Алиби

11

В понеделник сутринта Ковачев се зае да систематизира натрупания материал. Той реши да раздели всички факти на групи в зависимост от това кого уличаваха.

Първа група — „Каменов“, втора група — „Чергарски“, и трета група — „Неизвестният“.

Записа на разговора си с Донева бе направил още вчера, щом се прибра в дома си. Сега само го прочете още веднъж, като тук-таме добави някои подробности.

По телефона се обади полковник Марков. Тонът му бе сух, строго служебен. Това бе съвсем необичайно за него и можеше да означава само едно: има нови данни за работата на врага в страната ни, данни сериозни, опасни, които силно безпокоят стария разузнавач. Това се потвърждаваше и от предишния им разговор по телефона, веднага щом Ковачев дойде на работа. Тогава полковникът го предупреди да не излиза, да чака в стаята си, защото скоро ще го повика.

Когато влезе в кабинета на началника си, Ковачев остана поразен от обстановката.

Дебелите завеси бяха плътно спуснати и не пропускаха нито лъч от слънчевия ден, който бе залял столицата. Гъст тютюнев дим изпълваше стаята. Настолната лампа очертаваше един ярък синкав кръг върху бюрото, а всички останали предмети едва се виждаха. Препълненият с угарки огромен пепелник свидетелствуваше, че Марков е прекарал тук цялата нощ.

Ковачев се втурна към прозореца, разкри с един замах завесите и отвори широко двете крила.

— Не се занимавай с глупости, а ела тук — викна му грубо полковникът.

„Можеш и да крещиш, но аз не ще оставя да се удушиш в собствения си пушек!“

Ковачев бързо разтвори и втория прозорец. Марков можеше да скочи и да го задърпа. Помаха енергично с ръце да излезе по-скоро гъстият пушек, и загаси настолната лампа.

— Като свършим, можеш и да преметеш. А сега — сядай!

Марков подхвърли към него лист с няколко реда петцифрени групи.

— Виж това! Излъчена е в 2,13 часа тази нощ. Добре че бях още тук. Сръгах ги и ето резултата.

Той му подаде вече по-спокойно втори лист, на който бяха изписани думи с латиницата и няколко цифри.

— Това е по немски. А ето и българския превод.

На третия лист беше написано:

Ковачев прочете няколко пъти внимателно редовете дума по дума. Кардам съобщава на Роберт някакви сведения, изменя честотата, очевидно на предаванията си. Уловеното съобщение уж е разшифровано, пък нищо не може да се разбере.

— Нищо не разбираш, нали — сякаш прочете мисълта му Марков. — Има късмет, че някои учреждения започват работа едва в осем часа. Иначе щях да те събудя още призори. В пет и половина проявиха текста на немски. Преведохме го и на български. Но не стигнахме до смисъла му. Та трябваше да изчакаме някои господа да се наспят, за да се консултираме с тях.

„Не се ли хвърлят тези камъни в моята градина?“ — помисли си Ковачев.

— Другарю полковник, за това, че съм спал, докато вие сте работили, мога да съм недоволен само аз…

— Остави сега. Не теб имах пред вид. Разбира се, че трябва да спиш. Длъжен си. На службата инвалиди не й трябват. А когато е нужно, сам знаеш, на никого не съм щадил съня. И съвсем не се хваля, че сам вампирясвам по цели нощи. Упреквам се — Марков се подсмихна едва забележимо. — Но от шест до осем тази сутрин прекарах два тежки часа. Държах в ръцете си текстовете и се пулех пред тези настурани и лавандули като теле пред… — Марков за миг се замисли и като не намери по-изразително сравнение, довърши: — Като пред комбайн. Но това вече няма значение. Надявам се, че двата часа закъснение не са фатални. А сега искам да ти разкажа какво съм измислил по повод уловената радиограма. Ти си първият, на когото ще го разправя. Чакам всеки момент да ме приеме заместник-председателят на комитета. Така да се каже — генерална репетиция и пробен камък за тезата ми. Слушай внимателно.

Ковачев се отпусна в креслото и загледа началника си.

Този „бай Кръстьо“! След малко ще се яви пред генерала — смачкан, разчорлен, с поникнала брада и торбички под очите. Само очилата с дебелите черни рогови рамки му придаваха малко „академичен“ вид. Но той не се интересуваше нито от външността си, нито кому какво впечатление ще направи. Нито дори от здравето си. Само едно го вълнуваше — да разкрие врага и да го залови, преди да е напакостил още повече на родината му. С фанатична настървеност той преследваше целта си и сякаш нищо друго, което не би подпомогнало изпълнението на задачата му, не бе в състояние да забележи.

— Както ти казах, предаването бе засечено точно в два часа, тринадесет минути и двадесет и две секунди. Продължило е само част от секундата. Четиридесет и три групи от по пет цифри са били излъчени с много голяма скорост за три десети от секундата. И предполагам, вече се досещаш, на вълна…

На коя вълна? Щом така му поставя въпроса, значи… предаването е било излъчено на същата вълна, на която бе настроен заловеният радиопредавател.

— Осемдесет и девет и половина сантиметра.

— Иначе нямаше да те викам. Предавателят е същият. Твоят случай, Асене.

Полковник Марков изрече тези думи спокойно, без никаква особена интонация. И това смути още по-силно Ковачев. Да, те означаваха много: „Бавиш се. Не съм доволен от теб. Не аз, а родината, която ти е поверила сигурността си. Докато ти се мотаеш, врагът продължава да работи.“ Особено тежко прозвуча сериозният тон. Значи бай Кръстьо не намери сили в случая да се пошегува, да каже някоя острота, та дори грубост.

— Това означава, че има и втори предавател, който продължава да работи.

Да, залавянето на предавателя дори не е лишило врага от средството му за предаване на шпионските сведения. То не го е и смутило, с нищо не е попречило на престъпната му дейност. Та всъщност те нищо не са постигнали; не са разкрили убиеца, не знаят кой предава, за кого работи…

— Трябваше да се очаква, че загубването на апаратурата не ще ги спре. Аз го подозирах и ще ти кажа защо. Бедата е в друго. Но за това по-нататък. Тук съществуват два отделни въпроса: за предавателя, въпрос, така да се каже, чисто технически, и за съдържанието на радиограмата, в което и се крие същината на работата. Какви изводи могат да се направят от заловената радиограма?

Полковник Марков се излегна на стола си, протегна се уморено. Разтърси глава, сякаш искаше да пропъди съня. След това сви палеца на лявата си ръка. Това означаваше, че сега ще започне да изрежда:

— Първо. Можем да сме сигурни, че откакто притежаваме сивата кутия, откакто прослушваме този диапазон, това е първото предаване. Иначе той щеше вече да е сменил дължината на вълната и ние нямаше да го засечем. „Кардам“ е узнал, че апаратурата, с която си е служил, нека да се изразя предпазливо, „вече липсва“. И за всеки случай изменя честотата, вълната на която се свързва с кореспондента си. Това означава, че не сме пропуснали нито едно предаване. Второ. — Той сви сега и показалеца си. Това беше любим маниер на полковник Марков и Ковачев бе виждал някои от младите им колеги да го имитират, като размахват ръце с по няколко свити пръста. — Обстоятелството, че едната апаратура е изчезнала, не е пречка за продължаване на връзката. Не само в техническо отношение. „Кардам“ притежава втори също такъв предавател. Но мен ми се струва, че „те“ са предвидили тази възможност — апаратурата им да изчезне — и „Кардам“ притежава не само втори, но може би и трети и дори четвърти предавател.

Чак пък и четвърти. Не прекалява ли бай Кръстьо? Шпионите обикновено не знаят как да укрият един радиопредавател, та сега този ще носи три и четири. Но фактът, че разполага с два, вече беше показателен. Този случай не беше от обикновените.

— Защо мислите така? — запита Ковачев.

— Ще ти кажа. Направи ми силно впечатление фактът, че апаратурата е снабдена със сложна и добре премислена инсталация за унищожаването на предавателя в случай, че той попадне в чужди ръце. Какво показва това?

Да, това бе привлякло и неговото внимание. А не се замисли. Не направи изводи. Предпазните мерки бяха толкова многобройни, че вече издаваха намеренията на врага.

— Изглежда по замисления от тях план предавателят е изложен на такава опасност — каза Ковачев.

— Теоретически правилно. А на практика това означава, че апаратът се зарежда със сведения и се оставя някъде. Разбираш ли, той не работи от мястото, където живее, където се намира „Кардам“. Това намалява опасността в случай на засичане да бъде заловен агентът им. Ти знаеш колко пилета влязоха вече в кафеза по този начин. И оттатък са си направили изводи, взели са мерки. Намислили са го.

Полковник Марков се усмихна. За първи път тази сутрин. Той беше доволен. Доволен, че е прозрял един от ходовете на врага.

— „Кардам“ зарежда магнетофона, отнася кутията някъде, вероятно на пусто място, където не ходят много хора, и я оставя. След известно време закъснителната капсула задействува, релето включва и предаването се излъчва. След това „Кардам“ минава и си прибира имуществото — ни лук ял, ни лук мирисал — за нови предавания. Чиста работа, нали?

Хрумването беше оригинално. И на чуждия ръководител, който го е измислил, и на полковника, който се бе досетил.

— Да, вероятно такъв е бил замисълът им — съгласи се Ковачев.

— Слушай по-нататък — продължи Марков. — Но може да се случи и неприятност. Някой случайно да намери кутията. Тогава какво?…

Ковачев си представи, че намира сивата кутия. Намира я случайно, като се разхожда из… градината, някъде към боровата гора. Или по-добре не той, а някой друг, случаен гражданин. Държи я в ръцете си, чуди се какво може да представлява.

— Тя ще му направи впечатление. Ще започне да я разглежда. И вероятно ще опита върти ли се дискът с цифрите.

— И готово: ще останат едни изгорели ръце и кюлче стопен метал. А приемащата станция ще узнае по сигнала „нула-нула-нула“ точното време на произшествието. Всичко това аз, да ти призная, го бях измислил още завчера. И реших: щом някой е предвидил тази възможност, то значи, че я очаква. Е, рекох си аз, не е красиво да измамваме надеждите му. Дори сме позакъснели.

Сега се усмихна и Ковачев. Представи си как бай Кръстьо се е разтревожил, че измамва надеждите на „онзи“. Да, това е хитро измислено. Да се заблуди чуждата агентура, че апаратурата е унищожена.

— Вие наредихте да се включи автоматът?

— Като, разбира се, преди това извадихме термичния патрон. Защо да се лишаваме от това техническо бижу. Необходимо беше да се направи. Иначе какво ще си помислят. Кутията изчезнала, а сигнал няма. Толкова ли са нелюбопитни българите! Може да започнат да се тревожат. А аз никак не бих желал те да се тревожат. Нека са спокойни. Така че и ти да знаеш — предавателят е унищожен. Намерил го е някой си, чудил се, зверил се, па взел, че го предал на милицията. Тя го дала на Държавна сигурност. А там, глупаците, започнали да го човъркат. И той, нали е хитро конструирана машинка, взел, че ги опарил. Като не забравил да уведоми за стореното стопанина си. Сега лекуват в болницата пострадалия будала.

Полковник Марков се оживи. Привичното му шеговито настроение се възвърна. Но скоро се сепна, лицето му отново посърна и той продължи с предишния си сух, служебен тон:

— Какво още може да се извлече от намерената апаратура и от уловената радиограма? Обсегът на предавателя е много малък, дори не покрива цялото Софийско поле. От това можем смело да направим извода, че кореспондентът му се намира в София, по всяка вероятност в някоя легация. Съобщенията са предназначени очевидно „за външна консумация“. А ги приема легацията, която ги препраща в чуждата централа. От това може да се заключи още, че „Кардам“ не е в състояние да поддържа нормален контакт по други начини с тази легация, не може да оправдае открит достъп до нея и затова е снабден с тези апарати. Характерно е и времето на предаването — след два часа на нощта. Те или разчитат, че по това време нашите засечници „нанкат“… Не, те едва ли допускат, че нашите засечници работят „от осем до пет с един час обедна почивка“. Часът на излъчването се определя от закъснителното устройство.

— Моментът на излъчването е случаен. Пусковият механизъм може да бъде нагласен така, че да задействува магнетофонния запис по всяко време.

— И така да е. Но във всеки случай то означава, че те нямат точно уговорено време за връзки. Това е още един аргумент в подкрепа на тезата, че радиограмите се приемат от легация. Къде другаде могат по всяко време на денонощието да дежурят край апаратите и да слухтят всяка секунда. Но най-вероятно е, че приемането става автоматично, от записваща апаратура, която е постоянно в действие и е настроена на тази вълна.

— Вълната… — каза замислено Ковачев. — Те изменят вълната.

— Бедата не е в това, че я изменят — продължи Марков. — Това си е тяхна работа. Могат да я менят, колкото си искат. Лошото е, че не съобщават, както правят „почтените“ шпиони, новата си честота. Какво означава тази честота „Б“ вероятно знаят само „Кардам“ и „Роберт“. А ние ще трябва денонощно да шарим по целия диапазон на дециметровите вълни, за да засечем предаване, което трае част от секундата. Адска работа се чертае пред нашите радисти. А знаеш ли какво означава „казус четири“?

Това са условни думи, чийто таен смисъл е понятен само на посветените, само на „Кардам“ и на „Роберт“. По какво може да се разбере какво са имали те пред вид? Бай Кръстьо вече се е досетил. Той задава сега въпроса само за да го изпита.

— Казус значи случай — каза колебливо Ковачев. — А четири…

— А четири значи не едно, не две, дори не три, а четири. То се знае, че казус значи случай. Въпросът е кой е този уговорен помежду им случай номер четири, при който…

— Трябва да се смени честотата — избърза Ковачев. — Това е загубването на първия предавател. Те имат уговорен условен език за различни възможни събития…

— Така както са уговорили и честотата — продължи Марков. — Техниците ми разясниха. В намерения апарат се използува не променлив кондензатор за настройка на вълната, а постоянен и върху него е написана буквата „А“. Сега „Кардам“ ще започне да си служи с друг кондензатор, върху който ще стои латинската буква „В“.

— Не ви ли направи впечатление, че той употребява думата „казус“, а не случай? — запита Ковачев.

— Помислих и за това. В немския текст е написано „казус“, а не „фал“. Затова го преведоха така. Казус е юридически термин. Дали „Кардам“ не е юрист? Впрочем едва ли. На него са му дали кодовете и там възможните събития са били обозначени като „казуси“, а не като случаи. Затова той използува тази терминология.

— И то на немски език — додаде Ковачев. — Това е характерно, необичайно.

— Не виждам защо чуждите шпиони трябва да си служат непременно с нашия език. Използуването на немския означава само, че „Кардам“ и „Роберт“ го знаят. Иначе — нищо друго. Необосновано би било оттук да се прави изводът, че приемащата легация е австрийската или например посолството на ГДР.

— Само това оставаше. Но дали „Кардам“ не е германец?

— Кардам, момчето ми, е древнобългарски хан — усмихна се Марков. — Но това име все пак ме навежда на някои мисли. То едва ли е познато на шефовете оттатък. Според мен, избрал си го е самият субект, който сега се крие под почетното прозвище на хунския ни прадядо. Съмнявам се господарите му така добре да познават древната ни история. Тях винаги ги е вълнувала новата, а особено любопитство проявяват към последните й страници, към последните деветнайсет години. И питам се аз защо този господин се е спрял точно на достопочетния хан ювиги. Това име ми навява някои далечни спомени, от юношеските години…

— Да не би пък наистина да се казва Кардам — каза Ковачев, — и да е запазил нарочно истинското си име. Нали и вие сте постъпили така. Сам сте ми разказвали как не сте се съгласили заради „джандарите“ да изменяте името си, как в противоречие с конспиративната практика сте запазили и в нелегалната си дейност прякора „бай Кръстьо“.

— Асене, прекаляваш! — викна с престорено възмущение Марков. — Не очаквах, че ще започнеш да ме сравняваш, в каквото и да било, с тази сволоч. Аз си останах „бай Кръстьо“ от инат, защото не се боях от полицията. А този, бъди сигурен, много се страхува от нас. Но простено да ти е. Млад си още, не знаеш, че едно време съществуваше студентска фашистка корпорация „Кардам“. Може „той“ да е членувал в нея и сега, като спомен „за доброто старо време“… Впрочем много се разбъбрихме. Аз все още не съм ти казал какво съдържа основният текст на радиограмата.

— А лесно ли успяха да я дешифрират?

— Лесно? Би трябвало вече да знаеш, че при нас лесно се получава само заплатата. Но все пак може да се каже — бързо. Шифрована е машинно и електронната апаратура успя за два часа да намери алгоритъма й. Въобще този „Кардам“ е богато снабден с техника. Къде ли крие всички тези машинки? Те изглежда прекалено са разчитали на това, че предаванията им няма да бъдат засечени: необичайната вълна, минималната краткотрайност на предаването, свръхускореният темп. Скорост от осемстотин цифри в секундата не е шега работа — никой не може да ги запише. Освен магнетофонът, разбира се. И все пак аз сякаш напразно ги упреквам. Ако не беше ни попаднала в ръцете сивата кутия, нямаше нищо да узнаем. Кой знае колко телеграми са били предадени преди това.

Ковачев беше взел българския текст и още веднъж го прочете дума по дума.

„Роберт“ е очевидно адресантът. Какво ли означаваше съчетанието „за месеца тона обект“? „094 настуран 417 улрихит“ — това сигурно са някакви химикали. А може би — условни имена на войнски части. „46081“ прилича на номер на военно поделение. „Първото 26“? И на края — „лавандуламит“. Защо „мит“? Има лавандула, лавандулово масло. Някаква безсмислица… А телеграмата уж е дешифрирана!

— Гледай, гледай! — поклати глава Марков. — И аз така се чудех до осем часа. А работата била много проста. Това са отчетните данни за месец август на двете ни най-продуктивни мини за ураниева руда. Обект 094 е произвел 417 тона настуран или ураниев окис и 46 тона улрихит — смес от ураниеви и ториеви окиси. А обект 081 е произвел 26 тона настуран и 3 тона лавандуламит или ураниев фосфат. Цифрите са абсолютно верни. Това е всичко. Харесва ли ти?

Значи чуждото разузнаване се е добрало до секретните данни за ураниевото производство. Работата ставаше не само много сериозна, но и твърде срочна. Никакво забавяне не биваше да се допуска. Всеки момент можеха да се изнесат нови сведения, отнасящи се до важни държавни тайни.

— Яка ни душа — промърмори смутено Ковачев. — Предполагам, че ще ни поставят задача да ги заловим в най-кратко време.

— Да. Не бива да допуснем втора радиограма с подобно съдържание. Но ще трябва да дадем обяснения и за изтеклия срок. Само спокойно! В никакъв случай не бива да изтърваваме нервите си. И засега не разправяй на другите. Петев и без това няма да стане по-бърз, а Дойнов само ще се впаникьоса — Марков погледна втренчено заместника си. — Какво ти светнаха очите като на котарак, който е видял мишка?

— Помислих си отгде са взети тези данни.

Ковачев едва се сдържа да не каже нещо повече. „Нима! Нима са сполучили!?“

— Отгде… Разбира се, от тези, които разбират от настурани и прочие…

— От управление „РМ“, нали? С кого говорихте — запита видимо развълнуван Ковачев.

— С началника на управлението.

— А заместник-началникът знае ли за случая?

— Защо трябва да знае. Предупредих и мисля, че разговорът ни ще остане между нас двамата. Другарят е достатъчно сериозен човек. Познавам го отдавна. Щом започнах да го разпитвам за продукцията, за рудите, досети се какво ме е довело рано сутринта при него и пребледня. Но ти — полковникът изгледа изпитателно Ковачев — какво криеш? Какви са тези загадки?

— Свършихте ли?

— Да. Впрочем има още няколко интересни детайла. Първо по техническата част: личи си как е избягвал да повтаря някои думи. При нормално съставяне на текста е трябвало да употреби по два или повече пъти думите: тона, обект, настуран. А той хитро ги избягва. Разбира, че това може да улесни дешифрирането: „Надявай се на техниката, но и сам си отваряй очите!“ Въобще — ловък тип. Заслужава да се отбележи и фактът, че в нашата терминология вместо думата улрихит се използува уранинит и вместо лавандуламит — ураниев фосфат. Но „Кардам“ е посветен дори в тези тънкости. Има изглежда западно образование. Макар че в отчета са упоменати, естествено, употребяваните у нас понятия, той си служи с други, приети в западната геология. Това е. Кажи сега ти. Виждам, че носиш някаква сензация, че не си дошъл с празна кошница.

— Кошницата ми натежа многократно, докато ви слушах — каза замислено Ковачев.

Внезапно го обзе някакво необяснимо смущение. Ей сега той ще изрече срещу един човек, когото не е виждал дори, възможното най-страшно подозрение. Ще го обвини в убийство и в тежък шпионаж. Има ли достатъчно основание за това? Има ли право?

А има ли право да премълчи?

— Хайде де, какво се окуми! — сепна го гласът на Марков.

— Мисля, че мога да посоча кой се крие зад „Кардам“ — каза все още неуверено Ковачев.

— Охо! — викна възбудено полковникът.

Той скочи от креслото си и започна да се разхожда с бързи крачки из стаята. Спря се внезапно срещу Ковачев и го загледа изпитателно.

— Ни повече, ни по-малко! Казвай, казвай…

— Бившият съпруг на Якимова се казва Петър Василев Хаджихристов. Той е завършил минно инженерство и геология в Германия. Следвал е от 1938 до 1944 година. Там го е заварила капитулацията. След Девети септември се е присъединил към групата българи, които пожелават да се завърнат в родината си, и затова е бил затворен от хитлеристите в концентрационен лагер край Хамбург. Освободили го английските войски. До лятото на 1945 година е бил в английската окупационна зона, след което се репатрира в България. Член е на международния съюз на концлагеристите и… — Ковачев замълча за миг — и на Българската комунистическа партия. От 1946 година. Първоначално работи като инженер в Министерството на промишлеността. След това в Минпроект. Става асистент в Минно-геоложкия институт и по-късно доцент. А от началото на тази година е назначен за…

Ковачев замълча многозначително, сякаш за да усили ефекта на следващите си думи.

— Казвай, не ми късай нервите…

— За заместник-началник на управление „РМ“.

— Хм… Това ли е всичко. То съвсем не е малко. Но има ли още?

— Има. Телефонният номер на управлението е бил записан в тефтерчето на Якимова. И отпреде му стои буквата „П“. Тя е наричала бившия си мъж „Пиер“.

— Защо казваш „бил“?

— Защото листчето, на което е бил записан, е откъснато. Но отпечатъкът от написаното личи ясно на следващата страница. Хаджихристов е с дванадесет години по-възрастен от Якимова. Гласът, който се е обадил на Каменов, е казал…

— Че тя гуляе с един по-възрастен мъж в ресторанта в Бояна — продължи Марков. — Помня, помня… Така-а… Значи бившият съпруг… Но откога се занимаваш ти с него? Нищо не си ми казвал. А виждам, добре си запознат с биографията му. Или си криел? Готвил си „бомба“!

— Съвсем не, другарю полковник. Вчера разговарях с Донева. А днес, преди да дойда в министерството, се отбих в управление „РМ“. В „личен състав“ прочетох написаната собственоръчно от него автобиография. Оттам са и всичките ми сведения за живота му.

— И ти предполагаш, че той е убил Якимова? А след това и Каменов.

— Това не съм казвал. Но почти съм уверен, че този човек е намесен в случая, който разследваме. Може дори да се окаже централната фигура. Помислете само върху това кой е могъл да разполага на първи септември с отчетните данни за месец август. И то сведения строго секретни.

— Мисля, мисля… Само че месецът се отчита към двайсет и шесто число. Това са някакви плановишки измишльотини. Данните са изпратени на двайсет и седми и са получени на двайсет и девети в управлението. Но все пак. Мисля и за английската окупационна зона, и за много други неща. Социалният му произход?

— Единствен син на виден столичен архитект. Отраснал е в охолство и компании на богаташки синчета. Сам го пише в автобиографията си. Сякаш се хвали с това. Или иска да каже: вижте ме какъв съм искрен, правдив. Макар че социалният ми произход не отговаря на догмите ви, аз не се плаша от него.

— И този мъжага, след като е следвал шест години в хитлеристка Германия, внезапно решава да се завърне в комунистическа България. Какъв е този припадък на патриотизъм! Не променя решението си и след като поживява сред англичаните. Хм… Разучи най-подробно биографията му и провери специално не е ли членувал в студентската корпорация „Кардам“. Той, естествено, владее немски не по-зле от български. Може би дори предпочита при „професионални“ разговори да си служи с него. Особено в областта на геологията.

— Значи вие считате…

— Така ми го сервира, че как няма да считам! Интересно! Заместник-началник на управление! Добре сме се наредили. Началствата ще подскочат. Тя стана една… мътна и кървава.

— Аз исках да ви помоля, другарю полковник… — започна неуверено Ковачев.

— За какво?

— Да не споменавате още на другаря председател на комитета за Хаджихристов. Това е само едно подозрение, твърде убедително наистина, но все пак неподкрепено с никакви конкретни факти.

— Не, не мога да играя на криеница. Щом и аз мисля, че има основание да го подозираме, значи ще докладвам. То се знае, няма да кажа — открихме убиеца, знаем кой предава сведенията. Но фактите не мога да скрия. Нали безспорно той е бивш съпруг на Якимова? Нали е заместник-началник на управление „РМ“? Нали неговият телефон е бил записан и унищожен в тефтерчето?

— Тъкмо телефонът ме смущава. Това не е неговият телефон, а на управлението, на номератора. Той има и пряк телефон. Защо не е дал директния си номер? За „частни нужди“ винаги се използуват преките телефони.

— Какво ли са имали те общо? Дали е било само любовна връзка, или и нещо повече? — каза замислен Марков. — Въобще голяма празнина в нашето следствие е, че все още нищо не знаем за това, доколко Якимова и Каменов, поотделно или заедно, са замесени активно в шпионажа.

В светлината на новите разкрития случаят с убийството на Якимова бе избледнял, бе се отдалечил. Но може би ключът за разкриването на шпионажа лежеше в скромната стая на Стефка. И всички дребни детайли — логични и нелогични, ясни и тъмни — бяха все звена от верижката, на която бе закачен този ключ. А той все още не бе разказал за билетите.

— Има още едно ново обстоятелство, за което не успях да ви докладвам. В чантата на Якимова бяха намерени два трамвайни билета.

— Знам — прекъсна го Марков. — От Бояна. Какво ново и около тях?

— Те не са били изследвани дактилоскопично. Аз ги пратих в лабораторията и експертизата не можа да открие пръстовите отпечатъци на Якимова по тях.

— А на Каменов?

— Нито на Каменов. Само на кондукторката в малкото трамвайче, която ги е продала, и още едни, едва различими, вероятно на кондуктора в петицата.

Може би Якимова е била тази вечер с ръкавици? Не. В чантата й нямаше ръкавици. В гардероба са намерени само един чифт — зимни. А и хазяйката й твърди, че Стефка не е носела лятно време ръкавици.

И какво излиза тогава? — запита Марков.

— Че билетите са попаднали в чантата на Якимова, без тя да се докосва до тях.

— Благодаря. Много умно! Как стават тия мистериозни работи? Не забравяй, че моментът на смъртта й е установен въз основа точно на тези билети.

— Не само това. Те са главното доказателство, че тя наистина е била в Бояна. Те и тайнственият глас, който ми изглежда твърде заинтересуван и поради това — подозрителен.

— Добре, Асене, само че, струва ми се, сам ще ти е трудно да се справяш по-нататък със задачите си. Вземи Радко. Той завърши задачата, която му бях възложил. Сега е свободен. Пък и нека постажува край теб. Изглежда ми надеждно, умно момче. Освен с двете убийства сега ще трябва подробно да се занимаеш и с господин, тоест, извинявай, с другаря Хаджихристов. Само че — Марков сложи показалеца си пред устата — извънредно внимателно. В никакъв случай той не бива да разбере, че се интересуваме от него. А е важна птица. Това ще бъде трудно. И не предприемай никакви конкретни мерки по отношение на него без мое разрешение.

Когато полковник Марков му предложи да вземе за помощник младши лейтенант Радко Радков, Ковачев едва не възрази. Спря го дисциплината и онова доверие, което се бе напластило в съзнанието му към стария чекист. Но не беше доволен. Радков сякаш не беше подходящ за тази отговорна задача. Той беше най-младият сътрудник на отдела им, почти без никакъв опит. Току-що завършил военната си служба, той работеше в контраразузнаването от шест месеца и досега бе изпълнявал само незначителни, третостепенни задачи. Дейнов го наричаше зад гърба му „сукалчето“. Впрочем какво ли значение имаше как Дейнов се отнася към него. Той признаваше само себе си за способен разузнавач.

Но още първият доклад, който направи Радков, накара подполковник Ковачев да съжалява, че е посрещнал с недоверие младия си колега.

— Кога успяхте да съберете всички тези сведения? — запита той новия си помощник.

Радков наведе глава. Беше се изчервил от удоволствие за похвалата.

„Голямо дете — помисли си Ковачев. — Нима е нужно толкова млад да се стълкновява с цялата тази мръсотия!“

— Били ли сте комсомолски активист? — запита неочаквано Радков.

— Не. Защо? — каза изненадан Ковачев.

— Ако сте били, нямаше да се учудвате. Свикнал съм на тичане. Целият ми живот, откакто се помня, е минал в тичане. Все някъде ме разпращат. Ту от районния комитет, ту от градския. Сега тук… И винаги: Срочно! Бързо!

Радков беше установил редица интересни данни за живота на Петър Хаджихристов. В Германия той покрай следването се занимавал усилено и с контрабандна търговия на тютюн. Водил е разгулен живот, минавал времето си сред охолство. Но между хората, с които е бил в концентрационния лагер, е оставил най-добри впечатления. Една от препоръките за приемането му в партията е била дадена от Донка Михайлова — Цека, партиен функционер от нелегалния период. Няколко месеца след това той се оженва за нея. Но тя умряла през 1950 година. Оженил се повторно през 1956 година за Стефка Якимова, току-що завършила по него време института. Изглежда, че са се обикнали една-две години преди това, докато тя е била студентка при него.

По всичко личеше, че жените са главната слабост на Хаджихристов. След един скандален случай на изневяра едва не се стигнало до изключването му от партията, но се отървал със строго мъмрене. Наложеното му от първичната партийна организация наказание — последно предупреждение — било намалено от районния комитет заради „заслугите“ му в Германия. Въобще Хаджихристов навсякъде обичаше най-дебело да подчертава, че е концлагерист. Опитал се да бъде признат за активен борец срещу фашизма, но му било отказано.

През последните години е ходил много пъти в чужбина. Не само в Съветския съюз и народните демокрации, но и в западните страни. Бил е два пъти в Западна Германия, в Австрия, в Англия и дори в Канада на един конгрес на геохимиците. В института се говорело, че Хаджихристов скоро ще става професор.

— Въобще не ми е симпатичен — заключи Радков. — Това е човек, който преди всичко мисли как да се нареди. С една дума — ловкач!

На същото мнение беше и Ковачев. И той изпитваше определена неприязън към Хаджихристов. А все още не бе го виждал в лице. Въпреки че бе вътрешно съгласен с Радков, той счете, че трябва да реагира срещу това опасно настроение.

— Пазете се от субективни преценки. Нашите симпатии и антипатии могат само да навредят на делото, на което служим.

— Знам. Казах го така, между впрочем. А знаете ли, че Якимова го е посетила на двайсет и трети август?

Това беше наистина интересно. Може би най-важното сведение, което донесе Радков. Той се досетил, като бил в управлението, да прегледа пропуските за дните преди смъртта на Якимова. И открил, че в петъка, два дни, преди тя да бъде убита, е посетила Хаджихристов следобед в управлението. На пропуска бе написано „Стефка Андонова“, но името „Стефка“ направило впечатление на Радков и той си записал номера на паспорта. След това установил, че наистина е нейният. Тя се казваше по баща Андонова и вероятно служителят не е записал фамилното й име.

Това беше вече факт — точен, неоспорим. Той потвърждаваше, че Якимова и Хаджихристов са поддържали връзка и след развода си. И са криели от другите тази си връзка.

Ковачев разбираше, че не бива в никакъв случай да викат на разпит Хаджихристов. Ако той наистина беше централната фигура в това следствие, призоваването му от Държавна сигурност щеше да го сигнализира, че е вече заподозрян. Това никой нямаше да разреши. А все пак страшно му се искаше да се срещне с него, да го разпита. Какви ли обяснения щеше да даде за връзките си с Якимова, за времето, когато тя е била убита.

Ръководството сигурно щеше да организира негласното наблюдение на Хаджихристов. Но какви резултати щяха да се получат по този път? И след колко време? Биваше ли да чакат? Всеки момент нова радиограма можеше да изнесе ценни, жизненоважни за родината им сведения в чужбина.

Полковникът изслуша доклада му, без да пророни нито дума. Загледан през прозореца в покрива на отсрещната кооперация, той изпуши една подир друга две цигари. И Ковачев не се обади. Ясно беше. Марков съзнаваше трудността на положението и търсеше изход.

След това, все още без да погледне дори своя заместник, той позвъни на полковник Петров и го помоли да постави под непрестанно наблюдение Хаджихристов — „да обезпечи мероприятие номер три“.

Само наблюдение ли? Затова ли бай Кръстьо мисли толкова време. Той не можеше да не разбере, че в случая наблюдението не е достатъчно. Време нямаха.

— Какво си се вторачил в мен — сопна се внезапно Марков. — Аз не съм факир. И не очаквай да измисля нещо гениално. Сам разбираш — хем трябва да го разпитаме, хем не бива.

Ковачев не отговори. Той наистина разбираше. Но вярно е, че и очакваше. И бай Кръстьо не биваше да му се сърди. Той впрочем се сърдеше не на него, а на себе си — че не може да измисли „нещо гениално“.

Полковникът избра нов номер по телефона и уговори с някого среща. Помоли веднага да бъде приет. По набирането Ковачев позна, че говори не с министерството, а с някого в града.

— И ти ще дойдеш с мен — Марков стана и започна да заключва касата си. — Ще поприказваме с първия секретар на района, към който се числи Хаджихристов. Той все пак е член на партията.

След пет минути бяха в районния комитет. Първият секретар ги чакаше в кабинета си. Той беше твърде млад за поста, който заемаше. Големите му кафяви очи гледаха уморено, сякаш дни наред не си бе отспивал. Сигурно прекаляваше със заседанията или пък в района му имаше някакви извънредни неприятности. А сега и те му стовариха една съвсем не лека задача.

Марков му изложи в общи линии случая, запозна го с разкритията, които поставяха Хаджихристов под подозрение.

Ковачев мълчеше и наблюдаваше как се мени лицето на секретаря. Приветливо-любезно при посрещането им, напрегнато-внимателно, докато слушаше за убийствата, за радиограмата, то стана мрачно, сурово, когато се намеси името на Хаджихристов.

— Вие сте дошли при мен не само за да ме информирате, нали? — каза секретарят, след като Марков завърши. — С какво мога да ви бъда полезен в този етап на следствието?

— Трябва да разпитаме Хаджихристов. А не бива в никакъв случай да го викаме при нас.

— Разбирам.

Секретарят се замисли. Той премяташе един молив в ръка и при всяко завъртане почукваше по бюрото.

— Ако отидете — каза след известно време секретарят — при него като сътрудници на районния комитет, ще можете ли да му поставите тези въпроси, които ви интересуват?

— След като нямаме друга възможност… По-добре малко, отколкото нищо.

— Добре тогава. Сега ще му позвъня. Кой ще говори с него?

Марков погледна Ковачев. Той кимна.

— Кажете му, че ще го посети Ковачев. Или — по-добре Новачев. Да, именно Новачев. Заедно е един другар. На разговора ще присъствувам и аз. Искам спокойно да погледна в душата на този гражданин.

Точно в уговорения час Марков и Ковачев бяха в управление „РМ“. Секретарката — възрастна жена с подчертано делови маниери — влезе да докладва за пристигането на двамата другари от районния комитет.

Ковачев беше изненадан. Той очакваше да види някоя млада, красива секретарка с подчертан сексапил. Но очевидно на Хаджихристов бяха чужди баналните „началнически“ обичаи и той умееше да дели служебното от личното.

Секретарката ги въведе в просторен, богато и с вкус нареден кабинет. Посрещна ги Хаджихристов — строен, висок, възслаб мъж на около четиридесет и пет години, с леко посребрени коси и осанка на благородник.

„Сигурно всяка сутрин играе тенис — помисли си Ковачев. — Има вид на английски джентълмен.“

По красивото му лице бе изписана някаква неопределена благосклонна и същевременно надменно-презрителна усмивка. Той кимна сдържано, ръкува се, посочи кожените кресла и сам седна.

— Може ли да запушим — запита Ковачев, като поднасяше отворена кутия „Родопи“ към Хаджихристов.

Той искаше да го поогледа, преди да започнат разговора. Пък и да получи разрешение за пушене. Нали се намираха в неговия кабинет като „гости“.

Хаджихристов също бе протегнал ръка към Ковачев и предлагаше от пакетчето скъпи цигари.

— Разбира се. Моля, запушете. Аз съм свикнал с филтър — каза той с тон, сякаш се извиняваше.

Щракна с луксозна газова запалка, каквато Ковачев досега не бе виждал, дръпна дълбоко и зачака. Без да взема участие в размяната на любезности, Марков също бе запалил цигара и наблюдаваше мълчаливо сцената, облегнат удобно в дълбокото кожено кресло.

Хаджихристов също оглеждаше двамата си посетители, като по-често спираше погледа си на Марков. Дали поради възрастта, или по някакви други, неуловими признаци той се досещаше кой е по-главният.

Макар и незабелязано, и Ковачев наблюдаваше напрегнато. Той чувствуваше, че насреща си има умен, обигран и по всяка вероятност опасен противник.

„Бива си го. С лице на лиричен любовник, с тяло на спортист и ръце на пианист. Дали умее да души с тях?“

— И така, с какво мога да ви бъда полезен — каза приветливо усмихнат Хаджихристов.

Лицето му бе въплътило самата любезност и услужливост.

— Позволихме си да ви побезпокоим във връзка със смъртта на вашата бивша съпруга — започна Ковачев. — Имам пред вид Стефка Якимова.

„Ти си изпратил вече две, та трябва да се уточним“ — помисли язвително Ковачев.

Лицето на Хаджихристов не трепна. Той или не усети хапливостта на доуточняването, или не му обърна внимание. А и темата на предстоящия им разговор сякаш не го смути.

„В Германия сигурно е играл много покер. Свикнал е да владее лицето си.“

— Тя беше член на Партията — продължи Ковачев — и нейната съдба не може да не интересува районния комитет.

„Какво му се извинявам. Но нали трябва да му обясня защо се занимаваме със случая. Да, но не с тон на оправдание!“

— Необходимо ни е да уточним някои моменти от живота й през последните месеци — завърши Ковачев и зачака.

— Боя се, че едва ли ще мога да ви бъда полезен с нещо. Ние се разведохме преди четири години и оттогава аз не съм се срещал с нея. Тя ми беше сърдита — Хаджихристов се усмихна снизходително — и след като й намерих квартира, след като я настаних на работа, повече не ми се е обаждала. Но ако имате някакви конкретни въпроси — моля, питайте. Ще се постарая да ви помогна според възможностите си.

Ковачев не очакваше такъв обрат. Той беше сигурен, че Хаджихристов ще бъде подготвен, мъчно може да бъде изненадан. Но да отрича факти, които са документирани… Това сякаш не му подхождаше.

— Значи вие не сте се срещали напоследък с нея — запита той.

— Да, нали ви казах. Откакто уредих живота й — това беше през 1959 година, — тя повече не ме е търсила. Нито пък аз съм проявявал интерес към нея. През 1960 година се ожених за сегашната си съпруга. Пък бях и чувал, че си е намерила подходящ приятел, за когото възнамерявала да се омъжи. Така че, сами разбирате, ние нямаше за какво да се срещаме.

„Подходящ приятел!“ Той все пак я бе намразил. Сигурно защото не е търпяла разврата му, осмелила се е да се разведе с него. И сега намери за уместно да намекне високомерно, че Каменов, „обикновеният“, скромният Каменов, е „подходящият“ за Якимова приятел.

— Вас ви посещават много хора — продължаваше да упорствува Ковачев, макар че чувствуваше как тръгва по опасния път „на убеждаването“. — Може би сте забравили.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми напомните — каза леко усмихнат Хаджихристов. — Макар че… Всеки ден имам прекалено много делови срещи. Това е вярно. Но все пак не бих забравил посещението на бившата си съпруга. Особено след като не съм се срещал с нея няколко години.

— Става въпрос за среща преди десетина дни. Тя не ви ли е посещавала в управлението?

— Не — каза твърдо Хаджихристов. — Нито преди десет, нито преди двадесет дни. Тя въобще не е идвала в управлението.

— Може би напоследък не сте били в София?

Хаджихристов за миг го погледна право в очите, сякаш искаше да проникне през тях в мислите му, да разбере защо задава точно този въпрос. Но отговори все така спокойно, с подчертана самоувереност:

— Не, целия месец август бях на работа. Началникът на управлението беше на почивка и аз го замествах. Още не съм взел тазгодишната си отпуска. Възнамерявам тия дни да прескоча за две седмици до Слънчев бряг. Повече не мога да си позволя. Започва учебната година.

— Значи вие твърдите категорично, че не сте се срещали с Якимова през месец август?

— Но, моля ви се, разбира се. Защо ви учудва това?

— Защото разполагаме с точни сведения, че тя е била при вас в управлението.

— Съжалявам.

Хаджихристов загаси цигарата си. С този си жест като че ли искаше да сложи някаква граница в отношенията им. Досега говорихме приятелски, но като не ми вярвате… Облегна се на креслото и повтори:

— Съжалявам, но сведенията ви не са точни. Вие разговаряте с мен така, сякаш не ми вярвате.

— Не, ни най-малко. Моля, да не ме разбирате криво. Но съществува противоречие между вашите думи и този пропуск — Ковачев му подаде кочана с пропуските, отворен на съответния лист — и аз ви моля да ни го обясните.

Хаджихристов пое кочана, прочете внимателно пропуска, прелисти няколко страници напред и назад, след това се върна и отново го разгледа. На лицето му не трепна нито мускул. Очите му не измениха спокойното си самоуверено изражение.

— Странно наистина. И все пак Стефка не ме е посещавала. Вие сигурен ли сте, че този пропуск е за нея? Тук пише Андонова, а тя се казваше Якимова.

— По баща е Андонова — отговори му Ковачев. — Съмнение не може да има. Номерът на паспорта е същият.

— Е, щом е така, значи тя все пак е идвала в управлението. Но с мен не се е срещала.

— Пропускът обаче е издаден на ваше име. Може би вие по това време сте отсъствували и тя не е могла да се срещне с вас?

— Не, това е изключено. Портиерът, преди да издаде пропуск, винаги проверява по телефона.

„Хитър е, не се хвана“ — помисли си Ковачев. Той сам бе проверил и знаеше, че редът е точно такъв, както каза Хаджихристов, и се спазва строго.

— Тогава… Как си обяснявате издаването на пропуска?

— За това би трябвало да попитате портиера, който пише пропуските. Вие сам виждате — това е копието. Проверете оригинала, на който трябва да стои моят подпис, и ще се убедите, че Стефка не е идвала при мен.

Ковачев почувствува погледа на полковник Марков. „Нечиста, недоизпипана работа!“ — сякаш прочете той мислите му.

Защо не си даде труд да провери оригинала? Беше толкова уверен, че не е необходимо, че Хаджихристов няма да отрича срещата си с Якимова.

И Хаджихристов усети смущението му и каза с едва доловим наставнически тон.

— Предполагам, че Стефка е решила да ме посети, макар и да не виждам защо. Може би нещо е намислила да поиска от мен. Портиерът е позвънил на секретарката ми и е издал пропуска. Как са се развили по-нататък събитията, не мога да ви кажа. Но при мен тя не е идвала — и като замълча за кратко, добави: — Имате ли други въпроси към мен?

Самоувереността, подчертаното спокойствие на този човек дразнеха. Ковачев се чувствуваше победен от него, засрамен пред полковник Марков. Дали не беше по-добре да приключи разговора? Но не, той наистина имаше още един въпрос. Деликатен, опасен за поставяне и сякаш безнадежден. Но въпреки това запита:

— След като изяснихме, че Якимова не се е срещала с вас, бих желал да ви поставя още един въпрос. Разкажете ни как прекарахте вечерта на двайсет и пети август, по-миналата неделя, между деветнайсет часа и полунощ?

Този път Хаджихристов не отговори тъй бързо, с такава готовност. А и самодоволната му надменна усмивка сякаш се стопи.

— И този ви въпрос ли има връзка със смъртта на бившата ми съпруга?

— Моля да отговорите, независимо от това има или няма връзка — каза твърдо Ковачев.

— По-миналата неделя… Да си спомня… Бях целия ден във вилата… Да, тогава довърших статията си. Бях сам. Съпругата ми още не се е завърнала от море. Надвечер, след седем трябва да беше, излязох с колата да се поразсея. Имам този навик след усилена научна работа да излизам с колата, да ме подуха свеж вятър. Отидох до Нови хан и се върнах в града. Вечерях в „Берлин“ и се прибрах.

— В колко часа?

— Около единадесет трябва да беше. Нали знаете какво е обслужването в нашите ресторанти. Докато сервират, докато изпуши човек след вечерята няколко цигари с кафето…

— Срещнахте ли някой познат в ресторанта. Все сам ли бяхте? — продължаваше упорито да разпитва Ковачев.

— Не си спомням. На масата бях сам.

Хаджихристов запали нова цигара.

— Какво, другари, алиби ли трябва да установявам?

Да, този въпрос наистина прозвуча съвсем „следователски“. Но как иначе да го запита? Колкото и заобиколно да постави въпроса, той ще се сети. Дори ще бъде по-лошо. Така, направо, звучи някак по-непосредствено, по-„партийно“.

— Защо пък алиби — каза с възможно най-безразличен глас Ковачев. — Само бих желал да зная дали случайно не сте срещали познати, които да потвърдят присъствието ви в ресторанта по това време.

— Хм… Не съм мислил, че ще става нужда. Иначе бих се погрижил. В ресторанта все ще е имало някои познати. Бих ги заговорил… Но не мислите ли, че е необходимо да ми кажете още нещо?

— Какво например?

— Защо трябва да установявам алиби за вечерта, в която Стефка е умряла? Родителите й ми изпратиха некролог. Ако знаех своевременно, щях да отида на погребението й в Пазарджик. Там пишеше „загинала при трагични обстоятелства“. Надявам се, че не ме подозирате в нещо нередно.

— Ние сме длъжни да изясним всички моменти около смъртта й. Якимова наистина е загинала при трагични обстоятелства. И доколкото тя ви е посетила неочаквано само два дни преди това…

— Аз вече ви казах — тя не ме е посещавала. Само е получила пропуск.

— Да, да. Ето, виждате, за да изясним този момент, все пак трябваше да се срещнем. Иначе щяхме да останем с убеждението, че тя е била при вас. А пък добре ще е, ако успеете да ни представите убедителни доказателства за това как сте прекарали времето си между деветнайсет и двайсет и четири часа в неделя на двайсет и пети август. Установяването на истината ще ползува не само нас, но и вас.

— Разбирам. Ще си помисля.

На разделяне по лицето на Хаджихристов отново се разля любезната усмивка, с която ги бе посрещнал. Държеше се като че ли бяха водили само един интересен, приятен и за двете страни разговор.

В колата полковник Марков не пророни нито дума. Той се тръшна на седалката до шофьора и наведе сърдито глава. Мълча и Ковачев. Едва като се прибраха в министерството, той го запита:

— Вие сте недоволен?

— Че на какво отгоре трябва да съм доволен! Какво постигнахме с този разговор? Нищо и половина. Сега той знае всичко, което ни е известно за него, а ние останахме с пръст в устата.

— Не съм съгласен — възрази му Ковачев. — Не е вярно, че разпитът не ни донесе нищо. Разбрахме, че няма алиби за тази вечер.

— Алиби, алиби… Какво си си навил на пръста тази думичка. Можеш да си го поставиш в рамка неговото алиби. То съвсем не му е нужно. Докато ние не сме в състояние да го обвиним въз основа на солидни, неопровержими факти, той съвсем не е длъжен да установява своето алиби.

— Ами странното противоречие между издадения пропуск и неговото твърдение? Аз дори не се надявах, че ще се реши да отрича срещата си с Якимова.

— Ти по-добре не ми напомняй за този пропуск. И вместо да губим време — връщай се в управлението и виж как стои въпросът с пропуска. Този пропуск, драги ми Асене, е един твой пропуск. И не единственият ти. В разговора ти допусна още една грешка. Но тя се оказа щастлива.

Каква грешка? Какво имаше пред вид полковникът?

— Виждам, че не се сещаш. Това показва, че е несъзнавана. Добре поне, че на грешката ти се хвана Хаджихристов. Жалко, че не си го направил нарочно. Тогава щях да те похваля.

— Не ви разбирам, другарю полковник — каза смутено Ковачев.

— Там е бедата я. Помисли. Ти не го запита за целия ден, в който е била убита Якимова, а само за тези часове след излизането на Чергарски до прибирането на Каменов в дома му — от деветнайсет часа до полунощ. Защо го запита само за тях? Защото го подозираш, че той я е убил. Това беше твоята грешка. Издаде подозрението си. А неговата се състоеше в това, че се хвана. Отгде знае той, че Якимова е била убита точно през тези часове? Нали каза: „Защо трябва да установявам алиби за вечерта, в която Стефка е умряла.“ Именно за вечерта! Бил получил некролога и оттам узнал за смъртта. А в некролога не пише в кой час е умряла… Разбра ли сега. И хайде, заминавай за управлението…

Ковачев напусна посрамен кабинета на полковника. Отдавна не бе изживявал такива неприятни минути. Да сглупи като някой новак. И да не види грешката си. Нещо по-лошо. Да не разбере грешката на противника. Да пропусне такава важна улика.

Впрочем наистина ли беше тя толкова важна? Не бе ли възможно по-късно, след като Хаджихристов се е заинтересувал, да е узнал подробности около смъртта на Якимова. Достатъчно бе да телефонира на Донев, за да разбере. Това беше толкова естествено. Все пак ще трябва да провери говорил ли е с Доневи. Може пък и от някъде другаде да е узнал.

Но както и да е — това никак не омаловажаваше неговия пропуск. Той не улови интересния момент. Смисълът на думите му убягна.

Търсенето на оригинала се оказа трудна и бавна работа, за която се наложи да повика на помощ и Радков.

Портиерът набождаше на една поставка с дълъг шиш върнатите от посетителите пропуски. И тъй като никой никога не се е интересувал от тях, всяка вечер той изваждал „дневната си продукция“ и я захвърлял в една мукавена кутия от радиоприемник. Като се напълнела, веднъж на няколко месеца, той изгарял съдържанието й и започвал отново своята „дейност“. Добре поне, че напоследък не бе горил оригиналите.

Настаниха ги в една стая на тавана и там Ковачев и Радков се заеха с неблагодарната си задача да разпределят хилядите листчета. Портиерът имаше обичая да пише едро, ясно очертана осмицата и те можаха да отделят бързо пропуските, издадени през месец август.

По едно време в стаята влезе партийният секретар на управлението, чрез когото бяха получили кутията.

— Ще свършвате ли скоро, другари?

— Защо? — запита Ковачев. — Трябват ли ви?

— На мен не, но преди малко позвъни заместник-началникът на управлението, другарят Хаджихристов. Питал портиера за някакъв стар пропуск. Той му казал, че съм ги взел аз…

— А вие какво му отговорихте?

— Смънках… Казах, че искам да проверя изпълнява ли се от портиера стриктно правилникът за вътрешния ред.

— Разбрано. Щом свършим, ще ви ги върнем. Нека почака малко.

Партийният секретар си излезе.

Гледай ти! Това прекалена наивност ли е или далеч прицелена хитрост?

Ковачев се замисли.

За първи път този въпрос възникна у него, когато Хаджихристов му каза, че не е мислил за алиби и ако е допускал, щял да се погрижи за това. От една страна — заподозрените не говорят така за своето алиби. Тези думи сякаш по̀ прилягат на един невинен човек. От друга страна — Хаджихристов е умен, ловък. Той разбира, той също преценява. И естествено — говори като невинен. Ами ако наистина е невинен?

И сега с пропуските е същото. Как ще постъпи човекът с чиста съвест? — Веднага ще поиска да провери как стои въпросът. И ще потърси оригинала. Ако той сам го е унищожил, за да заличи подписа си, няма защо да го търси. Следователно той — умният, предвидливият — трябва да го потърси. Иначе ще се издаде. Той не може да не знае, че след като са му поставили този въпрос, те ще проверят подписан ли е оригиналът на пропуска. Затова избързва. За да покаже, че и той иска да разбере „истината“.

Кой е Хаджихристов? Човек със съвършено чиста съвест, който няма защо да се пази и проявява естествен интерес към това странно съвпадение, или престъпник, който разиграва тази роля?

— Другарю подполковник — прекъсна размишленията му Радков, — няма такъв пропуск. Нито един от августовската група не е издаден на името на Якимова. За този ден съм ги наредил по реда на номерата им. Ето, до тридесет и седми са всичките, от тридесет и девети до края на деня също са налице. А точно тридесет и осми липсва. Този номер носи пропускът, на името на Стефка Андонова. Той е взет, унищожен.

— Не бързайте! Може да сме го пропуснали. Да преровим още веднъж…

Докато двамата разузнавачи търсеха загубения пропуск, полковник Марков се бе задълбочил в материалите по делото.

Прав ли беше Ковачев? Възможно ли беше Хаджихристов да е бил завербуван от чуждото разузнаване?

Сведенията, с които разполагаха, показваха, че още от ученическите си години той се е стремял само към спокоен, охолен живот и с политика не се е занимавал. Докато комунистите и легионерите между съучениците и състудентите му са си чупели главите, той се е разхождал с хубави ученички, киснел е по сладкарниците. Такъв си е останал и по време на следването в Германия. Единственото ново е била усилената търговия с контрабандирани цигари. Не се е стараел особено и в учението.

Преломът в живота на Хаджихристов започва едновременно с прелома в родината му. Но в каква насока се е извършил той в неговата душа? Не беше ли решението му да се върне в България първият му голям камуфлаж?

Възможно е хитлеристката полиция най-сетне да го е уловила в контрабанда и да го е принудила пред заплахата на затвора, да го е завербувала в тяхното разузнаване.

Твърде вероятно беше англичаните, след като са го освободили от хитлеристкия концлагер, да са го привлекли за свой агент. Те са далновидни хора, разбрали са, че този млад специалист ще им бъде много по-полезен, ако се завърне в социалистическата си родина като мъченик на хитлеризма, като член на международния съюз на концлагеристите.

А не е изключено тогава само да са набрали изобличаващите го материали и с тях да са го завербували по-късно — в България или при някое от пътуванията му на Запад.

И всичките тези възможности така добре се съчетаваха с уловената радиограма! Сведенията несъмнено бяха получени от управление „РМ“. С тях, особено веднага след като са били получени в управлението, е могъл да разполага само отговорен, ръководещ служител.

Полковник Марков беше почти напълно убеден, че Хаджихристов е замесен в шпионажа. Може би той не е самият „Кардам“, но сигурно имаше връзка с него. Доколкото се отнасяше до убийствата обаче, той никак не можеше да си представи, че човек като Хаджихристов е способен в течение на една седмица да умъртви по този подчертано хладнокръвен и безсърдечен начин двама души. Не, той не би се решил на подобно престъпление. Нервите му не биха издържали. Цял живот се е стараел да се нареди удобно, с всички да е добре, да избягва скандалите и неприятностите, да заобикаля трудностите. И отведнъж да извърши такова тежко, такова страшно престъпление!

Марков имаше достатъчно богат опит, за да допусне подобна възможност.

И все пак Хаджихристов сигурно е косвено замесен поне в случая с удушването на Якимова. Нима е случайност, че тя го е посетила два дни преди смъртта си, че му е бивша съпруга. Не, разбира се. Те са поддържали тайна връзка. И тази връзка се е развила така, че се е наложило Якимова да бъде убита. Не лично от Хаджихристов. Може би без съгласието му, дори против волята му. От някой член на бандата им, някой криминален тип с окървавени ръце, който върши „мръсната работа“.

А Каменов? Как е бил намесен в тази афера и защо радиопредавателят се оказа у него? От кого се е криел той? От милицията или от бандата? Знаел ли е убиецът му, че радиопредавателят е в кухнята? Очевидно не. Иначе би го взел.

Колко малко все пак знаеха те по това дело!