Алиби

17

Полковник Марков дълго се смя на хрумването му да дорисуват фотографията. След това се задълбочи в проучване на двете досиета. И колкото повече задълбаваше, толкова по̀ посърваше лицето му. Поиска бърз телефонен разговор с Белослатинския участък на МВР. Разпита ги за паспорта, издаден на Марин Илиев Тонев от тях.

— Ядец! И този път ударихме на камък — каза най-после той.

— Но нали Гаврилова го позна?

— Какво е познала. Кого е познала! Вашите цапаници. Вие, да ви падне в ръцете моята снимка, и нея може така да я дорисувате, че и мен ще припознаят. Не, драги, този номер е добър за филм, но тук не важи!

Полковникът се беше отказал от предположението си, че Попканджев е жив. Тази негова „непоследователност“ можеше да смути човек, който не го познаваше добре. Но не и Ковачев. Той знаеше, че бай Кръстьо сега хитрува. Изпитва и него, и себе си и по този начин подлага на проверка версията. Неведнъж бе имал възможност да наблюдава този му прийом.

Можеш да му предлагаш каквито и да е хипотези: слушаше ги равнодушно или ги отхвърляше с насмешка. Най-често просто не се занимаваше с тях. Но направеше ли му впечатление, веднага се нахвърляше върху предложения вариант и започваше най-яростно да го атакува. Издържи ли — значи е добър. Бъде ли оборен — в коша. По същия начин постъпваше и със собствените си хрумвания. Първоначално ги налагаше с началническия авторитет, с всички доводи и съображения, които можеше да съчини. Докато колегите му възприемаха версията и започнеха да я защищават. И тогава Марков „показваше рогата си“. Сам се нахвърляше да я разнищва, да я оборва, „да я пече на слаб огън“.

— Каква стана тя, другарю полковник? Нали това беше вашето предложение. — Че Попканджев е жив.

— Няма мои-твои предположения. Има само истински и лъжливи, доказани и необосновани. Вярно е, изказах предположението, че Попканджев може да е останал жив. Но не съм се венчал за него я. Сега виждам, че то е необосновано.

— Защо пък необосновано?

— Трябва ли да ти обяснявам. Добре… Виж му биографията. От игла до конец е описана. И кога, и къде е роден. И какво е правил от 1922 година, когато се е появил на белия свят, до наши дни. И нито в един пункт тя не съвпада с биографията на твоя Попканджев. Да не би все пак този гад наистина да е умрял. И това се случва, дори с мръсниците. Издирих акта за смъртта му. Той е съставен „през куп за грош“. Личи си, че който го е майсторил, за първи път се е занимавал с такава дейност. Някой наш административен лъв от Богутево. В него има повече революционна ярост, отколкото достоверни наблюдения и логични заключения. Лицето на намерения труп било обезобразено при падането в пропастта. Но документите били на Попканджев. Познали и пръстена му. Тъмна работа. Актът е такъв, че всичко можеш да си помислиш. Не е изключено наистина да се е убил. Случайно. А защо да не допуснем, че дори се е самоубил. Разбрал е по пътя, като го е задухал вятърът, че гърците няма да го посрещнат по-добре. Гърците от четирийсет и четвърта година! А ние сега гоним тоя, дето клати дърветата в гората. Аслъ де, защо ли се спрях на най-невероятната версия — че убиецът е човекът, който е умрял преди деветнайсет години?

— Но нали него е търсил Каменов — възрази Ковачев, макар че доводите на полковника го бяха посмутили. — Безспорно той е ходил в Пазарджик само за да вземе снимката на „чичо Пецо“, на вуйчото на Стефка. А за какво може да му е била нужна тя? Според мен, събитията са се развили така: Якимова е отишла по някаква работа при Хаджихристов в управлението. Там случайно е срещнала Попканджев—Тонев. Познала е вуйчо си, починал преди деветнайсет години…

— Как го е познала? На колко години е била тя през 1944 година.

— На четиринадесет. Живеели са в една къща. Могла е да го запомни и да го познае. И Попканджев е успял да я уговори да се срещнат отново. Ходили са заедно в Бояна. Той я е придружил до стаята. Там я е убил, за да не го издаде. Но в съботата тя е споделила нещо по този въпрос с Каменов. Той не е знаел как да намери „чичо Пецо“. Затова отива до Пазарджик. Открадва фотографията му и с нея, изглежда, е успял да го открие. Но и Попканджев е разбрал това и го е заклал.

— А Попканджев е Марин Тонев, нали. Това са твои фантазии — каза намусено Марков. — Първо: Каменов търси в управлението не Тонев, а Костов. Защо?

— Попканджев може да е излъгал Якимова, че се нарича Иван Костов.

— Но такъв човек съществува и работи в управлението.

— Казал е първото случайно име, което му е хрумнало.

— Може. Но никакви факти не подкрепят това твое предположение. А я виж досието на Тонев. Ден по ден, година по година е документирано. И номерът на паспорта му отговаря на истинския. Нали проверих в Бяла Слатина. Само преди два месеца, когато са го назначавали в управление „РМ“, отново са събрали сведения за него. Ето, от селсъвета в Галиче. Виж, приложен е и пликът дори. Ето и последните характеристики от промкомбината във Враца, където е работил доскоро. Оттам са изпратили и цялото му досие. Прегледай я. То е факт, а не измислица на разузнавач с богато въображение. Не! — Марков тупна по досието. — Как стават тия работи? Не, момчето ми, дори и да приемам, че Попканджев е там, че работи в управление „РМ“, — макар че не виждам защо трябва и това да приемем, — той е някой друг. Не е Тонев. В управление „РМ“ ние си имаме набелязан вече един обект — Хаджихристов. Върху него трябва да съсредоточим цялото си внимание. Тази сутрин, докато ти беше в Пазарджик, при мен се яви твоят помощник Радков. И знаеш ли какво предложи?

— Кажете.

— Да проверим обстоятелствата, при които е умряла първата съпруга на Хаджихристов — Донка Михайловска. Тя била предана наша другарка. Не знам какво е харесала у този франт, но мога да си представя как щеше да реагира, ако заподозряла, че е агент на чуждото разузнаване. Нея той не би могъл да удържи нито със заплахи, нито с добро…

— И вие мислите, че Хаджихристов я е убил, за да не го издаде?

— Така мисли твоят Радков. А аз засега ще кажа само: главната фигура за нас си остава Хаджихристов. И ако той има помощник, което е много вероятно, ние ще го разкрием чрез него. А не като гоним сянката на Попканджев.

— Но защо, защо Каменов е търсил човек, който прилича на Попканджев.

— Първо: той търси човек, който прилича на младия Попканджев, на Попканджев отпреди двайсет години. Второ… — полковникът се запъна за момент — и второ, виждаш — не можем да разберем. Поне засега. Не възразявам да поставим под наблюдение и Тонев. Но то едва ли ще донесе нещо интересно. Главният обект за нас е и си остава Хаджихристов. Той е една много перспективна фигура. Не като възкръснал Попканджев, разбира се. Нека не забравяме основната ни задача — да открием шпионина, който се е скрил в управление „РМ“. За нас убиецът на Якимова и на Каменов, ако е едно и също лице, е само средство към намиране на притежателя на радиопредавателя. Към всички други съображения, които ме карат да се съмнявам, че Тонев е замесен тази работа, е и следното: той самият, по характера на работата му, няма никакъв достъп до поверителните сведения. Не е и свързан с Хаджихристов. Когато Тонев е бил назначен, Хаджихристов е отсъствувал, бил е в командировка чужбина. Сигурен съм, че дори сега те не се познават.

Ковачев се прибра в кабинета си недоволен. Някак вътрешно чувство му подсказваше, че е на прав път. А не можеше да опровергае логичните доводи на полковник Марков. Отиването на Каменов в Пазарджик, вземането на портрета, показването му в управление „РМ“ — всичко това говореше, че той е знаел някаква много важна тайна. Толкова важна и опасна, че „те“ са се принудили да го убият, за да не ги издаде. Обстоятелството, че Якимова също бе убита, означаваше, че той е узнал тази тайна от нея.

Каква беше тази тайна? Не беше ли тя намереният от Каменов радиопредавател. Той го е взел от Якимова. Знаел е кой си служи с него. Човекът, който прилича на умрелия вуйчо. И за да го познае, за да го намери, е ходил в Пазарджик. Защото Стефка му е казала, че той работи в управление „РМ“?

Да, той сам се е наврял в ръцете им. Иначе отгде са могли да знаят, че той живее при Лютичев. Той се е криел. Милицията не е могла да го открие, та те ли…

Две линии свързваха Якимова с управление „РМ“ — бившият й съпруг Хаджихристов, и вуйчо й Попканджев, ако наистина той се бе легализирал под името Марин Тонев.

Кръгът Якимова—Каменов—управление „РМ“—Якимова се затваряше. Но дали веригата включваше Хаджихристов, а Тонев или някой друг служител от управлението? И нямаше ли и тук два взаимно пресичащи се кръга — на шпионажа и на убийството? Не, те се покриваха. Въпросът беше коя брънка е във веригата: Хаджихристов, Тонев или някой друг.

Миналото на Хаджихристов будеше подозрения, развиваше богати възможности за завербуване от чуждото разузнаване. Но след това народната власт го бе обсипала с материални и морални блага, които би трябвало да удовлетворяват и най-амбициозния българин. Срещу какво би могъл той да пожертвува научната си и служебна кариера, апартамента, вилата, колата… Нека не се позоваваме на съвестта му, на родолюбието му, още по-малко на предаността му към социалистическата идеология. Най-простата, еснафска, най-вулгарна сметка би му подсказала, че пътят на шпионажа рано или късно неминуемо ще го отведе в пропастта. Психологически това участие сякаш бе най-слабо оправдано. Но това разсъждение достатъчно ли беше, за да го очисти от подозрение? Не би ли използувало вражеското разузнаване някое минало дребно престъпление още през студентските му години, или в концлагера, или след освобождаването му, за да го впримчи в мрежата си?

Случаят „Тонев“ изглеждаше значително по-прост за изследване. Още при първото си посещение при полковник Марков той ще го склони да проведат един нов експеримент — колкото прост, толкова и сигурен. Ще доведат с една кола съпрузите Якимови и по някакъв начин ще им покажат Тонев. Стефка е убита, но баща й и майка й са живи! Те непременно ще познаят своя брат, своя шурей. А ако не го познаят — то Тонев отпада окончателно от листата на заподозрените. Това наистина би бил един нов, много тежък, жесток удар. Особено за майката. Да познае във „възкръсналия“ си брат убиеца на дъщеря си!

Ковачев си представи посивялата, измъчена Якимова, „Блажка“, както гальовно я наричаше съпругът й. Тази безобидна, добра женица, тази майка, загубила така трагично единственото си дете. Как се разплакваше, щом се споменеше името на дъщеря й. Как се смущаваше от спомените за умрелия й брат. И сега, сега той, Ковачев, се готвеше да „възкреси“ брата полицай, да го възкреси в съзнанието на майката като убиец на дъщеря й.

Опитът би могъл да струва живота й. Има ли той право да поиска от нея такова страшно изпитание? Може би само бащата ще е достатъчен. Той не би могъл да не познае своя шурей дори след деветнайсет години. Така, както дъщеря му го е познала. А старецът ще издържи моралното сътресение. Във всеки случай по-леко, отколкото съпругата му.

Ковачев се изтегна в креслото, затвори очи и се замисли.

Това насочване ту към този, ту към онзи не му харесваше. Забравил ли е той какво насочва към тези хора — възможното най-страшно обвинение.

Макар и засега само в мислите си, аз ги подозирам обвинявам в убийства, в шпионаж. Заплашвам ги със смъртно наказание. Готов съм да подложа на най-страшни изпитания двама съкрушени стари хора, двама родители, току-що загубили единствената си дъщеря. Кой ми дава това право? Службата!

Не, не властта, а моралното право!

И нека не се извинявам, че не може без това. Нека си призная, че аз не мога бързо, уверено да намеря правилния път. Да отделя невинните от престъпниците, без да измъчвам хората, без да ги подлагам на най-страшни изпитания. И нека дори и за миг, да не допускам онази подла мисъл, която при душевен смут и неувереност пропълзява в съзнанието ми: все някой трябва да се занимава с това. И този някой може да бъде по-слаб и по-неопитен, и по-невнимателен от мен. Не, не, само по този път не. Трябва най-после да намеря изхода към разкриването на това престъпление.

Случаят с двамата родители на Стефка Якимова, хрумването му да ги използува за проверката на Тонев му напомни за тежката морална отговорност на неговите действия. Именно морална.

Той е меч. Той сам е върхът на острието на меча. Меч, който пуска кръв. Който причинява страдания и смърт.

Той е разум. Разумът, който насочва този меч. Насочва за добро или за зло.

Но той е и сърце. Сърце, на което служи този меч. В името на справедливостта. И разумът трябва да управлява меча само в името на справедливостта.

Той трябва да разкрие престъпниците. Без да причинява болки на невинните, на изстрадалите. Трябва. Иначе не е достоен за меча!

Известно е, че всеки престъпник, и най-ловкият, и най-опитният, винаги оставя „визитната си картичка“. Понякога тя се намира и прочита лесно. Смешно лесно, като в онзи куриозен случай с недобросъвестния шофьор, който бе блъснал през нощта по шосето от Банкя една старица. И тъй като никой нямало наоколо, вместо да вземе в колата пострадалата и да я отведе бързо до първата болница, шофьорът префучал, без да спира. А когато органите на КАТ отидоха на местопроизшествието, намериха върху изстиналия вече труп, да, именно върху трупа, табелката с номера на автомобила, която се бе откъртила при удара.

Ех, този случай не е такъв. Пък и недостойно би било да търси подобни случаи. Но старото правило на криминалистите сигурно важи и тук. Само че „визитната картичка“ бе скрита, написана с невидимо мастило. И той е сляп за нея, не успява да я намери, да я прочете.

Мисли, Асене, мисли…

Насреща си той има опитен, смел и находчив враг. Трудно е да се различи кои улики водят към истината и кои са капани, сложени умишлено от пресметливия престъпник, за да отклонят следователя в погрешни ходове. И все пак не може да бъде противникът му да не е допуснал грешки. Ето, той се досети, че ако убиецът на Якимова и на Каменов е един и същи, той е използувал еднакви похвати — симулацията. И това му помогна да се ориентира по-правилно в лабиринта на този у плетен случай. А това вече говореше за лика на престъпника. Това бяха „черти от физиономията“ му. Друга черта бе жестокият и хладнокръвен начин на убиванията. Кой обикновен гражданин е способен така „майсторски“ да души, да реже вени! Само садист, а не човек.

Садист! Садист има — Попканджев. Враг озлобен, безмилостен… Ако тогава, през нощта срещу Девети септември, е успял да избяга? Ако е останал жив? Как би подхождал той за този случай. Още повече, след като е избягал в чужбина, сигурно не е пропилял времето си. Обучавали са го в школи, тренирали са го, калявали са го за опасната мисия, която са смятали да му възложат.

А задачата му наистина е опасна. Да проникне в България, в поверителното управление „РМ“, да предаде първостепенни държавни тайни. Не всеки може да бъде натоварен с такава мисия. Той несъмнено се числи в списъка не на случайните агенти, а сред най-квалифицираните…

Кога ли се е завърнал в България? Как ли е преминал границата. По какъв ли начин се е легализирал?

И ето, сега в управление „РМ“ действува висококвалифициран вражески агент, снабден с най-модерна шпионска техника, отлично подготвен. Те не са особено богати с такива „кадри“. Това несъмнено е „ас“! Асовете обикновено ги подготвят в Западна Германия. И Попканджев сигурно е минал през тамошните школи.

Ас! Асовете са рядкост. В колодата карти са само четири. Сред вражеските агенти — още по-голяма рядкост. Тях ги ценят. Пазят ги. Полагат особени грижи както за вкарването им, така и за внедряването им…

Ас! Не изтърваха ли те само преди няколко месеца друг един ас! Висококвалифициран агент, за когото и тогава се учудваха колко внимателно е подготвено вкарването му в България. Друг ас ли? Ами ако се окаже…

Какво се вторачиха те в този Попканджев. Бил той жив или мъртъв. Потънаха в дребни, може би незначителни подробности. И едва не изпуснаха голямото, решаващо…

Не е важно дали „Кардам“ е Попканджев, негова сянка или някой съвсем друг. Важното е да го познаят, да го открият, да го заловят.

Сякаш пелена падна от очите на Ковачев.

Пред него се откри врата.

Врата из миналото, която води през настоящето към бъдещето. И той влезе с разтуптяно сърце, изпълнен с надежда и очакване, през тази врата. Потъна в спомените си.

Това се случи преди по-малко от три месеца. В началото на юни.

Бяха пак двамата с полковник Марков. В неговия кабинет.

Гражданинът бе току-що излязъл.

Гражданинът Стоян Дойков Стоянов. Да, той още помнеше името му.

Полковникът не бързаше да се изкаже, да запита за мнението му. И той не бързаше. Прехвърляше в ума си чутото, търсеше да отдели сериозното от случайното.

Предишния ден вечерта, към девет часа, в дома на Стоян Стоянов по телефона се обадил непознат мъжки глас и казал:

„Осем, осемдесет и девет, седемдесет и четири?“

Телефонът на Стоянов имал номер 8-79-74. Много често го бъркали с телефона на пиацата за таксита на Орлов мост — 7-89-74. Понякога, когато бил в лошо настроение, отговарял, сякаш е служител от таксиметровата служба. „За отмъщение, дето ме безпокоят денем и нощем“ — бе им казал той с тон на извинение. И сега отговорил утвърдително. После гласът запитал:

„Другарят Богоев?“

Стоянов, тръгнал веднъж по пътя на лъжата, казал „Да“.

Тогава непознатият изговорил бавно, като наблягал на всяка отделна сричка:

„Прага, тринадесет“.

Едва като чул тази фраза, Стоянов разбрал, че не търсят пиацата за таксита. Но онзи бил вече затворил телефона.

Озадачен от тайнствените думи „Прага, тринадесет“, Стоянов разказал за случая на жена си. Чули и децата. Те настояли да съобщи на милицията. И той позвънил на дежурния в градското управление.

Така Стоянов стигна до контраразузнаването.

Най-после полковник Марков вдигна глава и изгледа въпросително своя помощник.

— Може да е някаква шега — каза той. — На приятели, пред които Стоянов се е оплаквал от телефонните грешки.

— Може. Но не ми прилича. Пък и… каква шега е това? Ако някои зевзеци са намислили да го разиграват, разговорът щеше да протече по-иначе, по-духовито.

— Не е изключено тук да се крие нещо. Направи ли ви впечатление двойната проверка: първо пита за номера, а след това и за името. Сякаш непознатият е искал да се увери напълно, че е попаднал точно на търсения човек…

— И когото изглежда не познава — добави Марков. — Гражданинът правилно забеляза, че Богоев и този, който го е търсил, сякаш не са близки — не се познават или поне не разговарят често по телефона. Ако, разбира се, такъв Богоев въобще съществува. Това впрочем можем лесно да установим.

— Като позвъним на този номер?

Полковник Марков се замисли.

— Да позвъним можем. Но няма ли да сбъркаме? Кой е този Богоев? Кой му звъни? И какво означават думите „Прага, тринадесет“. Улица „Прага“, номер тринадесет?… Или… това са някакви условни, кодирани думи, чийто смисъл е понятен само за посветените?

Погледът му се спря на настолния календар.

— Тринадесети юни. Днес е тринадесети юни! „Прага, тринадесет“! Не означава ли това: „Посрещни човека, който пристига на тринадесети с влака от Прага? Или… със самолета?… А може би — предай на човека, който ще замине на тринадесети за Прага…“ Не, да се гадае така е безсмислено. А да се позвъни? Не е ли рисковано? Да се помогне на врага, а се поправи грешката и да се предаде съобщението, което по една случайност не е намерило адресанта си. Те могат да установят и без да звънят, има ли на телефон 8-89-74 Богоев. Е, и какво от това?

Докато полковникът говореше, той бе проверил в телефонния указател. Там имаше единадесет Богоевци и една Богоева. Но нито един от тях нямаше телефонен номер, който започва с осмица или седмица. Цифрите им с нищо не напомняха номера, който им съобщи Стоянов.

Полковникът реши, че все пак трябва да опитат.

Отиде да позвъни от автомата в градинката край министерството. Инсценировката трябваше да бъде издържана от начало до край.

Първо набра номера на пиацата за такситата 7-89-74. За всеки случай. При подобни обстоятелства не биваше да се пропуска нито една възможност.

— Ало-о — обади се веднага отегчен женски глас.

— Другаря Богоев?

— Какъв Богоев бе, другарю… тук са таксита „Орлов мост“.

Чу се как жената каза по-тихо: „Търсят някакъв Богоев“. Неразбран мъжки глас й отвърна нещо и тя викна сърдито: „Няма тук Богоев“, и затвори телефона.

Е, сега идваше ред на другия. Ковачев пусна нова монета и избра внимателно номера.

Автоматът иззвъня веднъж, втори, трети път… Никой не се обаждаше. След шестото или седмо позвъняване някой вдигна слушалката. Но не се обаждаше. Чакаше този, който звъни, да заговори пръв. Това беше добре. Започваше подходящо.

— Осем, осемдесет и девет, седемдесет и четири — каза той с равен, безразличен глас.

— Да.

Само една сричка произнесе гласът, а каква гама от преживявания се криеше в нея: и очакване, и надежда, и страх, и предпазливост.

— Другарят Богоев?

— Да, аз съм — беше плътен, „кадифен“ мъжки глас.

Не просто „Да“, а „Да, аз съм“. Уговорката беше ли тъй детайлно уточнена? Стоянов бе отговорил само с „Да“.

— Прага, тринадесет.

Позволи си една съвсем малка волност: не затвори веднага, а за няколко секунди задържа слушалката.

Но нищо. Онзи затвори. Изглежда по-нататъшните разговори са били излишни.

Веднага започнаха проверките.

Установиха, че телефон номер 8-89-74 принадлежи на някоя си Радка Милтенова, живуща на улица „Узунджовска“ №15. В нейния апартамент наемаше стая Валентин Христов Богоев, референт от Плановата комисия.

Полковник Марков изпрати лейтенант Петев да организира наблюдението на дома, намиращ се на булевард „Прага“ номер 13. На лейтенант Дойнов възложи заедно с кварталния милиционерски отговорник да наблюдават къщата, в която живееше Богоев — на „Узунджовска“ 15. А него изпрати в Плановата комисия — да проучи какво представлява този Богоев и да вземе снимката му.

Биографията на Богоев не подсказваше нищо. Бе безупречна по всички линии. Единственото обстоятелство, което можеше да има отношение към разследвания случай, бе, че предишния ден той сам бе предложил да бъде командирован за десетина дни в Русе. Трябвало да уреди някакъв въпрос, който „поради липса на време“ от месец стоял висящ. Съобщил на началника на отдела, в който работеше, че заминава на тринадесети с влака за Русе. А си седеше в къщи. Не бе се явил на работа.

Докато докладваше, иззвъня телефонът.

„Да, слушам… — лицето на полковника в миг се напрегна. Разбрах. Сега ще изпратя още едного. Край.“

Марков затвори телефона и погледна усмихнат.

— Паролата е изяснена.

— Прага, тринадесет?

Да. Богоев седи в сладкарница „Прага“. След десет минути ще бъде точно тринадесет часа. Срещата ще стане на стотина крачки оттук. Бих желал сега да съм там.

— Да отида аз, другарю полковник?

— Не, ти не трябва да се показваш. Ще отиде… Веска.

Колко бяха доволни в този момент и двамата.

Случайна грешка в предаване на паролата. Проявена съобразителност от Стоянов. И ето — те вече са по следите на една афера, която обещава да им разкрие неподозирана, може би много сериозна акция на врага.

И колко бяха разочаровани, объркани след един час, когато се завърнаха разузнавачите, които бяха наблюдавали „срещата“ в сладкарница „Прага“.

Първа дойде Веска, младши лейтенант Минчева.

В сладкарницата били заети едва десетина маси. На една седял Богоев. Пушел цигари, пиел с наслада кафето си и бавно прелиствал списание „Советский союз“. Само от време на време хвърлял отегчени погледи към съседните маси. Погледнал и нея. Усмихнал й се едва доловимо. Но не с желание да флиртува. И отново забил поглед в списанието.

Така минало времето до един и половина. Никой не седнал на масата на Богоев, никой не го заприказвал. След като платил и си излязъл, Минчева също напуснала сладкарницата.

Не по-малко загадъчен беше и докладът на Дейнов.

От дома си Богоев излязъл към дванадесет и половина. Вървял съвсем бавно, сякаш се разхождал. От една будка си купил списание. След това влязъл в сладкарница „Прага“.

Дейнов съобщил на полковник Марков и зачакал отвън, край насрещния ъгъл.

На излизане проследил Богоев до площад „Славейков“. Богоев влязъл в жп бюрото. Оттам го поел Радков. Щом се отдалечили от площада, Дейнов проверил в бюрото. Служителката му казала, че „гражданинът със сивия костюм“ е купил билет за Димитровград за бързия влак, който тръгва в 19,25 часа. През изтеклите минути била продала само два билета за Варна и този за Димитровград. Но нито един за Русе. И всичките — за втора класа.

Да, имаше нещо странно в този случай, който те наричаха „Прага, тринадесет“. Започна необикновено, завърза се по непонятен начин и завърши съвсем неочаквано.

Дали няма едва сега той да се разнищи докрай?

Същия ден вечерта те заминаха за Димитровград. Той в първокласния вагон, а лейтенант Петев, който смени оперативния, в съседния вагон, където се бе настанил Богоев. Във влака се качиха на гара Подуяне.

В купето беше сам. Имаше и време, и възможност да размисли спокойно.

Службата в Димитровград е предупредена да го поеме. Но какво може да го води натам? Заводите? Ето, седи този човек на десетина метра от него, а какво крие?… Една грешка свърза съдбите им. Грешка и съвпадение. Автоматът навярно е набрал един импулс по-малко: 8-79-74 вместо 8-89-74. Това се случва. А ако не се беше случило!… И какъв беше смисълът на тези думи: „Прага, тринадесет“? Дали и посещението в сладкарницата не беше едно просто съвпадение? Второ съвпадение! Не, там нещо се е случило. Иначе той нямаше да замине. Никой не го е посещавал след това, никой не му бе звънил по телефона. В сладкарницата все пак нещо трябва да е станало, което те не са успели да доловят.

Тогава те бяха така вторачени в предположението си, че Богоев е трябвало да се срещне с някого в сладкарницата, така уверено очакваха някой да седне на масата му, да поведе разговор с него, че пропуснаха, не видяха най-естествената цел на това посещение.

И сега сигурно те пропускат, заслепени от собствените си хрумвания, някое не по-малко естествено и не по-малко очевидно положение. Може би Хаджихристов е резидент и той е наредил да убият Якимова и Каменов. Защото те са намерили радиопредавателя и са налучкали следите му. И никакъв Попканджев не участвува в това престъпление. А може би Попканджев е жив. Той е главният агент. И Хаджихристов не е замесен. Кой знае?… Ами ако някой друг, трети човек, за когото те дори още не подозират. Хайде де, познай кое е естественото, очевидното… Познай сега, а не после, когато случаят се разнищи.

Така той тогава, във влака за Димитровград, се измъчваше над въпросите: какво означават думите „Прага, тринадесет“, какво се бе случило в сладкарницата, защо Богоев пътува за Димитровград, а не за Русе, където е командирован. И не можеше да намери отговор на въпросите.

До гара Пловдив пътуването мина спокойно, без никакви произшествия.

Преди гара Септември той излезе „да се поразходи“ из коридора. Петев беше на поста си. Съобщи му, че Богоев само веднъж е напускал купето. Ходил до тоалетната.

След Пазарджик отново прескочи до съседния вагон. Петев продължаваше наблюдението. Намигна му хитро и прошепна: „Пак ходи в клозета. На зор е нещо…“

Какво означаваха тези чести посещения на тоалетната. Нерви? Или нещо друго?

След Пловдив реши да провери още веднъж положението. Бездействието, очакването го притесняваха.

Повечето от пътниците бяха слезли. Коридорът сега беше празен. Нямаше го и Петев.

Той изчака няколко минути, провери в тоалетната. Върна се бързо в своя вагон, взе пътната си чанта, погледна в близките купета.

Не, Петев никъде го нямаше.

Дали Богоев не е решил внезапно да слезе в Пловдив. И Петев, разбира се, го е последвал. Не е имал възможност да го предупреди. Но защо ще слезе в Пловдив, след като си е купил билет до Димитровград? Лошо! Това би означавало, че Петев се е издал. Богоев е разбрал, че го следят. Ами ако въобще е пътувал за Пловдив, а билетът за Димитровград е целял само да ги заблуди…

Но тогава… тогава той още в София е разбрал, че е под наблюдение. Несъстоялата се среща в сладкарницата… не означава ли тя, че Богоев е усетил следенето и е успял да предупреди съучастника си да не се приближава, за да не се издаде и той? Не сбъркаха ли, като се обадиха по телефона? Не провалиха ли по този начин случая?

Премина бавно по коридора до края на вагона и назад. Погледна крадешком към купето на Богоев. Там седяха шестима мъже. Сред тях беше и Богоев. Четеше вестник.

Как се смути той тогава! Дори сега му беше неприятно да си спомни. Изтръпнал се оттегли в дъното на коридора, облегна се на прозореца и впери поглед към купето. Някакво лошо предчувствие започна да го овладява.

Това пък какво означаваше? Къде е Петев? Какво се е случило с него? Той в никой случай не би слязъл сам, особено без да му се обади. Значи…

Богоев е разбрал, че го следят. До Пловдив не е могъл нищо да предприеме. Коридорът беше натъпкан с хора. Нещастието се е случило непосредствено след като влакът е излязъл от гара Пловдив. Може би само минута преди неговото идване.

А Богоев сигурно не е сам. С него пътуват съучастниците му. Може би и този, който се е обадил по телефона. И сега те са тук. Наблюдават го! Всеки миг изневиделица някой удар може да се стовари по главата му. И той ще полети навън!

Опипа инстинктивно пистолета си. Погледът му неволно се спря на внезапната спирачка.

„Всички билети — провикна се напевно кондукторът. — Вашият билет, моля.“

Показа първокласния си билет. Кондукторът го изгледа някак учудено, но не каза нищо.

Дали да го запита? Може да е забелязал нещо. Впрочем едва ли. В Пловдив слязоха толкова пътници…

На някаква малка гара влакът неочаквано спря. Само за десетина секунди. И потегли отново.

Той продължаваше да стои облегнат на прозореца, съвсем сам в безлюдния коридор.

Защо да не седне в купето на Богоев? Той не го е виждал, а в Димитровград и без това ще го сменят. Обикновен пътник, качил се от Пловдив. Пък и билетната проверка мина.

Не, по-добре е да остане тук. Ако Богоев реши да излезе, отново да отиде до тоалетната, как ще изскочи подире му. Не…

Ето, вратата на купето се отваря. Излиза едър мъж. Но това не е Богоев. Запътва се насам. Ако иска да посети тоалетната, защо не отива към другата, по-близката?…

Мъжът преминава с клатеща се от люлеенето на вагона походка край него. Хвърля му бегъл поглед и влиза в тоалетната.

Не, той не бива да остане на това място. То е твърде удобно за нападение. До самата врата на вагона. А в коридора няма никой. Един удар и ще бъде изхвърлен от влака, без някой да забележи.

После, когато докладва на полковник Марков, той прескочи този момент. Досрамя го да си признае, че е изпивал страх. Себе си можеше да залъже, че е било „благоразумие“. Но не и бай Кръстьо…

Влезе в първото купе. Остави на мрежата за багаж чантата и седна.

Мъжът скоро премина по коридора. Вратата на съседното купе се затвори с трясък. И пак излезе. Коридорът отново бе празен. Застана на предишното си място.

През шума от тракането на колелетата зачу от съседния вагон непознат груб глас да пита: „Някой от вас да се казва Ковачев?“

Него ли търсят? И кой може да е той?

Премина бързо в първокласния вагон.

Милиционер затваряше вратата на последното купе.

— Кого търсите?

Милиционерът го изгледа подозрително, но все пак каза:

— Един другар. Ковачев.

— Аз съм Ковачев. Какво има?

Наложи се да покаже служебната си карта. И едва след като се увери, че наистина разговаря с майор (да, тогава той беше още майор) Асен Ковачев, милиционерът му обясни шепнешком:

— Бърза телефонограма от Пловдив. Аз съм от участъка в Поповица. Наложи се да спрем бързия влак. Ето, заповядайте, другарю майор.

Пое листчето.

„Припознах се. Стори ми се, че лицето слезе на гара Пловдив в последните секунди преди тръгването на влака. Когато разбрах, влакът беше заминал. Истинският остана в купето. Подробности — Димитровград. Петев.“

Странно. Какво можеше да означава това? И все пак — слава богу! Можеше да е нещо много по-страшно. Петев е жив и здрав. Богоев седи в купето си…

— Вие, другарю — нареди той на милиционера, — ще ме придружите до Димитровград. Ще седнете в първото купе на съседния вагон и ще внимавате. Аз ще застана в коридора пред купето. Ако ми потрябвате — ще ви дам знак.

— Разбрано, другарю майор — отвърна му милиционерът със заговорнически вид.

Щом влакът спря на гара Димитровград, във вагона се качи майор Милев. Младият, едър рус мъж, който го придружаваше, остана до вратата, а Милев (те се познаваха от школата) се приближи и запита тихо:

— Тук ли е още?

— В купето си. Какво се е случило?

— Обади ми се Петев. Изиграли го на гара Пловдив. В последния момент наблюдаваният е слязъл. И Петев се спуснал подире му. Едва извън гарата, при такситата, успял да го види в лицето. Бил друг. Да се върне не успял — влакът бил заминал.

— Но как е възможно да се припознае?

— Това го запитах и аз. Поддържа, че онзи бил облечен със същия шлифер и мека шапка, носел същите куфар и чанта. А какво става с този тук?

— Нищо. Все още седи в купето. Чакам го всеки момент да слезе.

— Време му е. Влакът кога да е ще потегли. Навън го чакат две от моите момчета. Петев ни го описа.

— Съобщихте ли на полковник Марков?

— Разбира се.

В този момент влакът изпухтя и бавно потегли. И двамата с ъгъла на окото си наблюдаваха вратата на купето. Но тя не мръдваше. Влакът набра скорост и се понесе устремно напред.

— Каква стана тя? — запита Милев. — Уж имаше билет до Димитровград, пък не ни удостои с посещението си.

Да, това беше нова изненада. Богоев, който „официално“ се намира в командировка в Русе, с билет до Димитровград, слиза в Пловдив и… продължава да пътува за Свиленград. Започваше да става прекалено.

Дори тогава, в този момент, когато беше ясно, наблюдаваният пътува не за Димитровград, а за Свиленград, той не можа да прозре играта на врага. А тя беше толкова проста.

Чудеше се и продължаваше да слуша догадките на Милев.

— А според мен, припознаването в Пловдив се дължи на просто съвпадение. Малко ли хора имат еднакви куфари и чанти? Не си ли приличат всички наши шлифери и шапки? Богоев е видял как подир „двойника“ му се е спуснал Петев, разбрал е, че го следят и… Чакай! — сепна се Милев. — Да не реши да скочи от влака в движение? Ще пратя Пешо да пази другата врата.

— Добре — съгласи се той. — Аз ще остана тук, а ти намери кондуктора и му кажи да провери билетите.

Прав ли беше Милев? Дължеше ли се припознаването Пловдив на случайно съвпадение, или това беше умишлено изигран трик? Тогава… Богоев не е сам. Те са двама, а може би и повече. Те знаят, че са под наблюдение. От тях може да очакват нови изненади.

След няколко минути мина кондукторът. После се върна Милев.

— Хей, Асене, нещо сте я омотали. Твоят човек не знае български. Билетът му е международен, до Истанбул. Кондукторът дори не искаше повторно да го проверява. Помнил го — единственият пътник чужденец в това купе. Той поел влака от гара Пловдив и вече извършил проверката и всички билети. Било му неудобно.

— Хм…

Да, това беше отговорът му. Задоволи се да изсумти. Фактите трябваше да се наврат в очите му, за да ги види. И сега ли ще чака „естествения развой на събитията“?…

— Да не би все пак Петев да е изтървал истинския Богоев! Пловдив? — запита Милев.

— А бе… не може да бъде. Та нали и аз го видях след това Богоев е, добре помня физиономията му. На, разгледай я и ти — подаде на Милев снимката. — А онзи… дето е слязъл в Пловдив, Петев го е изтървал, нали?

— Взел единственото такси и изчезнал. А Петев отишъл в градското управление да телефонира. Ти онзи го пиши бегал, виж да не изтървем и тоя, дето е тръгнал към границата. Ако е вашият Богоев, разбира се.

Влакът навлезе в гара Свиленград.

Те преминаха в съседните вагони и оттам слязоха. Между малцината граждани, които напуснаха влака, Богоев го нямаше. В граничната служба предупредиха дежурния офицер и зачакаха.

— В спалния вагон пътуват две семейства от Западна Германия, трима иранци, един турчин. Във второкласния — югославянин, трима турци, един австриец и две момичета чехкини. Българи няма. Ето паспортите им.

— Погледни! Не е ли същият.

До снимката на Богоев той бе поставил паспорта на австрийския гражданин Дитмар Фогел, търговец от Виена. Милев разлисти паспорта.

„Влезе — 12.06.63 — Драгоман“ — изговори машинално.

— А сега ще му поставим: „Излезе — 14.06.63 — Свиленград“ — добави шеговито граничният офицер.

— Не, вие няма да му поставите „Излезе“. Той няма да премине границата.

Беше се намесил с твърд, решителен глас. Но не беше така уверен в правотата си. Ами ако наистина това е само безобиден австрийски търговец и те го арестуват? Ще стане международен скандал. Ще пострада и той, и полковник Марков…

Но как е възможно така да прилича на Богоев? И да седи неговото място!

Ето я снимката. Ето и паспорта. Несъмнено те принадлежат на един и същи човек, той не бива да го изпусне. Да, не бива в никакъв случай!

— А на какво основание? — запита граничарят. — Транзитът е редовен.

— Свържете ме веднага със София, министерството…

Следствието по опита за преминаването на границата на Валентин Христов Богоев приключи бързо.

В Свиленград той устрои ужасен скандал. Добре разигра ролята на „възмутен от варварското отношение на комунистите европеец“. И то на чист немски език. Макар и не с виенски акцент. Но по пътя за София омекна. И когато му устроиха очна ставка за опознаване с началника и партийния секретар на службата му, изведнъж премина на български и без усуквания разказа всичко, което интересуваше органите на Държавна сигурност.

Не, той не беше шпионин. Сигурно щеше да стане там, ако бе преминал границата.

Миналото лято във Варна се запознал с гости от „Свободния свят“. Оплакал им се от живота си тук, в България. Споделил мечтите си да заживее „в Европа“, „на свобода“. Изказал желание да избяга. И те обещали да му помогнат.

После не чул нищо повече за тях. Не му оставили дори адреса си.

И само преди седмица го посетил непознат човек в дома му. Бил българин. Казал му, че го изпращат „приятелите му от Варна“. Донесъл му подаръци: шлифер, ризи, платове за костюми и шапка. И най-важното — съобщил му, че „приятелите“ не са забравили обещанието си. Били уредили съвсем безопасно, без никакъв риск, да напусне България. И ако той все още желаел…

В понеделник се срещнали на Централната гара. „Познатият“ му съобщил, че през страната ще премине Дитмар Фогел, с когото Богоев ще се смени. Предал му куфар и чанта, предназначени за Фогел. Те били заключени и Богоев не ги отварял.

Щом Фогел пристигнал в София, му съобщил по телефона мястото, където трябвало да се срещнат. В сладкарницата той само огледал Фогел. Познал го по слуховия апарат за глухи и по трите писалки в горния джоб на сакото му.

Командировката до Русе му била нужна само за да забави за известно време търсенето.

Богоев не знаеше нищо за Фогел — кой е той и защо влиза в България. Наредено му било да купи второкласен билет до Димитровград и да го остави заедно с паспорта си в джоба на шлифера.

Както било уговорено с „познатия“, Богоев потърсил Фогел във вагона, закачен непосредствено след първокласния вагон. Седнал в същото купе, до Фогел. По време на пътуването не разговаряли. Но забелязал, че Фогел има същия шлифер като неговия. Той знаел, че в джоба му се намира билет до Истанбул и редовен австрийски паспорт, издаден на името на Дитмар Фогел с негова снимка. В София Фогел отлепил своя портрет и на негово място залепил портрета на Богоев, подпечатан още в чужбина по същия начин.

На гара Пловдив, неочаквано и за самия Богоев, Фогел облякъл неговия шлифер, сложил шапката му, взел куфара и чантата и слязъл в последния момент, преди влакът да потегли.

Цялата операция „Прага, тринадесет“ е била предназначена да вкара един агент в страната. Така се постъпва само с особено „важни птици“, само с агенти, на които се възлагат най-опасни и тежки задачи. Задачи като тази — да разузнаят производството на ядрени суровини.

Такива агенти са богато снабдени с най-модерна техника. Не е ли била тя скрита в куфара и чантата? Не е ли имало там няколко сиви кутии предаватели. И кой знае още каква апаратура…

Такива агенти не се спират пред нищо. Те убиват.

Той си спомни и последното действие на операцията „Прага, тринадесет“. Бяха пак двамата с бай Кръстьо. В неговия кабинет. Проваляше полунощ. Полковникът се протегна уморено, захлупи папката и каза:

— Край. Птичката е в кафеза и изпя песента си. Нали Фогел на немски значи птица?

— Уви, само едната птичка — бе му отвърнал тогава той. — А докато приберем и другата, тя ще кълве някъде из родината и кой знае каква песен ще ни изпее…

И ето сега птицата кълвеше. Убила бе вече двама души.

Птицата пееше. Изпращаше радиограми.

Твърде възможно бе това да е дело на „Дитмар Фогел“. А да се провери бе много лесно. Единственият човек, който познаваше вкарания по такъв майсторски начин чужд агент, се намираше при тях — в кафеза. Достатъчно беше да покажат на Богоев снимките на всички служители, които са били назначени в управление „РМ“ след влизането на Дитмар Фогел в България.

Ковачев се поблазни за миг от мисълта да изненада своя началник. Ех, че ефект щеше да се получи! Да му разкаже за експеримента, след като той бъде проведен. Но благоразумието, дисциплината надделяха. Всякакви самоволни постъпки можеха само да навредят на работата им.

Ковачев скочи и набра трескаво номера на полковника.

— Имам една идея — почти извика той.

— Аз пък получих нова радиограма — отвърна му мрачно Марков. — Идвай, да чуем идеята ти.

Засечниците бяха заловили, сега вече на дължина деветдесет и седем сантиметра, нова радиограма. За съжаление това бяха само последните думи: „… ирам тона Кардам.“ Единственият успех беше, че сега те знаеха поне дължината на вълната.

— Това вече няма голямо значение — каза смело Ковачев. Марков само го изгледа изпитателно, без да каже нещо.

— Предполагам, че тази е последната телеграма на „Кардам“. След няколко часа той ще седи във вашия кабинет.

— Големи приказки! — измърмори Марков. — Кажи да чуем.

Но когато Ковачев му разказа за хрумването си, полковникът веднага се оживи. Повика Радков и му нареди да отиде в управление „РМ“ и да вземе досиетата на всички служители, назначени на работа след случая „Прага, тринадесет“.

Но не успяха да проведат експеримента този ден.

Радков се върна с празни ръце. Лозенски бе си вече отишъл. В управлението работеха до пет часа. Не можаха да го намерят и в дома му.

Рано сутринта на следващия ден, малко преди започването на работното време, Ковачев вече чакаше пред управлението.

Щом дойде Лозенски, те се заключиха в стаята му и работиха цял час. Завеждащият личен състав не се обаждаше на почукванията на вратата му, не отговаряше по телефона. Достъп през вътрешната врата до тях имаше само Гаврилова. Тя пренасяше досиетата на пакети по десетки пак ги нареждаше в стоманените шкафове.

Да проведе експеримента изцяло сам, без знанието на началника си, Ковачев не се бе решил. Но сега си позволи една малка изненада. Направи нещо, което не бе му наредено. Позволи си го, защото знаеше, че ако не сполучи, единствената загуба щяха да бъдат няколко метра филмова лента.

Към десет часа всичко бе готово.

Радков въведе Богоев в кабинета. Полковникът седеше зад бюрото си, а Ковачев бе застанал край него.

— Надявам се, че за изминалото време сте имали достатъчно възможност добре да обмислите положението си, да оцените докрай постъпката си — каза неопределено Марков, като гледаше втренчено, право в очите арестувания.

Богоев изглежда се бе примирил със съдбата си. Беше дори понапълнял. Само лицето му, бледо и подпухнало, показваше колко тежко е било за него, докато свикне, че сега не е един обикновен пълноправен гражданин, а престъпник, който следва да бъде осъден.

Той само кимна унило.

— Открива ви се възможност да поправите в известна степен вината си пред родината — продължи Марков. — Това е една рядка, щастлива за вас възможност, която може да се отрази благоприятно върху съдбата ви.

Лицето на Богоев светна само за миг и веднага радостта му помръкна.

— Наистина ли?

— Нищо не ви обещавам. Но сам разбирате, че ако сте напълно искрен, това ще бъде взето под внимание.

— Аз казах всичко, каквото знаех. Бях напълно искрен.

— Не говоря за миналото. От вас се иска и занапред да бъдете искрен. Сега ще ви покажем снимките на някои хора. Разгледайте ги внимателно и кажете познавате ли някого от тях, виждали ли сте го, кога и при какви обстоятелства.

Бюрото на полковника бе разчистено. Цялото бе покрито с бели квадратни листове рисувателна хартия.

— Приближете се.

Богоев направи няколко крачки и се спря пред бюрото.

Подполковник Ковачев вдигна бавно един от листовете.

На масата бяха наредени двадесетина еднакви по формат фотографии. Те бяха още влажни.

Полковник Марков не одобри инициативата на Ковачев. Но и да възрази, вече нямаше смисъл. Снимките бяха направени. Ковачев бе префотографирал портретите на всички служители от управление „РМ“.

— По твоя метод би трябвало да му покажем снимките на цяла София. Жалко за труда и за материалите. Но нищо. Ще ни останат като спомен за престараването ти.

Богоев разглеждаше внимателно снимките. Спираше се задълго на всяка, преди да премести погледа си върху следващата. Марков и Ковачев зорко наблюдаваха лицето му.

— Не — каза най-после Богоев. — Не познавам никого. Сред наредените под първия лист снимки беше и портретът на автомонтьора Иван Костов. Ковачев откри втората група фотографии. Богоев веднага започна да ги разглежда. Личеше си, че се старае да познае поне някого между тях. По лицето му не трепваше нито мускул. Беше спокоен.

Огледа ги снимка по снимка два пъти, вдигна глава и каза:

— И между тези хора не познавам никого.

— Само… нали… внимавайте — предупреди го Марков. — После да не се извинявате, че сте избързали, че сте сбъркали. Да преминем по-нататък.

Между портретите, наредени под третия лист, беше и снимката на Петър Хаджихристов. Ковачев и Марков веднага я видяха и се напрегнаха, макар че с нищо не издадоха повишения си интерес.

— Ето го! — почти извика Богоев. — Това е той!

— Кой той? — запита бързо Марков.

— „Познатият“. Тоз, който ми даде куфара и чантата на гарата. Който ме вкара в тази история.

Това беше тъй неочаквано и за двамата, че те не се сдържаха и се спогледаха изненадани. Надяваха се да намерят сред служителите на управление „РМ“ „Дитмар Фогел“, а откриха човека, когото безуспешно търсеха от три месеца.

Богоев не забеляза ефекта на думите си. Той се вглеждаше в още един портрет, но сякаш се колебаеше нещо.

— Преди да продължим — наруши мълчанието Марков, — нека впишем в опознавателния протокол показанията ви. Значи вие твърдите, че снимката…

Полковникът беше взел фотографията, посочена му от Богоев. На гърба й бе написана с червен молив цифрата „18“.

— … номер осемнайсет по описа принадлежи на лицето, което се е представило пред вас като познат на чужденците. Че този човек ви е донесъл подаръците, уредил ви е бягството и ви е предал на гарата куфара и чантата.

— Да, той е — отговори твърдо Богоев. — Но аз познавам тук още едно лице. Не знам дали това ви интересува.

— Разбира се. Кажете.

— Но тя няма нищо общо с тази история.

— Въпреки това. Коя е тя?

— Не си спомням точно името й. Запознах се веднъж у едни мои приятели. Беше с мъжа си. Мисля, че се казваше Гюлева… или Гюзелева…

Вписаха и тези му показания в протокола. Между снимките от четвъртата и петата група Богоев не позна никого. Оставаше последният, шести лист.

Ковачев го откри и усети как сърцето му се разтуптява.

Нима и сега нямаше да попаднат на тайнствения „ас“, на чуждия агент, изпратен с толкова специални задачи в страната им. Сега, след като установиха, че в управлението работи неговият съучастник.

— Дитмар Фогел! — извика възбудено Богоев. — Ето! Та това е той.

Беше посегнал инстинктивно към фотографията, но Ковачев го изпревари. Взе я, обърна я и продиктува на секретаря:

— В лицето, фотографирано на снимка номер седемдесет и две, арестуваният позна човека, който е влязъл в страната ни под името Дитмар Фогел.

— Значи това е той — запита Марков. — Сигурен ли сте?

— Да. Напълно сигурен. Няма никакво съмнение. Толкова внимателно го оглеждах в сладкарницата. А и във влака. Нали седяхме три часа един до друг. Цял живот няма да го забравя.

— Добре. Изведи го — каза полковникът.

Ковачев изчака Радков да затвори след себе си вратата. Бе взел списъка, в който срещу номерата на фотографиите бяха написани имената на хората. Две от тях бе успял да подчертае.

— Няма защо да гледам — каза усмихнат Марков. — Познава се по доволната ти физиономия, която си направил.

Но все пак пое листа.

Срещу номер „72“ беше написано: Марин Илиев Тонев.

— А другият?

Ковачев обърна листа.

Снимката на „познатия“ не беше на Петър Хаджихристов.

Срещу номер „18“ стоеше името Георги Захариев Пухлев.

Ковачев се поколеба за миг дали да пусне закачката, която му бе хрумнала. Усмихна се и каза:

— А стойността на похабената филмова лента аз ли ще трябва да я платя, или все пак ще мине за сметка на държавата?

Пухлев не принадлежеше към групата служители, назначени на работа в управление „РМ“ след случая „Прага, тринадесет“.

Полковник Марков разтвори театрално ръце и каза с престорено патетичен глас:

— Приемам подигравки. На победителите всичко е позволено…

И както бе замахвал, тупна силно по рамото помощника си.

— Добре е! Почакай ме тук, Асене. Ще отида да докладвам на заместник-председателя.

Но на вратата се спря, извърна се и каза иронично усмихнат:

— И все пак твоят Хаджихристов не беше между познатите!