Алиби

3

Щом се прибра в службата си, Влахов провери още веднъж при дежурните не само на градското управление, но и в района, и в министерството не се ли е обаждал Каменов да съобщи за смъртта на Стефка Якимова. Но никой друг, освен Теодоси Донев не бе звънял по телефона, нито се бе явявал лично.

Какво означаваше поведението на Каменов? Дали бе просто излъгал хазяите на Якимова, за да спечели малко време? Но те не са и подозирали, че е убита. Следователно не са имали никакво намерение да съобщават на милицията. От една страна — самият той им казва, че Стефка е убита, а от друга — лъже, че ще съобщи. Дали ги е излъгал или по-късно, когато вече е влязъл в телефонната кабина, смелостта му се е изпарила и се е отказал. Смелостта? Да направи самопризнание. Ами ако не е той? Ако Каменов е знаел или подозирал кой е убиецът и други са му попречили да съобщи на милицията?

Каменов ли е убиецът, или някой друг — рано беше да се съди. Важното беше да го намери. Колкото е възможно по-скоро!

Влахов се свърза по телефона със секретаря на юридическата консултация, в която работеше Каменов. И той не можа да му каже нищо определено. Днес не го бил виждал. Нещо повече. При него идвал развълнуван клиентът, на когото Каменов гледал делбено дело. То било насрочено за осем часа сутринта. Но Каменов не се явил на уговорената среща пред съдебната зала и се наложило секретарят да изпрати друг свободен адвокат да го замести.

След това Влахов посети дома, в който живееше Каменов. Завари само хазяйката му. Тя не знаеше нищо за смъртта на Якимова и въобще не подозираше нищо лошо. Разправи му, че Каменов вчера бил на екскурзия на Витоша заедно с приятеля си Делчо Григоров, съдия в Софийския народен съд. Двамата се прибрали към осем часа вечерта и седнали да вечерят в стаята на Каменов. След това Слави си облякъл костюма и двамата отишли някъде. Прибрал се късно, около полунощ. Тази сутрин излязъл рано, без да им се обади, и повече не го виждала.

От една телефонна будка Влахов се обади в службата и нареди да префотографират снимката на Каменов и да я размножат. Двама оперативни работници да вземат по един екземпляр от нея и да го причакат: един в бюрото му, в юридическата консултация, и втори — пред дома, където живее. Щом се появи, да го доведат на „Московска“ 5. А самият той се отправи към Съдебната палата.

Стаята на Григоров беше заключена. Пред вратата на ръководителя на съда чакаха неколцина граждани. Не беше удобно да ги прережда. Затова отиде в канцеларията. Служителките се готвеха да излизат за обедната почивка. Те му обясниха, че Григоров не е в заседание. Проучвал дела и затова се заключил в кабинета си. Обадиха му се по телефона.

Съдията го прие с едва прикривана досада. Но щом чу, че идва във връзка със Слави Каменов, трепна, изгледа го учуден. Знаеше ли той нещо повече или, както секретаря на консултацията, както хазяйката, ще му каже само, че след като са се разделили снощи, повече не го е виждал.

Но Влахов не запита направо. Помоли го да му разкаже, откога се познават, що за човек е Каменов. Искаше от начина, по който ще му отговори Григоров, да разбере знае ли той нещо особено.

С лекота и без да се замисля, както човек говори, когато няма какво да крие, Григоров обясни, че е състудент и най-близък приятел на Слави Каменов. И двамата били „стари ергени“ (както се изрази съдията), запалени туристи и често скитали заедно по планините. Когато нямали време за по-големи екскурзии, задоволявали се и с близката Витоша. Там прекарали и вчерашния ден.

Ясно беше, че Григоров също не знае за смъртта на Якимова, не подозира, че приятелят му е изчезнал. Говореше за него с любов и уважение. Той бе видимо изненадан от интереса на милицията към Каменов. Но дали поради професионална съдийска дисциплинираност, или по някакви други съображения не запита какво е предизвикало този разпит. Отговаряше точно на всички въпроси, разказваше с най-големи подробности за отношенията им, за това как са прекарали вчерашния ден.

В София се прибрали след осем часа. Тъй като им останала храна, решили да отидат в стаята на Каменов и там да вечерят заедно. Похапнали и се заприказвали.

Към девет и половина часа някой потърсил Каменов по телефона. Повикали го хазяите. Той говорил кратко. Върнал се смутен, объркан. Разправил на Григоров, че се обадил непознат мъжки глас, който му съобщил, че Стефка сега се намира в ресторант „Витошки турист“, бившия „Чепишев“, в Бояна. Била заедно с един елегантен по-възрастен мъж. Намекнал, че му изневерява, и затворил телефона.

Григоров се опитал да обърне на смях случая, но Каменов бил явно разстроен. Постоял известно време замислен и след това помолил приятеля си да го придружи до Бояна. Казал му, че е решил да отиде и да провери вярно ли е съобщението на анонимния глас. Григоров се възпротивил. Не само защото бил вече изморен, облечен неподходящо (с къси туристически панталони) за посещение в ресторант, но преди всичко, защото считал за неразумно, обидно за Стефка да дава вяра на явно клеветничество. Но Каменов упорствувал. Разказал му, че в събота вечер, когато били заедно със Стефка на вечеря в ресторант, той я поканил да дойде с тях на екскурзията. Но тя му отказала, защото „уж някаква нейна съученичка била пристигнала от Пловдив и настояла да се видят в неделя следобед“.

Случаят сякаш бе по-заплетен, отколкото изглеждаше в самото начало. Ето, започнаха да никнат нови лица: мъжът, който се е обадил по телефона; приятелката от Пловдив.

— Каменов ли каза „уж някаква нейна съученичка била пристигнала от Пловдив“, или това са ваши думи?

— Не, той се изрази така — отвърна Григоров. — Слави явно се бе повлиял от съобщението по телефона. Тогава ми призна, че бил огорчен от отказа на Стефка да дойде с нас на Витоша. През време на екскурзията бе мълчалив, умислен, сякаш нещо го измъчваше. Макар че тогава нищо не ми каза, пък и аз не го разпитвах защо е с развалено настроение. Опитах се отново да го разубедя, настоявах да не дава вяра на анонимния клеветник, да не ходи в Бояна, да не унижава чувствата си към Стефка. Но той остана непреклонен. „Дори и да не е вярно — каза ми той, — нека се убедя, че са ме излъгали. Иначе завинаги у мен ще остане подозрението.“ Достатъчно го познавам. Съгласих се, че за него е по-добре да отиде и да се увери, че е бил разигран. Към десет без четвърт се разделихме. Аз се прибрах в къщи, а той тръгна за Бояна.

— Как мислите, дали я е намерил? Не разбрахте ли?

— Днес, като го видя в стола, ще ми каже. Ще го е срам да ме гледа, но ще ми каже истината. Сигурен съм, че това е било клевета, че напразно е ходил до Бояна.

— Защо пък сте тъй уверен. Най-после, не са женени… Може приятелката й да е настояла, да са отишли с нейни познати.

— Ех, може, разбира се. Но изневяра — не! Тя също го обича.

Григоров се замисли, като въртеше молива между пръстите си и почукваше нервно с него по масата.

— Бих желал да ви попитам — каза той след известно колебание. — Какво е предизвикало този ви интерес към моя приятел. Да не се е случило нещо с него?

— Ще ви кажа, но преди това моля да ми изясните малко по-подробно живота на Каменов. Постарайте се, въпреки че сте добри приятели, да му направите най-обективна характеристика.

— Това съвсем не е мъчно. Познаваме се от университета, от десетина години. Мога да говоря съвсем безпристрастно, обективно, защото моето мнение за него напълно съвпада с мнението на всички негови колеги. Животът му е протекъл тихо, скромно. Като на истински редови труженик. Винаги се е трудел и винаги се е лишавал от нещо… И от любов.

Григоров се замисли. Лицето му бе станало сериозно, дори тъжно. Очите му, вперени нейде в стената, сякаш гледаха нещо, някого… Може би Каменов.

— Сигурно ви интересува и социалният му произход. И той е редови. Баща му имал фурна в Лозенец. След това работеше като майстор пекар. Нищо повече. Като завършил гимназия, Слави изкарал военната си служба. Мисля, че в шести пехотен полк. Известно време е бил учител в Лудогорието. Пестил е пари за следване. Заедно записахме право. И тогава той работеше, за да издържа не само себе си, но и малката си сестра. Сега е лекарка в Лом.

— Знаете ли адреса й? — запита Влахов.

— Не. Но не е трудно да го намерите. Участъкова лекарка е в града, омъжена за доктор Бояджиев. Казва се Милка, доктор Милкана Бояджиева. След като завършихме стажа, аз станах съдия, а той юрисконсулт на една малка фабрика. Но само след година закриха мястото по щата и той започна да адвокатствува. Докато следваше, умряха баща му и майка му. А след като сестра му се омъжи, той остана съвсем сам. Много пъти съм му казвал — цял живот се бе жертвувал за някого. Безшумно, незабележимо, но с учудващо себеотрицание. Време беше да помисли и за себе си, да уреди някак живота си, да се ожени.

— Вие сигурно имате пред вид връзката му със Стефка Якимова.

— Да. Запознаха се преди година, а от шест месеца помежду им се установиха по-интимни връзки. Слави я обича много силно, да не кажа — безумно.

— А тя?

— Знаете ли… всъщност аз рядко съм я виждал. И все набързо. Предпочитаха да са сами, двамата. Един-два пъти сме били, заедно със Слави естествено, в ресторант. Мисля, че и тя го обича искрено. С първия си брак е преживяла вече едно тежко разочарование и сега в Слави тя вижда съпруг, който ще й осигури спокоен, може би малко сив и по-обикновен, но безметежен живот.

— Значи тя е била омъжена. И се е развела?

— За някакъв стар коцкар. Хубавец и франт.

Очите на Григоров станаха строги, враждебни. Той ненавиждаше бившия мъж на Якимова. И не криеше чувствата си.

— Вие познавате ли го?

— Не, не съм бил удостояван с тази чест.

— И въпреки това го мразите!

— Защо да го мразя. Не съм го виждал и не желая… Но от това, което съм чувал за него, мога да си съставя мнение, нали. И то не е най-ласкаво.

Това настроение на Григоров очевидно е само отзвук от чувствата на Каменов към бившия съпруг.

— А как се казва той?

— Пиер — отвърна провлечено, с ирония Григоров. — Хаджихристов.

— Да не би все пак да е останало нещо между тях. Имам пред вид Якимова и бившия й съпруг.

— Не. Отношенията им са окончателно прекъснати. В това съм сигурен. Тя обича Слави.

— Но защо тогава не са се оженили досега? — запита Влахов.

— Вярвам, че това е съвсем предстоящо. Слави все още се смущава от тази възможност. Сравнява се с Хаджихристов. А той е красив, елегантен… С много добро обществено положение и още по-блестящи перспективи. Гнети го мисълта, че не заслужава за съпруга такава красавица като Стефка. Но това са негови фикс-идеи, глупави, напразни страхове.

— А как би реагирал, ако Якимова го напусне?

— Не вярвам в такава възможност — каза решително Григоров. — Тя цени спокойния му, честен и прям характер. Знае колко искрено и горещо я обича той.

— И все пак, ако се случи така, че тя го разлюби и изостави — настоя Влахов.

— О, това би било истинска катастрофа за него. Не знам как би я надживял. Тогава неговият живот завинаги или поне за много години би станал безсмислен…

— А ревнуваше ли я? Ревнив ли беше въобще?

— Изобщо дали е ревнив не мога да ви кажа. Това е първата му истинска, голяма любов. Но Стефка той ревнуваше. Разбира се, без скандали, без външни прояви. Но аз го познавам. И не защото тя му даваше някакви поводи за това, а заради неговата натрапчива идея, че не я заслужава. Аз впрочем — сепна се внезапно Григоров — май започнах да приказвам повече, отколкото е допустимо, за интимния живот на моя приятел. Пък и той едва ли ви интересува. Вие все още не сте ми казали кое е предизвикало този ви интерес към него.

Да, Григоров е прав. Време беше да му каже. Пък и нямаше защо повече да крие от него. Увери се, че той не знае. Загледа го право в очите и каза:

— Снощи Стефка Якимова е била убита в стаята й. Удушена е. А Каменов е изчезнал.

Съдията сякаш онемя. Мигна няколко пъти нервно и очите му станаха други — невиждащи, без мисъл и чувства. Извади машинално носната си кърпа, изсекна се без нужда. На Влахов му стана неудобно. Премести погледа си от очите му. Загледа портрета над бюрото.

Така в мълчание измина минута.

— Убита!… — едва чуто, с пресипнал глас прошепна съдията. — И вие… вие подозирате…

— Бих желал да намеря Каменов и да поприказвам с него. Моля ви, не само като народен съдия, но и като негов приятел, ако го срещнете случайно, ако той ви се обади или ви посети, да улесните срещата ни с него. Той не бива да бяга, не бива да се крие…

Излязоха заедно с Григоров. Съдията тръгна към стола. Но не го покани да отидат заедно. Или не мислеше вече, че ще завари там Каменов, или тъкмо защото се надяваше… защото искаше да поприказва насаме с него. Впрочем Влахов не се нуждаеше от поканата му. Той знаеше къде се намира столът на Съдебната палата. Но не вярваше да намери там Каменов.

Седна на една пейка в големия салон на партера. Въпреки обедната почивка беше оживено. Сновяха граждани, забързано минаваха адвокати с чанти, сподиряни от клиентите им. Дали между тях не е и Каменов? Би ли го познал?

Григоров не знаеше за убийството. Беше убеден, че приятелят му е невинен. Защо? Той съдеше, основавайки се единствено на характера му. Това, разбира се, е силен аргумент. Но не винаги е достатъчен. Ето, дори вчера по време на екскурзията Каменов не е споделил с най-близкия си приятел мислите, които са го вълнували, мъката си. Криел е дори от него. А защо? Дали защото е бил намислил вече престъплението… Или от някаква болезнена стеснителност?

Погледна часовника на стената и се сепна. Дано успее да завари секретаря на консултацията. Те май работят до един и половина…

Влахов влезе в една от телефонните кабини и предупреди секретаря да го почака.

Разговорът им бе кратък.

Каменов днес не се бе появявал в консултацията. Характеристиката, която му направи Григоров, напълно съвпадаше с мнението на секретаря. Колегите му го уважаваха като тих, дори прекалено свит и скромен за адвокат човек. Занимавал се почти изключително с граждански дела, имал не особено добра клиентела.

Щом се прибра в службата си, Влахов докладва случая на началника на отдела и поиска издирването на Каменов. Възложиха на участъка в Лом да провери не се ли е укрил при сестра си. Предупредиха и граничните служби. Изпратиха разузнавачи да проверят в моргата и в института за бърза помощ да не би с него да се е случило някакво нещастие. Но никъде не можаха да намерят Каменов — нито жив, нито ранен, нито мъртъв.

В кабинета му влезе Гюзелев, оперативният работник, който бе изпратил да проучи трамвайните билети, намерени в чантата на Якимова.

Той беше дребничко, мургаво момче с хитри, цигански очи. Току-що назначен в едно от районните управления, бяха го предали да „постажува“ в неговата група. Личеше, че е много горд със службата си. И сега, още щом затвори вратата след себе си, заприказва с евтин ентусиазъм, сякаш току-що е заловил убиеца.

Влахов не му бе обяснил какво всъщност го интересува. Не искаше да го навежда към определено заключение. И ето сега момчето бе обикаляло с трамваите из цяла София, ходило бе по домове на кондуктори. А интерес за следствието представляваха само два от билетите, тези от по четири стотинки, носещи номера 086243 и 086244, серия ФЖ. Те бяха издадени в малкото трамвайче, което се движи между Павлово и Бояна. Гюзелев намерил кондукторката, която ги продала, разпитал я и узнал, че е започнала рейса си от Бояна в неделя, 25 август, в двайсет и два часа и трийсет минути с билет серия ФЖ, номер 086237. Това означаваше, че пътниците са се качили на първата спирка. Билетите бяха маркирани и на трамвай номер пет.

Като завърши доклада си, Гюзелев замълча усмихнат, очакващ похвала. Но Влахов не виждаше за какво трябва да го хвали. Отпрати го с лаконичното: „Свободен си“ — и потъна в мислите си.

Ето, тя наистина е била в Бояна. Но с кого? Как е прекарала неделята? И какво отношение можеха да имат тези обстоятелства към убийството. Единственият човек, който знаеше нещо по този въпрос, беше съученичката от Пловдив. Трябваше непременно да я намерят, да разберат дали са се срещали, или Якимова е излъгала своя приятел. Тя може би знаеше и с кого Стефка е била в Бояна. Но коя беше тази съученичка, как се казваше?

Без разрешение на началника на отдела не можеше да изпрати специален човек в Пазарджик и Пловдив, който да изясни този въпрос. Влахов очакваше, че той ще се възпротиви, ще спори и на края щеше да се съгласи, но „поради липса на свободни хора“ щеше да изпрати Гюзелев. А тази възможност не му харесваше. Задачата беше сложна, младокът едва ли щеше да се справи успешно.

Но разговорът им мина гладко. Началникът, кой знае защо, бе необичайно весел, склонен към шеги. Не само че се съгласи веднага, но и даде човек, опитен разузнавач от групата на капитан Кузов.

Късно вечерта Влахов завърши проучванията си и се прибра в къщи. Децата бяха вече заспали. Жена му го чакаше, все още шеташе из кухнята. Сложи му да вечеря почти без да му заговори. Беше сърдита. Тя редовно се сърдеше на закъсняванията му. Не искаше да свикне, пък и не винаги вярваше, че е бил служебно зает.

Но и той не беше настроен да разговаря. Пък и какви ли разговори — само разправии — можеха да произлязат при това й настроение. По-добре така — вечерта мина поне без скандал.

Щом си легна, стисна очи, помъчи се да забрави случая. Скоро жена му край него засумтя. Уж беше сърдита, а веднага заспа. Така са спали и Доневи в неделя през нощта, когато… Впрочем не, те и двамата са спали, а той сега е буден. Защо вратата на Стефкината стая е била заключена! Дали онзи, който е хлопнал, не я е отключил? Тогава, късно през нощта. Онзи, с когото Якимова е била в Бояна? Или Каменов! Защо се укрива той? Или някой, нещо му е попречило да се яви в милицията…

Отвън се зачу силен шум. Пиянски гласове викаха, пееха под акомпанимента на джазова мелодия. Изглежда са се сгорещили и бяха отворили прозореца. Шумът идваше от насрещната кооперация. Влахов понечи да стане, да им викне. Минаваше полунощ. Но те нямаше да го чуят. Само ще разбуди жена си. Ония ще повикат, ще попеят, пък ще млъкнат. По-добре да изчака, да стиска очи и да се мъчи да заспи.

Донева се е събудила от хлопването на външната врата. Дали тогава „онзи“ е влизал, или пък е излизал. Каменов ли е бил това? Че кой друг най-сетне можеше да бъде и защо? Но всичките му близки го познаваха като човек, неспособен да убие когото и да било, а камо ли Стефка. Не, той не е убиецът… Но кой… кой…