61 часа

23

Пътуването по обратния път протече по абсолютно същия монотонен начин, като се изключи един малък инцидент на първия завой, който можеше да завърши и с катастрофа. Ричър преодоля сравнително бързо широката и добре почистена отсечка, но благоразумно намали скоростта по тесния път с дълбоки коловози, който продължаваше дванайсет километра. Отдалеч се подготви да вземе левия завой, който щеше да го вкара в коловозите на изток, успоредно на магистралата. За нещастие точно там се озова пред цистерна, която се опитваше да направи обратното — да излезе от дълбоките улеи и да поеме към лагера. Голямо и тежко превозно средство с изписано наименование на фирмата от двете страни. Вероятно носеше гориво за печките, бензин за пикапите или дизел за електрогенератора. Водачът му превключи на ниска предавка и завъртя волана малко прибързано. Тежкият влекач прескочи заснежените ръбове на коловозите и се насочи право към колата на Ричър. Той скочи на спирачките, надявайки се веригите да захапят леда. Но този модел „Краун Виктория“ беше претъпкан с електроника, която не позволи на колелата да блокират. Цялото купе се разтресе от действието на антиблокиращата система. Цистерната се носеше право насреща му и Ричър рязко завъртя волана. Предните гуми изгубиха сцепление и се хлъзнаха. Предницата на колата се размина на косъм от тежката задница на цистерната, която продължи напред с напрегнат вой на двигателя. Ричър я проследи в огледалото за обратно виждане. Колата му се беше озовала напряко на пътя. Предните колела бяха потънали в коловозите, водещи на изток, а задните — в обратната част на платното. Наложи му се да направи няколко маневри на първа и на задна скорост, за да се освободи от капана.

Пътуването след това протече без премеждия.

Ченгето в патрулката на пресечката беше Каплър. Беше по-добър от Монтгомъри, който беше дежурен предишния ден. Преди да пропусне Ричър, той внимателно го огледа, а после не подмина и колата му. Ричър паркира на два пръста от задницата на втората патрулка, която дежуреше пред къщата. Отвори му полицайката от дневната смяна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Засега.

— Мисис Солтър?

— Добре е.

— Искам да я видя.

Напълно лишено от смисъл желание, точно като това на началник Холанд предишната вечер. Ако нещо се беше случило, охраната едва ли щеше да се мотае наоколо без работа.

— В библиотеката е — обяви жената от дневната смяна.

Ричър я завари седнала в любимото си кресло. Този път четеше някаква стара книга с прашна корица, чието заглавие беше изписано с твърде дребни букви, за да се вижда от разстояние. Револверът все още издуваше джоба й.

Тя вдигна глава и го огледа.

— Ръкавици от ярешка кожа?

— Изкуствена — поклати глава той. — Но не се оплаквам.

— Научихте ли нещо?

— Научих много неща.

Той се качи в колата и подкара към полицейския участък. Откри Питърсън в общата зала.

— Холанд беше прав — заяви той. — Нямат намерение да се появяват тук, а само блъфират. Или някой друг го прави от тяхно име. Нямаме представа кой се е обадил. Може би самият стрелец, опитвайки се да спечели време и пространство, като ви прати за зелен хайвер.

— Е, не успя, който и да е той. А сега ние ще ги ударим.

— В такъв случай побързайте, защото имат намерение да се изнасят.

— Те ли ти го казаха?

— Спомни си за онова обаждане от Агенцията за борба с наркотиците. Някога да си продавал къща?

— Веднъж.

— Преди това я почисти, нали? Придаде й добър вид?

— Боядисах оградата.

— А те изриват снега. Всичко е излъскано. Дрехите им са прибрани в кашони. Хранителните запаси са сведени до минимум. Собственикът на обекта, който и да е той, го продава на някой друг.

— Кога тръгват?

— Скоро.

— Създадоха ли ти проблеми?

— Не.

— Повярваха ли, че си представител на военните?

— Нито за миг. Но явно бяха получили заповед да се държат прилично. Да не създават проблеми в района на обекта. Собственикът определено не иска да бъде компрометиран. Затова не ми причиниха нищо.

— Това място няма собственик. Земята е публична собственост.

— Но носи печалба на някого. Следователно някой смята, че го притежава. А рокерите са негови служители. Работни пчелички. Сега са получили заповед да се изтеглят, може би на друг обект.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е — сви рамене Ричър.

— Откри ли някаква лаборатория? — попита Питърсън.

— Искам да погледна онова, което сте открили на паркинга пред ресторанта.

— Защо?

— Защото такъв е ходът на разсъжденията ми. Стъпка по стъпка.

Питърсън сви рамене и му направи знак да го последва. Излязоха в коридора, завиха зад завоя и спряха пред склада за веществени доказателства. Отпред имаше празно остъклено гише. Питърсън го заобиколи, извади връзка ключове и отвори вратата.

— Чакай тук.

Върна се след десет секунди. В ръцете си държеше голям найлонов плик. Към него беше пришит формуляр за обиск с четири различни дати и подписи. Вътре беше пакетът, който Джанет Солтър беше описала. Блокче бял прах, гладко и твърдо, увито във восъчна хартия. Върху хартията беше изрисувана корона с три точици, изобразяващи скъпоценни камъни.

— Изследвахте ли го? — попита Ричър.

— Разбира се. Без съмнение метамфетамин. Почти килограм, с висока чистота. Почти клинична концентрация. Много добра стока, ако си падаш по дрогата.

— Цена двеста хиляди.

— Милион по улиците на Чикаго, след като бъде разпределен на дози.

— Имаш ли представа какво означава рисунката?

— Не. Винаги слагат някакво лого. Това е пазар, на който търговската марка има значение.

— Разполагате и с парите на купувача от Чикаго, нали?

— Разбира се.

— Мога ли да ги видя?

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, но много обичам да гледам такива неща.

Питърсън изчезна в склада и миг по-късно се върна с още един найлонов плик. Същият размер като предишния, със същия формуляр от външната страна. Пълен с дебели пачки долари, пристегнати с ластик.

— Е? — погледна го въпросително той.

— За колко време ще спечелиш толкова пари?

— След данъците ли? Не искам дори да си помисля.

— Истинска ли е восъчната хартия, в която е увита дрогата?

— Не, по-скоро прилича на целофан. Пожълтяла е, но е от високо качество. Свидетелство за добре изпипана операция.

— Ясно.

— И тъй, откри ли лабораторията им?

— Не.

— Разгледа ли каменната сграда?

— Само отвън.

— Разбра ли какво представлява?

— Не, но разбрах какво не представлява.

Ричър се върна в общата зала, седна зад ъгловото бюро и набра деветка за външна линия. А после и номера, който помнеше наизуст.

— Да?

— Аманда, моля.

Прищракване, тихо бръмчене. Гласът. Звучеше уморено и малко раздразнено.

— В момента можех да бъда някъде в Афганистан — каза тя. — Ако не спреш да ми звъниш, май ще подам молба за преместване.

— Храната там е много добра — отвърна Ричър. — Нищо не може да се сравнява с очи на козел в кисело мляко.

— Бил ли си там?

— Не, но съм говорил с хора, които са били.

— Нямам новини за теб.

— Знам. Не си открила парите, които са наводнили Министерството на отбраната.

— Опитах се, но не успях.

— Няма как да ги откриеш, тъй като изобщо не са стигнали до министерството.

— Защо?

— Защото боклукът се изхвърля.

— Какво означава това?

— Стартовата ни позиция беше погрешна. Съобщиха ми за някакъв военен обект. Малка каменна постройка, до която се стига по широк път с дължина три километра. Току-що бях там. Това не е път, а писта. Собственост на Военновъздушните, а не на Сухопътните сили.