Звездният отбор

40

През първите си два месеца на този свят малката Ема не оставяше родителите си да поспят нощем. Слагаха я в креватчето в осем, но към единайсет тя се будеше за бърза закуска и смяна на памперса. След дълга разходка из къщата и люлеене на някой стол Ема заспиваше към полунощ, но в три часа отново беше гладна. В началото Хелън се придържаше стриктно към часовете за кърмене. След шест седмици обаче се почувства уморена и реши да прибегне до шишето с биберон. Бащата на Ема също не спеше много и често я хранеше нощем, за да отмени майка й.

Във вторник, към четири и половина сутринта, Дейвид внимателно остави малката в креватчето, изгаси лампата и излезе от стаята. Отиде в кухнята и сложи кафе в машината. Докато чакаше то да стане, влезе в интернет, за да провери новините, прогнозата за времето и правните блогове. Един от тях следеше отблизо случаите „Крейокс“ и в частност делото „Клопек“. Дейвид искаше да го пренебрегне, но не успя.

Заглавието гласеше: „Касапница в съдебна зала 2314“. Блогърът, известен с прозвището Тринайсетия съдебен заседател, очевидно разполагаше с доста свободно време или пък беше един от работохолиците в „Роган Ротбърг“. Той пишеше:

Достатъчно! Дейвид затвори лаптопа и отиде в кухнята, за да си вземе кафето. Изкъпа се, тихо се облече, целуна Хелън и провери дали Ема е заспала. После излезе навън. Когато зави по Престън Авеню, забеляза, че лампите във „Финли и Фиг“ светят. Беше 5:45 ч. и Уоли работеше усърдно. Чудесно, помисли си Дейвид. Вероятно младши съдружникът бе открил нова теория, която можеха да представят пред Надин Карос и Хари Сийрайт, за да избегнат пълното унижение. Но колата на Уоли не бе паркирана зад сградата. Задната врата беше отключена. Предната също. Прели обикаляше нервно първия етаж. Уоли не беше в кабинета си; от него нямаше и следа. Дейвид заключи вратите и отде на горния етаж, последван от кучето. На бюрото му не се виждаха нови съобщения или имейли. Той се обади на мобилния телефон на Уоли и попадна на гласовата му поща. Стори му се странно, но навиците на Уоли често се променяха. Двамата с Оскар обаче никога не забравяха да заключат кантората и да изгасят лампите.

Дейвид се опита да прегледа някои материали, но не можеше да се концентрира. Нервите му бяха изострени докрай заради делото, но сега не го напускаше усещането, че нещо не е наред. Слезе долу и огледа набързо кабинета на Уоли. Кошчето до шкафа беше празно. Дейвид не обичаше да се рови из чужди вещи, но все пак отвори няколко чекмеджета. Не откри нищо интересно. В кухнята до тесния хладилник имаше високо цилиндрично кошче, където изхвърляха утайката от кафето и празните опаковки от храна и напитки. Дейвид извади белия найлонов плик, отвори го широко и намери онова, от което се страхуваше — празна бутилка от водка „Смирноф“. Дейвил я взе и я изплакна на чешмата. После изми ръцете си и я занесе на горния етаж. Седна на бюрото и се втренчи задълго в нея.

Уоли си бе поръчал няколко бири на обяд, след което бе прекарал част от нощта в кантората, пиейки водка. В даден момент бе решил да се прибере у дома. Очевидно си беше тръгнал пиян, тъй като бе забравил да изгаси лампите и да заключи вратите.

Двамата с Дейвид се бяха разбрали да пият кафе в седем сутринта и да обсъдят набързо стратегията си. В седем и петнайсет Дейвид започна да се тревожи. Обади се на Рошел и я попита дали скоро е разговаряла с Уоли.

— Не. Да не се е случило нещо? — попита тя, сякаш лошите новини за Уоли дебнеха зад всеки ъгъл.

— Не, просто трябва да го намеря. Ти ще дойдеш в осем, нали?

— Тъкмо излизам от къщи. Ще се отбия за малко при Оскар и идвам.

Дейвид понечи да се обади на Оскар, но се отказа. Само преди шест дни му бяха поставили троен байпас и той не искаше да го притеснява. Обиколи кантората, нахрани Прели и отново набра номера на Уоли. Нищо. Рошел се появи точно в осем с новините, че Оскар се чувства добре и не е виждал Уоли.

— Не се е прибрал снощи — добави тя.

Дейвид извади празната половинлитрова бутилка и каза:

— Намерих я в кошчето в кухнята. Уоли се е напил тук тази нощ. Забравил е да изгаси лампите и да заключи.

Рошел се втренчи в бутилката и едва не се разплака. Тя бе помагала на Уоли в предишните му битки и го бе окуражавала при всяко лечение. Беше му държала ръката, беше се молила и страдала заради него. Бе споделяла радостта му, докато той броеше дните си на трезвеност. Една година, две седмици и два дни. А сега Рошел и Дейвид наблюдаваха празната бутилка.

— Май не се е справил с напрежението — заяви Дейвид.

— Когато Уоли пропада, последствията са пагубни. Всеки път е по-лош от предишния.

Дейвид остави бутилката на масата и каза:

— Но той толкова се гордееше, че е трезвен. Не мога да повярвам.

Онова, което действително не можеше да повярва, бе, че звездният им отбор (познат още като „тримата смешници“) бе останал с един-единствен член. Въпреки че двамата съдружници не разполагаха с никакъв опит в съдебната зала, в сравнение с него те бяха истински ветерани.

— Смяташ ли, че ще се яви в съда? — попита Дейвид.

Не, помисли си Рошел, но не й даваше сърце да му каже истината.

— Може би. Време е да тръгваш.

Пътуването към центъра беше дълго. Дейвид се обади на Хелън, за да й съобщи новината. Тя се почувства също толкова объркана и предположи, че съдията няма да има друг избор, освен да отложи заседанието. Дейвид хареса тази мисъл и когато паркира колата, беше убеден, че ако Уоли не се яви в съда, той ще убеди Хари Сийрайт да разреши отлагане. Все пак отсъствието на двама водещи адвокати даваше достатъчно основание за анулиране на делото или отлагане.

Уоли не беше в залата. Дейвид седеше сам на масата, докато екипът на „Роган Ротбърг“ и зрителите заемаха места. В 8:50 ч. той се приближи до съдебния пристав и му каза, че спешно трябва да говори със съдия Сийрайт.

— Последвайте ме — отвърна приставът.

Съдия Сийрайт тъкмо бе облякъл черната си тога, когато Дейвид влезе в кабинета му, пропусна любезностите и заяви:

— Ваша чест, имаме проблем. Мистър Фиг изчезна. Още не е дошъл в залата и едва ли ще се появи.

Съдията въздъхна отчаяно и дръпна бавно ципа на тогата си.

— И вие не знаете къде е?

— Не, сър.

Сийрайт погледна към пристава и му нареди:

— Доведи мисис Карос.

След като Надин влезе в кабинета, двамата с Дейвид седнаха със съдията в края на дългата заседателна маса. Дейвид им разказа всичко, което знаеше, и не премълча алкохолните проблеми на Уоли. Те проявиха съчувствие и се зачудиха какви ще бъдат последствията за делото. Дейвид призна, че се чувства изключително неподготвен и неспособен да се справи с предстоящите задачи. Същевременно обаче не можеше да си представи, че фирмата ще се опита да насрочи нов процес.

— Нека бъдем честни — каза прямо той. — Ние не разполагаме с кой знае какъв случай и го разбрахме още в самото начало. Решихме да продължим, докато можем, за да избегнем санкциите и евентуалните обвинения в професионална небрежност.

— Отлагане ли искате? — попита съдията.

— Да. Мисля, че това е единственият изход при създалите се обстоятелства.

Надин се намеси:

— Моят клиент ще се противопостави на всякакви опити за отлагане на делото. Компанията несъмнено ще настоява за бързо приключване на процеса.

— Не съм убеден, че има смисъл да отлагаме — добави съдия Сийрайт. — Ако мистър Фиг отново е посегнал към алкохола и пие толкова много, че не е способен да се яви в съда, ще му отнеме доста време да се излекува и да се върне на работа. Не ми харесва идеята за отлагане.

Дейвид не можеше да оспори неговата логика.

— Ваша чест, не знам какво да правя. Никога досега не съм заставал пред съда.

— Мистър Фиг също не демонстрира особен опит. Вие определено можете да се представите на същото ниво.

Настъпи дълга пауза, докато тримата разсъждаваха над тази уникална дилема. Накрая Надин заяви:

— Предлагам ви следната сделка. Ако решите да завършите делото, ще убедя клиента си да забрави за санкциите по член единайсет.

Съдия Сийрайт бързо се намеси:

— Мистър Зинк, ако се съгласите да приключите процеса, ви гарантирам, че няма да наложа никакви глоби на фирмата и клиента ви.

— Чудесно, но какво ще стане с обвиненията в професионална небрежност?

Надин мълчеше. Съдията отвърна:

— Съмнявам се, че ще имате подобни проблеми. Не съм чувал за такава присъда срещу адвокат, който просто е загубил дадено дело.

— Нито пък аз — добави Надин. — Във всяко дело има победител и победен.

Разбира се, помисли си Дейвид. И сигурно е много приятно всеки път да си от страната на победителя.

— Тогава да действаме — заяви Сийрайт. — Ще закрия заседанието и ще изпратя заседателите у дома, а вие ще се постараете да откриете мистър Фиг. Ако случайно се появи утре, ще продължим, сякаш нищо не е станало, и няма да го накажем за днешното му отсъствие. Ако не го намерите или той не е в състояние да се яви в съда, ще започнем в девет сутринта. Вие ще положите всички възможни усилия, а аз ще ви помогна да се справите. После ще приключим делото и така ще сложим край на целия въпрос.

— Какво ще кажете за евентуално обжалване? — попита Надин. — Отсъствието на двама водещи адвокати може да се превърне в добър повод за насрочването на нов процес.

Дейвид се усмихна и отговори:

— Обещавам ви, че няма да има обжалване. Подобно дело би довело до фалит нашата фирма. Досега бяхме принудени да вземаме пари назаем, за да участваме. Трудно ми е да си представя, че съдружниците от „Финли и Фиг“ ще си губят времето да обжалват. Ако имаше вероятност да спечелят, те щяха да се върнат тук и да започнат наново. А това е последното, което двамата искат.

— Добре, значи се споразумяхме? — попита съдията.

— Що се отнася до мен, да — заяви Надин.

— Мистър Зинк?

— Разбира се. Споразумяхме се.

Той не бързаше да отиде в кантората. Непрекъснато си напомняше, че е само на трийсет и две и че предстоящата му изява в съда няма да унищожи адвокатската му кариера. По някакъв начин трябваше да преживее следващите три дни. До една година случаят щеше да бъде забравен.

Все още нямаше и следа от Уоли. Дейвид се заключи в кабинета си и прекара остатъка от деня в четене на стенограми от други дела, преглеждане на чужди показания и изучаване на процедурите и доказателствата. Не спираше да му се гади.

По време на вечерята, докато побутваше храната в чинията си, той сподели всичко с Хелън.

— Колко са адвокатите на ответника? — поинтересува се тя.

— Не знам. Толкова са много, че не съм ги броил. Поне шестима, но зад тях има цяла редица правни асистенти.

— А ти ще бъдеш сам на вашата маса?

— Такъв е сценарият.

Хелън си взе от макароните и попита:

— Някой проверява ли документите на асистентите?

— Едва ли. Защо?

— Просто се сетих нещо. Може би не е лошо да се превърна в асистент през следващите няколко дни. Винаги съм мечтала да присъствам на съдебен процес.

Дейвид се засмя за пръв път от часове.

— Стига, Хелън. Не съм сигурен, че искам ти или някой друг да стане свидетел на тази касапница.

— Какво би казал съдията, ако се появя с куфарче и бележник в ръка и започна да си водя записки?

— Мисля, че в момента съдия Сийрайт е готов да си за-твори очите пред доста неща.

— Ще помоля сестра ми да гледа Ема.

Дейвид се засмя отново, но идеята му звучеше все по-добре. Какво щеше да загуби? Настоящото дело спокойно можеше да бъде първото и последното в кариерата му. Защо да не се повесели?

— Харесва ми — заяви той.

— Колко от заседателите бяха мъже? Седем ли?

— Да.

— Къса или дълга пола?

— Не прекалено къса.