Алиби

2

Върху добре излъсканата медна табелка бе гравирано: „Семейство Иванка и Теодоси Доневи“. А под нея, забодено с кабарче, висеше бяло картонче: „Стефка Якимова. Звънете 2 пъти“.

Мъжът, който водеше групата, позвъни веднъж продължително.

Веднага се зачуха бързи стъпки. Отвори им четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж. Пълното му, гладко избръснато лице беше мрачно, посърнало, имаше вид на недоспал, изплашен човек.

— Добър ден. Вие ли сте Донев?

— Да, аз съм. Заповядайте. — Той отвори широко вратата и им стори път да влязат.

Куфарите и триножника оставиха в антрето. Милиционерът затвори вратата след себе си.

— Идваме от криминалната милиция — каза ръководителят на групата. — Съобщили сте, че в дома ви има смъртен случай.

— Отдавна ви чакаме — отговори Донев. В погледа му се четеше някакъв смътен упрек, дори обида, че е трябвало да чакат толкова време край трупа.

Но инспекторът от криминалния отдел, майор Минчо Влахов, не го разбра. Той тръгна веднага след като бе получил съобщението. А колегите му въобще не обърнаха внимание на хазаина. Те влязоха в малкия хол.

Там, изправена край масата, ги очакваше все още млада миловидна жена с първи признаци на напълняване. Тя им кимна леко. Донев застана до нея.

— Моята другарка — представи той съпругата си и заговори бързо, видимо развълнуван. — И аз ви телефонирах. Преди десетина минути. Тази сутрин намерихме нашата квартирантка Стефка Якимова в леглото й мъртва. Вчера беше съвсем здрава, от нищо не се оплакваше, а днес изведнъж… умряла…

Четиримата мъже оглеждаха хола, стените, съпругата му, както му се стори, равнодушно, едва ли не с безразличие. Милиционерът надничаше през открехнатата врата. Само той го слушаше с интерес.

Слушаше го и Влахов. Дългата му практика го бе приучила, докато слуша, да размишлява. И не винаги за това, което му говореха. За разправиите с жена си, за миналия или предстоящ футболен мач, за поведението на децата си и за лошия им успех в училище, за неприятности с колегите си… Мислите му го пренасяха на стадиона, у дома, в кабинета на директорката, а магнетофонната лента в мозъка му се въртеше, въртеше и записваше… В миг той се сепваше и веднага си спомняше всичко, което му бяха разказвали.

Възрастните съпрузи на млади жени са или много мълчаливи, или прекалено бъбриви. Този изглежда беше от по-досадната категория. Започне ли веднъж — мъчно се спира. Случаят едва ли представляваше някакъв интерес. Трябваше да дойде само с лекаря. Пък ако станеше нужда, щеше да повика и дактилоскописта. А капитан Лазар Стоименов, следователят, съвсем излишно се помъкна отсега с тях. Дойдоха четирима за случай, който може би съвсем не интересуваше милицията.

— Почакайте — прекъсна той съпруга. — Други хора има ли в апартамента?

— Какви хора! — заоглежда се смутено Донев. — Защо други хора? Кой може да бъде тук, у дома, сутрин! Нали ви разправям, намерихме Стефка мъртва, мъртва… Вчера беше здрава. Останахме като гръмнати. Нито бе боледувала, нито се оплакваше, ама нищо, разбирате ли, нищо…

— В къщи сме само аз и мъжът ми — намеси се решително Донева. Очите й бяха зачервени, лицето болезнено пребледняло. — Детето го отведох при сестра ми. Други няма.

— А къде е трупът?

Донева посочи двукрилата врата с матови стъкла. Тя дори не погледна към стаята на мъртвата. Там беше страшното, нахлуло в спокойния й дом неочаквано, невъзвратимо.

Влахов натисна бравата с лакът и влезе, следван от колегите му. Все без да пипа алуминиевата дръжка, Пенчев затвори след себе си вратата. Хазяите останаха в хола.

Върху неразтвореното легло-кушетка лежеше тридесет и пет годишна жена. Беше облечена в червена рокля, изпъстрена с жълти, зелени, бели, виолетови триъгълници, кръгове, ромбове — твърде крещящи за покойница. На фона на разпиляната буйна тъмнокестенява коса се очертаваше още по-ярко восъчнобялото й лице. Тя беше красива и дори смъртта не бе обезобразила чертите й. Витите черни вежди, тънкият правилен нос, овалът на лицето напомняха хубавиците от картините на Майстора. Тя сякаш спеше. Само немигащите й, страшно изцъклени очи, загубили вече блясъка на живота, гледаха вторачено тавана. А ръката й, отпусната безпомощно, докосваше пода.

Лекарят се наведе над трупа и започна внимателно да го оглежда. Опипа мускулите на крака и ръката. Дактилоскопистът Пенчев се отпусна на един стол и отегчено зачака. Още не знаеше ще има ли и за него работа. Само Стоименов, сякаш за да покаже колко е привикнал с труповете, се бе надвесил над лицето на мъртвата и я гледаше право в очите. Но беше побледнял.

— На удушване ми прилича — лекарят се изправи и стори място на Влахов да се приближи. — Вижте синините по врата. Това е снощна работа. Съвсем се е вкочанила.

Значи убийство! Все пак ненапразно се помъкнаха толкова души. И сигурно от любов. Най-простите и най-скучни случаи. Жалко. Красива жена е била тази Стефка. Сега да й затвори очите, пак ще стане хубава. Да, жалко. Но Пенчев може да започне.

— Нека бай Ради първо да фотографира трупа и обстановката. Докато направи скиците, ще можете да изследвате тялото. Повикайте линейката. А аз ще поприказвам с хазяите — и като се обърна към капитан Стоименов, Влахов добави: — Ще дойдете ли?

Очите и на двамата в хола питаха: от какво е умряла Стефка, какво ще стане по-нататък, защо излизат вече… Питаха тъй настървено, че Влахов дори го доядя.

— Да отидем в някоя стая да поприказваме.

Отведоха ги в детската стая. Още не седнал, Стоименов извади бележник и се приготви да записва. Това не се хареса на Влахов. Хем смущава свидетелите, хем, като забодеш нос в тефтера, изпускаш хората. Пък и защо е нужно. Не можеш ли да запомниш от първо чуване — прощавай се с криминалистиката. Но да прави каквото иска.

Съпрузите, като се прекъсваха често и се взаимно допълваха, им обясниха, че Стефка Якимова живее от три години при тях като наемателка. Била разведена и работела в комитета по промишлеността. Вчера, в неделя, останала сама в апартамента — да почисти стаята си, да изпере. А те били на екскурзия по Искъра. Завърнали се към десет часа вечерта. Стаята на Якимова била тъмна. Донева полюбопитствувала да провери дали вече си е легнала, или е излязла някъде. Но вратата била заключена. Това я изненадало, тъй като нито те, нито Стефка имали обичай да се заключват. Изморени от къпането и ходенето, те си легнали веднага и към десет и половина заспали.

Донева си спомняше смътно, че късно през нощта в полусън чула шум в хола. Сякаш някой ходел. Веднага след това се хлопнала вратата на апартамента. Но това не я смутило. Помислила, че е приятелят на Стефка — Слави Каменов. Те прекарали и предишната вечер заедно. Били на ресторант. Често се срещали. Затова решила, че след като е изпратил Стефка до стаята й, си отива.

Не. Обяснението на Донева не е правдоподобно. В такива случаи обикновено или изпращат само до вратата на апартамента, или, ако влязат в стаята, остават за по-дълго. Но не каза нищо. Сънена е била жената, не е размислила. Пък може и сега да съчинява. Продължи да слуша. Добре че и Стоименов не се обади.

Сутринта съпрузите станали към шест и половина. Докато Донев се бръснел, жена му отишла да събуди Якимова. Почукала веднъж, след това по-силно. И тъй като никой не й се обадил, открехнала вратата.

В първия момент не разбрала. След това не искала да повярва. Стефка лежала неподвижна, облечена, с обувки върху неразкритото легло, с очи, вперени в тавана.

Не посмяла да извика. Глас не й останал. Искала да избяга, а краката й омекнали. Почувствувала, че ще се строполи. Там, в стаята на мъртвата. Това й дало сили да избяга. Залитайки, без да помни какво върши, се озовала в банята, където се бръснел мъжът й.

Донев изтичал, но се спрял до вратата. Едва набрал смелост да се приближи до леглото. Дълго не се решавал да докосне Якимова. Но трябвало да се уверят. Пипнал челото й. Мъртвешкият студ сякаш го опарил. Жена му заплакала. Едва тогава, за първи път. Излезли от стаята. Трябвало да обадят на Каменов, да го повикат. Той бил почти сгоден за Стефка. Пък и други близки тя нямала в София.

Донева не искала да остане сама, докато мъжът й отиде да телефонира от съседите. Но майчинското чувство надделяло. В съседната стая спял синът им. И него не смеела да остави сам в апартамента. Изчакала в детската стая.

Когато Донев съобщил на Каменов, че са намерили Стефка мъртва, той промърморил нещо неразбрано. След двадесетина минути дотърчал развълнуван, запъхтян. Без да им проговори, се втурнал в стаята на Якимова. Паднал на колене пред тялото й. Плакал. После станал, изгледал ги някак страшно, с невиждащ поглед и казал, че Стефка е убита и че той ще отиде да уведоми милицията. И излязъл. Но само след минута се завърнал и добавил натъртено, че той ще телефонира на родителите й в Пазарджик.

Убита! Да, разбира се, че е убита. Но отгде е знаел той това. Не е ли той?… И плакал. Разбира се, че ще плаче. Особено ако е той. Особено тогава има защо да плаче. Вече не за нея, а за себе си.

— Значи той ви каза, че Якимова е убита. А не каза ли кой я е убил и защо? — запита Влахов.

— Не, само това — отвърна му Донева. — И излезе да ви съобщи за убийството. Но не се върна… Чакахме го, чакахме го и мъжът ми отиде повторно да ви повика.

Трябва да провери отново не е ли все пак телефонирал Каменов. Може би не на тях, не в градското управление, а в районното… в министерството. Или в прокуратурата. Макар че едва ли… Ако беше съобщил, те щяха да им обадят или сами да дойдат. Не, той е излъгал. Печели време… Трябва да побързат!

Пристигна линейката.

Преди да отнесат тялото за аутопсиране, Влахов и Стоименов отидоха в стаята на Якимова.

— Смъртта е причинена насилствено — каза лекарят. — Била е удушена, и то само с една ръка. Съвсем ясно личат сините петна, оставени от пръстите: едно от палеца, вдясно от гръкляна, и три отляво. Убиецът трябва да е бил много силен, несъмнено мъж. Приложена е така наречената „мъртва хватка“. С едно улавяне на шията са били притиснати артериите. Жената вероятно е загубила съзнание още в първите секунди поради прекъсване кръвния поток към мозъка.

— Още щом влязох — забеляза капитан Стоименов, — и ми направи впечатление, че няма никакви следи от борба. Столовете стояха прави, всички предмети бяха непокътнати. Сякаш убитата не е направила дори опит да се съпротивлява.

Вижте ме колко съм умен. Пък и наблюдателен. „Още щом влязох, и ми направи впечатление.“ Не, драги, това още нищо не значи.

— Вещите могат да бъдат наредени на предишните им места — каза равнодушно Влахов. Той бе хванал ръцете на убитата и ги разглеждаше внимателно. — По-важно според мен е, че по ръцете й няма никакви белези от борба. Все пак трябва да се изследват ноктите. Може да се намерят микроскопични следи от кожички, кръв и косми. Невероятно е, колкото и силен да е бил убиецът, тя да не се е опитала да се бори за живота си. Кога според вас е настъпила смъртта?

— Ако се съди по степента на трупното вкочаняване — преди повече от осем часа — отговори лекарят. — Но вече е трудно да се определи моментът с по-голяма точност.

— Тя въобще не си е лягала — забеляза Стоименов. — Положена е на кушетката след настъпването на смъртта — по рокля, с обувки. Странно, че дори фризурата й не е пострадала. Сякаш току-що е сресана.

Не, този следовател вече решително прекалява. Гледай го ти какъв е проницателен!

— Вие казахте, че е била удушена с една ръка — обърна се Влахов към лекаря, сякаш не бе чул забележката на Стоименов. — Как си го представяте?

— Като се съди по следите, сякаш е била нападната изотзад с дясната ръка. Убиецът е имал изключително силни пръсти. С лявата си ръка може би е обхванал тялото, за да не се движи. Въобще случаят е в това отношение необикновен, дори бих казал изключителен. Спирането на кръвния поток към мозъка и свързаното с него бързо загубване на съзнанието е характерно за бесенето с въже. А душенето с ръце продължава обикновено пет-десет минути, докато настъпи смъртта вследствие на асфиксията. И през това време жертвата не губи съзнание, отчаяно се съпротивлява според силите и възможностите си.

— Имаше един, Мето думичката го наричаха — каза замислено Влахов. — Трима души — все здрави мъже — беше удушил. Действуваше така, само с една ръка. Левак беше. Страшно силен и ловък. Той я владееше тази хватка: стисне за гърлото жертвата си и още в първите секунди настъпва загубване на съзнанието. Но него го разстреляха преди пет години…

— Може ли да вдигнем трупа? — запита лекарят.

— Да. Тук няма защо повече да го държим.

— И аз ще си ходя — каза Стоименов. — Имам насрочен разпит за единайсет часа. Как ви се струва случаят с годеника? Защо е казал на хазяите, че Якимова е убита?

— Засега повече ме занимава въпросът, къде е изчезнал. Казал, че излиза да уведоми милицията, а не се е обаждал. За смъртта научихме едва след като ни позвъни Донев.

Изнесоха трупа. Пенчев бе направил вече скица на апартамента. Доневи живееха с десетгодишния си син в две стаи, а третата даваха мебелирана под наем на Якимова. По десетината снимки на трупа и на обстановката в стаята на убитата можеха да възстановят положението. Време беше да пристъпи към огледа.

Не обичаше да работи в присъствието на много хора, на колеги, които го наблюдават, оценяват действията му и мислено го критикуват. Това му пречеше да се съсредоточи. Лекарят и Стоименов си отидоха. Но Пенчев с дактилоскопичния си куфар в ръка бе застанал край масата и го гледаше очаквателно. А той обичаше и да се обажда, и да критикува (не само наум), та дори и да дава съвети. Считаше се за стар и опитен криминалист. От него нямаше как да се отърве. Но поне за началото, докато навлезе в огледа, можеше да му намери някоя друга работа.

— Да започваме, а бай Ради.

— Че да започнем, Минчо, какво ще се маем.

— Само че, виж какво — докато се поогледам, ти иди да изготвиш карти на хазяите.

Пенчев, без да каже нещо, излезе. Остана най-после сам.

Стаята имаше прозорец към двора и остъклена врата към хола. Беше малка и едва побираше кушетката, двукрилния гардероб и масата с двата стола. Под прозореца имаше поличка-библиотека с десетина книги и радиоапарат. Подът беше постлан с малък поизвехтял чипровски килим.

През вчерашния горещ ден прозорецът сигурно е стоял отворен. Доневи не са го пипали тази сутрин. Дали и по време на убийството е останал отворен? Едва ли. Всеки шум, боричкане, вик е можел да се чуе на двора от съседите. Убиецът ще да се е погрижил да го затвори. Пипал е бравата. Пенчев трябва да провери оставил ли е следи. Но кой тогава го е отворил отново? Кой друг, ако не пак убиецът. Предвидливост?…

Влахов все още стоеше сред стаята, сякаш се колебаеше отгде да започне. Но не това го спираше. Все едно е отгде ще започне, важното е — какво да търси. Рано беше, още нямаше никаква хипотеза. А не му се искаше да отлага огледа.

Пристъпи бавно към библиотечката. Книгите бяха все романи, български и преводни. Издадени през последните години. Поразлисти няколко. Сякаш не бяха изчетени докрай. Сигурно й са служили „за заспиване“. Почете, почете, като си легне, докато я унесе сънят. А на другата вечер вземе нова книга. Така правеше и той. Когато се прибираше рано, когато не му се спеше.

В долапчето под радиото намери недопита половинлитрова бутилка коняк „Плиска“ и чаши. Две от тях бяха употребявани — на дъното им жълтееше по малко течност. Тях и шишето Влахов постави на единия край на масата.

До радиото имаше сива кожена дамска чанта. Съвсем нова и скъпа. Влахов бе сложил ръкавици и пипаше с пинцети. Като внимаваше да не повреди евентуалните пръстови отпечатъци, той извади от чантата чиста носна кърпа, червило и кутия с пудра, тефтерче, няколко листчета с бележки, трамвайни билети и чантичка с банкнота от пет лева и доста монети.

Влезе Пенчев, следваха го хазяите, и двамата зачервени от възбуда. Очите на Донева бяха плувнали в сълзи.

— Това на какво прилича, другарю, не ви знам името… — почти викаше Донев. — Вие за убийци ли ни мислите. Аз съм главен счетоводител на завод…

— Не дават да им снема дактилоскопични карти — обясни Пенчев.

— Успокойте се, другари — подхвана внимателно Влахов, макар че бе започнал да се дразни. — Няма защо да се обиждате. Вие сте влизали в тая стая, пипали сте разни предмети. Ние трябва да знаем вашите пръстови отпечатъци, за да можем да ги отделим от следите на… убиеца.

— Ама… и вие ли мислите, че Стефка е убита? — не се стърпя Донева.

— Аз още нищо не мисля… — търпеливо й отвърна Влахов. — Още е рано да се каже. Но ако Каменов се окаже прав? Нали ме разбирате. Може да се наложи дори на сина ви да снемем отпечатъци.

— На Любчо! — извика уплашено Донева.

— Защо не? То не боли. На него даже ще му е интересно. А сега, моля, не пречете на следствието.

— Е, щом е така — промърмори Донев. — Аз пък помислих…

Щом излязоха, и Влахов се зае с гардероба — светаята светих на жените. Там висяха десетина рокли — и стари, и съвсем нови — почти всички от скъпи платове. Не по-малко бяха и обувките — все елегантни, с високи тънки токчета.

Изглежда, всичките си пари е харчела за тоалети. Пък и за какво ли друго: сама жена, красива, още млада… И той да беше сам, щеше да има повече костюми, от по-скъпи платове.

В чекмеджето с фино найлоново бельо между два комбинезона намери портрет на мъж, вложен в двойна стъклена поставка. Кой ли беше той? И защо бе скрит тук?

Влезе Пенчев.

— На кого се любуваш?

— Ще питам хазяите. Може да го познават. А ти, бай Ради, прегледай бравите на вратата и прозореца. Виж и бутилката с чашите, дето са на масата. Като се върна, ще ти дам и стъклата от портрета.

Доневи бяха в кухнята. Миеха ръцете си от топографското мастило. Те веднага го познаха. Това беше Слави Каменов, адвокатът. Съобщиха му къде живее, номера на телефона на хазяите му и юридическата консултация, в която работи.

Донев поиска разрешение да отиде до съседите и да телефонира в завода, че днес няма да се яви на работа. За миг Влахов се поколеба. Нима може да подозира и тях? Но не възрази.

Пенчев бе разтворил дактилоскопичното си куфарче на кушетката и изследваше наредените на масата предмети. Меките четки, натопени в графитен или алуминиев прах, последователно минаваха по всички гладки повърхности. Вещите, които носеха пръстови отпечатъци, той прибираше, увиваше грижливо и подреждаше в кутии.

А Влахов продължи да претърсва методично, сектор по сектор, стаята. Иззе няколкото писма от родителите й, всички документи, разни книжа и разписки. Но не намери нищо, което би подсказало причините на това престъпление.

— Ай, дявол да го вземе — сепна го възклицанието на Пенчев.

— Какво има, бай Ради?

— По бравата и по ключа следите са били заличени с одеколон. Още се усеща миризмата му. — Пенчев се бе навел над портрета и усилено го душеше. — Същото е и с портрета. Изтрити са били с памук. Ето тук, в металната подложка, между нея и стъклото са се запазили няколко влакънца. Ти намери ли някъде в стаята памук?

— Не — отвърна му Влахов. — В чекмеджето на масата има няколко тубички с лекарства. Но памук не видях никъде.

— Значи той го е носел със себе си — каза Пенчев.

— Кой „той“? — Влахов изгледа изпитателно дактилоскописта.

— Де да го знам. Така казах случайно. То си е твоя работа. Той ли, тя ли…

Да, наистина, това е само негова работа. Убиецът си е изтрил следите с памук. А памук няма в стаята. Няма и одеколон. Намери само две флакончета с парфюм „Китайско цвете“. Значи той или е донесъл специално за целта памук и одеколон, или пък ги е намерил тук и ги е взел със себе си. Че е щипал бравата на вратата — това е естествено. Но защо е трил и стъклото на портрета? Значи той го е скрил в гардероба. Защо?…

— Ами как е дръжката на прозореца. И тя ли е трита?

— Не, по нея има отпечатъци от длан и пръсти. Зацапани, но има.

Хм… Какво означава това? Че хазяите са отворили прозореца, след като убиецът е заличил следите си? Или това са стари отпечатъци, а прозорецът не е бил пипан. Тогава… той и по време на убийството е стоял отворен.

Влахов се наведе над пепелника и започна съсредоточено да разглежда съдържанието му. Имаше пет угарки от цигари „Родопи“, всички със следи от червило и доста пепел. Значително повече, отколкото можеше да остане от пет цигари. А когато един пепелник се чисти, изхвърля се цялото му съдържание, не само угарките.

— Ще трябва да изследваме и пепелника — каза Влахов.

— Аз го проверих — отвърна Пенчев. — По него има следи. Ще го прибера и него.

— Не само за следи. И съдържанието му. Ще трябва да се анализира червилото. Дали е същото, което е употребявала убитата. И бъди особено внимателен с пепелта — да не се смесят отделните запазили формата си останки. Струва ми се, че тук има пепел и от цигари, угарките на които липсват.