61 часа

43

Боингът беше направил обратна маневра, рулирайки към двата реда къщички. Отблизо беше истински гигант. Огромна машина с височината на триетажна сграда и широко разперени криле. Отбила се за кратка почивка насред безбрежната пустош, заплашително надвиснала над близките постройки, ръмжаща и съскаща. Единственото живо присъствие сред безлюдната бяла пустиня. Двигателите й свистяха на ниски обороти, червената сигнална светлина под корема й продължаваше да мига, а предната й врата зееше широко отворена. Вътрешността беше ярко осветена. От вратата беше спусната сгъваема бояджийска стълба, чиито алуминиеви крачета опираха в бетона. Редом с гигантската машина тя изглеждаше крехка и почти нематериална.

На земята бяха слезли седмина мъже. По-скоро шестима и едно малко момче. Това без съмнение беше Платон. Висок едва метър и петдесет, но изобщо не приличаше на малко момче. Притежаваше торс и мускули на възрастен мъж, стойка и походка на възрастен мъж, но в умален вид. Не беше джудже, не беше ненормален. Крайниците, шията и главата му бяха напълно пропорционални на тялото. Приличаше на защитник от Националната футболна лига, но умален с двайсет и пет процента. Един миниатюрен мъж, който излъчваше увереност и сила. Като някаква странна играчка.

Беше на видима възраст между четирийсет и петдесет години, облечен бе в черно пухено яке, черна вълнена шапка и черни ръкавици. Но въпреки това трепереше от студ. Шестимата му придружители бяха по-млади. Облечени също като него — черни пухени якета, вълнени шапки и ръкавици. Не бяха индианци, а латиноамериканци с нормален ръст и също трепереха от студ.

Цистерната направи широк кръг и спря под крилото на самолета. Камионът за обезледяване спря зад нея. Шофьорите слязоха. Не проявиха видима реакция към температурата. Бяха от Рапид Сити и знаеха какво е студ. Те също бяха облечени с пухени якета. Бели, средни на ръст, слаби и стройни. Закалени местни хора, отдавна свикнали с капризите на природата. Личеше си по жилестите им ръце и крака, по главите и телата. Най-много трийсетгодишни, въпреки че изглеждаха на четирийсет.

Платон се движеше в кордона на шестимата мъже. Без видима причина. Може би по навик, може би си придаваше важност. Всички бяха въоръжени с картечни пистолети „Хеклер & Кох“, модел МР5К, преметнати през раменете им на найлонови ремъци. С къси дула и приклади, черни и смъртоносни. Трийсет патрона в пълнителя. Стърчаха гордо над пухените якета. Прикладите надясно, цевите наляво. Това означаваше, че всичките седмина бяха десняци. И всичките имаха раници. Черен найлон, почти празни, с нещо дребно на дъното. Вероятно фенерчета, помисли си Ричър. А може би и резервни пълнители. Те никога не са излишни. При автоматична стрелба МР5К изпразваше един пълнител за по-малко от две секунди.

Другото им име беше портативни леки картечници. Най-добрият приятел на производителите на патрони.

Ричър слезе от кабината. Студеният вятър го подхвана. Момчетата от Рапид Сити продължаваха да не му обръщат внимание, но мексиканците здравата трепереха. Лицата им бяха замръзнали в учудени гримаси. Бяха излетели в топлата нощ, напълно съзнавайки, че отиват на студено. Но едно е да осъзнаваш смисъла на думата „студ“, а съвсем друго е да го изпиташ. Пистолетът на Платон леко подскачаше на гърдите му, тъй като цялото му тяло трепереше. Той непрекъснато крачеше напред-назад и потропваше, за да стопли краката си. Може би част от това поведение се дължеше на раздразнение. Личеше, че е ядосан. Чертите на мургавото му лице бяха свити в мрачна гримаса.

Момчетата от Рапид Сити не я разчетоха правилно.

Шофьорът на цистерната направи крачка напред, разпери ръце и игриво подхвърли:

— Ето ни и нас.

Съвсем излишно изявление. Платон вдигна глава да го погледне и хладно попита:

— Е, и?

— Ще ни трябват още пари.

Предварителен план. Очевидно обсъден с колегата му от другия камион. Най-вероятно в бара, на третата бира. А може би на четвъртата. Показваш наградата на някого, а после я прибираш. Достатъчен повод да поискаш още.

Безотказен похват.

— Колко още? — попита Платон на съвсем приличен английски, с лек акцент. Малко забавен и неясен поради студа и свистенето на реактивните двигатели.

Шофьорът на цистерната беше свикнал да говори на подобен звуков фон, защото беше работил на летище. Платон премина на испански, който беше достатъчно бавен поради студа и Ричър успя да го разбере.

— Знаете ли как се работи с тази техника?

— Мисля, че да — отговори четвъртият от кордона.

— Мислиш или можеш?

— Правил съм го преди време. Имам предвид зареждането с гориво. Обезледявал съм, но рядко. Не се е налагало. Но това не е кой знае колко трудна работа. Просто пръскаш крилата със спрей.

— Да или не? — пожела да узнае Платон.

— Да.

Платон се обърна към момчетата от Рапид Сити, вдигна пистолета и пусна един откос в гърдите им. Просто ей така. Без дори да си сваля ръкавицата. Автоматичен откос. Първо единия, после другия. Два къси откоса, без почти никаква пауза. Девет-десет патрона всеки. С невероятна скорост. Лаещ звук, ярки трийсетсантиметрови пламъци от дулото. Блестящите лъскави гилзи изтракаха на бетона. Двете жертви рухнаха, облени в кръвта от разкъсаните си тела и посипани с перушината на надупчените си якета. Първо единият, после другият. С кървави дупки в гърдите, големи колкото юмрук. Бяха мъртви още преди да докоснат бетона. Сърцата им бяха разкъсани. Превърнаха се в незначителна, парцалива купчинка.

Вятърът отнесе дима. Изстрелите заглъхнаха. Свистенето на реактивните двигатели се върна. Слабо, но стабилно.

Пилотът надникна през отворената врата на боинга на десетина метра над главите им.

Ричър беше впечатлен. Дълги редове, групирани с изключителна точност. Великолепен контрол на спусъка, без никакво помръдване на дулото. На всичкото отгоре и с ръкавици. Платон го беше правил и друг път. Без никакво съмнение.

Всички мълчаха.

Палецът на Платон помръдна и полуизпразненият пълнител изтрака на бетона. После вдигна ръка и зачака. Най-близкият до него мексиканец мина зад гърба му и измъкна нов пълнител от раницата. Платон го пое с длан, вкара го на мястото му и провери дали се е хванал добре. После се обърна към Ричър.

— Ти трябва да си началник Холанд.

— Да — кимна Ричър.

— Най-накрая се срещнахме.

— Да.

— Защо вратата не е отворена? Защо оборудването не е на място?

Ричър не отговори. Какво оборудване, по дяволите? — помисли си той.

— Нали знаеш, че дъщеря ти все още е под мой контрол?

— Къде е тя? — вдигна глава Ричър.

— Замина с останалите. Живее живота, за който е мечтала.

— Добре ли е?

— Засега. Но заплахата ми е в сила.

— Колата ми се повреди — рече Ричър. — Оборудването е в багажника.

— Къде е?

— На другия край на пистата.

Платон не реагира директно. Като опитен лидер. Няма смисъл да вдигаш шум за нещо, което не можеш да промениш. Обърна се към един от хората си и заповяда на испански:

— Вземи обезледяващия камион и иди да прибереш оборудването от багажника на началник Холанд.

Мъжът мълчаливо тръгна към камиона, а Платон отново се обърна към Ричър:

— Къде е ключът?

Ричър го извади от джоба на шубата. Платон напусна кордона. Ричър се поколеба между две възможни действия: да забие ключа в окото му или да го изпусне на земята и да го изчака да се наведе. А после да го довърши с мощен ъперкът в брадичката, който несъмнено щеше да скърши тънкото му вратле.

Не направи нито едното, нито другото. Зад гърба на Платон го дебнеха пет заредени картечни пистолета. За част от секундата във въздуха щяха да бръмнат минимум седемдесет и пет куршума. Повече от тях щяха да пропуснат мишената. Но не всички.

Камионът за обезледяване изскърца и потегли.

Платон пристъпи напред и темето му се оказа на височината на гръдната кост на Ричър. Брадичката му стигаше до колана. Дребно човече. Миниатюрно, но твърдо. Като някаква странна играчка. Ричър направи преоценка на ъперкъта. Идеята не беше добра. Почти невъзможно беше да замахне от толкова нисък ъгъл. По-добре да забие лакът вертикално в черепа му.

Или да го застреля.

Платон пое ключа.

— А сега свали шубата си — рече той.

— Какво? — попита с недоумение Ричър.

— Свали шубата си.

— Защо?

— Ще спориш ли с мен?

Шест ръце върху спусъците на шест пистолета.

— Зададох ти въпрос — рече Ричър.

— Ние с теб ще се спуснем под земята.

— Защо аз?

— Защото вече си бил долу, за разлика от нас. Ще бъдеш местният ни гид.

— Мога да сляза и с шубата си.

— Вярно. Но ти си с цивилни дрехи. Следователно не носиш колан с кобур. Шубата ти е закопчана поради студеното време. Следователно пистолетите ти се намират в страничните й джобове. Аз съм умен. Следователно не желая да се озова в непозната обстановка с въоръжен противник.

— Аз противник ли съм?

— Аз съм умен — повтори Платон. — Длъжен съм да допусна, че всеки ми е противник.

— Студено е — промърмори Ричър.

— Гробът на дъщеря ти ще бъде по-студен — отвърна Платон.

Шест ръце върху спусъците на шест пистолета.

Ричър разкопча шубата, изхлузи я и я пусна на земята. Тя издаде дрънчащ звук. Револверите, кутията с патроните, джиесемът. Пластмаса, метал и картон. Трийсет и пет градуса под нулата. Вятър. Памучен пуловер. След броени секунди той започна да трепери много по-силно от пришълците.

Платон стоеше неподвижно. Скоро онзи с камиона щеше да се върне и да разкаже за размазания Форд. Не след дълго някой щеше да забележи полуразрушената къща. Не след дълго някой щеше да претърси и останалите. А мъжът пред него щеше да зададе един-два неудобни въпроса.

Време за действие.

— Добре, да вървим — рече той.

Четири без двайсет и седем сутринта.

Оставаха двайсет и две минути.