, когато Дейвид се върна. Шофьорът на старши съдружника беше дребна слаба жена с неясен етнически произход. Отначало Дейвид я помисли за тайландка, но после му се стори, че прилича на латиноамериканка. Беше с поне двайсет години по-млада от Оскар и Дейвид остана с впечатлението, че се познават отдавна. Оскар, който изглеждаше доста уморен след спокойната сутрин в кантората, бавно се сгъна на предната седалка в малката й хонда и двамата потеглиха.

— Коя е тази жена? — попита Дейвид всезнаещата Рошел, след като затвори входната врата.

— И аз я виждам за пръв път. Името й е много странно. Не го запомних. Каза ми, че познава Оскар от три години.

— Уоли е известен като женкар. Малко съм изненадан обаче от Оскар. Ти не си ли?

Рошел се усмихна и отвърна:

— Дейвид, когато става дума за любов и секс, нищо не може да ме учуди. — Тя му подаде яркорозова бележка. — И докато обсъждаме темата, вероятно ще поискаш да се обадиш на този мъж.

— Кой е той?

— Гудлоу Стам. Бракоразводният адвокат на Пола Финли.

— Не разбирам нищо от бракоразводни дела.

Рошел огледа драматично стаята и заяви:

— Всички си отидоха. Налага се да се научиш, и то бързо.

Стам започна разговора с глуповатия коментар:

— Съжалявам за решението на съда, но не съм учуден.

— Нито пък аз — каза лаконично Дейвид. — Какво мога да направя за вас?

— Преди всичко как е мистър Финли?

— Оскар вече е добре. Претърпя инфаркт само преди две седмици. Тази сутрин дойде в кантората за няколко часа. Отбелязва постоянен напредък. Предполагам, че се обаждате, за да попитате за случая „Крейокс“. Сигурно се надявате, че все още съществува шанс да получим някакво обезщетение. За съжаление трябва да ви уведомя, че за нас, нашите клиенти и мисис Финли няма да има и цент от тези искове. Ние не смятаме да обжалваме решението по делото „Клопек“. В момента съобщаваме на всичките си клиенти, че се оттегляме като техни адвокати. Ипотекирахме кантората, за да финансираме процеса, който ни струваше сто и осемдесет хиляди долара. Старши съдружникът се възстановява от инфаркт и операция за байпас, а младши съдружникът си е взел отпуск. Сега във фирмата работим единствено аз и секретарката, която между другото разбира много повече от право от мен самия. В случай че се интересувате от доходите на мистър Финли, нека ви уверя, че той никога не е бил по-зле финансово. Разорен е. Доколкото знам, той е съгласен да отстъпи на клиентката ви къщата, мебелите, колата и половината от парите в банката, които не надхвърлят пет хиляди долара, ако тя му даде бърз развод по взаимно съгласие. Оскар просто иска да се отърве, мистър Стам. Предлагам ви да приемете предложението му, преди да е променил решението си.

Стам се замисли за миг и отвърна:

— Оценявам вашата искреност.

— Чудесно. Ето ви още малко важна информация. От името на престъпника Джъстин Бардал сте подали иск срещу Оскар Финли заради онзи злощастен инцидент със стрелбата. Ако съм схванал правилно, клиентът ви е на път да влезе в затвора за опит за палеж. Както вече споменах, мистър Финли е разорен. Застрахователната компания отказва да му плати, защото смята действията му за преднамерени. Следователно без пари от застраховката и лични доходи мистър Финли едва ли ще бъде осъден. Няма да извлечете и цент от него. Искът ви е безсмислен.

— А самата кантора?

— Ипотекирана е. Вижте, мистър Стам, вие няма да получите нищо, тъй като клиентът ви е рецидивист, заловен малко преди да извърши ново престъпление. Заседателите не биха проявили особено съчувствие. Но ако все пак извадите късмет и мистър Финли бъде признат за виновен, той ще обяви фалит още на следващия ден. Не можете да го пипнете, ясно ли е?

— Да, съвсем ясно.

— Ние нямаме нищо и не крием нищо. Моля ви, обяснете го на мисис Финли и Джъстин Бардал. Искаме да приключим с тях час по-скоро.

— Добре, добре. Ще се постарая да ги убедя.