Алиби

18

Петев и Радков веднага заминаха с лека кола да проверят на място „биографията“ на Тонев. Тя беше така достоверно, пълно документирана, че с основание отклони съмнението от него при първото засичане на името му.

Младши лейтенантът Радков остана във Враца да проучи работата му в промкомбината, а лейтенант Петев продължи към Бяла Слатина. След като взе от участъка на МВР необходимите му материали по издаването на паспорта на Марин Илиев Тонев, отиде в село Галиче.

Още при първата проверка в архивата на селсъвета стана ясно, че там нито са получавали запитване от управление „РМ“ за Тонев, нито пък са отговаряли. Писмото на отдел „Личен състав“ не бе пристигнало в селото, а отговорът бе фалшив. Но печатът и подписите бяха наистина майсторски подправени. Беше дори забавно да се наблюдава как председателят и секретарят на селсъвета ги разглеждаха и сами не можеха да разберат кога са „подписвали“ това писмо.

Същото бе положението и във Враца. Промкомбинатът не бе получил писмото на управление „РМ“. Радиотехникът Тонев бе работил известно време при тях. Но когато Радков поиска да му предадат личното досие, се разбра, че то липсва. Оставаше неизяснен въпросът как престъпниците са се добрали до него.

Впрочем в архивата на промкомбината цареше такъв безпорядък, че никак не бе трудно да се открадне досието. А може и просто да е било изхвърлено като „ненужна стара архива“ за претопяване.

Радков бе издирил „двойника“ — истинския Марин Илиев Тонев — един безобиден, плах радиотехник, който работеше във Враца. Поканиха го да ги придружи до София. Трябваше дълго да го увещават, че никаква опасност не го грози в това тъй неочаквано за него пътуване до столицата.