61 часа

25

Ричър се върна в участъка с колата на Холанд, който го запозна с подробностите. Магистралните патрули проверявали пътя за евентуални проблеми с разчистването. Един от тях спрял на източното платно и наблюдавал трафика. В даден момент зърнал с крайчеца на окото си дълъг конвой автомобили, които се приближавали по заснежения път откъм строителния лагер. Някъде между трийсет и четирийсет пикапа с по трима души в кабините и покрити с брезент мотоциклети в товарната част, заобиколени с кашони. Колоната намалила скоростта, преминала през детелината и се включила в движението на запад. Приличала на влак, добавил полицаят. На самия „Нордърн Пасифик“. С дължина от около четиристотин метра, тя се точела в продължение на цели двайсет секунди.

Дежурният в участъка потвърди новината. Рапортите на магистралните патрули продължавали да пристигат един след друг. В момента конвоят от пикапи се намирал на шестнайсет километра от Болтън и се движел с висока скорост. Но недостатъчно висока, за да бъдат глобени. Поддържали около сто и пет километра в час и продължавали да се движат на близко разстояние един от друг.

Влязоха в кабинета със снимките от местопрестъплението. Четири бюра, наблъскани близо едно до друго, четири стола. Холанд и Питърсън седнаха един до друг, а Ричър се настани срещу тях, с гръб към снимките на мъртвеца, облечен в черно.

— Доволен ли си, че се махнаха? — обърна се към Холанд той.

— Че защо да не съм?

— Тези хора продаваха метамфетамини.

— Ние сме малък град и функционираме според правилата на малкия град — рече Холанд. — Когато видим нечий гръб да се отдалечава, все едно сме решили проблема.

— Край на проблема — кимна Питърсън.

— Не е точно така — възрази Ричър. — Те разчистиха и се махнаха, защото са разбрали, че обектът скоро ще бъде затворен. А затварянето изисква излъскване. Единственото петънце върху него е Джанет Солтър. В момента тя се намира в още по-голяма опасност от преди. Защото е единственото препятствие, което стои между голям престъпник и голяма пачка пари.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е.

— Правим всичко възможно — въздъхна Холанд. — Охраняват я седмина полицаи, които няма да мръднат от там. Тя е в безопасност.

— Освен ако сирените не завият отново.

— Ти каза, че няма да завият.

— Обоснованото предположение все пак си остава предположение. Просто не забравяй, че сега му е времето да се тревожим, а не да се успокояваме.

— Давам ти официално разрешение да ме сриташ в задника, ако видиш, че се отпускам — заяви Холанд. — Може да си имаме проблеми, може да не сме славната американска армия, но дотук се борихме успешно. Не го забравяй.

— Знам, съжалявам — кимна Ричър. — Грешката не е ваша, а на кмета. Трябва да е бил луд, за да подпише такъв договор.

— Не е така. Това са работни места, които не могат да бъдат изнесени в чужбина. В момента правилата на играта са такива.

В стаята настъпи тишина.

— Мотелите продължават да са пълни — подхвърли Питърсън.

— Знам — рече Ричър.

— Тогава къде спи лошият?

— В колата си. Или в съседната община.

— А къде се храни?

— Пак там.

— В такъв случай не трябва ли да използваме пътни заграждения? Подстъпите към града са само три.

— Не — отсече Холанд. — Би било предпоставка за грешка. Ако установим статичен периметър, той може да е вече вътре. Трябва да останем мобилни. — После отново замълча, сякаш отмяташе точка по точка плана в главата си.

Вероятно всичко беше наред, тъй като следващият му ход беше да стане и да излезе от стаята, без да каже нито дума. Ричър долови скърцането на линолеума под подметките му, последвано от затръшването на врата. Човекът имаше работа и се беше затворил в кабинета си.

— Трябва да хапнем — обади се Питърсън. — Ела у дома. Ким ще се радва на компанията ти.

— Защото е самотна?

— Да.

— В такъв случай не бива да вижда само теб и мен. Иди да я вземеш. Ще обядваме някъде навън.

— Няма да намерим маса.

— Ще ида да се наредя на опашка, докато се върнете.

— Къде?

— Във вчерашното кафене. Срещу площада.

Питърсън промърмори едно „но“, после млъкна.

— Знам, знам — въздъхна Ричър. — От там се вижда участъкът. Няма как да пропусна готовия за път автобус.

Прекосяването на площада към кафенето беше кратко, но точно срещу вятъра. Отначало заледените снежинки боцкаха като хиляди игли, но след няколко крачки лицето на Ричър изтръпна и той престана да ги усеща. Опашката за места излизаше чак навън. Той застана зад жена с дете, увити с кувертюри за легло, вероятно заети от мотелската стая. Когато човек извърши престъпление в Аризона или Флорида, обикновено го изпращат да излежи наказанието си на другия край на света — в случая Южна Дакота. А семейството му ходи на свиждане. Поне една година, може би две. После престава, защото е трудно.

Опашката се придвижваше бавно, но стабилно. Не след дълго Ричър се изравни с витрината, зад която цареше оживление. Две сервитьорки. На твърда заплата, плюс нищожни бакшиши. Семействата на затворниците нямат много пари. Ако имаха, нямаше да са семейства на затворници. Или в най-лошия случай техният човек щеше да лежи в някой федерален затвор с лек режим, където да се занимава с дърводелство или просто да чете книги. Година, не повече.

Майката и детето се промъкнаха през вратата, увити в кувертюрите. Ричър остана да чака реда си на тротоара. Облегна се на стената, за да се спаси от вятъра. После от заведението излязоха майка с три деца и той се шмугна вътре. Изчака до касата, докато една от сервитьорките му хвърли въпросителен поглед. Изви устни, беззвучно произнесе три и вдигна три пръста. Жената кимна, застла с покривка една от близките маси и му направи знак да се приближи. В момента, в който седна, на улицата спря колата на Питърсън. Дълъг черно-бял силует през запотеното стъкло. Питърсън стъпи на тротоара. Жена му не беше с него. Той пререди опашката и бутна вратата. Никой не протестира, тъй като беше с униформа.

Ричър остана на мястото си. Питърсън съблече шубата и се настани срещу него. Неловкото мълчание беше прекъснато от появата на сервитьорката с бележник в ръце. Това не беше заведение, в което те чакат да разгледаш менюто. Питърсън си поръча хотдог с вода, а Ричър предпочете печено сирене и кафе. Беше избрал място срещу витрината. Питърсън се обърна да провери гледката и на лицето му изплува доволна усмивка.

— Знам, че стъклата са запотени, но автобусът е голям рече Ричър. — Няма как да го пропусна.

— Ти няма да си тръгнеш.

— Още не съм решил.

— Ким не пожела да дойде. Не обича блъсканицата.

— Такава като тази или изобщо тълпите?

— И двете.

Заемаха маса за четирима, а пред вратата все още имаше опашка. Но никой не изрази желание да седне при тях. Хората влизаха, надничаха, а после се отдръпваха. Светът бе разделен на две половини — на хора, които харесват ченгетата, и на хора, които не ги харесват. Същото беше и с военните. Ричър се беше хранил хиляди пъти на празни маси.

— Какво щеше да направиш на мое място? — попита Питърсън.

— В какъв смисъл?

— За участъка.

— Той не е твой.

— Но съм втори по чин.

— Щях да организирам сериозно обучение, а после щях да поискам преразглеждане на договора със затвора. Кризисният им план е абсолютно неприложим.

— Но снощи свърши работа, ако не броим ситуацията около мисис Солтър.

— Точно там е работата. Казваме, че нещо върши работа, но на практика не е така. Трябва да се планират и случайностите.

— Не ме бива много в политиката.

— Кажи ми, че в договора има клауза за преразглеждане след определен срок.

— Има. Но те ще кажат, че много рядко се нуждаят от помощта ни. А ние няма да имаме аргументи за противното, особено след като изтече месецът до делото.

Тук разговорът приключи. Питърсън замълча, а Ричър нямаше какво да му каже. Без Ким обядът се оказа пълен провал. Но храната беше добра, а кафето — горещо. На бара имаше три кани, които постоянно се допълваха и изпразваха. Сиренето изглеждаше добре изпечено и Ричър се приготви да поеме калориите. Все едно че хвърляше въглища в пещта. Когато на човек му е студено, все едно че е на диета. Едва сега започна да проумява защо местните хора му се струваха еднакви — стройни, руси и слаби. Светлите коси им бяха по наследство. А бяха слаби и стройни, просто защото мръзнеха по половин година.

Пръв се нахрани Питърсън, Ричър го последва. Почти веднага усетиха нетърпеливите погледи на хората пред вратата. Затова Ричър побърза да плати и остави щедър бакшиш, за което сервитьорката го възнагради с уморена усмивка. Двамата излязоха на тротоара точно навреме, за да видят как един голям жълт автобус спира на паркинга пред полицейския участък.

Два без пет следобед.

Оставаха четиринайсет часа.

Автобусът беше същият модел като онзи, който катастрофира преди два дни. Със същите удобства. Непрозрачно задно стъкло, пред което беше инсталирана тоалетната. Същият брой седалки, същата врата. Влезе в паркинга от север и вратата се оказа от обратната страна на участъка. Обърнал гръб на вятъра, Ричър стоеше на площада редом с Питърсън и гледаше малката група облечени в топли дрехи възрастни хора, които се сбогуваха със своите домакини. Разменяха се топли прегръдки и ръкостискания, както и адреси и телефони. Ръкавът на жената със счупената ключица беше празен. Багажът на онази с пострадалата китка се носеше от друг. Почти не се виждаха лепенки по лицата на останалите пострадали. Раните им бяха зараснали. Новият шофьор поемаше куфарите и саковете и ги подреждаше в багажника. Възрастните пътници го заобикаляха и внимателно се качваха през отворената врата, като се хващаха за никелираните парапети. През прозорците се виждаше как се настаняват по местата си — белокосите тави шаваха напред-назад по централната пътека.

Последен се качи Джей Нокс, вече в качеството си на обикновен пътник. Той прекоси салона и се настани най-отзад, през три реда седалки от останалите. Мястото на Ричър. Близо до задните колела, където най-много друсаше. Ако не усещаш пътя, пътуването губи смисъла си.

Новият шофьор затръшна капака на багажника и се качи по стъпалата. Секунда по-късно вратата се затвори след него с тихо съскане. До слуха на Ричър долетя дрезгавото боботене на дизеловия мотор. Въздушната спирачка се освободи с облекчена въздишка, скоростите се включиха с отчетливо потракване. Моторът изрева и автобусът бавно напусна паркинга. Насочи се на юг към магистралата, срещу ледения вятър. Ричър го изпрати с поглед.

Питърсън го шляпна по гърба.

— Току-що изпуснах последния удобен транспорт, който можеше да ме изведе от града — заяви Ричър. — И така наруших едно от основните правила в живота си.

Платон отново набра номера на своя човек. Директно. Това беше сериозен риск, но той беше достатъчно опитен анализатор, за да си дава сметка, че понякога се налага да обърнеш гръб на предпазливостта. Да осъзнаеш, че хронологията е непобедима и таймингът е всичко. Часовникът тиктака за всички, включително и за Платон.

Неговият човек вдигна.

— Имаш ли новини за мен? — попита Платон.

— Още не, съжалявам.

Платон замълча за момент.

— Защо имам чувството, че е по-лесно просто да свършиш работата, вместо да търсиш предлози за отлагането й?

— Не е така.

— Защо имам чувството, че правиш всичко възможно да спасиш един живот, който не бива да спасяваш?

— Нищо подобно.

— Фокусирай се върху живота, който наистина искаш да спасиш.

— Точно това правя.

— Имаш краен срок. Не ме подвеждай, моля те.

Ричър извървя пеша разстоянието до участъка. Питърсън го задмина с колата си. Срещнаха се в притихналото преддверие. И двамата бяха наясно, че за момента нямат какво да правят. После Холанд излезе от кабинета си.

— Трябва да отскочим до лагера и да хвърлим едно око — каза той. — Докато още е светло.