Ароматът на нощта

13

— Нещата, които не ми се връзват, са много. А първото е следното — каза Микела, докато комисарят шофираше бавно. — Защо колата на Гаргано е намерена тук? Вариантите са два: или последния път, когато беше при нас, я е оставил на Джакомо, или Гаргано се е върнал. Да прави какво обаче? Ако е планирал да изчезне, след като е прибрал парите на сигурно място, а това със сигурност е бил планът му, защото обичайното превеждане на пари от Болоня във Вигата този път не е било направено, тогава защо е дошъл дотук, рискувайки всичко?

— Продължавай нататък.

— Следователно: ако Гаргано е бил с Джакомо, защо е трябвало да се срещат в колата като тайни любовници? Защо не са се видели в хотела на Гаргано или на някое друго спокойно и сигурно място? Убедена съм, че друг път не са се срещали в колата. Вярно е, че Гаргано беше скръндза, но…

— Откъде знаеш, че Гаргано е бил скъперник?

— Е, не чак скъперник, но стиснат — да. Знам го, защото една вечер, отивайки с него на вечеря, всъщност не, два пъти съм била…

— Той ли те покани?

— Разбира се, беше част от репертоара му за прелъстяване, обичаше да се харесва на околните. Хм, заведе ме в една гостилница в Монтелуза, но върху лицето му беше изписан страх, че може да си избера скъпи ястия, оплака се и от сметката.

— Казваш, че е било част от неговия начин за прелъстяване? Не те ли покани, защото си много красиво момиче? Мисля, че на всички мъже би им харесало да ги видят с момиче като теб.

— Благодаря за комплимента. Не искам да изглеждам лоша, но трябва да ти кажа, че покани на вечеря и Мария-Стела. На следващия ден тя беше на седмото небе, не знаеше къде се намира и докато се движеше щастливо усмихната между бюрата, се удряше в тях. Знаеш ли, има и още нещо.

— Кажи го.

— Мария-Стела му се реваншира. Покани го на вечеря у дома си. Гаргано е отишъл, поне така подразбрах, без тя да говори за това, но стенеше от задоволство, напълно не на себе си.

— Хубава къща ли има?

— Никога не съм ходила. Голяма уединена вила, съвсем близо до Вигата. Живеела е с родителите си. Сега я обитава сама.

— Вярно ли е, че Мария-Стела продължава да плаща наема и телефона на офиса?

— Разбира се.

— Има ли пари?

— Баща й трябва да й е оставил нещичко. Знаеш ли? Искаше да ми даде от джоба си двете неизплатени заплати. „След това господин Гаргано ще ми ги възстанови“ — казваше. Всъщност не. Изпусна се и каза, почервенявайки като пламък: „След това Емануеле ще ми ги възстанови“. Прехласнала се е по този мъж и не иска да се примири с действителността.

— И каква е действителността?

— Че в най-добрия случай Гаргано се забавлява на някой полинезийски остров. А в най-лошия рибите вече са започнали да го ядат.

Бяха пристигнали. Микела целуна по бузата Монталбано и слезе. След това се наведе, показа главата си през прозорчето и му каза:

— Имам три изпита в Палермо.

— Успех! — каза й Монталбано. — Обади се да кажеш как са минали.

Прибра се направо в Маринела. Едва влязъл, си даде сметка, че Аделина се е върнала на работа, защото изгладените му ризи и бельото бяха на леглото. Отвори хладилника, но го намери почти празен, с изключение на сухите черни маслини и хамсиите, подправени с оцет, зехтин и риган, както и големия резен кашкавал. Лекото му разочарование премина, когато отвори фурната и видя, че в нея го чакаха митичните запечени макарони! Четири порции. Излапа ги бавно и упорито. После с оглед на това, че времето му го позволяваше, се разположи на верандата. Имаше нужда да поразмишлява. Но не го направи, защото малко по-късно шумът на прибоя сладко-сладко го приспа.

„Слава богу, че не съм крокодил, иначе ще се удавя в собствените си сълзи.“

Това беше последното смислено или безсмислено нещо, което му мина през ума.

В четири часа следобед, когато едва беше прекрачил прага на кабинета си в полицейското управление, се появи Мими.

— Къде беше?

— Изпълнявах дълга си. Веднага щом видях новината, се втурнах към мястото и останах на разположение на Гуарнота. От твое име и според директивите на нашия началник на полицията. Това ни е в територията, нали? Добре ли направих?

Когато решеше, Ауджело умееше да слага всички в малкия си джоб.

— Много добре си направил.

— Казах му, че съм там само и единствено да му оказвам помощ. И ако поиска, ще отида дори да му купя цигари. Оцени го високо.

— Намериха ли тялото на Гаргано?

— Не, но са обезверени. Някакъв стар рибар от района им казал, че ако не намерят Гаргано, спрян от някоя скала, заради силните течения трупът му вече плува към Тунис. Затова тази вечер ще прекратят издирванията.

На вратата се появи Фацио. Комисарят му даде знак с глава да влезе и да седне. Фацио имаше официално изражение. Беше ясно, че едва се удържа.

— Тогава какво следва? — попита Монталбано Мими.

— Утре сутринта е предвидено Гуарнота да даде пресконференция.

— Знаеш ли какво ще каже на нея?

— Разбира се. Иначе за какво щях да се трепя да ходя до това отвратително място? Ще каже, че както Гаргано, така и Пелегрино са жертви на отмъщение от страна на мафията, която нашият брокер се е опитал да прецака.

— Ама как е успяла тази пуста мафия, казвам го и го повтарям, да разбере един ден по-рано, че Гаргано няма да изпълни ангажиментите си и по тази причина да го очисти? Ако го беше очистила на първи или втори септември, щях да го проумея. Но да го убие предния ден — не ти ли се струва най-малкото странно?

— Разбира се, че ми изглежда странно. Твърде странно при това. Но иди да питаш Гуарнота, а не мен.

Комисарят се обърна с широка усмивка към Фацио.

— Блажени са очите, които те виждат!

— Асата са в мен — каза Фацио. — По единайсет точки едното.

Искаше да каже, че в ръката си държи силни карти за разиграване. Монталбано не му зададе въпроси, направи му удоволствието той да реши кога да проговори. Не след дълго Фацио извади едно листче от джоба си, погледна го и започна да обяснява:

— Доста ми струваше да разбера онова, което исках.

— Трябваше да платиш ли? — попита го Ауджело.

Фацио го погледна с досада.

— Исках да кажа, че ми костваше много в смисъл на думи и търпение. Банките отказаха да ми дадат информация за сделките на клиентите си, още повече, когато тези сделчици намирисват. В крайна сметка успях да убедя един от служителите да проговори. Но ме помоли на колене да не съобщавам името му. Става ли?

— Съгласен съм — каза Монталбано. — Така или иначе, това разследване не ни принадлежи. Ние просто проявяваме любопитство. Да кажем, неофициално.

— И така… — продължи Фацио. — На първи октомври миналата година в банката, в която всеки месец са превеждали заплатата на Джакомо Пелегрино, в сметката му е получен превод от двеста милиона лири. Втори превод със същата цифра е направен и на петнайсети януари тази година. Последният — от триста милиона, е пристигнал на седми юли. Общо седемстотин милиона. Други преводи не е имало. Няма сметки в другите банки тук и в Монтелуза.

— Кой му е превеждал тези пари? — попита Монталбано.

— Емануеле Гаргано.

— Ама че работа! — възкликна Ауджело.

— От банката, в която е имал лична сметка, а не от тази, в която е имал фирмена сметка на „Цар Мидас“ — продължи Фацио. — Затова парите, изпратени на Пелегрино, не са имали нищо общо с тези от агенцията. Явно е, че става дума за лични отношения.

Фацио спря да говори, а лицето му придоби намръщено изражение. Беше разочарован, защото Монталбано изобщо не се удиви, изглежда, новината не му направи никакво впечатление. Но Фацио не искаше да се предава, беше обзет от повторно желание да говори.

— Искате ли да научите и за другото нещо, което открих? Всеки път, когато е получавал паричен превод, още на следващия ден Пелегрино е изпращал пари на…

— … на фирмата, която е строяла вилата му — завърши Монталбано.

Често се разказва историята за един френски крал, който, отегчен от постоянното мрънкане на кралицата, че не я обича, защото не показва ревност, помолил един благородник от свитата си да нахлуе рано сутринта в покоите на съпругата му, да се хвърли в краката й и да изповяда цялата си любов към нея. Няколко минути по-късно трябвало да влезе и самият крал, който, виждайки ситуацията, щял да направи ужасна сцена на ревност. На другата сутрин кралят застанал пред вратата на кралицата, изчакал благородника, с когото се бил наговорил, да влезе, преброил до сто, извадил сабята си и отворил вратата. Видял обаче съпругата си и благородникът да се любят голи с такъв ентусиазъм, че дори не забелязали появяването му. Горкият крал излязъл от спалнята, прибрал сабята в ножницата и казал: „По дяволите, развали ми се сценката!“.

Фацио обаче направи точно обратното на френския крал. Виждайки, че сценката му е провалена, стана от стола, изчерви се, изруга и излезе, мърморейки си под нос.

— Какво го прихваща? — попита изуменият Ауджело.

— Проблемът е, че понякога се държа с него леко като гадняр — каза Монталбано.

— На мен ли го казваш?! — попита Ауджело, който беше постоянна жертва на гаднярското отношение на комисаря.

Фацио се върна почти веднага. Виждаше се, че е ходил да си измие лицето.

— Извинете ме.

— Извини ме ти — каза му откровено комисарят. И продължи: — Значи, виличката е била платена изцяло от Гаргано. Въпросът е: защо?

Мими отвори уста, но след жест от страна на комисаря я затвори.

— Най-напред ми се ще да разбера дали добре си спомням нещо — каза Монталбано, обръщайки се към Фацио. — Ти ли ми каза, че когато Пелегрино е взел колата под наем в Монтелуза, е обяснил, че иска да е с багажник с голяма вместимост?

— Да — отговори Фацио.

— Тогава помислихме, че е трябвало да си слага куфарите в него, нали?

— Да.

— Грешка, защото вече е бил оставил куфарите във виличката.

— А какво е трябвало да сложи в багажника? — намеси се Ауджело.

— Моторчето си. Взел е кола под наем в Монтелуза, напъхал е моторчето, отишъл е в Пунта Раизи заради проблема със самолетните билети, върнал се е в Монтелуза, оставил е взетата под наем кола и е отишъл във Вигата с моторчето.

— Това не ми се струва важно — отбеляза Мими.

— А всъщност е важно. Тъй като разбрах, че е слагал моторчето си в багажника на колата на Гаргано.

— Да, но…

— Засега да оставим настрана тази история с моторчето. Да се върнем към въпроса защо Гаргано е платил строежа на вилата му. Обърнете внимание: разбрах от човек, на когото имам доверие, че Гаргано е бил стиснат и е съблюдавал стриктно да не се охарчва много.

Ауджело заговори пръв.

— Защо да не е от любов? От това, което ми каза, отношенията им не са били само креватни.

— А ти какво мислиш? — Монталбано се обърна Фацио.

— Обяснението на господин Ауджело може и да е правилно. Но не знам защо, не съм убеден в него. Аз по-скоро бих помислил за изнудване.

— За какво?

— Хм, Пелегрино може би е заплашвал Гаргано, че ще разкрие на всички за връзката им… и че е хомосексуалист…

Ауджело избухна в смях, а Фацио го погледна изненадано.

— Фацио, на колко си години? В днешно време фактът, че някой е гей или не е гей, слава богу, не прави впечатление на никого!

— Гаргано е държал да не го афишира — намеси се Монталбано. — Но ако е имало риск да бъде разкрит, не мисля, че е щял да направи трагедия от това. Не, заплаха от този тип не би принудила човек като Гаргано да се поддаде на изнудване.

Фацио разпери ръце и се отказа да защити хипотезата си. Но пък се вторачи право в комисаря. Ауджело направи същото.

— Какво ви става? — попита ги Монталбано.

— Ти си на ред да говориш — каза му Мими.

— Добре де… — отвърна комисарят. — Но преди това трябва да направя една уговорка: разказът ми ще е като роман. В смисъл че нямам никакви доказателства за всичко, което ще ви разкажа. И като във всички романи, колкото по-напред отиваш, толкова по-вероятно е фактите да поемат в различни посоки и да се стигне до непредвидени заключения.

— Съгласен съм — каза Ауджело.

— Да тръгнем от нещо, което е сигурно: Гаргано организира измама, която поради своето естество не може да се осъществи в рамките на една седмица, като за целта е нужно продължително време. Освен това трябва да се изгради истинска и здрава мрежа от офиси, служители и така нататък. Сред чиновниците, които назначава във Вигата, е и младежът Джакомо Пелегрино. След известно време между двамата започва някаква история. Нещо като влюбване, а не чисто и просто изчукване и чао. Човекът, който ми го каза, добави, че въпреки опитите им да скрият връзката си, тя се е забелязвала от начина, по който са се държали един с друг. В някои от дните си пускали усмивки и се търсели, но в други се цупели и избягвали да си говорят. Точно както правят влюбените. Така ли е, Мими, ти си наясно с тези истории?

— Защо, ти не си ли? — отговори му Ауджело.

— Хубавото е — продължи Монталбано, — че имате право и двамата. Касае се за история, която не е ясно как е започнала и е още по-неясно как е продължила. Пелегрино е пристрастена глава, която…

— Спри — каза Мими. — Какво означава това?

— Под „пристрастена глава“ имам предвид, че има същия манталитет като на онези, които се занимават с пари. Не със селско стопанство, индустрия, строителство или каквото искате, а с истински пари. За парите и операциите, извършвани с тях, разбират и долавят всичко час по час, минута по минута. Познават ги като самите себе си, знаят как са пикали, как са яли, как са спали, как са се събудили сутринта, хубавите и лошите им дни, кога искат да се разплождат, тоест да правят други пари, кога им идват самоубийствени мании, кога искат да останат стерилни, дори кога искат да се изчукат без никакви последствия. С още по-прости думи, кога парите ще полетят нагоре или кога ще се сринат, както казват онези от информационните емисии, които се занимават с тези неща. Тези пристрастени глави обикновено се наричат финансови магьосници, топбанкери, големи манипулатори, ловки спекуланти. Техните глави обаче функционират само в тази област, за всичко останало са неподготвени, ограничени, първични, дори пълни смотаняци, но никога наивни.

— Това описание ми се струва прекалено — каза Ауджело.

— А, така ли?

Мими не дръзна да му противоречи.

— Връщам се към Джакомо Пелегрино — каза Монталбано. — Той е пристрастена глава, която се среща с друга, още по-пристрастена глава и от неговата, тоест с брокера Емануеле Гаргано, който веднага долавя взаимната симпатия. Назначава го и започва да го натоварва с някои задачи, които доста се пази да не възлага на другите две служителки. След това отношенията между Гаргано и Пелегрино се преобразяват, откриват, че тяхната взаимна симпатия не е ограничена само в рамките на парите, но може дори да се разшири и в интимната сфера. Казах, че тези хора никога не са наивници, но има различни нива на наивност. Да кажем, че Джакомо е малко по-хитър от брокера, но тази лека разлика е достатъчна и предостатъчна за младежа.

— В какъв смисъл? — попита Ауджело.

— В смисъл че Джакомо, изглежда, почти веднага е открил, че в „Цар Мидас“ има нещо, което не е както трябва, но го е запазил за себе си, задължавайки се обаче да следи внимателно действията и операциите на своя работодател. Започва да събира данни, да установява взаимовръзки. И може би заради настъпилите помежду им интимни отношения си е позволявал да задава по някой и друг въпрос, който е звучал така, между другото, но всъщност с него се е стремял към точно определена цел, а именно да проникне все по-надълбоко в намеренията на Гаргано.

— А Гаргано е толкова влюбен в момчето, че изобщо не проявява никакви съмнения? — намеси се Фацио със скептично изражение.

— Уцели в десетката — каза комисарят. — Това е най-деликатната точка от романа, който пишем. Да видим как реагира персонажът Гаргано. Спомни си, още в началото казах, че връзката им е белязана от неяснота. Убеден съм, че в един определен момент Гаргано долавя, че Джакомо опасно започва да се приближава до това да разбере механизма на мошеничеството му. Но какво може да направи? Ако го уволни, ще стане по-лошо. И затова, както се казва, се прави на щур, за да не отиде на война.

— Надявал се е, че Пелегрино ще се задоволи с вилата, която е поискал да му подари, и няма да пожелае друго? — попита Мими.

— До известна степен се е надявал да е така, защото не е бил сигурен дали Джакомо го изнудва, или не: младежът вероятно го е убедил, разказвайки му колко хубаво би било да си имат тяхно любовно гнезденце, място, където дори биха могли да отидат да живеят, след като брокерът се оттегли от бизнеса си… Опитал се е да го успокои по този начин. И двамата са знаели как ще завърши цялата тази история, но не са си го казвали в прав текст. Гаргано ще избяга в чужбина с парите, а Джакомо, който по никакъв начин не изглежда да е замесен в измамата, ще може да се наслаждава на виличката си на спокойствие.

— Все още не мога да разбера защо е казал на чичо си, че ще пътува за Германия — измънка почти на себе си Фацио.

— Защото чичото е щял да ни го съобщи на нас, когато започнем да издирваме Гаргано. А ние щяхме да изчакаме завръщането му, без да разследваме по-нататък. След това е щял да се появи с невинно изражение, за да ни разкаже, че, да, ходил е в Германия, но е бил подведен от Гаргано, за да го отстрани от пътя си, тъй като е бил единственият в състояние да разбере навреме, че брокерът се гласи да си плюе на петите. Щеше да ни каже, че в банките, в които го е изпратил Гаргано, не е намерил нито лира, защото брокерът никога не е превеждал пари в тях.

— Защо обаче му е трябвало да се забърква в тази история със самолетните билети? — настоя Фацио.

— За всеки случай, за да се предпази. Да защити гърба си от всички: от Гаргано и от нас. Повярвайте ми, Джакомо добре ги е бил измислил нещата. Но му се е случило нещо непредвидено.

— Какво? — попита Мими.

— Изстрелът право в лицето не ти ли е достатъчен като непредвидено обстоятелство? — попита комисарят.