61 часа

21

Беше Питърсън, начело на цяла армия болтънски полицаи, натъпкани в шест, седем, осем коли. На малко разстояние след тях се появи и девета. Уличката се задръсти. От колите изскочиха дванайсет ченгета, после още няколко. С извадено оръжие, те образуваха верига и предпазливо тръгнаха към къщата. Личеше, че нямат представа какво ще заварят в нея.

Тишина и спокойствие или два трупа.

Ричър излезе в коридора и залепи гръб за стената до входната врата. После рязко я отвори, но не се показа. Нямаше никакво намерение да бъде застрелян погрешка. От петнайсет изнервени ченгета можеше да се очаква всичко.

— Питърсън? — подвикна той. — Аз съм Ричър. При нас всичко е спокойно.

Никакъв отговор.

— Питърсън?

Гласът на заместник-началника нахлу в антрето заедно с ледения въздух:

— Ричър?

— При нас всичко е наред — извика Ричър. — Приберете оръжието и идвайте.

Нахлуха тичешком, всичките петнайсет човека. Пръв беше Питърсън, следван от четирите жени, трите ченгета от външната охрана, плюс други седем, които Ричър не познаваше. С тях нахлуха пара и нови облаци леден въздух. Лицата на всички бяха зачервени от студа. Топлината на къщата ги накара бързо да смъкнат шубите, ръкавиците и шапките.

Четирите жени направиха кордон около Джанет Солтър и я изтикаха към кухнята. Питърсън нареди на тримата полицаи от външната охрана да заемат позиция, а останалите изпрати в участъка. Ричър наблюдаваше възстановяването на реда от прозореца на гостната. След пет минути всичко се върна в състоянието отпреди пет часа.

— Какво става тук? — попита Питърсън.

— Абсолютно нищо — отвърна Ричър. — А там?

— Бунт, от който не видяхме почти нищо. Потушиха го бързо.

— Защото е бил фалшив. За отвличане на вниманието.

Питърсън кимна.

— Но техният човек не се е появил тук.

— Големият въпрос е защо.

— Защото те е видял.

— Но аз не го видях. А това повдига още един голям въпрос: след като е толкова добър, че ме е видял, без аз да го забележа, защо не предприе нищо?

— Нямам представа.

— Видях една жена с голямо бяло куче.

— Кога?

— Малко след единайсет.

— Мисис Лоуъл, съседката. Тя разхожда кучето си всяка вечер.

— Трябваше да ме предупредиш. Като нищо можех да я застрелям.

— Извинявай — промърмори Питърсън и залепи длани за носа си. Сигурно го болеше. За шейсет секунди температурата на кожата му се беше повишила с трийсетина градуса. После прокара пръсти през косата си. — Може би ще ти прозвучи глупаво, но аз се надявах този човек да се появи. Не съм сигурен, че ще издържим цял месец на това темпо.

— Според мен няма да се наложи — поклати глава Ричър. — Мисля, че изчерпиха възможностите си.

— Могат да предизвикат нови размирици в затвора, когато си пожелаят.

— Там е работата, че не могат. За размирици в затвора е необходима критична маса. Ако получат възможност, една трета от затворниците са готови на размирици седем дни в седмицата. Друга трета изобщо не биха си направили труда. Важно е настроението на останалите трийсет процента. Гласовете на колебаещите се. Като при изборите. А точно в този момент организаторите са изгърмели патроните си. Меракът на колебаещите се е отминал. Ще им трябва цяла година, за да придобият отново вкус към тази игра.

Питърсън не каза нищо.

— А твоят рокер не може да организира бягство толкова бързо — добави Ричър. — Следователно вие сте на чисто. Опасността е отминала.

— Мислиш ли?

— Може би никога повече няма да чуете сирените.

Един без пет след полунощ.

Оставаха двайсет и седем часа.

Телефонът в коридора иззвъня в един и четвърт. Джанет Солтър излезе от кухнята да вдигне. Подаде слушалката на Питърсън, който я долепи до ухото си за секунда, а после я прехвърли на Ричър.

— Жената от сто и десета част — рече той. — Откъде знае този номер?

— Разполага със система за идентификация на повикванията — отвърна Ричър. — В комплект с всички координати. В момента вероятно ни наблюдава с помощта на „Гугъл“.

— Но навън е тъмно.

— Не ме питай как го прави — въздъхна Ричър, излезе в коридора и седна на столчето. Взе слушалката и попита: — Нещо във връзка с моите въпроси?

— Още не — отвърна гласът.

— Тогава защо звъниш? Може да бях заспал.

— Исках да ти кажа, че пипнах моя човек.

— Прав ли бях?

— Няма да отговоря на този въпрос. Не искам да ти доставям удоволствие.

— Значи съм бил прав.

— Всъщност не съвсем. Открихме го в третия мотел северно от автобусното депо.

— Защото първите два са били близо един до друг? Избрал е третия, защото е бил на по-голямо разстояние.

— Добър си.

— Едно време с това си изкарвах хляба.

— Впечатлена съм.

— Как го заварихте?

— Ти ми кажи.

— Бил е буден — започна Ричър. — Със зареден пистолет и обувки на краката. Опакован сак на стола, яке на облегалката. Съпротивлявал се е десетина секунди, после се е предал.

— Наистина си добър.

— Недостатъчно добър, за да оцелея след малкия инцидент с главата на онзи генерал.

— Все още очаквам да чуя тази история.

— В такъв случай ми дай отговор на въпросите, които поставих. Справедливата размяна не е грабеж.

— Близо сме. Вече засякохме парите, отпуснати от Конгреса. Но нямаме сведения дали и кога ги е получило Министерството на отбраната. Губят се някъде по пътя. Но вече сме близо и ще се справим.

— Кога?

— До края на нощта. Обади ми се в осем сутринта.

— И ти си добра.

— Опитвам се.

— Тук се носят слухове за някакъв скандал — добави Ричър. — Онова съоръжение не е било използвано, защото целта за строителството му била отвратителна.

— По улиците ли се носи този слух?

— Всъщност не. Чух го в гостната на една възрастна дама.

— Ясно. Но възрастните дами се отвращават от куп неща.

— Сигурно.

— Нещо друго?

— Нали можеш да се ровиш навсякъде с твоя „Гугъл“?

— Той затова е създаден.

— Провери едно ченге от Флорида на име Каплър. Преди две години е напуснал щата, а аз искам да знам защо.

— Защо?

— Обичам да събирам информация. Изселил се е в Южна Дакота. Кой е толкова луд да напусне Флорида?

— Малкото име?

— Не го знам.

— Много ми помагаш.

— Колко ченгета във Флорида се казват Каплър?

— Със сигурност повече от десет и по-малко от сто.

— С проблеми в службата преди две години?

— Нещо друго?

— С какво си облечена? — попита Ричър.

— Хей, какво става? Това не ти е секс телефон!

— Просто се опитвам да си представя обстановката — усмихна се Ричър. — Заради едно време. Бюрото го знам. В същия кабинет ли е?

— Предполагам. Горе, третата врата вляво.

— Той е — кимна Ричър.

Пред очите му изплува позната картина. Каменно стълбище с железни парапети, тесен, застлан с линолеум коридор, врати с прозорчета от матирано стъкло от двете му страни и зад тях кабинети, обзаведени със стандартни мебели. В неговия имаше метално бюро, два телефона с общо три външни линии, стол с винилова тапицерия, кантонерки и два стола за посетители с извити железни крака. Плюс стъклен полилей, окачен на тавана с помощта на три метални вериги. Плюс стара карта на Щатите на стената, изработена след присъединяването на Хаваите и Аляска, но преди завършването на междущатската магистрална мрежа.

Фактически възрастта й беше горе-долу същата като на тайнственото съоръжение близо до Болтън, Южна Дакота.

— Нося си униформата, с тениска отдолу — каза гласът. — В момента съм облякла куртката, защото ми е студено.

— Ти си във Вирджиния и изобщо не знаеш какво е студ — рече Ричър.

— Стига си плакал. Знам, че при теб е минус двайсет и три и осем десети, но радарът показва придвижване на още по-студени маси от север.

— Нима е възможно да стане още по-студено?

— И още как. Скоро ще усетите онова, на което в момента се „радва“ Уайоминг.

— Поддържаш връзка с метеоролозите?

— Не, гледам канала за времето.

— На какво се „радва“ в момента Уайоминг?

— Трийсет под нулата.

— Стига, бе!

— Но ти ще се справиш, защото си голямо момче. Като те гледам, в жилите ти май тече и викингска кръв.

— Не ми казвай, че „Гугъл“ вече вижда и през керемидите!

— Не, гледам снимката в досието ти.

— Ами ти?

— И в моето досие има снимка.

— Не се прави на умница. Много добре знаеш, че аз не разполагам с досието ти.

— Аз съм петдесетгодишна, с едно око и гърбица.

— Представям си те точно такава, съдейки по гласа ти.

— Мръсник!

— Според мен си висока някъде около един и шейсет и пет, но слаба.

— Искаш да кажеш, че съм плоска?

— Най-много трийсет и четири А.

— Проклятие!

— Руса коса, вероятно къса. Сини очи. От Северна Калифорния.

— Възраст? — попита тя.

Когато седна зад онова очукано бюро, Ричър беше на трийсет и две. Стар и едновременно млад за този ръководен пост. Млад, защото беше нещо като звезда, а стар, защото се беше добрал до него малко късно за звезда. Защото беше индивидуалист и му нямаха пълно доверие.

— Трийсет — трийсет и една — рече на глас той. Предпочете малко толеранс, защото знаеше, че така е по-добре, когато става въпрос за възрастта на жена.

— Ласкателството ще ти отвори всички врати — каза тя, после добави: — Трябва да тръгвам. Обади ми се по-късно.

Домакинството се върна към обичайното си състояние. Питърсън си тръгна, а жените от дневната смяна легнаха да спят. Джанет Солтър заведе Ричър в стаята на горния етаж, която гледаше към покрива на верандата. По принцип тя беше най-опасна, но на Ричър не му пукаше. Голата ярост беше достатъчна, за да преодолее всяка теоретически неизгодна позиция. А той мразеше да го будят през нощта. Ако някой решеше да проникне през този прозорец, със сигурност щеше да излети обратно.

Два без пет сутринта.

Оставаха двайсет и шест часа.