61 часа

18

Ричър седна на стола.

— Мястото съществува — отвърна той. — Позволи ми да вярвам повече на очевидците, отколкото на военните архиви.

— Но ти не си сред тях, нали?

— Още не. Защо някой ще си измисля нещо подобно?

— В такъв случай обектът трябва да е супер секретен. Построен, без да бъде регистриран.

— А по-късно на него е издигнат временен лагер за работници? Как е станало?

— Всичко се е променило, ето как. Преди петдесет години обектът е бил свръхсекретен, но допреди пет изобщо не е функционирал. Типичен сценарий от Студената война. Вероятно са го разсекретили някъде през деветдесетте.

— Не ме интересува кога са го разсекретили. Интересува ме какво представлява сега.

— Бих могла да взема самолета, но ти си по-близо.

— Какво стана с твоята операция?

— Още чакам, а това е лош признак. Може би до сутринта ще се разпадне.

— По цяла нощ ли работиш?

— Знаеш как е.

— В такъв случай използвай времето, за да провериш какви ги е вършил Конгресът някога. Информацията за обекта ще бъде редактирана или изобщо няма да я има, но разходите трябва да бъдат отбелязани. Ще започнем от тях.

— Имаш ли представа колко голям е бил военният бюджет преди петдесет години? Знаеш ли колко пера има в него?

— Но пък ти разполагаш с цялата нощ. Търси обекти в Южна Дакота. Както на Камарата на представителите, така и на Сената. Лично аз не виждам някаква стратегическа стойност на обектите в околността, което означава, че може би става въпрос за някакъв тилови проект.

— Проверката на тези архиви е страшно много работа.

— А ти какво си очаквала? Безгрижен живот? За това би трябвало да постъпиш във флота.

— Имаме уговорка, Ричър. Помниш ли? Хайде, разкажи ми за онзи генерал-майор.

— Губиш време.

— Разполагам с достатъчно време за губене. Ти си този, който не разполага с такова.

— Това е дълга история.

— Такива са най-хубавите истории. Ако искаш, съкращавай, но гледай да не пропуснеш нещо съществено.

— Използвам чужд телефон. Не искам да му натрупам безбожна сметка.

— Изчакай за момент — рече гласът. В слушалката нещо прищрака, последва дълга секунда тишина. После гласът се върна и обяви:

— Сега вече си на държавна сметка.

— Можеш да използваш държавните пари и за мен.

— Вече го правя. Преди трийсет и пет минути възложих някои задачи на един от моите хора. Повярвай ми, тук се поддържа висок стандарт. Колкото и да си бил добър, аз съм по-добра от теб.

— Искрено се надявам да е така.

— И тъй, имало едно време… Какво се случи?

Ричър направи малка пауза и започна:

— Бях в Русия. Няколко години след падането на комунизма. Получихме изненадваща покана да инспектираме военните им затвори. Никой нямаше представа защо. Но общата реакция беше „защо пък не“? И тъй, отлетяхме за Москва, а от там поехме на изток с влак. Стар пътнически влак, останал от съветската епоха. С койки за спане и вагон-ресторант. Пътувахме четири дни. Храната беше ужасна. Но ужасна по начин, който ми беше познат. Една нощ реших да се поразходя из вагоните и стигнах до кухнята. Оказа се, че ни хранят с американски консерви, готови за консумация, като онези, които ни раздаваха в армията.

— Американски консерви? В съветски влак?

— Руски влак. Във вагона кухня използваха печки на въглища. Плюс самовари и разни други неща. Просто отваряха консервите и ги заливаха с вряла вода. Разполагаха с огромни запаси от тях. Десетки кашони.

— Опитаха ли се да ги скрият?

— Готвачите не знаеха кои сме. Не можеха да четат английски. А може би изобщо не можеха да четат.

— Как нашите военни консерви са се озовали там?

— За това ще поговорим утре. Сега имаш работа.

— Чакам едно обаждане, нищо друго.

— От кого?

— Не мога да ти кажа.

— Но искаш да ми кажеш, нали?

— Форт Худ.

— Относно?

— Някакъв капитан от пехотата убил жена си. Случва се. Но тази не била обикновена домакиня, а служител в Министерството на вътрешната сигурност. Възможно е този тип да поддържа връзки с чужбина. Възможно е да е откраднал някакви документи от жена си, а после да я е убил, за да прикрие следите.

— Къде в чужбина?

— Там, където действат така наречените недържавни фактори.

— Терористи?

— Терористични организации.

— Прекрасно. На хоризонта се очертава най-малко „Бронзова звезда“.

— Ако го пипна. Надявам се да е скоро.

— Кажи ми, че е тръгнал към Южна Дакота.

Тя се изсмя.

— Между другото на колко си години?

— По-млад съм от бюрото, на което седиш.

Затворническата столова на осем километра от града вече беше почистена след вечерята, но на дългите скамейки все още седяха петдесетина човека. Бели, мургави, чернокожи, облечени в оранжеви гащеризони. Разделени според цвета на кожата, като три островни племена сред море от линолеум.

Един бял мъж стана от мястото си и отиде да разговаря с един чернокож.

Всъщност едва ли можеше да се нарече бял, тъй като кожата му беше синя от татуировки. Беше огромен и як. Косата му стигаше до кръста, а брадата покриваше по-голямата част от гърдите му. Чернокожият беше малко по-нисък, но със сигурност по-тежък. Бицепсите му бяха като футболни топки, а гладко обръснатият му скалп излъчваше синкав блясък.

— Мексиканците ни дължат два стека цигари — рече белият.

Чернокожият не реагира. Нямаше нищо общо с белите и мургавите.

— Ще ги търсим от вас — добави белият. — Откъдето дошло, там отишло.

Технически погледнато, предложението беше приемливо. Затворът е специална икономика, а цигарите са разменна монета. Все едно че продаваш някаква кола в Ню Йорк, а със спечелените долари си купуваш телевизор в Лос Анджелис. Но икономическото сътрудничество изисква закони, договори и мирно съвместно съществуване. Три неща, които никога не достигаха в отношенията между бели и чернокожи.

— Ще си ги приберем под формата на дупе — добави белият. — Нещо по-крехко. Най-младото и сладко гадже, което имате. Две нощи, после ви го връщаме.

В къщата на Джанет Солтър течеше процедура по издаване и приемане на дежурството. Дневната смяна се освобождаваше, нощната застъпваше. Едната от жените в униформа излезе от кухнята и пое поста в антрето. Другата се насочи към библиотеката. Дневната смяна пое нагоре по стълбите. Джанет Солтър обяви, че отива в гостната. Вероятно иска да остане сама, помисли си Ричър. Двайсет и четири часовата охрана е уморителна за всички. Но тя го покани да я придружи.

Гостната не се различаваше съществено от библиотеката. Същите мебели, същата обстановка, същите отрупани с книги лавици. С хиляди книги. Прозорецът гледаше през верандата към улицата. Снеговалежът почти беше спрял. Ченгето отпред беше излизало да почисти стъклата на колата си. Това личеше съвсем ясно. По покрива, багажника и предния капак имаше две педи сняг, но стъклата бяха чисти. Човекът беше буден и нащрек. Ричър виждаше как той върти глава и проверява обстановката отзад и встрани от колата. Добро поведение предвид дванайсетчасовото дежурство. Качествената половина от личния състав явно работеше както трябва.

Джанет Солтър беше облечена с плетена жилетка. Беше й доста голяма, с увиснали джобове. Оказа се, че в тях има парцалче и кутийка машинно масло, които заеха мястото си на страничната масичка. Парцалчето беше бяло, а кутийката — зелена и стара, с полуизтрит надпис „Сингер“.

— Донесете книгата, която ви показах — разпореди се тя.

Дежурната полицайка се обърна, когато той влезе в библиотеката. Беше дребна жена със закръглени рамене. Служебният колан я правеше широка в талията. Очите й пъргаво пробягаха по него, от лицето надолу и обратно. После се отместиха встрани. Няма заплаха. Ричър я изчака да се обърне към прозореца, измъкна фалшивата книга от лавицата и я понесе към гостната. Джанет Солтър затвори вратата след него. Той остави кожената кутия на пода, вдигна капака и измъкна един от револверите.

Военнополицейският модел на „Смит & Уесън“ бил създаден през 1899 г. Единствената му модификация била извършена три години по-късно, през 1902-а. Средният ръст на американските мъже през 1902 г. бил метър и седемдесет, с пропорционално големи длани. Ричър беше висок метър и деветдесет и три, а дланите му бяха с размера на добре охранено пиле — от онези, които продават в супермаркетите. Следователно револверът беше малък за него. Но важното беше, че показалецът му се промушваше през ограничителя на спусъка. Натисна с палец ключалката на барабана и той се отвори. Леглата за патроните бяха празни. Щракна го обратно и натисна спусъка. Всичко работеше. Но той усети микроскопичното драскане на стоманата, която беше смазвана преди десетилетия, вероятно още във фабриката. Придърпа парцалчето и машинната смазка и се залови за работа. Пет минути по-късно опита отново и остана доволен от резултата. Същата процедура повтори и с другия револвер, после завинти капачката на кутийката и отмести парцалчето.

— Къде са мунициите?

— Горе, в шкафчето за лекарства — отвърна Джанет Солтър.

— Мястото не е особено подходящо, ако вземем предвид факта, че револверите бяха в библиотеката.

— Мислех, че ще имам достатъчно време, ако се наложи да ги използвам.

— Мнозина мъртъвци са мислили по същия начин.

— Сериозно ли говорите?

— Нещата са сериозни.

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. Ричър долови тихото поскърцване на стълбите. Не след дълго жената се появи обратно с новичка картонена кутия в ръце. Тя съдържаше сто броя лъскави патрони 38-и калибър, модел „Федеръл спешъл“ с кух връх. Подходящ избор. Някой й беше дал добър съвет. Зарядът от 158 грейна не беше най-мощният на света, но ветрилообразният ефект на кухия връх беше изключително ефективен при попадение.

Ричър зареди шест патрона в единия револвер, а другият остави празен.

— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.

— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.

— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.

— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.

— Представете си, че сте.

Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът й сочеше точно между очите му.

— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.

Тя се подчини. Пръстът й се закова в центъра на тялото му.

— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.

Джанет Солтър не каза нищо. Ричър й подаде празния револвер.

— Опитайте спусъка.

Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.

— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Освен ако законите на физиката се променят.

— Толкова зле ли ще бъде?

— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.

Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.

— Направете го още няколко пъти.

Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.

— Уморително е — отбеляза тя.

— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.

— Ужасно!

— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.

Тя му подаде револвера обратно.

— Къде мислите да го държите? — попита той.

— В книгата, предполагам.

— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.

Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и й подаде револвера.

— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.

— Няма да съм в състояние.

— Мисля, че ще бъдете.

— А другият ще остане у вас, така ли?

Ричър кимна.

— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.

Осем без пет вечерта.

Оставаха трийсет и два часа.

Сирените на затвора завиха.