Алиби

16

След два часа Ковачев седеше в кабинета на завеждащия „личен състав“ на управление „РМ“. Лозенски разглеждаше внимателно снимката ту отблизо, ту по-отдалеч.

— Май че е същият — каза той най-после. — Онзи ми показа друга снимка, но човекът е същият.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен… Абсолютно сигурен не съм, но така ми се струва.

— Ами не познавате ли такъв човек да работи във вашето управление? — запита Ковачев.

— Не, нямаме такъв.

— Добре. Повикайте, моля, сега вашите сътрудници от отдела.

— Сътрудници много нямам, само Гаврилова е. Данче-е… — провикна се силно Лозенски.

Гаврилова, която работеше в съседната стая, се яви веднага.

И тя разглежда съсредоточено, с интерес снимката. Мисли дълго, но не можа да познае във фотографирания на нея мъж никой от служителите им.

— А сега, другари, моля заключете вратата да не влезе някой неканен гост и внимавайте. Ще направим един малък експеримент.

Ковачев нареди на бюрото няколко десетки снимки. Той бе поискал да размножат фотографията от досието и увеличенията на лицето на Попканджев от другите две снимки. След това отиде при художника на министерството и го помоли да ги дорисува по негови указания. Без да запита за смисъла на това странно поръчение, той само се усмихна с разбиране и грабна четката. Колкото и да съзнаваше сериозността на задачата, Ковачев не можа да сдържи усмивката си, като наблюдаваше ловкостта и вдъхновението, с които художникът преобразяваше лика на Попканджев.

Сега от наредените по масата снимки ги гледаше несъмнено един и същи човек. И същевременно това сякаш бяха цяла фантастична серия близнаци: едни с бухнали мустаци, други със съвсем тънки, „а ла Кларк Гейбъл“, трети с малки брадички; оплешивели и с посивели коси, с повече и с по-малко бръчки. Какви ли не варианти бяха хрумнали на художника при „състаряването“ на портрета.

— Е, как е… Познавате ли го?

— Чакай, бе другарю. Ти ни шашардиса. Кого по-напред да гледаме!

— Това е все един и същи човек. Притежаваме обаче само снимката му отпреди двайсет и три години. Сега може да изглежда като някой от тези „близнаци“. А може и да е по-друг. Не знаем. На вас разчитаме да го познаете.

— Тоз май ми прилича — каза възбудено Гаврилова, като взе един от портретите.

— На кого бе, Данче? Мен не ми напомня.

— Чакайте! Само че той е с коса, а пък този е плешив.

Ковачев грабна фотографията и закри с ръка горната част на голото чело. Художникът се бе престарал, бе го направил съвсем плешив, с лъскаво теме, без нито един косъм.

— Той е. Сега съвсем ми прилича. Гледай ти какво чудо!

— На кого ви прилича? — запита с едва прикривано вълнение Ковачев.

— На Тонев. Марин… Забравих как му беше бащиното име. Техник е в прибороремонтната база.

— Че защо аз не го познавам? — учуди се Лозенски.

— Назначихме го, докато вие бяхте в болницата — отговори Гаврилова. — Добър служител е той, началникът му е много доволен от него. Работлив, изпълнителен. И много добър специалист.

Гаврилова бързаше да го похвали, сякаш се страхуваше, че човекът може да пострада нещо от това, дето го е познала. Лозенски й нареди да донесе личното дело на Марин Илиев Тонев. Ковачев го взе, поиска и делото на Иван Костов и се прибра в министерството.