Алиби

20

Минава десет часът.

В горичката над Княжево е съвсем тъмно. Сиянието на столичния град не прониква през дърветата. Не се чуват гласове на хора. Само далечна, едва доловима мелодия от някой пуснат силно радиоапарат в последните къщи нарушава тишината.

Самотна черна фигура върви по алеята. Тихо, без да шуми. В тъмнина, без да си служи с фенерче. Движи се бавно. Спира се. Ослушва се. Оглежда се. Убеждава се, че е сам. И напуска равния път. Навлиза сред дърветата.

По тревата стъпките му не се чуват.

Прилепя се плътно до стъблото на един бор и замира неподвижен.

Така остава почти половин час.

Очите свикват напълно с тъмнината. Слухът се изостря, но не се чуват никакви подозрителни шумове. Не се вижда нищо, което да породи съмнение.

И тогава сянката продължава с плавни, внимателни стъпки на нощен хищник навътре в гората. Изминава стотина крачки и спира. Навежда се над купчина камъни. Повдига безшумно тежката плоча. Поставя нещо в празнината и отново наглася камъка.

Замира в очакване. Оглежда се. Ослушва се. Всичко е спокойно.

И сянката се плъзва между дърветата, спуска се към светлините на Княжево…

Трима души в полукръг следяха движението на тайнствената сянка в гората. Полковник Петров и двама оперативни работници.

Ако сянката би могла да ги види, сигурно щеше да замръзне от ужас.

На главите им бяха наложени големи черни кутии. Вместо очи зееше широкият отвор на чувствителния към инфрачервени лъчи телеобектив. Над челото като някакъв страшен рог стърчеше инфрагенераторът на невидимата светлина. На гърдите висеше автоматично синхронизираната кинокамера.

Да, гледката беше такава, че би уплашила безсърдечния Попканджев, би изненадала специалиста Фогел, би накарала да се разтрепера хладнокръвният Тонев.

Но сянката не видя нищо. И затова очакваше на спирката спокойно трамвая. Тя не видя и колата, която префуча край линията, докато трамваят правеше завоя. А в колата бе полковник Петров и държеше в ръцете си малка сива кутия с две блестящи стоманени рогчета.

Щом групите за наблюдение съобщиха, че Тонев се е прибрал в стаята си, а Пухлев влязъл в дома си, от министерството излезе зелената волга. В нея беше подполковник Ковачев, придружаван от двама сътрудници на техническия отдел.

Нощният пазач на управление „РМ“ им отключи главния вход и остана навън заедно с един оперативен работник. Не беше нужно той да разбере какво е заинтересувало органите на контраразузнаването в този късен час.

Отключиха вратата, на която бе закована табелка „Входяща кореспонденция и експедиция“. Затъмниха прозореца с донесената специално за целта плътна черна мушама. И едва тогава запалиха лампата. Бързо произведоха обиск на помещението. И тримата бяха опитни, задачите бяха разпределени предварително.

В стаята не намериха нищо интересно, освен един специален уред, включен към скрития зад шкафа електрически контакт. Още при първия оглед експертът електроинженер определи, че в кутията има бавнозаписващ магнетофон, токоизправител и усилвателна инсталация със специално предназначение. От уреда, умело прикрит край стената в страничните рамки на паркета, излизаше съвсем тънък двужичен кабел. Проследиха го. Зад водосточната тръба той се изкачваше на втория етаж и там влизаше в кабинета на началника на управлението. Под формата на заземление бе свързан с телевизионния приемник. А вътре в приемника, ловко маскиран сред другите детайли, откриха малък свръхчувствителен микрофон.

Ето по какъв начин се събираха шпионските сведения! Естествено, в кабинета на началника цял ден се водеха служебни разговори и те съдържаха много данни, които интересуваха врага. Сигурно Тонев минава всяка вечер, изважда лентата със записите, поставя нова за следващия ден и отива в квартирата си, където прослушва „плячката“. Всичко, което му се стори интересно, шифрира и предава по радиото.

Ковачев се поблазни от мисълта да демонтира подслушвателната инсталация. Но не го направи. Какъв смисъл има сега да го стори, след като кой знае колко дни тя е работила и колко ли сведения са преминали по този път извън границата!

Направи няколко снимки на апаратурата в стаята на Пухлев и на телевизора в кабинета на началника. Огледаха още веднъж дали не са оставили някъде следи от работата си и излязоха.

В три часа след полунощ Ковачев завърши доклада си полковника.

— За днес стига — отсече Марков. — Отивай си!

— А вие?

— Аз ще поостана. Имам още работа. И не се опитвай да ми възразяваш. Виждам по очите ти, че си се наежил да спориш.

— Не може така, бай Кръстьо…

Ковачев много рядко се обръщаше така към своя началник, дори когато биваха сами. Не защото чинопочитанието го спираше, а защото бе свикнал да го назовава винаги „другарю полковник“.

— Хайде, не спори.

— Тогава ще остана и аз — каза решително Ковачев.

— За какво ми си? Само ще се мотаеш тук. Ти нямаш вече работа. А утре си нужен бодър и свеж, а не с помътнена глава.

— Същото се отнася и до вашата глава.

— Отнася се, разбира се. Но аз съм зает. И макар че не е прието началниците да дават отчет пред подчинените си за своята работа, ще ти кажа какво ме задържа. Ще ти кажа само защото виждам, че иначе няма да ме оставиш на мира. Петров донесе втория предавател. Преснехме и след това изтрихме записа. Той веднага отиде да върне за всеки случай предавателя в горичката. Там, където го е намерил. А аз съставих телеграма за нашия общ приятел Роберт. Нова, по мой вкус. Сега я шифрират. Обещавам ти, че щом му я изпратим, ще се прибера и аз. Доволен ли си? Хайде сега, да те няма.

Полковникът почти насила избута Ковачев от кабинета си и заключи демонстративно вратата след него.

Ковачев се прибра безшумно, за да не събуди семейството си, и си легна. Затвори очи. Но главата му бучеше. Хиляди мисли, картини, спомени си бяха дали среща в съзнанието му и прогонваха съня.

Цялото следствие, сега, когато беше в края си, се извъртя като на филмова лента пред очите му. И много неща, които не бе могъл да разбере навреме, сега неочаквано и за самия него се изясняваха толкова естествено, без никакви усилия на мисълта.

Очите го заболяха от стискане. Погледна през широко отворения срещу леглото му прозорец.

Звездите бяха оредели, поизбледнели. Небето светлееше. Зазоряваше.

Така, загледан в гълъбовия квадрат на прозореца, най-после заспа.

Събуди го гласът на жена му. Караше се на сина, че не иска да изяде закуската.

Беше вече седем часът.

И той скочи бодър, сякаш бе спал цялата нощ, забравил умората и напрежението на изминалото денонощие. Не мислеше и за предстоящия ден. Беше само доволен, весел и щастлив.

— Е, свършихте ли най-после? — запита го жена му.

— Не, но днес ще приключим.

— Тогава…

Тя се поколеба. Много пъти бяха осуетявали намеренията им. Дали и този път няма да се случи „нещо непредвидено“.

— Тогава… Искам да поканя гости за довечера.

— Кани. На твое разположение ще бъда.

Преди осем беше вече в министерството.

От пропуска узна, че полковник Марков още не е дошъл. Това го изненада. Той очакваше бай Кръстьо пак да е прекарал нощта в кабинета си.

Но не успя да допуши първата цигара, и телефонът иззвъня. Марков бе пристигнал и вече го викаше.

Беше с нов костюм, с бяла риза и дори с връзка. Гладко избръснат, грижливо сресан. Косата му лъщеше. И целият миришеше на бръснарски одеколон.

Виж го ти бай Кръстьо какво се е изконтил като никога. Дори се е подмладил. Да беше и поотслабнал с десетина килограма, можеше да мине за „елегантен мъж на средна възраст“.

— Забавих се в бръснарницата — с тон на извинение каза той. — Нали днес имаме празник! Трябваше да се докарам за пред гостите, които ще приема. А ти поседни! Какво стърчиш! Да поприказваме. Ще почакаме да дойде председателят на комитета. И ще пристъпим към акцията.

И двамата запушиха. Помълчаха. Сякаш нямаше за какво да си приказват.

— Знаеш ли за какво мисля, Асене?

— За предстоящото арестуване.

— А, не. Плана му съставих нощес. Мисля за друго. Сега ще се явя пред началството. Ще ме запитат за някои подробности. Нали знаеш — началствата обичат да задават въпроси. А не всичко ми е ясно. Или, по-точно, уж ми е ясно, ама искам да чуя и твоето мнение.

— Питайте — усмихна се Ковачев. — Нали затова сте началство.

— Прав си. Така излиза. Всеки пита, когото може… — полковникът замълча за миг. — Щом си ми подчинен, кажи какво мислиш за трамвайните билети, намерени в чантата на Якимова.

Да, той бе мислил неведнъж над този въпрос. И прояснението дойде едва тази нощ. Добре че бай Кръстьо го запита.

— Убеден съм, че те са една брънка от серията диверсии, които ни разигра Попканджев в това следствие. Провокационни действия, насочени специално да подведат разследването на случая, да създадат фалшиви улики.

— Така, така… Дотук съм съгласен. И кога, според теб, е била убита Якимова?

Кога е била убита? Въпросът на полковника показваше, че и той мисли по същия начин, че свързва билетите с момента на удушването. Точно тук се крие разгадката. Точно в това се заключава ролята на трамвайните билети.

— Нейната съдба е била решена, когато е познала Попканджев в управлението. В момента той сигурно се е смутил от тази неочаквана среща. Но бързо се е опомнил. Целта му е била да я залъже нещо, докато организира ликвидирането й. Тогава или по-късно са се уговорили да я посети в дома й. Тя го е очаквала към деветнайсет часа в неделя. Затова е отпратила тъй бързо Чергарски. А не е излязла.

— Тя въобще не е излизала повече от стаята си — добави Марков. — Чергарски е очаквал да види нея или Каменов. Вуйчото той не познава.

— Именно. Чергарски е стоял на пост. Той е пазел долу на улицата, когато Якимова е била убита. Попканджев веднага е разбрал колко е благоприятна обстановката за неговите цели. Хазяите ги няма, никой не подозира съществуването му. И след като узнава всичко за живота на Якимова, за връзките й с Каменов, вуйчото удушва племенницата си.

— И с това съм съгласен — кимна Марков. — Но необяснимото започва сега. Защо му е била нужна тази рискована диверсия с билетите?

— За да даде „насока“ на следствието. От разговора с Якимова той е разбрал, че Каменов има алиби. За Чергарски не е знаел нищо. Разбира се, не е подозирал, че Стефка е казала на своя приятел нещо за срещата им. Иначе не би го вкарал в аферата. В никакъв случай. Тогава решава, че за да не се рови прекалено тази история, трябва да „сервира“ на следствието „убиец“. И, разбира се, спира се на Каменов. Мотиви — ревност. Взема портрета на Каменов, за да може да го познае, заключва стаята и телефонира. Вероятно от някой автомат близо до дома на Каменов. И чака. Проследява го до Бояна. На връщане купува два билета. Вероятно е бил с ръкавици. Той познава и уважава възможностите на дактилоскопията и не обича да оставя пръстови отпечатъци… Макар че не е запознат с Павловското учение за динамичния стереотип. Иначе би навил билетите на масурчета. След като се уверява, че е успял да лиши Каменов от алиби за времето от десет до дванайсет, пристъпва към втората част от плана си. Знае, че Доневи ще се приберат уморени. Веднага ще си легнат и ще заспят. Изчаква и към дванайсет или малко по-късно влиза за втори път в квартирата на Якимова. Това е било много рисковано.

Ковачев замълча за миг.

Този пункт го смущаваше. Струваше му се слаб момент в иначе стройната версия. Странно беше, че Попканджев се е решил да влезе втори път в апартамента на Доневи, след като хазяите са се прибрали вече.

— Имал е щастие, че Доневи не са се събудили.

— Щастие са имали Доневи — забеляза навъсен Марков. — Иначе щеше да има още три трупа.

— С ключовете, които е взел, влиза в стаята. Поставя билетите в чантата. Те са „пълно“ доказателство, че Якимова е била в Бояна, че се е върнала след единайсет часа и съответно, че е била убита по-късно. Връща и портрета на Каменов. Не ми е съвсем ясно защо го скрива в гардероба. Може би пак някакво негово хрумване. За да се „чудят баламите“. Или за да представи, че Якимова го е криела от някого, от съперника на Каменов. Ще имаме възможност, ще го питаме. Тогава вероятно е изтрил следите с одеколон. Защо е изхвърлил обаче угарките от „Бузлуджа“, не мога да разбера. Дали и това е било част от намислената диверсия? Създава непонятни улики, за да усложнява разследването на случая.

— Тогава трябва да е откъснал и листа от тефтерчето — каза Марков.

— По-вероятно — още при първото посещение, на светло. Когато е търсел телефонния номер на Каменов.

Марков се замисли. Погледът му се закова в отсрещната стена. Сигурно си представяте как всичко се е развило в онази неделна нощ, в стаята на Якимова.

Замисли се и Ковачев.

Да, той описа правдиво случая. Престъплението е било извършено така или почти така.

И ако Якимова не бе споменала на своя приятел за „възкръсването“ на чичо й Пецо, те едва ли щяха да разкрият тъй бързо не само убиеца, но и шпионина.

Но защо Каменов не е отишъл в милицията да разкаже всичко това? Защо се е заловил сам с тази опасна задача?

Какво всъщност е знаел той за Попканджев? — Че е бил полицай. Че го считат за отдавна умрял. Че работи в управление „РМ“. И нищо повече. Боял се е, че като се яви в милицията, ще го арестуват, няма да му повярват. И затова е решил, че е по-сигурно да се снабди първо с портрета му, да го познае и едва тогава да съобщи на милицията. Може би е бил прав. И той го е познал. В сряда. Казал е на Лютичев, че „утре ще си ходи“. Но и Попканджев е разбрал. И това е струвало живота на Каменов.

Телефонният звънец сепна и двамата.

Председателят на Комитета за държавна сигурност викаше полковник Марков.

След петнадесет минути в кабинета на полковника се бяха събрали всички сътрудници на отдела. Марков им даваше последни инструкции преди акцията.

— Операцията по арестуването на Тонев ще ръководи подполковник Ковачев. Непосредственото задържане ще извършат лейтенант Петев и младши лейтенант Радков. Ще действувате внезапно, с изненада. Може да се очаква не само съпротива, но и опит за самоубийство. Трябва да сте си съставили достатъчно ясна представа с кого имаме работа. Това е враг озверен, опитен, който знае, че милост не може да очаква и сам не ще я прояви нито към себе си, още по-малко към вас. Ако му се удаде възможност, разбира се. Операцията по задържането на съучастника му Георги Пухлев ще проведе лейтенант Дейнов. Същото, макар и в по-малка степен, се отнася и до него. Обискът на квартирите им съм възложил на други групи. Ясно ли е всичко?

— Тъй верно, другарю полковник — отговориха стройно, в хор, събраните разузнавачи.

— Тогава, действувайте!

След няколко минути от двора на министерството излязоха на две групи пет леки коли.

В първата до шофьора седеше подполковник Ковачев.

Колите спряха недалеч от работилницата, която се намираше в зданието непосредствено до централното управление. Ковачев даде на хората си последни указания и те се разпръснаха по предварително уточнения план на действие.

Тонев беше в работилницата, наведен над масата си. Запояваше някакви детайли към един апарат.

Пръв влезе Радков. Той носеше в ръце малък радиоприемник. Приближи се до съседа на Тонев, друг радиотехник, и го попита могат ли да прегледат радиоапарата му.

Докато монтьорът му обясняваше, че те не извършват ремонти на частни граждани, в работилницата влезе Петев, придружен от началника на базата. Те разговаряха усилено и сякаш не обръщаха внимание на останалите.

Тонев продължаваше да човърка нещо в апарата, като току сверяваше връзките с разположената до него изцапана схема.

Ето, още две крачки, и Петев ще се изравни с мястото на Тонев.

Тонев сякаш почувствува някаква опасност. Помръдна неспокойно, остави поялника и се извърна към началника на базата. Погледите им се срещнаха.

Време беше.

Радков махна недоволен с ръка. Посегна уж да си прибере оставения на масата радиоприемник. Но вместо това с мълниеносно движение се хвърли върху Тонев. Хвана и двете му ръце и ги изви с все сила зад гърба му. В този миг, въпреки напрежението, той мярна край тялото на устремилия се Петев силуета на подполковник Ковачев да се появява заедно с двама униформени милиционери на вратата.

Тонев инстинктивно или съзнателно се опита да се освободи. Но не можа да изтръгне ръцете си от желязната хватка на Радков. Той не успя и да извика. Петев бе вече извил главата му и бе напъхал в устата дебело парче мек каучуков лист — най-сигурното средство срещу евентуален опит за прегризване на някоя корона с бързодействуваща отрова.

— Всички да останат на местата си! — викаше подполковник Ковачев с изваден пистолет в ръка. — Никой да не мърда от мястото си.

След миг белезниците щракнаха на ръцете на Тонев. Двамата здравеняци Петев и Радков, грабнали под мишници арестувания, го изнесоха пред очите на смаяните работници и неколцината случайни минувачи на улицата и бързо го напъхаха в застаналия пред входа на работилницата автомобил. Шофьорът държеше колата със запален мотор и веднага полетя към министерството.

— Другари, извинявайте за неочакваното произшествие — каза Ковачев на замръзналите от изненада техници, — но обстоятелствата наложиха да действуваме именно по този начин. А сега моля за известно време всички да напуснат помещението.

Ковачев даде знак на началника на прибороремонтната база и той каза с пресипнал от вълнение глас:

— За днес сте свободни. Опразнете веднага работилницата.

Когато Ковачев се прибра в министерството, полковник Марков бе започнал вече разпита на арестувания. В следствения отдел се занимаваха с Пухлев.

Бяха прегледали най-внимателно тялото и дрехите на Тонев. Никъде по тях нямаше нищо скрито, което можеше да го уличи. Изглежда той е бил твърде уверен в успеха си, та не бе взел дори традиционните за такива като него агенти мерки да се самоубие в случай на внезапно арестуване.

А може би твърде много държеше на живота си.

Ковачев влезе в кабинета на полковника.

Тонев беше все още с белезници, прав срещу бюрото. Петев и Радков бяха застанали от двете му страни като стражи.

Никой не говореше.

Марков посочи на Ковачев креслото и каза с леден глас:

— Пак те питам. Разкажи всичко за престъпната си дейност. Преди и след Девети септември. Без да криеш нищо.

Лицето на Тонев беше спокойно, дори дръзко. Той се владееше отлично. Макар че извънредният начин, по който бе извършено арестуването му, сигурно му подсказваше, че го смятат за много опасен враг.

„Този няма да проговори лесно. Ще имаме мъчнотии с него — помисли си Ковачев. — Но както и да е, дори да укрие някои подробности, знаем вече достатъчно за него. И най-важното — жилото му е изтръгнато. Случаят е ликвидиран.“

Марков и Тонев дълго се гледаха, без да мигнат, без да трепне нито мускул по лицата им — и двамата мълчаливи, изпълнени с омраза един към друг.

— Е, набра ли вече кураж? — каза спокойно Марков.

— Ще ми обясните ли най-после причините за това насилие над мен?

Гласът на Тонев беше малко дрезгав, но никакви признаци на вълнение не издаваха състоянието му.

— За това сме се събрали. Отгде искаш да започнем? Може би ти пръв ще разкажеш…

— Аз моля да ми говорите на вие. И да махнете веднага тези железа от ръцете ми. Дължите ми обяснение за поведението на вашите хора.

— На вие! С кого да говоря на вие? С Тонев ли? Марин Илиев Тонев се намира в съседната стая. С него вече говорих. И то на вие. Или може би желаеш да ти говорим на немски? Но Дитмар Фогел го няма вече. Остана само паспортът му. Или пък с „Кардам“? Но той няма как да ме чуе. Радиоприемника му го няма вече. Той е в нашата лаборатория. Ако пък искаш да говоря на вие с Попканджев — имаш много здраве. С полицейски садисти и убийци разговарям само с куршуми. Така че — избирай!

Тонев беше навел глава и мълчеше.

— Слушай, Попканджев—Фогел—Тонев—Кардам — продължи Марков. — Тук си, за да ни разкажеш престъпленията си. Но както си навел глава, струва ми се, че си решил да упорствуваш. Ти сигурно си мислиш — няма нищо да им кажа. От мене няма да чуят нито дума. На това аз ще ти отговоря: плюя на твоите думи, на твоите показания. Слабо ни познаваш, ако мислиш, че ние сега треперим от вълнение дали ще благоволиш да проговориш. Лоша би била нашата служба, ако разчиташе на благоволението на враговете. На гадове като теб! И за да не остане у теб и най-малкото съмнение, че блъфирам, че се хваля, ей този другар сега ще ти разкаже, той на теб, вместо ти на нас, историята на отвратителния ти живот. Ако някъде сбърка в подробностите — нека му бъде простено. Достатъчно знаем, за да получиш поне пет смъртни присъди: една за дейността ти в пазарджишката полиция, втора за „смъртта ти“ на осми септември, трета за племенницата ти, четвърта за Каменов и пета за шпионажа. Хабен зи ферщанден?

Тонев продължаваше да мълчи, без да вдига глава, без да трепне, забил поглед в килима.

Той всъщност вече бе чул смъртната си присъда. Само леко побледня. С нищо друго не издаде вълнението си. Той или се бе вече примирил със съдбата си, или така бе навикнал да се среща със смъртта, че тя сега не го плашеше дори когато протягаше ръце към него.

— Карай, Асене, господинът е склонен повече да слуша. Изглежда онемя.

— Биографията на Петър Василев Попканджев до осми септември е добре позната: от личното му полицейско досие, от показанията на инквизираните другари и на близките на избиваните от него комунисти.

Ковачев започна спокойно, сякаш изнасяше академичен доклад, а не разказваше живота на един изключителен дори за тяхната практика изверг.

— За него сигурно ще представлява интерес да узнае, макар и с голямо закъснение, името на заловения нелегален, с който той си е послужил, за да симулира собствената си смърт. Той се казва Вельо Петров Симеонов, тютюноработник от Пловдив. Нека това да му послужи като дребен пример, че нашата служба работи по-добре от тяхната: установява факти отпреди деветнайсет години, до които те на времето — не са могли да се доберат. Попканджев решава да „изчезне“. Взема полумъртвия от инквизициите нелегален (и поради това не водещ се никъде „на отчет“) другар през нощта на осми септември 1944 година, изнася пребитото му тяло с мотоциклета. По пътя за Чепеларе облича нелегалния, който донякъде му прилича по телосложение в своите дрехи, надява му пръстена си, влага в джоба документите си и го поставя в мотоциклета. Разбива лицето му с камък и го бутва в пропастта. След това успява да избяга в Турция. Там, както се полага, го посреща ароматът на турските концлагери. Може да е вкусил и от бита на цариградските пристанищни хамали. Но едва ли го е харесал. Пътят на такива като него е един: в услуга на турската тайна полиция, докато някой от бившите му софийски шефове го е препоръчал на новите си западни господари. Започва „нов живот“ — в Австрия, в Западна Германия. Лагери, школи, обучение. Успешно изпълнява възлаганите му задачи. Това го издига в очите на господарите му. И ето те решават да го използуват за по-отговорна работа. Още една специална подготовка и… австрийският търговец Дитмар Фогел заминава за Турция. Този път „легално“. Влизането му е отлично подготвено. Няма гранична полоса, кучетата не лаят, граничарите не стрелят…

Ковачев усети погледа на Попканджев.

Да, той го гледаше. Втренчено, с немигащи, искрящи от омраза очи.

Загледа го и Ковачев.

Очите на Попканджев не криеха чувствата, които го вълнуваха. — Яд и животинска злоба. Но не и съжаление. Никакво разкаяние.

Двамата се гледаха дълго, мъчително дълго. Погледите им се бяха счепкали в смъртоносна схватка. В този двубой те бяха равни. И в него Ковачев трябваше да победи.

Марков мълчеше и ги наблюдаваше. Мълчаха Петев и Радков. Сякаш и четиримата бяха престанали да дишат. Сякаш сърцата им бяха престанали да туптят. Те разбираха, че в този неочаквано възникнал двубой трябва, на всяка цена трябва да победи Ковачев. Да победят те.

Очите на врага. Те бяха станали огромни, изпълваха цялото пространство. Нищо друго сега не съществуваше, освен тези две втренчени очи, от които струи ненавист. През тях гледаше смъртта. Смъртта на Каменов, на Якимова, на нелегалния, на хиляди, хиляди жертви…

И Ковачев усети нови сили. Силите на загиналите. Срещу очите на смъртта се впериха очите на разстрелваните, на всички, които са гледали черните очи на дулата без страх.

И Попканджев сведе глава.

Тиха, тежка и мъчителна въздишка премина сред хората. Двубоят бе спечелен. Разбра го и Попканджев. Той до края не вдигна повече поглед от килима.

Ковачев напълни гърдите си с въздух, безшумно, за да не го усети оня, и продължи забързано:

— Фогел спира в София. Нали транзитната му виза важи за четирийсет и осем часа? И отсяда в хотел „Славянска беседа.“ Следват телефонният разговор с Валентин Христов Богоев. Мълчаливата среща за опознаване в тринадесет часа в сладкарница „Прага“. Смяната на снимката на паспорта. Пътуването във влака за Свиленград. На гара Пловдив взема шлифера и шапката на Богоев, чантата и куфара с „техниката“, парите и оръжието. И слиза в последната секунда от влака. Оттам — в София. Среща с Пухлев. Заявлението в управление „РМ“. Фалшифицираните документи. Пътуванията до Враца и Галиче. Назначаването.

Ковачев спря за миг да поеме дъх. Запали цигара, смукна няколко пъти дълбоко. В кабинета цареше пълно мълчание. Той продължи:

— И ето, започва дейността на радиотехника Марин Илиев Тонев в прибороремонтната работилница. Куриерът Пухлев поврежда незабелязано телевизора в стаята на началника на управлението. Техникът Тонев си предлага услугите да го поправи след работно време, от „благодарност“, че е назначен. И монтира микрофон с отвод по заземлението до куриерската стая. В кабинета на началника се водят много интересни разговори. Записите се прослушват. Ценните сведения заминават на вълна осемдесет и девет и половина сантиметра за легацията. Всичко се развива блестящо.

Но ето че един не съвсем прекрасен ден в управлението се появява жена. Тя вижда Тонев. Това „чичо Пецо“ ли е? Нали той умря преди деветнайсет години! И самият „чичо Пецо“ не знае как да се държи. Не е лесно да си възкръснал покойник. Ако избяга — лошо. Тя ще тръгне да го търси, да разпитва. Ще се вдигне опасен шум. По-добре е да си признае тихомълком. Съпровожда я. Племенницата, това е Стефка Андонова Якимова, дори не посещава този, към когото се е запътила. А той е заместник-началникът на управлението. Бившият й съпруг. Лошо. Много лошо! Тя в смущението си забравя да върне пропуска си.

— По-накратко, Асене — намеси се Марков. — Не забравяй, че разказваш все за неща, които и на нас, и на този господин са много добре известни. Подробностите са излишни.

— Така нареченият Тонев се „изповядва“ на племенницата си, че се е легализирал като Иван Костов. Споменава първото попаднало му име. Това няма значение — съдбата на Стефка е вече решена. Уговарят се да се срещнат отново в неделя. Заклева я като вуйчо да не казва никому нищо. На двайсет и пети август привечер я посещава. И я удушва. Изиграва провокацията на Каменов с ресторанта в Бояна. След това се връща. Оставя билетите, изтрива с одеколон следите, скрива портрета. Листчето от бележника вече е откъснато. Изхвърля и угарките от „Бузлуджа“…

Ковачев погледна за миг Попканджев. Очите му бяха неимоверно разширени, сякаш виждаха не шарките на килима, а страшно привидение.

„Добре гледа“ — помисли си доволен той и продължи:

— Сякаш всичко е наред. Тонев е доволен…

— Не го наричай Тонев — прекъсна го полковникът. — Ако те чуе бай Марин, имам пред вид истинския, цял живот не ще ти прости обидата. Той си има звучно име — Поп-кан-джев.

— Попканджев — „Кардам“ изпраща съобщения на немски до Роберт за разни настурани и улрихити…

— Асене, не издавай държавни тайни — подвикна престорено строго Марков.

— Няма, няма повече. Но ето че един следобед съвсем неочаквано Попканджев вижда зад себе си Каменов. И то не случайно. Опитният полицай проверява и бързо разбира, че Каменов го следи. Той познава Каменов по снимката, която бе взел от стаята на Стефка в неделя. А отгде Каменов може да го познава? Това той не може да си обясни. Но не е и много важно. Щом го познава, значи… трябва да умре. И то — още тази нощ. Малък стар номер от школите и преследвачът се превръща, без сам да разбере, в преследван. Щом Попканджев узнава къде се крие сега Каменов, отива до квартирата си. Снабдява се с необходимите пособия: взема бутилката с наркотика циклопропан, сложена от предвидливите му господари в куфара „за всеки случай“, купува бръснач и отново се озовава в Лозенец. Следва третата поред симулация със смъртта.

— И последна — каза сякаш между впрочем Марков. — Следващата ще бъде истинска.

— Лютичев и Каменов са упоени. Вените са прерязани. Претърсва джобовете на убития. Там намира своята стара снимка. Но не намира нещо друго, още по-важно. Той не знае, как предавателят е изчезнал. Не разбира, че Каменов го е следял от управлението, видял е как отнася сивата кутия, как я скрива. Загубата не го разтревожва особено. Нали има резерви! И то още две. Казус четири. Смяна на вълната — деветдесет и седем сантиметра.

— Стига ли ти толкова? — Марков спря с жест своя заместник.

— Как узнахте всичко това?

Думите на Попканджев, глухи, едва разбираеми, с мъка се откъртиха от гърлото му.

— Е, господин Попканджев, това вече са служебни тайни — и като се обърна към Радков и Петев, полковникът каза: — Изведете го. Дайте му да пие една студена вода. И после отново го доведете. Ще видите, че след като пие от студената софийска вода, и ще дойде на себе си, и ще стане по-словоохотлив.

Двамата разузнавачи изведоха арестувания.

Марков отвори нова кутия цигари. Запали, пусна гъсто кълбо дим към Ковачев и каза:

— Господинът е вече узрял. Аз ще си поприказвам още малко с него и ще го предам на следствения отдел. А за теб съм приготвил една по-специална задача…

Нова задача! А обеща на жена си. Защо му трябваше да избързва?

— Вземи колата — продължи невъзмутимо полковник Марков — и веднага… У вас. Довечера ще имате гости. Трябва да помогнеш на жена си в покупките.

— Ама… — понечи да възрази Ковачев.

— Няма ама. Заповед!

— Ама отгде знаете вие?

— Контраразузнаването трябва всичко да знае!