Ароматът на нощта

15.

След тази мисъл успя да поспи още съвсем малко. Заспиваше, но преди още да е минал и половин час, се събуждаше и веднага мисълта му се втурваше към Мария-Стела Козентино. За двама от тримата служители в „Цар Мидас“ беше успял да си изгради точна представа, въпреки че никога не беше виждал Джакомо, освен като труп. В седем часа стана, пусна касетата, която му бяха приготвили в „Свободна мрежа“, и я изгледа внимателно. Мария-Стела се появяваше в нея два пъти по случай освещаването на офиса във Вигата, като и двата пъти беше близо до Гаргано. През цялото време го гледаше с нескрито обожание. Всъщност касаеше се за любов от пръв поглед, която с времето щеше да стане напълно обсебваща. Трябваше да поговори с нея и имаше добро оправдание. Тъй като предположенията му постепенно се потвърждаваха от фактите, щеше да я попита дали отношенията между Гаргано и Пелегрино в последно време са изглеждали обтегнати. Ако му кажеше „да“, може би и тази негова хипотеза — а именно че двамата са се наговорили да се преструват на скарани, щеше да се потвърди. Но преди да я посети, реши, че трябва да научи повече за нея.

Пристигна в полицейското управление към осем часа и веднага повика Фацио.

— Искам сведения за Мария-Стела Козентино.

— О, благословени боже! — каза Фацио.

— Защо се учудваш?

— Разбира се, че имам основания да се учудвам, комисарю! Тази изглежда жива, но всъщност е мъртва! Какво искате да знаете за нея?

— Дали се носят или са се носили клюки по неин адрес. Какво е правила или къде е работила, преди да стане служителка на Гаргано. Какви хора са били родителите й. Къде живее и какви навици има. Знаем например, че няма телевизор, но има телефон.

— С колко време разполагам?

— Най-късно в единайсет ела да ми докладваш.

— Добре, комисарю, но трябва да ми направите една услуга.

— Ако мога, с удоволствие.

— Можете, комисарю, можете.

Излезе и се върна, като държеше в ръцете си около сто кила документи за подписване.

Точно в единайсет часа Фацио почука на вратата му и влезе. Комисарят, удовлетворен, че е успял да подпише около една трета от документите, въпреки че ръката му беше изтръпнала, го прие.

— Грабвай бумагите и ги махай оттук.

— И неподписаните ли?

— И тях.

Фацио ги взе, занесе ги в стаята си и се върна.

— Научих някои неща — каза, докато сядаше. Извади от джоба си гъсто изписано листче.

— Фацио, преди да започнеш, заклевам те, не давай воля на манията си в стил „граждански регистър“. Кажи ми само съществените неща, изобщо не ме засяга да знам точната дата и място на сватбата на родителите на Мария-Стела Козентино. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отвърна Фацио с нацупено изражение. Прочете листчето два пъти, след това го сгъна и го сложи в джоба си. — Госпожица Козентино е ваша връстница, комисарю. Родена е тук през февруари хиляда деветстотин и петдесета година. Единствено дете. Баща й се е казвал Анджело Козентино, търговец на дървен материал, честен, почитан и уважаван човек. Принадлежал е към една от най-старите фамилии от Вигата. Когато през четирийсет и трета пристигат американците, го избират за кмет. Останал е на този пост до хиляда деветстотин петдесет и пета година. След това повече не е искал да се занимава с политика. Майка й, Кармела Вазиле-Коцо…

— Какво каза? — попита Монталбано, който до този момент го слушаше разсеяно.

— Вазиле-Коцо — повтори Фацио.

Дали пък не бяха роднини с госпожа Катарина? Ако бяха, всичко щеше да е много по-лесно.

— Почакай за момент — каза на Фацио. — Трябва да се обадя по телефона.

Госпожа Катарина се зарадва да чуе гласа на Монталбано.

— Ама че нехранимайко, откога не сте идвали да ме видите?

— Трябва да ме извините, госпожо, но работата… Чуйте ме, госпожо, случайно да сте били роднини с Кармела Вазиле-Коцо, майката на госпожица Мария-Стела?

— Разбира се, първи братовчедки, дъщери на двама братя. Защо ми задавате този въпрос?

— Госпожо Катарина, ще ви обезпокоя ли, ако дойда до вас?

— Знаете какво удоволствие е за мен да ви видя. За съжаление обаче, не мога да ви поканя на обяд, защото ще дойдат синът ми, снаха ми и внучето. Но ако искате, минете към четири следобед…

— Благодаря ви. До скоро.

Затвори слушалката и погледна замислено Фацио.

— Знаеш ли, повече нямам нужда от теб. Разкажи ми само дали се носят клюки по адрес на Мария-Стела.

— Какви клюки искате да се носят? С изключение на факта, че е била лудо влюбена в Гаргано. Казват обаче, че между тях не се е случило нищо конкретно.

— Добре. Може да си вървиш.

Фацио излезе, мърморейки си.

— Накара ме да си загубя цялата сутрин този хубостник!

В гостилница „Сан Калоджеро“ яде с такова нежелание, че дори собственикът го забеляза.

— Мъчат ви лоши мисли ли?

— Някоя и друга.

Излезе и отиде да се разходи по кея чак до фара.

Седна на обичайната скала, запали цигара. Не желаеше да мисли за нищо, искаше му се само да седи и да слуша плисъка на морските вълни между скалите. Но мислите връхлитат, дори и да правиш всичко възможно, за да ги отдалечиш. Тази, която го споходи, го пренесе при маслиновото дърво, което бяха отсекли. Ето, сега му оставаше като убежище само скалата. Въпреки че беше на открито, изведнъж изпита странното усещане за липса на въздух, сякаш пространството на неговото съществуване внезапно се беше стеснило. При това твърде много.

Госпожа Катарина започна да говори едва след като се настаниха в хола и си изпиха кафето.

— Братовчедка ми Кармела се омъжи много млада за Анджело Козентино, който беше образован, любезен и отзивчив мъж. Имаха само една дъщеря, Мария-Стела. Тя ми беше ученичка, но притежаваше особен характер.

— В какъв смисъл?

— Беше много затворена, потайна, почти опърничава. Освен всичко друго, беше и голяма формалистка. Завърши счетоводство в Монтелуза. Фактът, че едва петнайсетгодишна загуби майка си, мисля, че остави доста лош отпечатък върху нея. От този момент се посвети на баща си. Дори не излизаше от вкъщи.

— Добре ли бяха материално?

— Не бяха богати, но не мисля, че бяха и бедни. Пет години след смъртта на Кармела умря и Анджело. Мария-Стела тогава беше на двайсет години, а не малко момиченце, но се държа като такава.

— Какво направи?

— Когато разбрах, че Анджело е умрял, отидох да навестя Мария-Стела. С мен имаше и други хора — мъже, жени. Мария-Стела ни посрещна облечена както обикновено, но тя не сложи траур дори когато майка й умря. Аз, като нейна най-близка роднина, я прегърнах и започнах да я утешавам. Тя се откъсна от мен и ме погледна. Попита ме: „Кой е умрял?“. Вцепених се, приятелю мой. Не искаше да приеме, че баща й е починал. Проблемът продължи…

— … три дни — каза Монталбано.

— Откъде знаете? — попита го смаяно госпожа Катарина Вазиле-Коцо.

Комисарят я погледна, още по-смаян и от нея самата.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не знам?

— Точно така, продължи три дни. Всички се заехме да я убеждаваме: свещеникът, докторът, аз, онези от погребалната агенция. Никакъв ефект. Тленните останки на клетия Анджело лежаха там, в леглото му, а Мария-Стела не скланяше да ги предаде на гробарите. Тогава…

— Точно когато сте решили да прибегнете към сила, тя е отстъпила — каза Монталбано.

— Е! — изрече госпожа Вазиле-Коцо. — След като знаете вече историята, защо искате от мен да ви я разказвам?

— Повярвайте ми, не я знам — отвърна сконфузено комисарят. — Но все едно тази история ми е била вече разказана. Само че не мога да си спомня нито как, нито къде, нито защо. Искате ли да направим един експеримент? Ако сега ви попитам: „Помислихте ли си тогава, че Мария-Стела е луда?“, знам вече отговора: „Не си помислихме, че е луда, сметнахме, че е обяснимо да се държи така“.

— Така е — каза изненадано госпожа Катарина, — помислихме си точно това. С всички сили Мария-Стела отказваше да приеме реалността, отказваше да бъде сираче, лишена от някого, на когото би могла да се опре.

Но, боже господи, как успяваше да отгатне дори мислите на главните действащи лица в тази история? Около хиляда деветстотин и седемдесета той и баща му от години не живееха във Вигата, нямаха роднини и приятели оттам, а точно по това време той учеше в Катания. Следователно тази история не беше преживяна от някого от тях, който да е бил пряк участник в нея. Тогава как можеше да си го обясни?

— А после какво стана? — попита.

— Няколко години Мария-Стела живя с малкото средства, оставени от баща й. След това един роднина успя да й намери работа в Монтелуза. Там работи до четирийсет и петата си година. Но вече не се срещаше с никого. В един момент напусна. Обяснила, сега не си спомням на кого, че спряла да работи, защото се плашела от пътя, който трябвало да изминава всеки ден, за да отиде и да се върне от Монтелуза. Автомобилният трафик се бил увеличил много и това я изнервяло.

— Ама не са ли само десет километра дотам?

— Какво да ви кажа? А на човека, който й пояснил, че за да отиде от дома си до градчето, пак трябва да използва кола, отговорила, че по този път се чувствала сигурна, защото го познавала.

— Как тогава се е решила да се върне да работи? Имала е нужда ли?

— Не. През цялото време, докато е работила в Монтелуза, вероятно е успяла да задели нещо настрана. Освен това си мисля, че получаваше и някаква малка пенсия. Малка, но на нея й стигаше и оставаше. Не — започна работа, защото Гаргано отишъл да я потърси.

Монталбано скочи от фотьойла, изглеждаше като обтегнат лък. Госпожа Вазиле-Коцо се стресна от реакцията на комисаря и сложи едната си ръка върху сърцето.

— Отпреди ли са се познавали?!

— Комисарю, успокойте се, за малко да получа инфаркт от вас.

— Извинете ме — каза Монталбано и седна отново. — Мислех, че тя е отишла при Гаргано.

— Не, случаят е следният. Първия път, когато Емануеле Гаргано дошъл във Вигата, попитал за Анджело Козентино, обяснявайки, че чичо му, онзи, който живеел в Милано и му бил като баща, му разказал, че Анджело, докато е бил кмет, му е помагал много и дори го е спасил от фалит. Наистина аз самата си спомням, че до края на петдесетте години имаше един търговски представител, който се казваше Филипо Гаргано. Тогава казали на Гаргано, че Анджело е умрял и че от семейството му била останала само единствената му дъщеря Мария-Стела. Гаргано настоял да се запознае с нея, предложил й работата и тя се съгласила.

— Защо?

— Вижте, комисарю, самата Мария-Стела дойде да ми се похвали за новата си работа. Това беше и последният път, когато съм я видяла. След това повече не дойде да ме потърси. Впрочем след смъртта на баща й сме се виждали има-няма десетина пъти. Отговорът, комисарю, е прост: тя беше наивно и лудо влюбена в Гаргано. Стана ми ясно от начина, по който ми говореше за него. А пък и доколкото знам, Мария-Стела никога не е имала годеник. Горкичката, вие я познавате…

— Защо? — повтори въпроса си Монталбано.

Госпожа Катарина го погледна учудено.

— Не ме ли чухте? Мария-Стела беше се…

— Не, питах се защо ли негодник като Гаргано я е назначил? От признателност? Как не, Гаргано е вълк! Би разкъсал дори тези, които са от неговата глутница. Имал е трима служители във Вигата. Онзи, убитият, е бил хитър и много компетентен в занаята си, но е оставял да го мислят за некадърен, или поне отчасти за такъв. Гаргано обаче веднага го е разбрал що за човек е. Другата служителка е едно красиво момиче. Дори и при този случай може да се разбере причината. Но Мария-Стела?

— Заради лични интереси — каза госпожата. — Само заради едната полза. Най-напред, защото в очите на хората от градчето е щял да изглежда като човек, който не е забравил онзи, който пряко или непряко го е подкрепил. И за благодеянието му се е отблагодарил, като е назначил Мария-Стела. Не е ли това добра реклама за един мошеник? А пък и защото за мъжа, независимо дали е измамник, или не, винаги е по-изгодно да има подръка влюбена в него жена.

Доколкото си спомняше, агенцията затваряше в пет и половина. Унесен в сладки приказки с госпожа Катарина, не беше забелязал как времето е минало. Благодари й, сбогува се, обеща, че скоро пак ще се върне, качи се в колата и потегли.

Когато пристигна пред „Цар Мидас“, видя, че Мария-Стела вече беше затворила входната врата и тършуваше из дамската си чанта, вероятно търсеше ключовете си. Намери почти веднага място за колата, паркира я и слезе. Изведнъж всичко започна да се върти като във филм на забавен каданс. Мария-Стела прекосяваше улицата с наведена глава, без да се огледа нито надясно, нито наляво. Внезапно тя спря точно когато към нея наближаваше кола. Монталбано чу изсвирването на спирачките, видя автомобила, който много бавно блъсна челно жената, и тя се строполи, все така изключително бавно. Комисарят се затича към нея и всичко се върна към естествения си ритъм.

Шофьорът, който удари с колата си Мария-Стела, слезе и се надвеси над нея. Тя лежеше на земята, но мърдаше, опитвайки се да се изправи. Тичешком се приближиха и други хора. Водачът на автомобила, доста изискан шейсетгодишен мъж, беше уплашен до смърт и пребледнял като платно.

— Спря изведнъж! Аз си мислех, че…

— Зле ли сте ударена? — попита Монталбано Мария-Стела, помагайки й да се изправи. След това се обърна към останалите с думите: — Разотивайте се! Нищо страшно не се е случило.

Пристигналите разпознаха комисаря и се отдалечиха. Злополучният шофьор обаче не се помръдна.

— Какво желаете? — попита го Монталбано, докато се навеждаше да вземе дамската чанта на пострадалата от земята.

— Как какво желая? Искам да закарам госпожата в болницата!

— Няма да ходя в болницата, нищо ми няма — каза решително Мария-Стела, поглеждайки комисаря с надеждата да получи подкрепа от негова страна.

— Ама не! — каза господинът. — Това, което се случи, не беше по моя вина! Искам медицинско заключение!

— И защо ви е? — попита го Монталбано.

— Защото после, след като се поуталожат нещата, присъстващата тук госпожа е твърде възможно да реши да излезе от ситуацията, като каже, че е получила многобройни фрактури, и тогава ще имам големи неприятности със застрахователната компания!

— Ако до една минута не се разкарате от погледа ми — каза Монталбано, — ще ви разбия физиономията с юмрук, а след това ще се наложи вие да ми донесете медицинско заключение.

Човекът дори не гъкна, влезе в колата си и потегли с мръсна газ, нещо, което вероятно не беше правил никога през живота си, но този път страхът му го беше принудил.

— Благодаря — каза Мария-Стела, подавайки му ръка. — Лека вечер!

— Какво мислите да правите?

— Ще си взема колата и ще се върна у дома.

— Дума да не става! Вие не сте в състояние да шофирате. Не забелязвате ли, че цялата треперите?

— Да, нормално е. След малко ще ми мине.

— Слушайте, аз ви подкрепих пред шофьора да не ви кара до болницата. Но сега в замяна трябва да правите каквото ви кажа. Ще ви закарам у вас с моята кола.

— Да, но утре сутринта как ще дойда до офиса?

— Обещавам ви, че до довечера някой от моите хора ще докара колата ви пред вратата на дома ви. Сега ми дайте ключовете, за да не ги забравим. Фиат 500, жълт, нали?

Мария-Стела Козентино извади от чантата си ключовете и ги подаде на комисаря. Запътиха се към колата на Монталбано, като Мария-Стела леко провлачваше левия си крак и придържаше рамото си от същата страна в позиция, в която може би изпитваше по-малко болка.

— Искате ли да ме хванете под ръка?

— Не, благодаря.

Любезна, но непоколебима. Ако беше хванала под ръка комисаря, какво ли щяха да си помислят хората, като я видят в такава опасна близост с този мъж?

Монталбано й отвори вратата на колата и тя се качи бавно и внимателно в нея. Очевидно беше ударена зле.

Въпрос: Какво би трябвало да направи в този случай комисар Монталбано?

Отговор: Да придружи пострадалата в болницата.

Въпрос: Защо тогава не го правеше?

Отговор: Защото в действителност комисар Салво Монталбано, червей, криещ се под фалшивите одежди на комисар от полицията, искаше да се възползва от моментното объркване на госпожица Мария-Стела Козентино, за да съкруши съпротивителните й сили и да узнае всичко за нея и отношенията й с мошеника и убиец Емануеле Гаргано.

— Кое ви боли? — попита я Монталбано, запалвайки мотора на колата.

— Хълбокът и рамото. Но е от падането.

Искаше да му каже, че автомобилът на шейсетгодишния мъж само силно я беше тласнал, бутайки я на земята. Беше пострадала при жестокото си падане върху вулканичните камъни, използвани за пътна настилка. Но не тежко, утре сутринта щеше да се събуди с хълбок и рамо в красив синьозеленикав цвят.

— Вие ме упътвайте.

Мария-Стела го упъти чак като излязоха от Вигата, като му каза да поеме по шосе, от двете страни на което не се виждаха къщи, а само тук-там стари самотни вили, някои от които изоставени на произвола на съдбата. Комисарят беше сигурен, че никога не е идвал насам, смаян от факта, че се е озовал на място, което изглеждаше като застинало още преди времето на първата строителна вълна и дивашкато циментиране на острова. Мария-Стела, изглежда, разбра удивлението му.

— Вилите, които виждате, до една са построени през втората половина на деветнайсети век. Били са селските къщи на богатите граждани от Вигата. Отказахме оферти за милиарди. Моята е онази там.

Монталбано не отмести поглед от пътя, но знаеше, че „къщата беше (…) голяма и четвъртита, навремето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век…“16.

Най-накрая повдигна очи, погледна я, видя я, беше същата, за която си помисли, дори още по-хубава, съвпадаше идеално, беше образ и подобие на това, което му беше подсказано да си помисли за нея. Подсказано, но от кого? Възможно ли беше вече да е виждал тази къща? Не, беше сигурен в това.

— Кога е била построена? — попита, уплашен от предстоящия отговор.

— През хиляда осемстотин и седемдесета година — каза Мария-Стела.