Ароматът на нощта

11

За краткия престой, който бяха направили вътре в къщата, времето се беше променило. Повеите на надигналия се гневен студен вятър наподобяваха ударите с лапа на разярено животно. От морето към сушата бързо напредваха огромни дъждовни облаци. Монталбано шофираше, следвайки указанията на учителя Томазино, и от време на време го молеше да му обясни по-добре случката.

— Сигурен ли сте, че е било в нощта между трийсет и първи август и първи септември?

— Залагам си главата.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото тъкмо си мислех, че на следващия ден, първи септември, Гаргано ще ми изплати лихвите, когато видях колата му. И се удивих.

— Извинете ме, учителю, но и вие ли сте жертва на Гаргано?

— Да, голям глупак съм, че му повярвах. Трийсет милиона лири ми отмъкна. Когато видях колата му, се учудих, но и останах доволен. Помислих си, че ще удържи на думата си. Вместо това на сутринта ми казаха, че не се е появил.

— Защо се удивихте, като видяхте колата му?

— По много причини. Да започнем с мястото, на което се намираше. Ще се учудите и вие, като стигнем до него. Казва се нос Пицило. А и часът беше необичаен — със сигурност беше след полунощ.

— Погледнахте ли колко точно беше часът?

— Нямам часовник, през деня се ориентирам по слънцето, а когато е тъмно — по аромата на нощта: разполагам с нещо като естествен уред за измерване на времето вътре в тялото си.

— Казахте „по аромата на нощта“?

— Да. Според часа нощта променя аромата си.

Монталбано не настоява повече. Каза:

— Може би Гаргано не е бил сам и е искал да се усамотят.

— Комисар Монталбано, това място е твърде изолирано, за да е сигурно. Спомняте ли си, че преди две години тук нападнаха една двойка? После се запитах: от какъв зор ще му трябва на Гаргано да чука в колата като някакъв хлапак с всичките пари, които има, с позицията си в обществото и задължението да пази имиджа си?

— Може ли да ви попитам, имате пълното право да не ми отговаряте, какво сте правили по тия места, за които ми разказвате, че са толкова уединени, в този час на нощта?

— Нощем се разхождам.

Монталбано се въздържа да му задава други въпроси. След по-малко от пет минути, прекарани в мълчание, пенсионираният учител каза:

— Пристигнахме. Това е нос Пицило.

И слезе пръв, последван от комисаря. Намираха се на малко плато, нещо като нос, напълно изолирано, голо, без нито едно дърво, само тук-там някой храст сорго или каперсник. Ръбът на платото отстоеше на около десетина метра, а отдолу, изглежда, имаше пропаст, която водеше към морето.

Монталбано направи няколко крачки, но гласът на Томазино го накара да спре.

— Внимавайте, почвата е ерозирала. Колата на Гаргано беше спряна точно там, където сега е вашата, дори в същата посока, с капака към морето.

— Вие откъде идвахте?

— Откъм Вигата.

— Далече е.

— Не колкото изглежда. Оттук до Вигата пеша са четирийсет и пет минути, най-много час. И така, идвайки от тази посока, трябваше да мина пред колата на пет-шест крачки разстояние. Освен ако не направех дълга обиколка зад нея, за да я избегна. Но защо пък да я заобикалям? Това ми позволи да я разпозная. Луната светеше доста силно.

— Имахте ли възможност да видите номера й?

— Шегувате ли се? Трябваше да се доближа толкова, че да залепя носа си за него, за да го разчета.

— Но след като не сте видели номера, как сте разбрали, че…

— Разпознах я по модела. Алфа 166. Същата кола, с която се появи миналата година у дома ми, за да ми измъкне парите.

— Вие каква кола имате? — науми си да го попита комисарят.

— Аз? Та аз дори нямам книжка.

Разочарованият Монталбано си помисли, че и тази нощ е пропиляна и чедото пак е женско. Учителят Томазино беше луд човек, който вижда несъществуващи неща, но когато виждаше съществуващите, пък си ги натъкмяваше по свой начин. Вятърът беше станал още по-студен, а небето вече беше покрито с облаци. Защо ли си губеше времето в това уединено място? Учителят обаче, изглежда, по някакъв начин усети разочарованието на комисаря.

— Вижте, комисарю, имам една мания.

О, боже, още една? Монталбано се разтревожи. Ами ако този изпаднеше в криза и започнеше да крещи, че вижда лично Луцифер, как трябваше да се държи с него? Да се направи, че не забелязва нищо, или да се качи на колата си и да избяга?

— Манията ми — продължи Томазино — е свързана с автомобилите. Абониран съм за италиански и чуждестранни списания, които са специализирани в тази област. Бих могъл да участвам в телевизионно състезание на същата тема и съм убеден, че ще победя.

— Имаше ли някого вътре в колата? — попита комисарят, примирил се вече с факта, че учителят е напълно непредвидим.

— Вижте, идвайки насам, за известно време можах да наблюдавам колата отстрани. Едва след като се доближих, ми беше възможно да различа дали в купето има човешки фигури. Не забелязах никого. Може би онези, които са били в колата, като са видели приближаваща се сянка, са се навели надолу. Минах покрай тях, без да се обръщам.

— Чухте ли след това моторът на колата да заработи?

— Не. Струва ми се обаче, повтарям — струва ми се, че багажникът й беше отворен.

— И нямаше никого пред него?

— Никого.

На Монталбано му хрумна една идея, която беше толкова проста, че почти се засрами от нея.

— Учителю, ако обичате, бихте ли се отдалечили на около трийсетина крачки и след това да се върнете към колата ми по пътя, по който сте вървели миналата нощ?

— Разбира се — каза Томазино. — Харесва ми да ходя.

Докато учителят се отдалечаваше, Монталбано отвори багажника на колата си и след това приклекна зад едната й страна, повдигайки глава толкова, че да може да вижда през прозорците на задната врата Томазино, който, след като направи трийсетина крачки, се обърна и тръгна обратно. Тогава Монталбано наведе глава и се прикри напълно. Когато пресметна, че онзи вече е стигнал до предницата на колата, все така клекнал се придвижи и застана пред багажника. Докато се прикриваше още малко, за да стигне до другата страна на колата, разбра, че учителят вече е подминал. Предпазливостта се оказа ненужна, защото Томазино беше казал, че изобщо не се е обръщал назад. В този момент се изправи на крака.

— Учителю, достатъчно, благодаря ви.

Томазино го погледна учудено.

— Къде се бяхте скрили? Видях, че багажникът е отворен, но колата празна, а вас никакъв ви нямаше.

— Идвали сте оттам, а Гаргано, виждайки сянката ви…

Спря се. Небето изведнъж се беше прояснило. В тъмната и еднообразна тъкан на облаците се беше образувал малък процеп, сякаш от раздиране, и от тази пролука се подаваше искрящ слънчев лъч, който почти изцяло се беше съсредоточил над мястото, на което се намираха двамата. Монталбано го напуши смях. Изглеждаха като богомолци, дали някакъв наивен обет и осветени от божествената светлина. И в този момент забеляза онова, което само тази особена светлина — като от театрален прожектор — беше успяла да извади на бял свят. Почувства, че го побиват студени тръпки, а добре познатото звънче започна да дрънчи в мозъка му.

— Ще ви закарам — каза на учителя, който го гледаше въпросително, очаквайки остатъка от обяснението му.

След като го остави, едва се сдържа да не го прегърне, а после се върна в колата и подкара с бясна скорост. Междувременно не бяха дошли други коли, за да му пречат. Спря, слезе, приближи се бавно с премерени стъпки и поглед, непрекъснато забит в земята, чак до ръба на бездната. Слънчевия лъч вече го нямаше да му помага, онзи лъч като струйка светлина от фенерче в мрака, но вече знаеше какво трябва да търси.

След това предпазливо се надвеси да погледне под краката си. Платото представляваше земен пласт, опрян в мергелна скала. В действителност едната гладка и бяла стена на скалата се спускаше перпендикулярно чак до морето, което точно на това място вероятно беше дълбоко най-малко десетина метра. Тъмносивата вода имаше същия цвят като този на небето. Не искаше да губи повече време. Огледа се наоколо два-три пъти, за да запомни знаците за ориентиране. После се качи в колата и отпътува към полицейското управление.

Фацио го нямаше, но неочаквано завари Мими Ауджело.

— Бащата на Беба е по-добре. Решихме да отложим сватбата с един месец. Има ли някакви новини?

— Да, Мими. И то много.

Разказа му всичко. Накрая Ауджело остана със зяпнала уста.

— И сега какво мислиш да правиш?

— Снабди ме с гумена лодка с добър мотор. За час би трябвало да успея да стигна до мястото, въпреки че времето никак не е хубаво.

— Виж, Салво, възможно е да получиш инфаркт. Откажи се. Водата днес май е ледена. А ти, извинявай, че ти го казвам, вече не си младеж.

— Достави ми гумената лодка и не ми играй по нервите.

— Имаш ли поне водолазен костюм? Кислородни бутилки?

— Някъде вкъщи трябва да имам водолазен костюм. Не съм използвал кислородни бутилки никога. Потапям се, без да дишам.

— Салво, било е отдавна, когато си го правил. От години обаче не си се гмуркал. А през всичките тези години си продължил да пушиш. Не знаеш в какво състояние са белите ти дробове. Колко време си мислиш, че можеш да издържиш под вода? Нека бъдем оптимисти и да кажем двайсет секунди?

— Не говори дивотии.

— Пушенето наричаш дивотия?

— Престани най-накрая с това пушене! Естествено, че действа зле на пушачите. Ама според вас смогът и магнитните бури нямат никакво значение, необогатеният уран действа добре на здравето, заводските комини не нанасят вреди, след аварията в „Чернобил“ земеделските култури не са засегнати от радиацията, пълната с уран или каквото и да е там риба е по-хранителна, диоксинът е подсилваща съставка, а лудата крава, шапът и генномодифицираните храни правят живота ви божествен и единственото нещо, което нанася поражения и убива милиони хора, е пасивното пушене. Знаеш ли какъв ще е лозунгът през следващите години? Дръпнете една линия кокаин, така няма да замърсявате околната среда.

— Добре де, добре, успокой се — каза Мими. — Ще те снабдя с гумена лодка. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да дойда с теб.

— И какво ще правиш?

— Нищо, но ще се чувствам зле, ако те оставя сам.

— Съгласен съм тогава. В два часа на пристанището, така или иначе, ще трябва да остана на пост и молитва. Препоръчвам ти да не казваш къде отиваме, защото, ако след това, за лош късмет, се окаже, че съм сбъркал, в полицейското управление ще ни спукат от майтап.

Монталбано изпита на гърба си колко е трудно да се облече водолазен костюм в гумена лодка в открито море, за което не можеше да се каже, че е твърде спокойно. Мими, който държеше руля, изглеждаше напрегнат и разтревожен.

— Хваща те морска болест ли? — попита го в един определен момент комисарят.

— Не. Бесен съм на самия себе си.

— Защо?

— Защото понякога си давам сметка що за идиот съм, като се поддавам на гениалните ти хрумвания.

Не си казаха друго. Подхванаха разговора едва когато след дългите и мъчителни криволичения най-накрая стигнаха в онази част от морето пред нос Пицило, където сутринта се намираше Монталбано, но откъм сушата. Мергелната скална стена се издигаше без нито една издатина или вдлъбнатина по нея. Мими я погледна със злостно изражение.

— Рискуваме да се ударим — каза.

— Просто внимавай — отвърна му с цялото си разбиране комисарят, започвайки да се спуска, като триеше корема си в ръба на гумената лодка.

— Не ми изглеждаш твърде ловък — рече му Мими.

Монталбано го погледна, без да се реши да цамбурне в морето. Чувстваше отново в гърдите си двете сърца, магарешкото и лъвското. Желанието му да влезе под водата и да провери дали е отгатнал правилно беше много силно, но също толкова силен беше и внезапно обзелият го импулс да зареже всичко. А и времето не му съдействаше — небето беше толкова мрачно, че светлината изглеждаше като на мръкване, а вятърът беше станал доста по-студен. Реши се може би защото никога, ама за нищо на света не искаше да се изложи пред Ауджело, като промени решението си. Гмурна се.

И веднага се озова в най-гъстия и непроницаем мрак, толкова непрогледен, че не можеше да разбере в каква позиция се намира тялото му — хоризонтална или вертикална. Веднъж му се беше случило, събуждайки се през нощта в леглото си, да не е в състояние да се ориентира, да не знае къде се намират неизменните ориентири в стаята му — прозорецът, вратата, таванът. Удари гърба си в нещо твърдо. Отмести се. Напипа с ръка някаква хлъзгава грамада. Усети, че се заплита. Издърпа се и се освободи. Тогава панически се опита да направи две неща: да се противопостави на абсурдния страх, който го връхлиташе, и да измъкне електрическото фенерче от колана си. Най-накрая успя да натисне бутона му, но с ужас забеляза, че от него не излизаше никаква светлина — очевидно не работеше. След това силното течение започна да го тегли към дъното.

„Защо ли се захващам с тези щуротии?“ — запита се безутешно.

Страхът му се видоизмени в паника. Не успя да я овладее и заплува като ракета нагоре, сблъсквайки се лице в лице с Ауджело, който се беше надвесил с цялото си тяло над гумената лодка.

— За малко да ми счупиш носа — каза Мими.

— Ами ти се отмести — отговори му комисарят, вкопчвайки се в гумената лодка. Възможно ли е вече да беше станало нощ? Продължаваше да не вижда нищо. Чуваше само запъхтяното си като на умиращ човек дишане.

— Защо държиш очите си затворени? — попита го разтревожено Ауджело.

Едва тогава комисарят разбра, че през цялото време на потапянето беше държал очите си затворени, като упорит отказ да приеме това, което правеше. Отвори очи. Като потвърждение за това пусна фенерчето, което работеше много добре. Остана така няколко минути, ругаейки се наум, но когато усети, че ударите на сърцето му се бяха нормализирали, се гмурна отново. Сега се чувстваше спокоен, страхът, който беше изпитал, със сигурност се дължеше на първоначалния му шок. Съвсем естествена реакция.

Намираше се на пет метра под водата. Насочи светлината още по-надолу, трепна и не повярва на това, което виждаше. Загаси фенерчето, преброи бавно до три и пак го светна.

На три-четири метра по-надолу се виждаше купето на автомобил, заклещен между стената и една бяла подводна скала. Вълнението изпомпа въздуха от дробовете му. Изплува бързешком.

— Намери ли нещо? Групери14? Скумрии? — попита иронично Мими, който държеше мокра кърпичка върху носа си.

— Имах невероятен късмет, Мими. Колата е тук, отдолу. Или е бутната, или е паднала. Правилно съм видял тази сутрин, че следите от гумите свършват точно на ръба на пропастта. Сега отново ще се спусна, за да видя още нещо, и след това се връщаме.

Мими беше постъпил предвидливо, вземайки със себе си пешкири и една все още неразпечатана бутилка уиски. Преди да започне да задава въпроси, Ауджело изчака комисаря да си съблече водолазния костюм, да се подсуши и да се преоблече. Изчака също и началникът му да приключи с пиенето от бутилката, за да се впие и той в нея. Най-накрая попита:

— И така? Какво видя двайсет хиляди левги под водата?

— Мими, правиш се на духовит, защото не искаш да си признаеш, че съм по-добрият и те победих. Ти самият каза, че не си се отнесъл сериозно към това разследване, но всъщност аз те прецаках. Подай ми бутилката.

Отпи дълга глътка и я подаде на Ауджело, който направи същото. Но беше ясно, че след думите на Монталбано вече не му се услаждаше толкова.

— И какво от това? — попита го съкрушено.

— Вътре в колата има мъртвец. Не мога да ти кажа кой е, защото всичко е в ужасно състояние. При удара вратите са се отворили, от което би могло да се каже, че наблизо има и друг труп. Дори багажникът беше отворен. И знаеш ли какво все още стои в него? Едно моторче. Това е всичко.

— А сега какво ще правим?

— Разследването не е наше. И затова ще уведомим онзи, който е отговорен за него.

Двамата господа, които слязоха от гумената лодка, без съмнение бяха комисар Салво Монталбано и неговият заместник Доменико Ауджело, двамата славни закрилници на закона. Но онези, които ги срещаха, леко се озадачаваха.

Двамата се държаха под ръка, олюляваха се едва-едва върху краката си и си припяваха полугласно „Ла донна е мобиле“.

Влязоха в полицейското управление, измиха се, пооправиха се и наредиха да им донесат две кафета. След това Монталбано каза:

— Излизам, отивам да се обадя в Монтелуза.

— Не можеш ли да го направиш оттук?

— От телефонна кабина е по-сигурно.

— Альооо? Там ли е Гуанода? — каза с прегракнал глас.

— Господин Гуарнота ли казахте?

— Ддда.

— Кой се обажда?

— Генерал Ярузелски.

— Веднага ще ви свържа — каза развълнувано телефонистът.

— Ало? Гуарнота е на телефона. Не разбрах с кого говоря.

— Ссслушайте, господине, изззслушайте ме, беззз да ми задддавате въпроси.

Разговорът беше дълъг и напрегнат, но накрая господин Гуарнота от дирекцията на полицията в Монтелуза схвана, че информацията, която получи от някакъв непознат поляк, е безценна.

Беше седем вечерта, а в полицейското управление нямаше ни вест, ни кост от Фацио. Обади се по телефона на своя приятел, журналиста Николо Дзито от „Свободна мрежа“.

— Реши ли се най-накрая да дойдеш да си вземеш касетата, която Анна-Лиза ти е приготвила?

— Каква касета?

— Тази с откъсите за Гаргано.

Напълно беше забравил за нея, но се престори, че се обажда точно заради това.

— Ако мина след половин час, там ли ще бъдеш?

Пристигна в „Свободна мрежа“ и завари на вратата Дзито, който го чакаше с касетата в ръка:

— Хайде, защото бързам, трябва да подготвям информационната емисия.

— Благодаря, Николо. Да не забравя да ти кажа само едно нещо: от този момент нататък дръж под око действията на Гуарнота. И ако можеш, ми съобщавай.

Изведнъж Николо спря и наостри слух, защото добре знаеше, че половин казана дума от Монталбано важи повече от тричасов разговор.

— Защо, има ли нещо?

— Да.

— Отнася ли се за Гаргано?

— Мисля, че е точно за него.

В гостилница „Сан Калоджеро“ го обзе такъв апетит, че дори собственикът й, който беше свикнал да го вижда как яде, се удиви:

— Комисарю, какво правите? Не се ли продънихте от ядене?

Пристигна в Маринела, обзет от истинско задоволство. Но не заради историята с колата, за нея в този момент изобщо не му пукаше, а по-скоро заради гордостта, която изпитваше, че все още е в състояние да мери силите си в тези трудни потапяния.

„Иска ми се да видя колко младежи са способни на това, което направих аз!“

Всичко друго, но не и стар! Как е допуснал да му минават през главата тези лоши мисли за остаряването? Все още не му е дошло времето за това!

Докато се опитваше да напъха касетата във видеото, тя падна на пода. Наведе се да я вземе и остана в тази поза, без да може да се помръдне заради пронизващата болка в гърба.

Възрастта подло си отмъщаваше.