Алиби

13

Ковачев и Радков продължаваха да разглеждат пропуските лист по лист, като ги четяха всички без изключение най-внимателно.

Пропускът, с който Якимова бе влязла в управлението, липсваше. Но намериха нещо ново, много по-интересно. Два пропуска, издадени на името на Слави Каменов. Единият от 27 август до Й. Гаврилова и вторият от 28 август до Л. Лозенски. Като се убедиха, че няма какво повече да търсят в кутията, те я отнесоха на партийния секретар.

— Можете да ги дадете на другаря Хаджихристов — каза Ковачев. — Повече не ни са нужни.

— Той излезе от управлението. Преди малко го видях. Ще ги върна на портиера.

От партийния секретар узнаха, че и двете лица, за които бе вземал пропуски Каменов, работят в личен състав. Лулчо Лозенски бе завеждащият, а Йорданка Гаврилова — сътрудник от отдела. И двамата бяха сега на работа в управлението.

Ковачев реши да се срещне веднага с тях и да поприказва за посещенията на Каменов.

Йорданка Гаврилова беше млада приветлива жена. Като й се представиха, тя се засуети, всячески се стараеше да им услужи. Но дълго не можа да се сети за посещението на тоя неизвестен Каменов. Извиняваше се, че този ден замествала Лозенски, който се върнал на 28 август от отпуск, била приела много посетители. Наложи се да й покажат фотографията на Каменов.

— Да, сега сякаш си спомням — каза тя, след като разглежда дълго снимката, — идва такъв човек при мен. През приемното ни време. Между два и четири часа следобед. Пита ме дали в управлението работи… Каза едно име… Но за кого пита?… Их, как не мога да си спомня…

— За някой от началниците ли пита? — реши да я подсети Ковачев.

— Не, не… — махна с ръка Гаврилова. — Почакайте, сега ще си спомня. Работеше… Ами да, разбира се, за Иван пита. За Иван Костов, автомонтьора. От гаража на „Раковски“.

Колкото и да се стараеше, Гаврилова не можа нищо повече да се сети. Каменов бе идвал при нея да пита работи ли в управление „РМ“ човек на име Иван Костов. Тя му обяснила къде може да го намери и той си отишъл.

След това се срещнаха със завеждащия личен състав Лулчо Лозенски. Това беше доста възрастен, пълен, благодушен добряк. Той веднага си спомни за посещението.

— Как няма да се сетя — обясняваше той с готовност. — При мен идват всякакви чешити, но такъв не бях срещал. Аз обичам да ги претеглям на кантара още от вратата. Щом го видях, си казах: „Инженерче от провинцията, което търси място да се премести в София. Типичен случай на носталгия по жълтите павета.“ Но този път ударих на камък. Посетителят извади от джоба на сакото си една снимка и ми я показа. Попита ме не работи ли такъв човек в нашето управление. От десет години съм кадровик, ама такава история не ми се беше случвала.

— И какво… — подкани го Ковачев. — Какво се оказа?

— Казах му, че не работи, че не познавам такова лице. Колко не ме мъчи! Настояваше, сякаш животът му зависеше от това дали този, гдето беше фотографиран на снимката, работи в нашето управление. Десет пъти ме кара да я разглеждам. Как не ме моли да се сетя. А вън чакат хора, дошли работа да вършат. На края се ядосах. Почти го изгоних.

— Някакво име не спомена ли? — запита Ковачев.

— Не, за имена не стана дума.

Какво е искал да узнае Каменов от кадровиците на управлението? Гаврилова е разпитвал за Иван Костов, на Лозенски показва някаква фотография. И то два-три дни след смъртта на Якимова. Очевидно той е знаел нещо за човека, когото е търсел. Нещо във връзка с убийството.

— Значи вие не познавате лицето, което той ви е показал на снимката.

— Не съм го виждал.

— Не беше ли това Иван Костов?

— Кой? Иван автомонтьорчето ли? Дума да не става. Иван го знам много добре. Него всякак ще го позная. А тоя, нали ви казах, не бях го виждал.

Значи не снимката на Иван Костов е показвал. А защо тогава е разпитвал Гаврилова за него? Каква е връзката тогава между Костов и портрета?

Лозенски продължаваше да го гледа, очаквайки нови въпроси.

— Ами… как изглеждаше той? — запита Ковачев.

— Кой… Човекът, дето дойде при мен ли?

— Не, онзи от фотографията.

— Как… Мъж на около двайсет и пет години. Такъв един оперен. Иначе нищо особено. Май че беше с мустаци.

— А друго не ви ли пита Каменов? — Не, нищо. Но си излезе опечален, сякаш беше загубил нещо много ценно.