61 часа

33

Ричър натисна бравата, която се завъртя шейсет градуса надолу. С тежко, но точно движение като на старомоден банков сейф. Самата врата се оказа изключително тежка. Може би цял тон. Външната й повърхност представляваше петсантиметрова стоманена плоча. Тя влизаше в правоъгълна рамка, широка около двайсет и пет сантиметра, вградена дълбоко в камъка на стените и пода. Приличаше на стоманена кутия с дебели заварки на пантите. В затворено положение конструкцията се превръщаше в трийсетсантиметрова част от стената, без никакви външни пролуки. Пантите бяха солидни, но недостатъчно смазани. Те силно проскърцаха, но вратата покорно се отвори. Ричър се пъхна в шейсетсантиметровия процеп, опря гръб в нея и силно я бутна. За миг изпита чувството, че тика стар пикап, който отказва да запали.

Във вътрешността на каменната сграда цареше непрогледен мрак.

— Фенерчета — заповяда Холанд.

Питърсън изтича до колите и се върна с три фенерчета. Включиха ги едно след друго. Пред очите им се разкри бетонен бункер с размери седем на десет метра, висок към два етажа. Камъкът се оказа само външна облицовка. Отвътре сградата беше изградена от сив безличен бетон. В средата започваше спираловидно стълбище, което се спускаше в отвесна шахта. От нея излиташе сух и застоял въздух като от гробница на фараон. Шахтата представляваше съвършена окръжност, пробита в шейсетсантиметровия бетонен под. Стълбата беше направена от заварени стоманени профили, които се извиваха надолу и чезнеха в мрака.

— Няма асансьор — рече Питърсън.

— За асансьор е нужно твърде много електричество — промърмори Ричър, опитвайки да преодолее рационалното си подсъзнание, което настояваше, че спиралата е двуизмерна. Спираловидното стълбище бе само по себе си оксиморон. Следователно това бе винтообразно стълбище. Винтообразната конструкция винаги е триизмерна. Но той не каза нищо. Опитът го накара да си замълчи. Може би Сюзан от Вирджиния щеше да го разбере. А може би не.

— Представяте ли си? — прошепна Холанд. — На седем години влизаш в тая дупка, с ясното съзнание, че няма да излезеш от нея, докато не остарееш!

— Ако изобщо стигнеш до нея — поклати глава Ричър. — Което едва ли би могло да се случи. Цялата концепция е налудничава. На практика са построили най-скъпия склад в света, нищо повече.

На пода от двете страни на шахтата стърчаха две широки вентилационни тръби от стомана. С диаметър около шейсет сантиметра, издигащи се на метър от пода. Приличаха на комини върху плосък покрив. В бетонния таван над тях се виждаха две кръгли дупки. Едната би трябвало да засмуква чист въздух с помощта на вентилатори и филтри за пречистване, а другата — да изхвърля навън замърсения въздух. И двете недовършени. По всяка вероятност фалшивите комини на покрива бяха изолирани отвътре с метални капаци. Временно решение, останало в сила цели петдесет години. Във вътрешността на бункера не се виждаха следи от дъжд и сняг.

Ричър се приближи до едната тръба и насочи фенерчето си във вътрешността й. Все едно че надничаше в кладенец. Дъно не се виждаше. Вътрешността на тръбата беше облицована с неръждаема стомана. Гладка и лъскава. Предназначена за максимално ефикасно движение на въздуха. Без завихряне, без натрупване и задържане на боклуци. Без необходимост от периодично почистване. Изчисленията са били безпощадно ясни — нямало да има живи хора, които да го правят.

Ричър отстъпи крачка назад, облегна се на парапета и насочи фенерчето си надолу. Нищо, с изключение на стъпала. Много стъпала, извиващи се около обикновена стоманена тръба. Без парапети, за които нямаше място.

— Тук е много дълбоко — рече той. Отдолу му отвърна неясно ехо.

— Вероятно така е трябвало да бъде — отвърна Холанд.

Някога боядисани в черно, стъпалата бяха излъскани по ръбовете. Предпазният парапет в началото им беше протрит и мазен.

— Аз ще сляза пръв — обади се Питърсън.

Десет без пет вечерта.

Оставаха шест часа.

Преди да тръгне, Ричър изчака главата на Питърсън да се отдалечи на около два метра и половина. Стълбите се спускаха в абсолютно кръгла шахта от гладък бетон. Доста тясна. Явно бяха изпитвали сериозни трудности при строителството. Гласът от Вирджиния му беше прочел извадки от изпратените по факса документи: Поради особеностите на терена строителните планове са били променяни няколко пъти. По всичко личеше, че сондажните дейности са били ограничени до минимум. Диаметърът беше малък. Раменете на Ричър опираха в бетонната стена от външната му страна и в стоманената тръба отвътре. Но краката му създаваха по-сериозни проблеми. Бяха прекалено големи. Стъпалата на винтообразното стълбище се стесняваха отвън навътре. Това го принуждаваше да стъпва на петите си през цялото време. На връщане щеше да стъпва на пръстите си.

Спускаха се все по-надолу. Първо Питърсън, после Ричър и накрая Холанд. Петнайсет метра, двайсет и пет, трийсет. Светлината на фенерчетата играеше по стените. Металните стъпала под краката им глухо кънтяха. Въздухът беше неподвижен и сух. И по-топъл. Като в мина, дълбоко под земята.

— Виждаш ли нещо? — подвикна Ричър.

— Не — отвърна Питърсън.

Продължиха надолу, движейки се като тирбушон в коркова тапа. Светлината на фенерчетата се въртеше по посока на часовниковата стрелка, обливайки гладките бетонни стени. Периодично навлизаха в странни акустични джобове, където цялата конструкция започваше да резонира, а стъпките им предизвикваха някакви чудновати хармонични тонове. Сякаш земните недра пееха.

Шейсет метра.

После още няколко.

— Мисля, че стигнах — обади се най-сетне Питърсън.

Преди да го настигне, Ричър направи още два пълни оборота.

После спря и седна на предпоследното стъпало.

Лъчът на фенерчето му се плъзна наляво и надясно, а после нагоре и надолу.

Лоша работа.

В главата му отново отекна гласът от Вирджиния: Някакви строителни затруднения са направили обекта безполезен за всякакви други цели.

Така беше.

Стълбищната шахта свършваше в подземна бетонна камера. Съвършено кръгла. Около шест метра в диаметър. Не по-голяма от обикновен хол. Но кръгъл. Като хол в някакъв научнофантастичен филм. В стените му бяха пробити осем отвора, водещи до осем хоризонтални коридора, разположени във всички посоки на компаса. Като спици на велосипед. Коридорите тънеха в пълен мрак. Отворите към тях бяха абсолютно квадратни. Подът беше твърд, плосък и сух. Таванът — също. Едно спретнато и добре изградено пространство. Добре планирано и добре изпълнено. Идеално за предназначената цел, а именно за детско сиропиталище.

Това, което го правеше негодно за всичко друго, беше таванът. Само на метър и шейсет от пода. Труден терен. Кръглата стая и симетричните коридори бяха издълбани в тясната пукнатина между две тектонични плочи от изключително твърда скала. Ниският таван беше принудителна отстъпка пред действителността. И може би професионално разочарование. Но теоретически достатъчен за група деца без придружители, отчаяни и гладни. Ричър си представи строителите, изправени пред неочаквания проблем. Разглеждат геоложките проучвания, изчисляват средния ръст за отделните възрастови групи, свиват рамене и променят строителните планове, примирявайки се с неизбежното. Приемливо от техническа гледна точка, заключават те. Единственият стандарт, който признават военните инженери.

Но помещението не беше приемливо за нищо друго. От техническа или всяка друга гледна точка. Неприемливо за подготовка на морски пехотинци и всякаква друга военна дейност. Неприемливо за възрастни хора с нормален ръст. Питърсън се придвижи на два-три метра от центъра на помещението. С подгънати колене и наведена глава. На практика пълзеше. Раменете му опираха в тавана. Приличаше на някакъв абсурден изпълнител на руски фолклорни танци.

А беше с осем сантиметра по-нисък от Ричър.

Ричър се изправи. На най-долното стъпало, разположено на около двайсет и пет сантиметра от пода на помещението. Таванът му идваше до кръста. Цялата горна част на тялото му все още беше в шахтата.

Лоша работа.

Холанд спря зад гърба му.

— Тук няма начин да чуем сирените — обади се той.

— Мобилният ти телефон има ли покритие?

— Забрави.

— В такъв случай трябва да побързаме.

— След теб — каза Холанд. — Пази си главата.

Ричър имаше избор — или да пълзи на колене, или да се влачи по задник. Избра второто. Беше бавен и лишен от достойнство начин на придвижване, но по-малко болезнен. Той се смъкна от най-долното стъпало като несръчен гимнастик, седна на задника си и измина един метър напред, помагайки си с пети и пръсти. Като дете, което се прави на рак. Двете вентилационни тръби се спускаха от тавана и изчезваха в бетонния под. В него бяха пробити три успоредни дупки — една широка за стълбите, две по-тесни за тръбите. На точно изчислено разстояние под повърхността.

— На седем години вече бях по-висок — обади се той.

Гласът му пробуди някакво особено тананикащо ехо. И акустиката беше странна. Бетонът под него не беше нито топъл, нито студен. Във въздуха се усещаше лека миризма на керосин. Имаше леко течение. Въздухът се спускаше долу през стълбищната шахта и се връщаше обратно през вентилационните тръби. Ефектът на Вентури. Вратата на около седемдесет метра над главите им беше отворена. Вятърът свободно нахлуваше във вътрешността на постройката и изсмукваше въздуха от бункера. По начина, по който бояджийският пистолет засмуква боя от контейнера. Или карбураторът, който смуче гориво от резервоара. Но природата не търпи вакуум. Затова въздухът се връщаше обратно, тласкан със същата скорост и сила.

— Мърдай — рече Холанд.

Ричър пропълзя още метър напред. Холанд слезе от последното стъпало и пое след него, предпочитайки сгънатата поза на Питърсън. Фенерчето му описваше широк кръг по стените.

— Осем врати — промърмори той. — Това означава осем възможности. Коя от тях води до лабораторията?

Същото мърморещо ехо. Гласът му беше навсякъде и никъде.

— Няма лаборатория — рече Ричър.

— Трябва да има. Където има метамфетамини, има и лаборатория.

— Някога е имало. Но не тук. Голямо предприятие, може би в Ню Джързи или Калифорния. Със съответната табела на входа.

— За какво говориш?

Ричър насочи фенерчето си към циментовия под. Започна от последното стъпало и проследи едва забележимата следа от кал, която водеше към дупката в скалата, срещу която седеше. На юг, ако той седеше в северния край. Или обратното, ако се намираше в южния. Нямаше никаква представа за посоките след дългото спускане по винтообразната стълба.

— Последвайте ме — каза той. Плъзна се напред. Заднишком се движеше по-лесно. Тласък с краката, повдигане на ръце и преместване на задните части. После отново и отново. Бързо се сгорещи. Смъкна шапката и ръкавиците, а после дръпна и ципа на шубата. Холанд и Питърсън се промъкваха след него с приклякване и клатушкане. През цялото време бяха пред очите му. До слуха му долетя пропукването на стави и сухожилия. Вероятно на Холанд. Питърсън беше по-млад и в много по-добра физическа форма.

Ричър се добра до квадратния отвор, обърна се и насочи фенерчето си към вътрешността на коридора. Беше дълъг около трийсетина метра и абсолютно хоризонтален. Приличаше на забой в каменовъглена мина. Висок метър и шейсет и приблизително толкова широк. Лявата му част представляваше гладка пътека, а в дясната беше издълбана дълга каменна лавица с дължина трийсет метра, повдигната на около шейсет сантиметра от пода. Удобно е за спане, помисли си той. Представи си двайсетина дюшека, наредени по дължината й. С двайсет спящи деца върху тях. Не по-високи от метър и петдесет.

Но това място никога не бе използвано. Нямаше никакви дюшеци. Нито спящи деца. Върху дългата каменна лавица беше струпан военният излишък, пренесен от Европа преди петдесет години и предназначен за екипажите на американските бомбардировачи. Стотици пакети бял прах, старателно стегнати и опаковани в жълтеникав пергамент. Върху всеки от тях личеше логото на производителя — тривърха корона с три топчета, олицетворяващи скъпоценни камъни. Очевидно редовно регистрирана търговска марка на някогашната, но вече отдавна забравена компания, наречена „Лаборатории Краун“, която бе сключила законен договор с правителството.

— Не мога да повярвам — прошепна Питърсън.

Пакетите бяха подредени по десет на ширина и височина, сто бройки във всяка купчина. По дължината на каменната лавица имаше поне сто и петдесет купчини. Общ брой петнайсет хиляди, без онези, които вече бяха извадени от първата, най-близката до входа купчина. Сякаш някой беше започнал да вади тухлите от стара стена.

— Това ли са четирийсетте тона? — попита Холанд.

— Не, тук има не повече от една трета от тях. В съседните тунели би трябвало да има още две такива редици.

— Колко пакета има в четирийсет тона? — попита Питърсън.

— Около четирийсет и пет хиляди.

— Господи! На улицата подобно количество струва четирийсет и пет милиарда!

— Данъците на дядо ти в действие.

— За кого е било предназначено?

— За екипажите по време на Втората световна — отвърна Ричър. — Главно на бомбардировачите. Ние нямаме представа какво е представлявала войната за тях. В последните месеци са летели по дванайсет часа без прекъсване, а често и повече. До Берлин и обратно, дълбоко в германска територия. Ден след ден. Всеки полет е изисквал нечовешко напрежение. В смисъл на издръжливост и точност. През цялото време са били изложени на смъртна опасност. Всяка минута, всяка секунда. Загубите в жива сила са били огромни. Не са имали време да се деморализират, просто защото са били крайно изтощени. Стимулиращите хапчета са били единственото средство да се задържат във въздуха.

— Това не са хапчета.

— За опаковката са отговаряли военните лекари. Някои са избирали хапчета, други са предпочитали разтворими дози, трети са препоръчвали прием чрез смъркане, а четвърти са били на страната на аналните капсули. По всяка вероятност много от тези лекари са предписвали всичките четири варианта.

— За пръв път чувам такова нещо.

— Стимулантите са били широко разпространени. Като ботушите и мунициите. Или като храната.

— Едва ли са им се отразявали добре.

— В някои самолети инженерите запоявали тънки жички към дросела. На сантиметър от крайното положение. Наричали ги „боен тласък“. Ако се нуждаеш от този тласък, издърпваш ръчката докрай, късаш жичката и получаваш максимална мощност. Това се отразява зле на двигателя, но в замяна на това може да ти спаси живота. На същия принцип е действала и дрогата.

— Какви количества са получавали?

— Много повече, отколкото можем да си представим. По онова време в Европа са воювали стотици хиляди американски пилоти, стрелци и радисти. Но дори и те не достигали. Гладът за дрога е бил огромен. Убеден съм, че още на първата мисия щях да изсмъркам дрога, равняваща се на половината от телесното ми тегло.

— И въпреки това им е останало толкова много?

— Това тук вероятно се е равнявало на месечната им доставка. Но изведнъж е станало излишно. Спирането на производството преди края на войната е било твърде рисковано.

— Но защо е тук?

— Нямало как да го изхвърлят или продадат. Още по-малко пък да го изгорят. Това би означавало цяла Европа да се надруса от дима.

Замълчаха. Очите им не се отделяха от купчините.

— Трябва да открием и останалото — обади се най-сетне Холанд.

Оказа се, че останалото е складирано в следващите два тунела вляво. Същите трийсетметрови лавици, същите пакети, същият жълтеникав целофан. По петнайсет хиляди недокоснати слитъци във всеки един от тях.

Холанд се отпусна на колене и стисна юмруци. На лицето му изплува широка усмивка.

— Близо четирийсет хиляди килограма, както ми казаха — промърмори той. — Сега вече Агенцията за борба с наркотиците ще трябва да се съобразява с нас. Без съмнение това е най-голямата заловена пратка дрога в световната история. И тя е наше дело. На нас, дребните риби. Смотаните ченгета от полицейския участък в Болтън, Южна Дакота. Ще се прочуем. Ще се превърнем в легенда. Край на униженията. Шибаната управа на затвора може да ми целуне задника.

— Поздравления — рече Ричър.

— Благодаря.

— Но положението не е толкова розово. Платон е открил дрогата цяла година преди нас.

— Как?

— Най-вероятно благодарение на слухове и логично мислене. Той е знаел, че през войната са били използвани големи количества. Знаел е, че някъде трябва да са складирали остатъците от тях, и се е заел да ги издирва. Вероятно е имал свои хора във Военновъздушните сили. По тази причина открихме и товарителницата. Била е прибрана, защото някой вече е проявил интерес към нея.

— Не мога да повярвам, че рокерите са били толкова време тук, без да пипнат нищо — промърмори Питърсън. — Изкушението трябва да е било много голямо за тях.

— Имам впечатлението, че когато този Платон заповяда нещо да не се пипа, всички се съобразяват — рече Ричър, докато се промъкваше навътре в тунела. В главата му изплува картината отпреди петдесет години: наредени във верига петдесетина изпотени мъже си подават еднокилограмовите пакети, които се трупат на прецизно подредени купчини по сто. Вероятно са подбрали най-ниските. Нямаше представа какви са били ръстовите изисквания за Военновъздушните сили преди половин век. Но част от тези хора са стояли изправени, а други — не. Пакетите с дрога са били спускани с въжета през вентилационните тръби. Пет-десет наведнъж, а може би и повече. Горе са били използвани макари. Някаква импровизирана система. Пренасянето им на ръка по стълбите е било непосилна работа. Вероятно рокерите са ги вадили по същия начин. Недовършената, отворена от двете страни вентилационна система, бе твърде очевидна, за да бъде пренебрегната.

Той се промъкна още малко напред и направи друго откритие.

Главният тунел имаше разклонение. Като чертеж с обиколка на кръг, пресечена от радиуса. Напъха се в него и не след дълго се оказа в съседния успореден тунел. Пропълзя още малко напред и откри две нови разклонения — едното надясно, другото наляво. Оказа се, че това място е истински лабиринт. Три отделни кръга, свързани с осем лъча. Всеки кръг разполагаше с лавици, издълбани в скалата. Допълнителни линейни метри за детските дюшеци, многобройни завои. Някои надясно, други наляво. Четириъгълни пресечки нямаше. Всички бяха Т-образни и свършваха в далечния край на лъчите. От там започваха разклоненията, наляво или надясно. Странна конфигурация. На чертеж със сигурност е приличала на келтска брошка. Вероятно конструкционните промени не са засягали само височината. Оригиналните планове може би са предвиждали нещо като подземен Пентагон, но не правоъгълен, а кръгъл, с вътрешна връзка между отделните лъчи.

В скалата бяха издълбани плитки ниши, на равно разстояние една от друга. Може би за тоалетни, които така и не са били довършени. А може би за кухни или складове за хранителни припаси. Също така недовършени. Всичко беше укрепено с гладък бетон. Сух и прашен. Въздухът миришеше на застояло. Наоколо цареше мъртва тишина.

— Я вижте това — подвикна Питърсън.

Ричър не успя да локализира гласа, който идваше от всички тунели едновременно. Шептящо напевен, странно мелодичен от ехото на каменните стени.

— Къде си? — извика той.

— Тук.

Това нищо не означаваше.

Ричър пропълзя обратно в кръглото преддверие и отново извика. Оказа се, че Питърсън е в съседния тунел. Той запълзя нататък. Завари го пред резервоар за гориво. Голяма и грозна цистерна, изработена от множество извити стоманени плоскости, достатъчно малки, за да бъдат свалени през вентилационната шахта и заварени на място. Беше вградена в скалата, с дължина около дванайсет метра. Достатъчно голяма, за да побере пет хиляди галона. Стените й мазно проблясваха. Миришеше на керосин. Очевидно беше монтирана допълнително. Заварките бяха груби и напълно неприемливи от техническа гледна точка. Във ВВС със сигурност са разполагали с по-добри заварчици.

Питърсън се наведе и почука по стоманената повърхност. Звукът беше тъп, като на пълно. Ричър си спомни за цистерната, която за малко не го премаза на завоя преди пистата.

— Страхотно! — промълви той. — Намираме се на седемдесет метра под земята близо до пет хиляди галона самолетно гориво, съхранявано в самоделен резервоар!

— Не е самолетно гориво. Мирише на керосин.

— На практика е едно и също. Или е едното, или другото. Далеч по-голямо количество от нужното за отопление на къщите. И току-що докарано. След като вече са знаели, че трябва да си тръгнат. И след като са почистили пистата. От което следва, че на нея ще се приземи самолет. Вероятно скоро. Който ще се нуждае от презареждане. Холанд трябва веднага да информира Агенцията.

— Няма да кацне през нощта. Пистата е без осветление.

— Въпреки това. Времето е малко. Къде се намира най-близкият оперативен център на Агенцията?

Питърсън не отговори.

— Как са напълнили резервоара? — попита той.

— Прекарали са цистерната до вратата и са пуснали маркуч в шахтата.

— Трябва да е бил много дълъг маркуч.

— Във всяка къща с голям двор има дълги маркучи.

После прозвуча гласът на Холанд.

— Момчета, елате да видите това!

Гласът му прозвуча като странно съскащо ехо, изпълнило цялото кръгло помещение. Собственикът му се намираше в отсрещния тунел. Ричър се затътри по пода с гръб към него, превитият на две Питърсън го последва. Лъчът на фенерчето му играеше по стените на трийсетметровия тунел.

Беше като в приказка.

Като в пещерата на Аладин.