Ароматът на нощта

8

Вече от около час подписваше документите, които Фацио беше сложил на бюрото му, придавайки си авторитетен вид („Комисарю, тези на всяка цена трябва да ги оправите, не трябва да мърдате оттук, докато не ги приключите!“), когато вратата се отвори и се появи Ауджело, без дори да е почукал. Изглеждаше доста превъзбуден.

— Сватбата се отлага!

О, боже, дългите му колебания, изглежда, бяха придобили застрашаваща форма.

— Размисли както правят женкарите ли?

— Не, но тази сутрин се обадиха на Беба от Айдоне, че баща й е получил инфаркт. Изглежда, не е нещо сериозно, но Беба не иска да се омъжи без баща си, много е привързана към него. Вече тръгна, а аз още днес ще замина след нея. Ако всичко се развива добре, сватбата ще се отложи с около месец. Какво да правя сега?

Монталбано се удиви от въпроса му.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че няма да мога да издържа цял месец: едната нощ да се събуждам и да мисля колко остава до сватбата, а на следващата — как да избягам от нея. Ще се представя пред олтара или в усмирителна риза, или напълно изтощен.

— Ще се погрижа да избегнеш изтощението. Хайде да направим така. Отивай в Айдоне, виж как стоят нещата там, след това се върни и започни да работиш. — Протегна ръката си към телефона. — Ще уведомя Ливия.

— Няма нужда. Вече й се обадих — каза Ауджело, излизайки.

Монталбано почувства как се вбесява от ревност. Как така? Бъдещият ти тъст е покосен от инфаркт, годеницата ти плаче отчаяна, сватбата ти отива на кино, а първото нещо, което правиш, е да се обадиш на Ливия? Удари с юмрук по документите, които се разпиляха по пода, изправи се, излезе, отиде на пристанището и започна дългата си разходка, за да се успокои.

Незнайно защо, на връщане към полицейското управление му се прииска да промени маршрута си и да мине покрай офиса на „Цар Мидас“. Беше отворен. Побутна стъклената врата и влезе.

И веднага усещането за печална пустота го стисна за гушата. В офиса имаше само една запалена лампа, която разпръскваше светлината си като за бдение над мъртвец. Мария-Стела Козентино седеше пред гишето неподвижна, с вторачени пред себе си очи.

— Добър ден — каза Монталбано. — Минавах оттук и… Има ли нещо ново?

Мария-Стела разпери ръце, но не каза нищо.

— Джакомо Пелегрино обади ли се от Германия?

Тя ококори очи.

— От Германия?

— Да, тръгнал е за Германия по поръчение на Гаргано, не знаехте ли?

Жената изглеждаше объркана и смаяна.

— Не знаех. Всъщност питах се къде ли е изчезнал. Помислих си, че не се появява, за да избегне…

— Не — отвърна Монталбано. — Чичо му, който носи същото име като неговото, ми каза, че Гаргано следобеда на трийсет и първи август е наредил по телефона на Джакомо да тръгне за Германия.

— Един ден преди деня, предвиден за пристигането на брокера?

— Точно така.

Мария-Стела запази мълчание.

— Има ли нещо, което не ви звучи убедително?

— Ако трябва да бъда искрена, да.

— Кажете го.

— Хм, Джакомо беше единственият сред нас, който сътрудничеше на брокера в случаите на плащания и при пресмятане на лихвите. Брокерът да му възложи задача извън страната точно когато има най-голяма нужда от него, това наистина ми се струва странно. А пък и Джакомо…

Спря се, беше ясно, че нямаше желание да продължи.

— Имайте ми доверие, кажете ми всичко, което мислите. В интерес на самия Гаргано е.

Каза последното изречение, чувствайки се по-лош и от мошеник, който разиграва „Тука има, тука нема“, но госпожица Козентино захапа въдицата.

— Не мисля, че Джакомо е корифей във финансите от висок ранг. Брокерът обаче — да, той беше магьосник.

В този момент очите й проблеснаха при мисълта колко способен беше любимият й.

— Моля ви, ще ми дадете ли адреса на Джакомо Пелегрино? — попита я комисарят.

— Разбира се — каза Мария-Стела.

И му го даде.

— Ако има нещо ново, обадете ми се — каза Монталбано.

Подаде й ръка, Мария-Стела се ограничи да произнесе само „Приятен ден“, и то под нивото на чуваемото. Може би нямаше повече сили, възможно бе да се беше обрекла на гладна смърт като някои кучета върху гроба на стопанина си. Излезе бързешком от офиса, защото чувстваше, че започва да се задушава.

Вратата на апартамента на Джакомо Пелегрино беше отворена, а на стълбищната площадка бяха натрупани чувалчета с цимент, кутии с боя и други строителни материали. Прекрачи прага.

— Може ли да вляза?

— Какво желаете? — попита го от върха на стълбата майсторът, облечен в работни дрехи и с хартиена шапка на главата.

— Хм… — каза леко объркан Монталбано. — Тук не живее ли един човек на име Пелегрино?

— Нищо не знам — нито кой живее, нито кой не живее тук — отговори му строителят. Повдигна едната си ръка и почука с кокалчетата на пръстите си по тавана, както се прави по вратите.

— Госпожо Катарина! — повика той.

Чу се приглушен женски глас, който идваше отгоре.

— Какво има?

— Слезте, госпожо, един човек ви търси.

— Идвам.

Монталбано се премести на междустълбищната площадка. Чу как на горния етаж се отваря и затваря врата, а след това някакъв странен шум, който му заприлича на издухване на въздух от мех. Обясни си го, когато видя най-отгоре на стълбището да се появява госпожа Катарина. Изглежда, тежеше не по-малко от сто и четирийсет килограма и при всяка крачка дишаше по този начин. Веднага щом зърна комисаря, спря.

— Вие кой сте?

— Комисар от обществената сигурност. Монталбано.

— И какво искате от мен?

— Да поговорим, госпожо.

— Дълго ли ще продължи?

Комисарят махна уклончиво с ръка. Госпожа Катарина го погледна изпитателно.

— По-добре е да се качите — реши най-накрая, предприемайки трудната маневра на завъртане около себе си.

Комисарят се позабави, изчака да чуе шума от превъртането на ключа, който отваряше вратата на горния етаж, и чак тогава се качи.

— Елате тук — повика го женският глас.

Озова се в хубав хол. Статуетки на Богородица под стъклени похлупаци, репродукции на плачещи Богородици, бутилчици под формата на Богородица, пълни с вода от Лурд. Госпожата вече сядаше на един стол, очевидно направен й по мярка. Кимна на Монталбано да се настанява на дивана.

— Съжалявам, господин комисар. Очаквах го! Предчувствах, че ще стане така. Ех, този престъпен урод! В затвора! За цял живот в зандана, чак до деня на смъртта му!

— За кого говорите, госпожо?

— За кого си мислите, че говоря? За съпруга ми! От три нощи не се е прибирал! Играе комар, напива се, ходи по курви, този голям, ама много голям смръдльо!

— Извинете ме, госпожо, но не съм дошъл заради съпруга ви.

— Така ли? А заради кого сте дошли тогава?

— Заради Джакомо Пелегрино. Дали сте му долния етаж под наем, нали?

Лицето на госпожа Катарина, което приличаше на глобус, започна да се подува все повече и повече и комисарят се уплаши, че ще експлодира. Госпожата обаче само удовлетворено се смееше.

— Богородице, какво добро момче е! Възпитано, чисто! Жалко, че го загубих.

— В какъв смисъл сте го загубили?

— Загубих го, защото напусна къщата ми.

— Не живее ли вече на долния етаж?

— Не, господине.

— Госпожо, разкажете ми всичко от самото начало.

— Какво начало? Към двайсет и пети август се качи и ми каза, че напуска квартирата, и тъй като не ми беше пуснал предизвестие, сложи в ръката ми пари за три месеца. На трийсети сутринта си приготви два куфара с неговите неща, каза ми довиждане и освободи жилището. Това е началото и краят.

— Каза ли ви къде отива да живее?

— И защо да ми го казва? Какви сме ние? Майка и син ли? Съпруг и съпруга ли? Брат и сестра ли?

— Даже и братовчеди ли не бяхте? — попита я Монталбано, предлагайки й друг интересен вариант за евентуално родство.

Но госпожа Катарина не долови иронията му.

— Как не! Каза ми само, че трябва да замине за Германия за месец, но като се върне, щял да живее в собствен дом! Много добро и благословено момче! Господ да го закриля и да му помага!

— Писал ли ви е? Обаждал ли ви се е от Германия?

— И защо? Да не би да сме роднини?

— Това вече ми се струва, че го уточнихме — каза Монталбано. — Идвал ли е някой да го търси?

— Не, господине. Само около четвърти или пети септември идва някакъв да пита за него.

— Знаете ли кой е?

— Да, господине, полицай. Каза, че господинчото Джакомо трябва да се яви в полицейското управление. Но аз го осведомих, че е тръгнал за Германия.

— Джакомо имаше ли кола?

— Как не! Нямаше, господине. Умееше да кара, имаше шофьорска книжка, но нямаше кола. Притежаваше само едно раздрънкано моторче, което веднъж палеше, друг път — не.

Монталбано се изправи, благодари й и каза довиждане.

— Извинете ме, че няма да ви изпратя — каза госпожа Катарина, — но изправянето ме изморява.

— Размишлявайте за момент заедно с мен — каза комисарят на скалните барбуни, които бяха в чинията му. — Според това, което ми каза госпожа Катарина, Джакомо е напуснал къщата сутринта на трийсети август. Според чичото, който му е адаш, предния ден Джакомо му е казал, че следобеда в четири часа щял да вземе самолет за Германия. В такъв случай въпросът е следният: къде е спал Джакомо през нощта на трийсети срещу трийсет и първи? Не е ли било по-логично да напусне жилището сутринта на трийсет и първи, след като е изкарал нощта в него? Освен това къде е моторчето? Въпреки че основният въпрос е дали тази история с Джакомо има значение за разследването. Ако това е така, защо?

Скалните барбуни не му отговориха — може би защото вече не бяха в чинията, а в корема на Монталбано.

— Да предположим, че има значение — заключи той.

— Фацио, бих искал да провериш дали за полета за Германия в шестнайсет часа на трийсет и първи август е имало резервация на името на Джакомо Пелегрино.

— Закъде в Германия?

— Не знам.

— Вижте, комисарю, в Германия има доста градове.

— Пак ли ми се правиш на духовит?

— Не, господине. И от кое летище? Пунта Раизи или Фонтанароса?

— Струва ми се, от Пунта Раизи. И веднага се махай от полезрението ми.

— На вашите заповеди, комисарю. Исках само да ви кажа, че се обади бившият училищен директор Бурджо, за да ви напомни за нещо, за което вие сте знаели.

Директорът Бурджо го беше потърсил преди десетина дни, за да го покани на дебат между привържениците и противниците на идеята за мост върху протока. Директорът беше докладчик на благосклонните. В края на краищата, иди разбери в каква връзка щеше да бъде прожектиран и филмът „Животът е прекрасен“ на Бенини12. Монталбано беше обещал да присъства — както за да достави удоволствие на своя приятел, така и за да изгледа филма, за който се беше наслушал на противоречиви мнения.

Реши да се върне до Маринела, за да се преоблече, не му се струваше удачно да отиде по дънки. Взе колата, отиде си вкъщи, но там го обзе несретната идея да си полегне за малко, само за пет минути, не повече. Спа обаче непробудно три часа. Когато изведнъж се събуди, разбра, че ако побърза, може да успее на косъм за прожекцията.

Залата беше препълнена, влизането му почти съвпадна с изгасването на светлините. Остана на крак. От време на време се смееше. Но към края, когато почувства как вълнението го стисна за гърлото, всичко започна да се променя… Никога преди това не му се беше случвало да плаче на филм. Излезе от залата още преди да запалят лампите, срамувайки се, че някой можеше да забележи все още мокрите му от сълзите очи. Защо ли му се случи това? Заради възрастта? Знак, че остарява? С напредването на годините човек започва твърде лесно да се разнежва. Но не само. Може би заради разказаната от филма история и начина, по който беше представена? Разбира се, но пак не беше само това причината. Изчака навън излизането на хората, за да поздрави пътьом директора Бурджо. Имаше желание да си отиде веднага у дома и да остане насаме.

На верандата духаше студен вятър. Морето беше погълнало почти целия плаж. В малкото коридорче държеше дебел шлифер, от онези с подплата. Облече го, върна се пак на верандата и седна. Заради вятъра не можа да си запали цигарата. За да го направи, трябваше да влезе в стаята. Реши да не пуши, за да не му се налага да става. В далечината се виждаха светлинки, които от време на време изчезваха. Ако това бяха рибари, никак не им беше лесно в такова море.

Остана все така неподвижен, с напъхани в джобовете на шлифера ръце, да премисля онова, което му се беше случило, докато гледаше филма. Изведнъж истинската, единствена и неоспорима причина за неговия плач изплува твърде ясно пред очите му. Но той веднага я отпъди, защото му се стори недостоверна. И въпреки че обкръжи причината, за да може да я атакува от всички страни, тя здраво устояваше на напора му. Накрая той трябваше да се предаде. И тогава взе решение.

Преди да тръгне, се наложи да изчака в бар „Албанезе“ да докарат пресните каноли с извара. Купи трийсетина от тях, както и килограми от трите вида бисквити: „Реджина“, „Мустацола“ и други с бадемово тесто. Докато пътуваше, ароматът им се разнасяше в колата му. Трябваше волю-неволю да държи прозорците отворени, иначе от наситената миризма щеше да го заболи главата.

За да стигне в Калапиано, избра да поеме по най-дългия и не толкова удобен път, онзи, по който винаги хващаше, защото му позволяваше да види тази Сицилия, която ден след ден изчезваше, състояща се от земя, скъперница на зеленина, и хора, скъперници на думи. След двата часа пътуване, едва излязъл от Галяно, се озова в края на опашка от коли, които се движеха твърде бавно по много окаяния асфалт. Табела, написана на ръка и окачена на уличен стълб, разпореждаше: „Движете се със скоростта на пешеходец!“.

Някакъв с физиономия на доживотен затворник (ама сигурни ли сме, че доживотните затворници имат такива физиономии?), облечен в цивилни дрехи и със свирка в устата, изсвири като арбитър, вдигайки ръка, и колата, която беше пред тази на Монталбано, спря изведнъж. Комисарят не разбра нищо от цялата тази работа и малко след това реши да се раздвижи. Слезе и се приближи към човека.

— Вие общински полицай ли сте?

— Аз? От къде на къде? Аз съм Гаспаре Инделикато, прислужник в началното училище. Отместете се, че идват колите, които са в тази посока.

— Извинете, но днес не е ли учебен ден?

— Разбира се. Но училището е затворено, паднали са два тавана в него.

— Затова ли са ви изпратили да се правите на регулировчик?

— Никой не ме е изпращал. Доброволец съм. Ако не съм аз от тази страна, а Пепи Брукулери, и той доброволец — от другата, представяте ли си какъв хаос щеше да настане?

— Ама какво е станало с пътя?

— На километър оттук има свлачище. Отпреди пет месеца. По пътя може да минава само една кола.

— Отпреди пет месеца?!

— Да, господине. От общината казват, че ремонтът трябва да бъде направен от областта, областта казва, че е задължение на Агенцията по пътищата, а вие междувременно го поемате тържествено отзад.

— А вие не ли?

— Аз се движа с колело.

След половин час Монталбано вече можеше да продължи пътуването си. Спомняше си, че селскостопанското предприятие отстоеше на четири километра от Калапиано и за да стигне до него, се налагаше да премине по един коларски път, който беше с толкова много дупки, огромни камънаци и прахоляк, че дори козите го избягваха. Днес обаче се озова на някакъв тесен, но асфалтиран и добре поддържан път. Възможностите бяха две: или се е объркал, или общината в Калапиано си вършеше добре работата. Правилна се оказа втората възможност. Голямата селска къща се появи след един завой, от комина й излизаше дим — знак, че някой в кухнята й приготвяше ядене. Погледна си часовника, беше почти един часа. Слезе, натовари се с канолите и сладките, влезе в големия хол на къщата, който беше и трапезария, и всекидневна, както подсказваше телевизорът в ъгъла. Остави товара си на масичката и отиде в кухнята. Франка, сестрата на Мими, която стоеше с гръб към него, не го усети, че е влязъл. Комисарят застина за кратко, за да я погледа мълчаливо, възхитен от хармоничните й движения и най-вече запленен от аромата на рагуто, който ускоряваше дишането му.

— Франка…

Жената се обърна, лицето й се озари и се затича в прегръдката на Монталбано.

— Как ме изненада, Салво! — И веднага след това: — Разбра ли за сватбата на Мими?

— Да.

— Тази сутрин ми се обади Беба, баща й се подобрява.

Но не каза нищо повече, върна се да наглежда яденето, без да задава въпроси на Салво защо е дошъл да ги види.

„Страхотна жена!“ — помисли си Монталбано. И попита:

— Къде са останалите?

— Големите са на работа. Джузепе, Доменико и Франсоа са на училище. След малко ще се върнат. Ернст ходи да ги взема с колата, спомняш ли си онзи, немския студент, който прекарваше ваканциите си, като ни помагаше? Когато може, се връща, привързал се е към нас.

— Трябва да поговорим — рече Монталбано.

И й разказа историята със спестовната книжка и парите при нотариуса. Никога преди това не беше споменавал за тях нито пред Франка, нито пред съпруга й Алдо, по простата причина че всеки път забравяше. Докато й разправяше, Франка влизаше и излизаше от кухнята към трапезарията и обратно с комисаря по петите й. Накрая единственият й коментар беше:

— Направил си добре. Радвам се за Франсоа. Ще ми помогнеш ли да занеса приборите?