61 часа

42

На третото позвъняване Ричър откри телефона във вътрешния джоб на шубата на Холанд. Натисна зеленото бутонче и го приближи до ухото си.

— Да?

— Холанд? — изкрещя някой. Връзката беше лоша, с много странични шумове. Гласът беше с испански акцент, носов, но не гръден.

Глас на дребен човек.

Платон.

Ричър не отговори.

— Холанд?

— Да — отвърна Ричър.

— Намираме се на петнайсет минути от пистата. Трябват ни светлините за кацане.

Телефонът онемя.

Намираме се? Колко са на борда? Светлини за кацане? Ричър остана неподвижен в продължение на цяла секунда. Не беше видял електрическо захранване на пистата. Нито пък характерните изпъкнали стъклени сфери по протежението й. Беше само една дълга бетонирана ивица. Ако „светлини за кацане“ означаваха фаровете на полицейския Форд, значи Платон нямаше късмет. Защото и двата фара бяха счупени. Но фаровете не могат да покрият трикилометрова писта. Дори да са халогенни, включени на дълги светлини.

Петнайсет минути.

Всъщност четиринайсет и нещо.

Ричър прибра телефона, а после претърси останалите джобове на Холанд. Намери големия Т-образен ключ от вратата на каменната постройка и един стар „Глок 17“. Оръжието на престъплението, което трябваше да бъде изхвърлено. С четиринайсет патрона в пълнителя и един в цевта.

Неговият патрон.

Прибра ключа и пистолета в джоба на шубата си, а после измъкна още един глок от кобура на Холанд. По-нов. Служебното му оръжие. Напълно заредено. Сложи отново ръкавиците си, после събра яките на ризата, куртката и шубата в юмрука си и повлече трупа към най-близката къща. Вкара го вътре и го остави на пода. После забърза към колата.

Тринайсет минути и нещо.

Колата беше увиснала от разрушената къща с муцуната напред. Задницата й беше вътре. Ричър се промъкна странично покрай нея, изправи се на мястото, на което доскоро имаше печка, и отвори багажника.

Беше пълен с най-различни неща от три основни категории. Обичайното автомобилно оборудване, стандартно полицейско снаряжение, старателно подредено в пластмасови тави; плюс всичко останало, разхвърляно отгоре. В първата категория попадаха крик и резервна гума. Във втората — светлоотразителна жилетка, четири червени сигнални ракети, три вкарани един в друг пътни конуса, аптечка за първа помощ, зелена кутия за дребни предмети, две мушами, три ролки полицейска лента, торбичка чисти парцали, метална кутия с ключ за лично оръжие. Третата категория съдържаше дълго и насмолено намотано въже, макари, лебедка, снабдена с рамо и три крачета, запечатани големи торби за смет с неизвестно съдържание.

Нищо, което да наподобява светлини за кацане.

Дванайсет минути и нещо.

Ричър се опита да си представи ситуацията от гледната точка на пилота. Голям и тежък пътнически лайнер Боинг 737, спускащ се за кацане на смътно осветената от луната писта насред пустошта. Видима смътно, без ясно очертани параметри. Пилотът несъмнено разполага с джипиес, но ще му трябва и помощ от земята. Това не подлежеше на съмнение. Разбира се, тази помощ нямаше да има нищо общо с одобрените формалности от Администрацията по въздухоплаване. Това също не подлежеше на съмнение. Нищо нямаше да стане по стандартните процедури.

Но от какво ще се нуждае той?

Явно от нещо импровизирано.

Може би огън?

Бомбардировачите по времето на Втората световна са кацали в гъстата мъгла на Източна Англия с помощта на дълги и плитки окопи, прокопани успоредно на пистата, в които са палили бензин. Малките самолети, превозващи тайни агенти в окупирана Европа, са се ориентирали по три огъня, разположени във формата на L.

Дали Холанд е трябвало да запали подобни огньове?

Единайсет минути и нещо.

Не, не бяха огньове.

Ричър затвори багажника и разчисти с крака отломките зад колата. После се промъкна към предницата, издърпа рамките на смачканите легла изпод бронята и свали парчетата шперплат от покрива. Двигателят все още работеше. Беше прегрял и миришеше на масло, с отчетливо потракващи лагери. Ричър се промъкна до вратата откъм шофьора, тръшна се на седалката и включи на задна. Колата изрева, каросерията се разклати. После бавно започна да се изтегля обратно. Освободи дупката в далечната стена, прекоси пода и излезе през отвора в близката стена. Задницата й тежко се стовари на земята. Ричър включи на „драйв“, завъртя волана и пое към североизточния край на пистата. Към далечния десен край от гледна точка на пилота. Спря, излезе навън и отвори багажника, откъдето извади пластмасовата тава с четирите червени сигнални ракети. Три от тях постави на Задната седалка, а четвъртата изтрака на бетона. Запали се автоматично, хвърляйки ярки пламъци. Огромна алена топка. Предназначена да се вижда отдалеч на пътя. Вероятно още по-отдалеч от въздуха.

Ричър се върна обратно и подкара колата към противоположния ъгъл. Най-далечния вляво. Фаровете не работеха, но луната хвърляше достатъчно светлина. Измина сто метра и възпламени втората ракета. После пое по дължината на трикилометровата отсечка. Сериозна работа. Предното стъкло го нямаше. Вятърът буквално го вледеняваше. А колата се движеше едва-едва. И ставаше все по-бавна. Миришеше на изгоряло масло. Двигателят се тресеше и чукаше, щеше да блокира всеки момент. Стрелката за температурата на таблото стабилно пълзеше към червеното.

Лоша работа.

Девет минути и нещо.

Трите километра бяха преодолени за повече от четири минути вместо за две. Третата ракета пламна на югозападния край на пистата. Крайно ляво от гледната точка на пилота. Ричър се качи в колата, направи завой и потегли в противоположна посока. Купето започна да се тресе, моторът изгуби цялата си мощност. Температурната стрелка се залепи за ограничителната чертичка. Изпод капака започнаха да излитат облаци черен дим. Много плътни облаци.

Оставаха още сто метра. Това беше всичко. Още един, последен ъгъл.

Колата измина петдесет метра и спря, обърната към югоизточния ъгъл на пистата. Скоростите бяха блокирали. Или налягането на маслото, охладителната течност или Бог знае какво.

Ричър изскочи навън и се затича към ъгъла на пистата.

Подхвърли последната сигнална ракета и се дръпна назад.

Алените огньове в четирите края на пистата бяха далеч по-ярки от всичко наоколо. А отражението им в старателно подредените купчини изгребан сняг ги правеше двойно по-ярки. Би трябвало да се виждат ясно от кабината на боинга. А гледани отгоре, би трябвало да дават ясна представа за очертанията на пистата. Колата тъмнееше по средата, но съвсем в началото. Едва ли щеше да пречи повече от обикновена ограда.

Две минути и нещо.

Работата беше свършена. Всичко беше готово.

С изключение на факта, че самият Ричър се намираше на три километра от мястото, на което трябваше да бъде, а нощта беше прекалено студена за разходки. Но той беше сигурен, че няма да се стигне дотам. Беше сигурен, че ще си осигури превоз, стига да пожелае. Съвсем скоро.

Може би дори преди да замръзне. Което беше добре. С изключение на факта, че предвид информацията, с която разполагаше, най-вероятно щеше да стигне до каменната сграда малко след Платон. Което не беше добре. Ама никак. Безкрайно далеч от онова, което беше планирал.

Плановете отиват по дяволите в момента, в който проехти първият изстрел.

Той тръгна обратно към спрялата кола, облегна се на калника и вдигна глава към небето.

Оставаше му само да чака.

Минута по-късно зърна светлина на хоризонта. Звезди, които не бяха звезди. Тънки електрически иглички, които мигаха и се поклащаха на всички страни. Така правят прожекторите, монтирани на самолетните колесници. Тези се намираха на петнайсетина километра и бързо се приближаваха.

После видя още едни светлини на хоризонта. Всъщност малко под него. По-жълти и по-слаби, насочени към земята. Подскачаха по-силно, движеха се далеч по-бавно. Фарове. Два чифта автомобилни фарове, които пълзяха по завоите на тесния път. Скоростта им не надвишаваше петдесет километра в час, а разстоянието беше поне седем-осем километра.

Неговият превоз.

Недостатъчно близо.

Той остана неподвижен до колата. Чакаше и наблюдаваше.

Боингът пристигна пръв. Отначало малък и тих, после по-голям и по-шумен. Слизаше Хоризонтално, със спуснати задкрилки. Излъчваше топлина, реактивните двигатели оглушително ревяха, светлината на прожекторите стана ослепителна.

Носът му беше вирнат, колесникът беше спуснат. Задните колела висяха по-ниско от предните. Като ноктите на огромна хищна птица, която се готвеше да грабне повредената кола, както орелът грабва агне. Ричър инстинктивно приклекна. Машината прелетя на сантиметри от главата му. Огромна, готова всеки миг да докосне пистата. Оглушителният рев и ураганният вятър от преминаването й почти го събориха на земята. Ричър се изправи и погледна след нея над покрива на колата. Самолетът се разклати и забави скоростта си. За момент сякаш увисна над пистата. Сто метра, после двеста, триста. След това решително стъпи на бетона с пронизителен вой на гумите, от които излетяха облачета черен пушек. Носът му зае хоризонтално положение. Корпусът му се стрелна напред, бързо укротен от обратната тяга. Двигателите виеха на максимални обороти, скоростта видимо намаля.

Ричър отново се обърна на юг.

Автомобилите се приближаваха. Движеха се бавно и предпазливо по виещия се път, облян от бледите лъчи на луната. Бавно поради завоите, лошата настилка и заледените участъци. Но решително и неотстъпно. Един мини конвой с точно определена цел. Светлините на фаровете подскачаха наляво и надясно, нагоре и надолу. Първото превозно средство беше странно на вид, нещо като камион платформа. Непосредствено зад кабината му имаше голям барабан с навит дебел маркуч редом с помпа в стоманена рамка. Зад тях имаше втори барабан с подобен маркуч. Превозното средство отзад беше същото по тип и размери, но зад кабината му имаше голям бял резервоар.

Първият камион беше боядисан в цветовете на Шел Ойл Къмпани, а на предната му решетка личеше голям надпис „Исузу“.

В съзнанието на Ричър изплува съобщението от щатския бюлетин за произшествия през изминалото денонощие: Цистерна с помпа „Исузу“, модел H, и камион за обезледяване са били откраднати от двама бивши служители на гражданското летище в околностите на Рапид Сити. Може би откраднати по заповед на Платон, за да зареди боинга си за обратния път.

Ричър се отлепи от калника и зачака. Фаровете го осветиха и камионът се закова на място. За миг Ричър си представи как изглежда отстрани — с тъмни панталони, шапка в защитен цвят и бежова шуба. Стара, но без съмнение като онези, които носят магистралните патрули. На всичкото отгоре повреденият Форд беше спрял напряко на пистата, сякаш за да я блокира. Освен това никой, освен силите на реда не караше такъв Форд без отличителни знаци. Но не се стигна до конфронтация. Явно момчетата от Рапид Сити бяха предупредени, че ще ги посрещне корумпирано ченге, защото след кратка пауза цистерната отново потегли, следвана на близко разстояние от камиона за обезледяване. Ричър вдигна ръка като за поздрав, но и като знак да спрат. Само минута по-късно седеше в топлата кабина и се носеше към далечния край на пистата и онова, което го чакаше там.

Три и двайсет и седем сутринта.

Оставаха двайсет и осем минути.