Алиби

15

Полковник Марков го очакваше. Той беше предупреден по телефона от Пазарджик. Изслуша докрай доклада, помълча малко и запита:

— Добре де, чух какво са ти разправили Якимови. Защо не ми кажеш ти какво мислиш за тази история?

Ковачев сам очакваше да чуе мнението на своя началник. През цялото време по пътя той бе размишлявал върху случая, но нищо разумно не бе му хрумнало. Само едно странно съвпадение…

— Тук някак са преплетени две фигури — на Попканджев и на Хаджихристов. Не мога да разбера връзката им. Но тя се крие в управление „РМ“. Там е ходила Якимова, там е бил Каменов, оттам излизат сведенията за радиограмите…

— Какво приказваш? Какво преплитане?

— И Попканджев, и Хаджихристов са родени 1918 година. Първите две имена и на двамата са еднакви: Петър Василев. Пък и фамилните им си приличат: Единият „Поп“, другият — „Хаджи“.

Полковникът го изгледа изпитателно. — А бе ти, Асене, какво съчиняваш? Внимавай! Фантазирането може да бъде и опасно. Какво искаш да кажеш?

— Нищо определено. Но ми направи впечатление това съвпадение. Дали тук не се крие разгадката?

— Загадката-разгадката… Не решаваме ребус! Ти ми кажи защо Каменов е взел фотографията. Предложи разумно обяснение.

Разумно обяснение! Нали все него търси. И не може да го намери…

— Каменов, разбира се, е знаел къде работи бившият съпруг на приятелката му — започна да импровизира Ковачев. — Не него е търсил той в управлението. И за да го намери, не е било нужно да ходи в Пазарджик, да краде снимката. От друга страна, Якимова е била убита два дни след срещата й с Хаджихристов. Тя го е посещавала и е криела връзките си с него. Криела ги е от хазяите си. Но Каменов е узнал. Научил е и нещо повече…

Ковачев замълча. Очакваше да види как ще реагира полковникът. Но той продължаваше да го гледа и да чака.

— Какво е било това „нещо“? Несъмнено свързано с шпионската дейност на Хаджихристов. Ако не е била непосредствено замесена в нея, то тя поне е знаела. Още от времето, когато са били женени. Но е мълчала. Може би срещу цената на това мълчание Хаджихристов се е показал такъв „джентълмен“. Проявил е необичайно за развеждащи се съпрузи „благородство“. Намерил й е работа, квартира. И ето че Каменов узнава за шпионажа. Опитва се да откъсне любимата си, да я спаси…

— Отплесна се — процеди Марков. — Задълба в измишльотини. Питах те — защо е взел фотографията?

— Тя е познавала някои от съучастниците на Хаджихристов. Естествено е да ги нареди, нали е началник, на работа в управление „РМ“. Якимова е узнала, че единият е Иван Костов…

— Този, дето го разпитвахме — прекъсна го Марков. — Дано да не си прав. Иначе… добре сме са натопили!

— А другият… другият прилича на покойния й вуйчо. Това тя е казала на Слави Каменов. Затова той е ходил в Пазарджик да търси снимката. За да го познае по нея. Затова я е показал и на Лозенски.

— А как си обясняваш факта, че Лозенски не го е познал?

Ковачев сви рамене. Това наистина бе чудно. И вместо да отговори, запита:

— Какво ще кажете за моята версия?

— Версия!… Ще кажа. Нали знаеш италианската поговорка: „се нон е веро, е бен тровато“. Твоята версия не само че не е „веро“, ами не е и „бен тровато’“.

Ковачев не беше убеден в достоверността на предположението си. Но то все пак предлагаше едно разрешение. А сега полковникът го отхвърляше безцеремонно, с подигравка.

— Любопитен съм да чуя вашето тълкование.

— Ти какво, разсърди ли се? Интелигентското ти самолюбие ли засегнах. Прощавай тогава.

— Аз все пак чакам да чуя…

— Според мен, това е негова работа.

— На кого?

— На Попканджев. Умрял, а? Познат номер. Не един полицейски садист опитва на Девети да скрие следите си.

— Вие допускате…

— Остави какво допускам. Искам да проверим обстоятелствата, при които е „загинал“ този тип. С това и ще започна. А после ще допускаме…

И без да се бави в излишни разговори, полковникът грабна слушалката на телефона. Започна да дава нареждания за всевъзможни проверки.

Първата несполука дойде от кадровия архив на министерството. Съобщиха, че преди Девети септември 1944 година в бившата дирекция на полицията не е имало служител на име Петър Василев Попканджев.

— Това пък какво означава! — викна Марков. — Хайде, да го няма, след като е умрял, разбирам. Ами преди това!

Той позвъни отново на началника на архивата.

— След петнадесет минути искам досието му да е на масата ми. Ако не го донесете, сам ще дойда да го подиря. Само че тогава… Отваряйте си очите!

Наложи се да разговаря трети път с още по-висок тон. Най-после уплашената служителка донесе досието, като се извиняваше смутено. Търсила го на буква „П“, а то било по старата номенклатура, картотекирано на буквата „К“. Записан бил не „Попканджев“, а „поп Канджев“.

— Къ… Пъ… — отпрати я полковникът — не ме интересува. Друг път да сте по-бързи!

На гърба на втората страница от папката бе залепена голям формат снимка.

— Вземи я и бягай в управление „РМ“ — каза Марков. — Преди всичко трябва да разберем дали наистина нея е показвал Каменов на Лозенски и няма ли сега да го познаят.

Ковачев отлепи внимателно фотографията.

— Ще я взема, но преди да отида в управлението, ще се отбия на едно друго място. Не забравяйте, че сега сме 1963 година, а снимката е направена при назначаването му, преди двайсет и три години.