Ароматът на нощта

12

Звънеше телефонът му, а не цигулката на маестро Каталдо Барбера, който току-що се беше появил в съня му и му казваше: „Изслушайте този малък концерт“.

Отваряйки очи, погледна часовника: осем без пет сутринта.

Много рядко му се случваше да се събуди толкова късно. Докато се надигаше, забеляза с удовлетворение, че болката в гърба му е отминала.

— Ало?

— Салво, Николо съм. В пряката информационна емисия в осем има и мой репортаж. Гледай го.

Пусна телевизора и нагласи канала на „Свободна мрежа“. След рекламното каре на новините се появи физиономията на Николо. С няколко думи обясни, че се намира на нос Пицило, защото в дирекцията на полицията в Монтелуза се е получило телефонно обаждане от някакъв полски адмирал, отнасящо се за паднала в морето кола. Господин Гуарнота проявил брилянтна интуиция, като предположил, че може да се касае за автомобила алфа ромео 166 на брокера Емануеле Гаргано. Затова не губил никакво време и организирал изваждането му, което обаче все още не беше възможно да се осъществи. На това място картината се смени. Отгоре операторът зашеметяващо приближи обектива към дъното на пропастта и показа ограничена част от морето.

Дзито зад кадър обясни, че колата се намирала там на десетина метра дълбочина, буквално заклещена между стената на мергелната скала и масивен подводен риф. Операторът зададе по-едър план и на екрана се показаха голям понтон с подемен кран, няколко моторни и гумени лодки, както и риболовни кораби, общо десетина на брой. Дзито добави, че работата щяла да продължи през целия ден, но междувременно водолазите били успели да извадят на повърхността труп, който е бил заклещен в купето. Отмести се. Върху палубата на един риболовен кораб се видя проснатото тяло на мъртвеца и някакъв друг човек, клекнал до него. Беше доктор Паскуано.

Чу се гласът на един от журналистите:

— Извинете, докторе, според вас е умрял при падането, или е бил убит преди това?

Паскуано (едва повдигайки поглед):

— Ама не ми танцувайте по (биип)…

Неговата обичайна и звучна благословия.

— Сега ще дадем думата на натоварените с разследването — каза Николо.

Появиха се всички близо един до друг като на снимка, приличаха на многобройно семейство на открито. Началникът на полицията Бонети-Алдериги, заместник-прокурорът Томазео, шефът на криминологията Аркуа, натовареният с разследването комисар Гуарнота. Всички усмихнати, като че ли се намираха на някакво празненство, и всички опасно близо до свличащия се край над пропастта. Монталбано изгони гадната мисъл, която му мина през главата, но със сигурност щеше да бъде необикновен спектакъл, ако видеше на живо пропадането в бездната на половината дирекция на полицията в Монтелуза.

Началникът благодари на всички, като се започне от всемогъщия Бог и се стигне до портиера, заради проявеното от тях усърдие при изпълнение на задълженията им и прочее, и прочее. Помощник-прокурорът Томазео каза, че трябва да се изключи вариантът за престъпление от сексуален характер и затова цялата тази история никак не го интересуваше. Честно казано, втората част от изречението не я изрече, но изражението на лицето му позволяваше тя ясно да бъде подразбрана. Аркуа, шефът на криминологията, съобщи, че така, на пръв поглед, тази кола, изглежда, е престояла във водата повече от месец. Онзи, който говори повече от всички, беше Гуарнота, благодарение на това че Дзито като обигран журналист усети, че прякото включване отива на кино и е време да поеме нещата в свои ръце, като започне да му задава подходящи въпроси, с които да спаси поне това, което можеше да бъде спасено.

— Господин Гуарнота, намереният в колата труп идентифициран ли е със сигурност?

— Все още официално не е разпознат, но може да се потвърди, че с доста голяма вероятност се касае за Джакомо Пелегрино.

— Сам ли е бил в колата?

— Относно това все още нищо не може да се твърди. Вътре в купето е бил само този труп, но не е изключено да е имало и втори човек, който вероятно при сблъсъка на колата с водата е изхвърчал надалече. Нашите водолази активно продължават да оглеждат зоната.

— Ако има втори труп, би ли могло да се предполага, че е този на Гаргано?

— Би могло.

— Джакомо Пелегрино бил ли е все още жив, когато колата е паднала в пропастта, или е убит преди това?

— Това може да се разбере след аутопсията. Но вижте, не е казано, че се касае за някакво престъпно действие. Може и да е само нещастен случай. Тук теренът, както виждате, е много…

Не успя дори да довърши изречението си. Операторът, който смени едрия план с по-обща картина, улови сцената. Зад гърба на групата голяма ивица земя се свлече надолу. Всички като добре обучен балет извикаха едновременно и скочиха напред. Монталбано се изправи изведнъж наполовина във фотьойла, това му се случваше и когато гледаше приключенски филми. Когато се озоваха в сигурната зона, Дзито атакува отново:

— Намерихте ли нещо друго в колата?

— Все още не е възможно да се направи оглед във вътрешността на автомобила. Съвсем близо до него е открито едно моторче.

Монталбано наостри слух. И на това място директното включване свърши.

Какво означаваше тази фраза: „съвсем близо до автомобила“? Беше видял със собствените си очи моторчето в багажника, без никаква възможност да е допуснал грешка. Ами тогава? Можеше да има две обяснения: или някой от водолазите го е преместил неволно от мястото, където е било, или Гуарнота умишлено лъжеше. Но каква би била целта му? Освен да си беше втълпил някаква идея и да се опитваше да направи така, че всеки детайл да съвпадне с неговото виждане за нещата.

Звънна телефонът. Обаждаше се отново Дзито.

— Хареса ли ти репортажът?

— Да, Николо.

— Благодаря ти, че ми помогна да прецакам конкуренцията.

— Успя ли да разбереш какво мисли Гуарнота?

— Не е нужно да го разбирам, защото той не крие какво мисли и говори за това съвсем ясно. На четири очи обаче. Счита за прибързано да прави публични изявления. Според него Гаргано е засегнал интересите на мафията. Директно, което означава, че е прибрал парите на някой мафиот, или индиректно, което ще рече, че е обсебил терен, в който не е трябвало нито да сее, нито да копае.

— Но какво общо има онзи клетник Пелегрино?

— Пелегрино е имал нещастието да се намира в компанията на Гаргано. Обърни внимание обаче, че продължавам да ти излагам мнението на Гуарнота. Тогава са убили и двамата, напъхали са ги в колата и са ги бутнали в морето. После или преди това са захвърлили във водата и моторчето на Пелегрино. Въпрос на часове е да се намери и трупът на Гаргано в близост до колата, освен ако течението не го е отнесло надалече.

— Убеден ли си в това?

— Не.

— Защо?

— Обясни ми какво са правили Пелегрино и Гаргано в този час на нощта на това забравено от Бога място. Там ходят двойки, но само за да се чукат. А не ми се вярва Гаргано и Пелегрино да са…

— Всъщност би трябвало да повярваш.

Николо се опита шумно и дълбоко да си поеме въздух, защото дишането му беше спряло.

— Ама какви ги говориш?

— За повече подробности елате в единайсет часа тази сутрин в полицейското управление на Вигата — каза Монталбано с глас на говорителка от голям търговски център.

Докато затваряше телефона, го осени мисъл, която го накара да се облече и да излезе от вкъщи, без дори да се е измил и избръснал. Пристигна във Вигата за няколко минути и едва пред офиса на „Цар Мидас“ се почувства по-спокоен, защото го завари все още затворен. Паркира и започна да чака. Не след дълго в огледалото за обратно виждане забеляза да пристига старо жълто фиатче, като за колекционери. Колата си намери място за паркиране малко пред тази на Монталбано. От нея слезе съкрушената госпожица Мария-Стела Козентино и отиде да отвори вратата на офиса. Комисарят изчака да минат няколко минути, след това влезе в него. Мария-Стела вече беше заела мястото си, неподвижна като статуя, а дясната й ръка — облегната на телефона в очакване на обаждане, на онова специално обаждане, което никога нямаше да дойде. Не се предаваше. Тъй като тя не притежаваше телевизор, както вероятно нямаше и приятели, твърде възможно беше все още да не знаеше нищо за откриването на Пелегрино и колата на Гаргано.

— Добър ден, госпожице. Как сте?

— Благодаря, добре.

От тембъра на гласа й комисарят разбра, че Мария-Стела беше в неведение за случилото се. Сега трябваше да изиграе ловко и съобразително картите, които държеше в ръка, иначе Мария-Стела Козентино беше в състояние да се затвори още по-дълбоко в себе си, дори повече, отколкото беше свикнала да го прави по навик.

— Научихте ли новината? — атакува я той.

Ама защо? Първо решаваш да постъпиш хитро и съобразително, а след това започваш с толкова директно, брутално и банално изречение, което дори Катарела не би употребил? В такъв случай си струваше да продължи направо с танкове и да я срази окончателно. Единственият знак за проявено внимание от страна на Мария-Стела се състоеше в това да фокусира погледа си върху комисаря, но не и да отвори уста и да попита нещо.

— Намерили са трупа на Джакомо Пелегрино.

О, боже, ще реагира ли по някакъв начин, какъвто и да е той!

— Открили са го в морето в колата на брокера Гаргано.

Най-накрая Мария-Стела направи нещо, което от инертен предмет я повиши във вид, принадлежащ към човешкия род. Раздвижи се, повдигна бавно ръката си от телефона и я приближи към другата, като жест за молитва. Очите й сега бяха облещени и питаха ли, питаха. А Монталбано изпита жалост към нея и й отговори:

— Но него го нямаше.

Очите на Мария-Стела възвърнаха нормалния си вид. Независимо от останалата част на все така неподвижното си тяло, раздвижи отново ръката си и бавно я положи върху телефона. Очакването можеше да започне отново.

Тогава Монталбано усети, че го обзема сляпа ярост. Напъха главата си в гишето и се озова лице в лице с жената.

— Знаеш много добре, че никога повече няма да ти се обади — просъска той.

Стори му се, че се е превърнал в отровна змия, от тези, на които обикновено им смачкват главите. Излезе бързо от офиса.

Веднага щом пристигна в полицейското управление, се обади в Монтелуза на доктор Паскуано.

— Монталбано, какво искате? Защо ме безпокоите? Струва ми се, че по вашия край няма убити — каза Паскуано с пословичната си вежливост, която го беше направила известен.

— Значи, Пелегрино не е бил убит?

— Ама кой ви каза подобна щуротия?

— Вие, докторе, току-що. До доказване на противното мястото, където е намерена колата на Гаргано, е моя територия.

— Да, но разследването не е ваше, а на онзи Гуарнота с дървената глава! За ваше сведение, трябва да знаете, че младежът е застрелян в лицето. При това само с един изстрел. Засега друго не мога, а и не искам да ви кажа. През следващите дни си купувайте вестници и от тях ще разберете резултатите от аутопсията. Приятен ден!

Звънна телефонът.

— Комисерийо, какво да направя, да ви прехвърля ли това обаждане, или не?

— Катаре, ако не ми кажеш кой е на телефона, как да реша?

— Вярно е, комисерийо. Проблемът е, че обаждащата се държи да остане анонимна и не иска да ми каже как се казва.

— Прехвърли ми я.

— Ало, татко?

Дрезгавият глас на Микела Манганаро, гаднярката.

— Какво искате?

— Гледах телевизия тази сутрин.

— Толкова ли сте ранобудна?

— Не, но трябваше да си приготвя нещата. Днес следобед отивам в Палермо, имам изпити. Няма да ме има известно време. Преди това обаче бих искала да ви видя, трябва да ви кажа нещо.

— Елате тук.

— Там няма да дойда, рискувам някоя неприятна среща. Да отидем пак в онази горичка, която много ви хареса. Ако ви е удобно, в дванайсет и половина на обяд под нас.

— Сигурен ли си за това, което ми казваш? — попита Николо Дзито, който пристигна точно в единайсет часа. — Никога не бих го заподозрял. И като си представиш, че съм го интервюирал три или четири пъти.

— Видях касетата — каза Монталбано. — Като го гледах как говори и как се движи, изобщо не ми заприлича на гей.

— Виждаш ли? Кой ти разказа тази история? Не е ли възможно да са само хорски приказки, пусната клюка, така де, само за да…

— Не, на този източник мога да му се доверя. Жена е.

— И Пелегрино ли е бил такъв?

— Да.

— И мислиш, че между тях е имало нещо?

— Казаха ми, че е имало.

Николо Дзито за кратко поразмисли върху казаното.

— Това обаче не променя съществено ситуацията. Възможно е да са били съучастници в измамата.

— Възможно е. Просто исках да ти кажа да държиш ушите си отворени, може би историята ще се окаже не толкова проста, колкото я представя Гуарнота. И още нещо, опитай се да разбереш къде точно са намерили моторчето.

— Гуарнота каза, че…

— Знам какво каза Гуарнота. Трябва да разбера дали отговаря на истината. Защото, ако моторчето е било намерено на малко разстояние от колата, означава, че някой от водолазите го е извадил оттам, където беше.

— И къде е било?

— В багажника.

— Откъде знаеш?

— Видях го.

Николо го погледна шокиран.

— Ти ли си полският адмирал?

— Никога не съм споменавал нито че съм адмирал, нито че съм поляк — каза тържествено Монталбано.

Беше гаднярка, но много красива, дори още по-красива от предишния път — може би защото й беше минал грипът.

Качи се в колата, а бедрата й тържествено се вирнаха нагоре. Монталбано зави вдясно по втората пряка, след това пое вляво по черния път.

— Много добре си спомняте пътя. Може би и след това сте се връщали по него? — попита го Микела, като зърна горичката, проговаряйки за пръв път.

— Имам добра памет — каза Монталбано. — Защо искахте да ме видите?

— Ама че бързане! — отвърна му момичето.

Протегна се като котка с кръстосани върху главата китки и издърпан назад торс. Блузката й за малко щеше да се пръсне.

„Със сутиен би се чувствала като в усмирителна риза“ — помисли си комисарят.

— Цигара? — Докато й даваше огънче, я попита: — Какви изпити имате?

Микела толкова силно и от сърце се разсмя, че при всмукването на дима се задави.

— Ако ми остане време, ще се явя само на един.

— Ако ви остане време? Какво друго имате да правите?

Момичето се ограничи само с това да го погледне с бляскавите си и игриви виолетови очи. Поглед, който беше по-красноречив от дълъг и подробен разговор. Комисарят, ядосан, усети, че започва да се изчервява. Тогава изведнъж сложи ръката си върху раменете на Микела, притисна я силно към себе си, докато брутално напъхваше ръка между краката й.

— Оставете ме! Оставете ме! — изкрещя момичето с глас, който внезапно беше станал писклив, почти истеричен.

Освободи се от прегръдката му и отвори вратата. Наистина беше потресена и раздразнена. Излезе от колата, но не се отдалечи. Монталбано, който не се беше помръднал от мястото си, я гледаше. Внезапно Микела се усмихна, отвори вратата и седна отново до него.

— Вие сте голям хитрец и аз се хванах на театъра ви. Трябваше да ви оставя да продължите, за да ви гледам сеира как щяхте да излезете от затруднението.

— Щях да се справя по същия начин като миналия път — каза Монталбано, — когато ти дойде на ум прекрасната мисъл да ме целунеш. Бях убеден обаче, че ще реагираш така. Много ли ти харесва да провокираш хората?

— Да. Както на вас ви харесва да се правите на света вода ненапита. Искате ли да се сдобрим?

Това момиче беше надарено с всичко, не му липсваше дори интелигентност.

— Окей, сдобряваме се — каза Монталбано. — Наистина ли искаше да ми кажеш нещо, или просто беше повод да си изкараш една разходка?

— И едното, и другото — отвърна Микела. — Тази сутрин, когато чух, че Джакомо е мъртъв, останах потресена. Знаете ли как е умрял?

— Изстреляли са куршум в лицето му.

Момичето потръпна, след това две големи като перли сълзи намокриха блузката му.

— Извини ме, но имам нужда от глътка въздух.

Излезе. Докато се отдалечаваше, Монталбано видя как раменете й се тресяха от хлипанията. Коя ли реакция беше по-нормална — тази на Микела или онази на Мария-Стела? В крайна сметка и двете бяха нормални. Слезе и той от колата, приближи се до момичето, подавайки му кърпичка.

— Горкият! Много ми е мъчно за него! — каза Микела, докато бършеше сълзите си.

— Близки приятели ли бяхте?

— Не, но две години сме работили в една и съща стая, не ти ли е достатъчно?

Продължи да му говори на „ти“, а сицилианският диалект разваляше италианския й.

— Ще ме подържиш ли?

За момент Монталбано не схвана смисъла на въпроса, но след това постави ръка върху раменете й. Микела се облегна на него.

— Искаш ли да се върнем в колата?

— Не. Фактът с лицето му ме… държеше много на лицето си… бръснеше се по два пъти на ден… използваше кремове за лице… Извини ме, знам, че ти говоря глупости, но…

Подсмръкна. Боже, колко по-красива беше така!

— Не разбрах добре обаче какъв е случаят с моторчето — каза тя, посъвземайки се, след като си пое дълбоко въздух.

Комисарят се почувства напрегнат и заостри вниманието си.

— Онзи, който се занимава с разследването, казва, че е намерено под водата близо до колата на Гаргано. Защо ме питаш?

— Защото го слагаха в багажника.

— Обясни ми по-добре.

— Е, поне веднъж бяха направили така. Гаргано беше помолил Джакомо да го придружи до Монтелуза, но понеже не можеше да го върне обратно, тъй като трябвало да продължи, бяха напъхали моторчето в багажника, който имаше голяма вместимост. Така Джакомо можеше да се върне сам, при това когато си поиска.

— Може би при сблъсъка с рифа багажникът се е отворил и моторчето е изхвръкнало навън.

— Може би — каза Микела. — Но има много неща, които не мога да си обясня.

— Кажи ми ги.

— Ще ти ги кажа по пътя. Искам да се връщам у дома.

Докато се качваха в колата, комисарят си спомни, че и друг беше използвал същите думи като тези на Микела: „в багажника, който имаше голяма вместимост“.