Ароматът на нощта

4

Не отиде в полицейското управление, защото си направи равносметка, че денят му е бил доста тежък и затова си е заслужил утешителната награда. Бегло му бяха споменавали за наскоро отворена гостилница на десетина километра след Монтелуза, на междуградското шосе за Джардина, в която се хапвало добре. Бяха му казали дори името й: „При Джуджу каруцаря“. Четири пъти не успя да хване по правилния път и точно когато вече реши да се върне и да отиде в „Сан Калоджеро“, защото усещаше, че го обзема вълчи глад, видя на светлината от фаровете табелата на заведението, написана на ръка върху дъска, закачена на стълба за уличното осветление.

След пет минути стигна по истински коларски път, целия в дупки и камънаци, от тези, които вече не съществуваха, и за миг го обзе съмнение, че това е някаква постановка на този Джуджу, който се правеше на каруцар, а всъщност караше автомобил от Формула 1. Понесен от вълната на съмнението, дори самотната къщурка, до която се добра, не му вдъхваше доверие: зле белосана, без неонови светлини, състоеше се от стая в приземието и още една на горния етаж. От двата прозореца на партера се процеждаше меланхолична бледа светлина. Със сигурност това беше последният щрих към мизансцена. На паркинга имаше два автомобила. Слезе от колата и се спря нерешително. Не му стискаше да завърши вечерта си натровен. Опита се да си спомни кой му беше препоръчал това заведение и най-накрая паметта му се проясни: заместник-комисар Линд, син на швейцарци („Роднина на шоколада?“ — беше го попитал, когато му го представиха), който само допреди шест месеца беше работил в Болцано.

„Ама че работа! — каза си той. — Та този не е в състояние да различи дори пиле от сьомга!“

В този момент обаче вечерният ветрец полекичка довя аромат, който накара ноздрите му да се разширят: мирис на истинска и вкусна храна, аромат на гозби, приготвени по всички правила на изкуството. Колебанието му премина, отвори вратата и влезе. В помещението имаше осем маси и само една от тях беше заета от двойка на средна възраст. Седна на първата маса, попаднала му пред очите.

— Извинете ме, но тази е резервирана — каза келнерът и собственик, около шейсетгодишен висок шкембелия, плешив, но със завити нагоре мустаци.

Комисарят послушно стана. Почти беше на път да положи седалищните си мускули на един от столовете на съседната маса, когато мустакатият пак проговори.

— И тази също.

Монталбано усети, че започва да се ядосва. Ама този провокативно ли му се подиграваше, или искаше да се заяжда с него? Май си просеше скандал!

— Всичките са запазени. Ако искате, мога да ви сервирам тук — каза келнерът собственик, забелязвайки, че очите на клиента му бяха започнали да стават зли.

И му посочи помощната маса, отрупана със съдове, чаши, чинии, намираща се непосредствено до вратата на кухнята, от която тръгваше онзи аромат, който те засищаше още преди да си започнал да се храниш.

— Става — каза комисарят.

Оказа се, че седи като наказан, защото стената беше точно пред лицето му, а за да погледне какво става в гостилницата, трябваше да седне напряко на стола и да извие врат. Но какво му пукаше дали може да гледа към помещението, или не?

— Ако мислите, че ще се справите, за предястие имаме пирчати, които направо те изгарят — каза мустакатият.

Знаеше какво са пирчати — особен вид макарони, но защо трябваше да изгарят? Не искаше обаче да доставя удоволствие на онзи, питайки го как се приготвят пирчатите. Ограничи се само с един въпрос:

— Какво означава „ако мислите, че ще се справите“?

— Точно това, което означава: ако мислите, че ще се справите — беше отговорът.

— Мисля, че ще се справя, не се безпокойте, ще се справя.

Собственикът повдигна рамене и изчезна в кухнята, след малко отново се появи и се вторачи в комисаря. Другите двама клиенти го повикаха и поискаха сметката. Той им я занесе, те платиха и излязоха, без да кажат довиждане.

„Изглежда, тук не е прието хората да се поздравяват“ — помисли си Монталбано, като си спомни, че и той, влизайки, не поздрави никого.

Мустакатият се върна от кухнята и застана в същата поза като преди малко.

— След пет минути е готово — каза. — Искате ли да ви пусна телевизора, докато чакате?

— Не.

Най-накрая от кухнята се чу женски глас.

— Джуджу!

И пирчатите пристигнаха. Ухаеха на земния рай. Гостилничарят се подпря на касата на вратата, нагласявайки се като за представление.

Монталбано реши да вдиша с пълни гърди от уханието. Докато го помирисваше лакомо, другият проговори:

— Преди да започнете да се храните, искате ли бутилка вино, да ви е подръка?

Комисарят кимна с глава, защото нямаше желание за приказки. Сложиха пред него кана с литър червено и много гъсто вино. Монталбано напълни чашата и сложи в устата си първата хапка. Задуши се, закашля се и от очите му излязоха сълзи. Изпита ясното усещане, че всичките му вкусови рецептори са се подпалили. Изпи на екс чашата с виното, което от своя страна никак не се шегуваше с алкохолните си градуси.

— Хранете се много бавно и полека — посъветва го собственикът келнер.

— Ама какво има вътре? — попита Монталбано, който все още не успяваше напълно да си поеме въздух.

— Зехтин, половин глава лук, две скилидки чесън, две осолени хамсии, една лъжичка дребни каперси, черни маслини, домат, босилек, половин люта чушка, сол, овчи кашкавал и черен пипер — изреди мустакатият с нотка садизъм в гласа си.

— Боже господи! — каза Монталбано. — Кой е в кухнята?

— Съпругата ми — отговори му мустакатият, посрещайки тримата нови клиенти.

Редувайки хапките си с глътки вино и охкания както поради екстремното усилие, така и от неудържимото удоволствие („Съществува ли екстремно ястие, както има екстремен секс?“ — се запита за момент), Монталбано има дори куража да отопи с хляб соса, останал на дъното на чинията, попивайки от време на време потта, която избиваше по челото му.

— За основно какво ще искате, господине?

Комисарят разбра, че с това „господине“ собственикът му отдаваше чест.

— Нищо.

— И добре правите. Предимството на пирчатите, които направо те подпалват, е, че човек усеща вкуса им и на следващия ден.

Монталбано поиска сметката, която се оказа дребна сума, плати, стана, тръгна да излиза, без да каже довиждане, като по предписание, и точно до вратата видя голямата снимка с надпис под нея: „Възнаграждение в размер на един милион лири за онзи, който ми даде сведения за този човек“.

— Кой е този? — попита Монталбано, като се обърна към собственика.

— Не го ли познавате? Това е онзи голям, свръхголям негодник, брокерът Гаргано, който…

— Защо се интересувате от него?

— За да го хвана и да го заколя.

— Какво ви е направил?

— На мен нищо, но отмъкна на жена ми трийсет милиона.

— Кажете на съпругата си, че ще му бъде отмъстено и заради нея — произнесе тържествено комисарят, слагайки ръка върху гърдите си.

И разбра, че беше кьоркютук пиян.

Имаше луна, която направо плашеше, защото беше светло като ден. Караше развеселен от алкохола и се правеше на голям състезател, вземаше рязко завоите, от което колата му поднасяше, шофираше ту с десет километра в час, ту със сто. По средата на шосето между Монтелуза и Вигата видя отдалече рекламния билборд, зад който се криеше черният път, водещ към срутената къщурка, до която се намираше голямото сарацинско маслиново дърво. Тъй като в последните три километра едва избегна челните удари с две коли, които се движеха в противоположната посока, реши да завие и да отиде да поизтрезнее между клоните на дървото, при което почти от година не беше ходил.

Нави волана надясно, за да поеме по коларския път, и се зачуди дали не се е объркал, тъй като на мястото на полския друм сега имаше дълга асфалтирана ивица. Може би се беше припознал в някакъв друг билборд. Върна се на заден ход и се удари в една от подпорите на билборда, който опасно се наклони. „Мебели Ферагуто — Монтелуза“. Нямаше никакво съмнение, билбордът си беше същият. Върна се по бившия коларски път и след стотина метра се озова пред градинската врата на малка, току-що построена вила. Селската къщурка я нямаше вече, липсваше и сарацинското маслиново дърво. Нищо не проумяваше, не разпознаваше никаква част от пейзажа, с който беше свикнал.

Възможно ли е литър вино, било то и силно, да го докара до това състояние? Слезе от колата и докато пикаеше, продължаваше да се оглежда наоколо. Лунната светлина му позволяваше да вижда добре, но онова, което виждаше, му изглеждаше странно. Взе от жабката фенерчето и започна да обикаля около оградата. Вилата беше довършена, но очевидно необитаема, защото по стъклата на прозорците все още си стояха налепените предпазни кръстосани ленти от хартиено тиксо. Заградената градина беше доста голяма и в нея строяха нещо като беседка, наблизо се виждаха подредените работни инструменти: лопати, кирки, кофи. Когато достигна задната част на вилата, се заплете в нещо, което на пръв поглед му се стори като храст годжи бери. Насочи фенерчето си, огледа по-добре и изкрещя. Беше видял мъртвец. Или по-скоро умиращ. Пред него голямото сарацинско маслиново дърво агонизираше, след като е било изкоренено и повалено на земята. Агонизираше, защото бяха отсекли клоните му с електрическа резачка, а самото стъбло беше вече дълбоко наранено от секирата. Листата му се бяха свили, вече почти изсъхнали. Монталбано си даде сметка, че е започнал да плаче, подсмърчаше и дишаше на пресекулки, както правят децата. Протегна ръка, постави я върху светлото петно на една голяма рана и усети под дланта си малкото останало количество влага от лимфата, която бавно-бавно се оттичаше, както става с кръвта на умиращ от кръвоизлив човек. Вдигна ръката си от раната, откъсна няколко листа, които все още даваха отпор, и ги сложи в джоба си. После плачът му премина в нещо като контролиран и осмислен гняв.

Върна се в колата, свали си сакото, пъхна фенерчето в джоба на панталоните си, загаси фаровете, преодоля градинската врата от ковано желязо, изкатервайки се по нея като маймуна — благодарение на виното, разбира се, което продължаваше да упражнява върху него своя ефект. Със скок, достоен за Тарзан, се озова в градината. Навсякъде се виждаха тесни алеи, посипани с чакъл, имаше скамейки от дялан камък, разположени на всеки десет метра, делви с растения, фалшиви римски амфори, изкуствено състарени с налепени по тях водорасли и мидички, колони с капители, очевидно произведени във Фиака. И неизбежният кът с много модерен грил и барбекю. Насочи се към беседката в строеж, сред инструментите си избра един чук за разбиване на камъни, стисна го здраво и започна да разбива стъклата на прозорците на приземния етаж, които бяха по два на всяка страна. След като счупи шестте прозореца, веднага щом зави зад ъгъла, видя групичка от неподвижни фигури. О, боже, тези пък кои са? Извади от джоба си фенерчето и светна. Оказаха се осем големи статуи, които временно бяха събрани на едно място в очакване на собственика на вилата, да ги разположи по свой вкус. Снежанка и седемте джуджета.

— Почакайте ме, сега ще се върна — каза Монталбано.

Разби добросъвестно и останалите два прозореца, а после, завъртайки над главата си чука, както Орландо6 е въртял меча си в момент на ярост, се нахвърли върху групичката статуи и започна да ги удря като полудял.

Не бяха минали и десет минути, когато от Снежанка, Щастливко, Сънливко, Всезнайко, Мърморко, Чевръстко, Свенливко, Добродушко или както, по дяволите, се казват, не остана друго, освен дребни пъстри парчета. Но Монталбано все още не се чувстваше удовлетворен. Откри, че все така близо до недостроената беседка имаше и спрей флакони с боя. Грабна един зелен спрей и написа четири пъти с големи букви думата „лайнар“, по една за всяка стена на вилата. След това се изкатери отново по градинската врата, качи се в колата си и потегли към Маринела, чувствайки се напълно изтрезнял.

Като пристигна в Маринела, прекара половината нощ в подреждане на къщата си, която се беше превърнала в кочина след търсенето на разписката от нотариуса. Не защото търсенето бе изисквало цялото това време, а защото така се получава, като изпразниш чекмеджетата — намираш огромно количество стари и забравени документи, някои от които почти насила искат да бъдат прочетени, и ти неизбежно се озоваваш все повече в дъното на водовъртежа на паметта, а спомените връщат дори нещата, които през годините силно си искал да забравиш. Мръсна игра е играта със спомените, от която винаги излизаш победен.

Отиде да си легне към три часа сутринта, а след като става поне три пъти, за да пие вода, най-после реши да си занесе гарафата в спалнята и да я остави на нощното шкафче. В крайна сметка в седем сутринта изглеждаше като бременен — с издут от водата корем. Денят беше облачен и това засили до крайност нервността му заради зле прекараната нощ. Звънна телефонът, Монталбано вдигна слушалката и решително каза:

— Не ми лази по нервите, Катаре!

— Не съм господинът, когото вие назовахте. Аз съм, господин комисар.

— А ти кой си?

— Не ме ли разпознахте, комисарю? Аделина съм.

— Аделина! Какво е станало?

— Комисарю, исках да ви предупредя, че днес не мога да дойда.

— Добре, не…

— Както не мога да дойда нито утре, нито вдругиден.

— Какво се е случило?

— Откараха съпругата на по-малкия ми син в болницата с болки в корема и се налага да остана да наглеждам децата й, които са четири, като най-голямото е на десет години, но е по-голям разбойник и от баща си.

— Добре, Адели, не се безпокой.

Затвори и отиде в банята, грабна планината от дрехи за пране, включително изцапания с пясък пуловер, който му беше подарила Ливия, и сложи всичко в пералнята. Не намери нито една чиста риза и облече старата. Помисли си, че поне три пъти за обяд и три пъти за вечеря трябваше да отиде на ресторант, но се закле пред себе си да не се изкушава от други и да остане верен на „Сан Калоджеро“. След обаждането на Аделина обаче лошото му настроение направо преля, убеден, че какъвто си беше, нямаше да е в състояние да се погрижи нито за себе си, нито за дома си.

В полицейското управление цареше пълно спокойствие. Катарела дори не забеляза пристигането му, зает с телефонния си разговор, който, изглежда, много го затрудняваше, защото от време на време подсушаваше с ръкав челото си. Върху бюрото си намери бележка с написани на нея две имена: Джакомо Пелегрино и Микела Манганаро, и два телефонни номера. Разпозна почерка на Мими и веднага си спомни, че това са имената на служителите в „Цар Мидас“, плюс, разбира се, госпожица Мария-Стела Козентино. Мими обаче не беше написал адресите им, а той предпочиташе да говори с хората лично, а не по телефона.

— Мими — повика го той.

Никой не му отговори. Предположи, че онзи все още е у дома си в леглото или пиеше първата си чаша кафе.

— Фацио!

Фацио веднага се появи.

— Господин Ауджело няма ли го?

— Днес няма да идва, комисарю, нито утре, нито дори вдругиден.

Като домашната му помощница Аделина. И Мими ли имаше внуци за гледане?

— И защо?

— Как защо, комисарю? Какво ви става, забравихте ли? Днес му започна полагаемият отпуск за сключване на брак.

Напълно беше забравил. А той беше представил на Мими (с цел, която в определен смисъл не беше за споделяне) бъдещата му булка Беатриче — красиво и способно момиче.

— И кога се жени?

— След пет дни. И не го забравяйте, защото трябва да бъдете кум на господин Ауджело.

— Няма да го забравя. Слушай, зает ли си с нещо?

— Веднага ще се освободя. Дошъл е някой си Джакомо Пелегрино, за да се оплаче за извършени вандалски действия срещу една вила, чието строителство току-що е приключило.

— Кога се е случило?

— Тази нощ.

— Добре, отивай и след това се върни.

В крайна сметка вандалът беше той, Монталбано. Като слушаше в полицейското управление по какъв начин се говореше за „геройството“, което беше извършил, малко се упрекна и се засрами. Как обаче можеше да изправи грешката си? Да се появи оттатък при Фацио и да каже: „Слушайте, господин Пелегрино, простете ми, аз го направих…“.

Спря се. Джакомо Пелегрино ли беше казал Фацио? Пелегрино беше едно от двете имена, които заедно с телефонния номер Мими му бе написал върху листа, който стоеше пред него. Бързо наизусти номера на Пелегрино, стана и отиде в стаята на Фацио.

Той пишеше нещо, но повдигна очи към Монталбано. Спогледаха се набързо, но се разбраха. Фацио продължи да пише. Какво му беше казал Мими за Джакомо Пелегрино? Че е младеж, който е завършил бизнес икономика. Човекът, който седеше пред бюрото на Фацио, изглеждаше като овчар и беше най-малко на шейсет години. Фацио приключи с писането, а Пелегрино се подписа с известно затруднение. Каква ти бизнес икономика, този едва ли беше стигнал до трети клас в началното училище. Фацио взе обратно жалбата и точно в този момент комисарят се намеси.

— Оставихте ли телефонен номер?

— Не — каза човекът.

— Е, винаги е по-добре да го имаме. Издиктувайте го.

Мъжът го каза на висок глас на Фацио, а той го записа. Номерът обаче не съвпадаше с другия. Звучеше по-скоро като номер от зоната на Монтереале.

— Оттук ли сте господин Пелегрино?

— Не, имам къща близо до Монтереале.

— Как така сте си построили вила между Вигата и Монтелуза?

Беше направил голям гаф и веднага си даде сметка за това. Фацио не му беше казал къде е разположена постройката. Затова и започна да гледа комисаря със силно присвити очи. Пелегрино обаче вероятно си помисли, че двете ченгета са говорили помежду си, когато Фацио го извикаха навън, и не се учуди на въпроса му.

— Не е моя. На един мой племенник е, син на единия от братята ми. Носи същото име като моето.

— А, така ли? — попита Монталбано, разигравайки ролята на човек, който е изненадан. — Разбрах, племенникът ви е този, който е бил служител в „Цар Мидас“, нали?

— Да, господине, той е.

— Извинете ме отново, но защо сте дошли вие да пуснете жалбата, а не племенникът ви, който е собственик?

— Господин Пелегрино има пълномощно — намеси се Фацио.

— Може би племенникът ви работи много и не може да наглежда…

— Не — отвърна мъжът. — Ще ви кажа как се развиха нещата. Преди месец, сутринта преди деня, в който трябваше да дойде онзи негодник — брокерът Гаргано…

— Може би и вашите пари е отмъкнал?

— Да, господине, всичките, които имах. Предната сутрин племенникът ми се появи в Монтереале и ми каза, че му се е обадил Гаргано, нареждайки му да отиде в Германия по работа. Самолетът му от Палермо тръгваше в четири часа следобед. Племенникът ми каза, че ще отсъства най-малко месец, и ме натовари да наглеждам постройката. Би трябвало да се прибере до няколко дни.

— Значи, ако искам да говоря с него, няма да го открия във Вигата.

— Не, господине.

— А вие имате ли някакъв адрес и телефон на племенника си в Германия?

— Шегувате ли се с мен?