Ароматът на нощта

16

— На горния етаж не съм се качвала с години — каза Мария-Стела, докато отваряше тежката входна врата. — Аз живея на първия.

На комисаря му направиха впечатление масивните железни решетки на прозорците. Тези от горния етаж обаче бяха затворени с капаци, чийто цвят вече беше станал неопределен, а много от дървените им пластини липсваха. Мазилката се беше олющила.

Мария-Стела се обърна.

— Ако искате, влезте за малко…

Думите й бяха покана, но очите й казваха точно обратното, а именно: „За бога, махай се, остави ме сама!“.

— Благодаря — каза Монталбано и влезе.

Прекосиха просторен неукрасен, дрезгаво осветен вестибюл, от който някъде нагоре, в още по-гъст полумрак, се виеше стълба. Лъхаше на прах и запустение — остра, неприятно влажна миризма. Мария-Стела му отвори вратата на хола. Там имаше тежки кожени кресла. Това подобие на кошмар, който вече беше изпитал, докато слушаше разказа на госпожа Катарина, сега ставаше все по-мъчително. В главата му някакъв непознат глас каза: „Сега търси портрета“. Подчини се. Огледа се наоколо и видя върху една етажерка, на позлатен статив, вече потъмнял, рисуван с пастел портрет на възрастен мъж с мустаци.

— Това баща ви ли е? — попита сигурен, но същевременно и уплашен от предстоящия отговор.

— Да — каза Мария-Стела.

Тогава Монталбано разбра, че не може повече да се дърпа назад, че трябва да навлезе още повече в тази необяснима тъмна зона, която стоеше между реалността и онова, което самата негова глава му подсказваше, реалност, която се създаваше, докато мислеше за нея. Почувства, че внезапно е вдигнал температура, която ставаше с всяка изминала минута все по-висока. Какво му се случваше? Не вярваше в магии, но в този момент се искаше голяма вяра в собственото му благоразумие, за да не се поддаде на тях и да остане здраво стъпил на земята. Забеляза, че се потеше.

Случвало му се беше, дори и рядко, да види за пръв път някое място и да изпита усещането, че вече е бил там, или да изживее отново преживени преди това ситуации. Но сега беше напълно различно. Думите, които изплуваха в мислите му, не му ги беше казвал, разказвал и произнасял нечий глас. Не, сега беше убеден, че ги е прочел. И тези написани думи толкова много го бяха поразили, а може би и смутили, че ги е запечатал в паметта си. Забравени, сега те се връщаха живи и неудържими. Но изведнъж разбра. Разбра, рухнал под някакъв страх, който никога през живота си не беше изпитвал и никога не беше мислил, че може да изпита. Разбра, че живееше в един разказ. Пренесен вътре в разказ на Фокнър, който беше прочел преди много години. Как бе възможно? Но това не беше подходящият момент за обяснения. Единственото, което му оставаше, беше да продължи да го чете и преживява, за да стигне до ужасния му завършек, който вече знаеше. Нищо друго не му оставаше. Изправи се.

— Бих искал да ми покажете къщата.

Тя го погледна изненадано и въпреки че леко се раздразни от това насилие, на което комисарят я подлагаше, не й стигна смелост да му откаже.

— Добре — отвърна, изправяйки се с мъка.

Започваше ясно да усеща истинската болка от падането. Като държеше едното си рамо доста по-нависоко от другото и поддържайки ръката си с другата, поведе Монталбано към дълъг коридор. Отвори първата врата вляво.

— Това е кухнята.

Много голяма, просторна, но почти неизползвана. На едната стена бяха окачени медни тенджери и тенджерки, почти побелели от прахта, която се беше натрупала по тях. Отвори вратата и на отсрещната страна.

— Това е трапезарията.

Тъмни, масивни орехови мебели. През последните трийсет години, изглежда, беше използвана един или най-много два пъти. Затвори отново вратата.

Продължиха няколко крачки напред.

— Там вляво е банята — каза Мария-Стела, но не я отвори. Направи още три крачки и спря пред друга затворена врата: — Тук е моята стая. Но е в безпорядък. — Обърна се към отсрещната врата: — Това е стаята за гости.

Отвори я. Протегна ръка, запали лампата и се дръпна встрани, за да направи път на комисаря да влезе. Сякаш тънък, парлив на вкус мъртвешки саван бе паднал върху тази стая…

И Монталбано на мига видя онова, което вече очакваше да види: на стола висеше костюмът, грижливо сгънат, под него се търкаляха две безжизнени обувки и захвърлените чорапи.

Мъжът лежеше в покафенелия от съсирената кръв креват, прилежно обвит в найлон и още по-прилежно облепен с тиксо, той, Емануеле Гаргано.

— Няма какво друго да гледате — каза Мария-Стела Козентино, като загаси лампата в стаята за гости и затвори вратата.

Върна се, но вече с разкривена походка, за да извърви отново коридора към хола, докато Монталбано остана там, пред затворената врата, неспособен да се помръдне и да направи дори една стъпка.

Мария-Стела не беше видяла мъртвия. За нея той не съществуваше, нямаше го върху окървавеното легло, напълно го беше изличила от съзнанието си. Както много години преди това беше направила с баща си.

Комисарят чуваше вътре в мозъка си воя на нещо като виелица, чувстваше главата си изпразнена от съдържание, не успяваше да свърже нито едно изречение, две думи на кръст, които, поставени една след друга, да добият завършен смисъл. След това от душата му се отрони стенание, подобно на скимтенето на ранено животно. Успя да направи една крачка и да излезе с почти болезнено изтръгване от вцепенението си, като се затича към хола. Мария-Стела седеше на един от фотьойлите и пребледняла като платно, държеше рамото си с ръка, а устните й трепереха.

— О, боже, колко силно започва да ме боли!

— Ще повикам лекар — каза комисарят, вкопчвайки се в този момент на нормалност.

— Повикайте доктор Ла Спина — каза Мария-Стела.

Комисарят познаваше този шейсетгодишен лекар, който се беше оттеглил от професията си и лекуваше само приятели. Затича се към вестибюла, телефонният указател беше поставен до апарата. Чуваше Мария-Стела, която продължаваше да се оплаква.

— Доктор Ла Спина? Монталбано се обажда. Познавате ли госпожица Мария-Стела Козентино?

— Разбира се, тя е моя пациентка. Какво й се е случило?

— Блъсна я кола. Боли я много рамото.

— Идвам веднага.

Точно в този момент го осени решението, което трескаво беше търсил. Снижи гласа си, надявайки се лекарят да не е глух:

— Докторе, чуйте ме. Ще ви помоля за нещо с цялата си лична отговорност. Нуждая се, но сега не ми задавайте въпроса „защо“, госпожица Мария-Стела да поспи дълбоко поне няколко часа.

Затвори телефона и три-четири пъти си пое дълбоко въздух.

— Ще дойде веднага — каза, влизайки в хола, като се опитваше да си придаде възможно най-нормалното изражение. — Много ли боли?

— Да.

Когато по-късно трябваше да разкаже историята, комисарят не успя да си спомни какво друго си бяха казали. Може би бяха запазили мълчание. Веднага щом чу, че някаква кола пристига, Монталбано стана и отиде да отвори вратата.

— Моля ви, докторе, лекувайте я, направете всичко онова, което трябва да направите, но най-вече я приспете дълбоко. В интерес на самата госпожица е.

Докторът го изгледа продължително в очите, но реши да не задава въпроси.

Монталбано остана отвън, запали цигара и започна да се разхожда пред къщата. Притъмняваше. Спомни си за учителя Томазино. На какво ухаеше нощта? Вдиша дълбоко. Ухаеше на гнили плодове, на неща, които се разлагаха.

Докторът излезе от къщата след около половин час.

— Няма нищо счупено, само две лоши контузии — едната на рамото, което бинтовах, а другата на тазобедрената става. Убедих я да си легне, направих както вие поискахте, вече спи, ще продължи да го прави още няколко часа.

— Благодаря ви, доктор Ла Спина. Заради това, че ви обезпокоих, бих искал…

— Няма нужда, Мария-Стела я лекувам още от времето, когато беше дете. Никак не ми се иска да я оставям сама, държа да извикам медицинска сестра.

— Аз ще остана с нея, не се безпокойте.

Казаха си довиждане. Комисарят изчака колата да се изгуби от погледа му, влезе в къщата и заключи вратата. Сега идваше ред на най-трудната част — да се върне доброволно в кошмара на разказа и да се превърне отново в персонаж. Мина покрай стаята на Мария-Стела, видя я как спи в леглото си под завивката в избелял розов цвят, лампите с розови абажури, тоалетната масичка, нежния кристален сервиз и предметите… Но сънят й не беше спокоен, дългите й стоманеносиви коси изглеждаха, сякаш непрекъснато се движат по възглавницата. Реши се, отвори другата врата, светна полилея и влезе. Вързопът върху леглото проблясваше заради отблясъците на светлината върху найлона. Приближи се и се наведе да го погледне. Потникът на Емануеле Гаргано беше прогорен на нивото на сърцето, а мястото, където куршумът беше проникнал, ясно се открояваше. Не се беше самоубил, защото пистолетът надлежно беше оставен върху другото нощно шкафче. Мария-Стела го беше застреляла в съня му. На по-близкото до мъртвия нощно шкафче обаче бяха оставени портфейл и ролекс. На земята близо до леглото имаше отворено куфарче, в което се виждаха дискети и документи. Куфарчето на Пелегрино.

Сега наистина трябваше да завърши разказа. И на другата възглавница има вдлъбнатина от глава? Имаше ли на другата възглавница кичур дълги, стоманеносиви коси? Насили се да погледне. Но върху другата възглавница нямаше никаква вдлъбнатина и никакъв косъм със стоманеносив цвят.

Въздъхна с облекчение. Поне това му беше спестено. Загаси светлината, излезе, затвори вратата, върна се в стаята на Мария-Стела, взе един стол и приседна до нея. Веднъж някой му беше казал, че нарочно предизвиканият сън е лишен от сънища. Тогава защо през това горко тяло от време на време преминаваха тръпки, които бяха неудържими и го разтърсваха, като че ли през него преминаваше електрически ток? И все в този ред на мисли: онзи, същият някой си му беше обяснил как, спейки, човек не може да плаче наистина. Ами тогава защо изпод клепачите на жената се стичаха големи сълзи? Бяха ли наясно дори и учените какво може да се случи в загадъчната, неразгадана и неописуема страна на сънищата?

Взе едната ръка на спящата между своите. Пареше. Беше надценил Гаргано, бил е само мошеник, не беше издържал на убийството на Джакомо. След като е бутнал колата в морето и е взел куфарчето, е побързал да потропа на вратата на Мария-Стела — естествено, защото тя никога нямаше да проговори, никога нямаше да го предаде. И Мария-Стела го беше приела, утешила, приютила. После, когато го е приспала, го е застреляла. От ревност ли? Безумна реакция след разкриването на връзката на нейния Емануеле с Джакомо? Не, Мария-Стела никога не би го направила. И тогава разбра: беше го убила от любов, за да спести на единственото същество, което наистина беше обичала през живота си, презрението, безчестието, затвора. Не можеше да има друго обяснение. Тъмната част от душата му (или тази, светлата) му подсказа лесно разрешение на въпроса. Да вземе вързопа, да го сложи в багажника на колата си, да отиде на същото място, където е бил убит Джакомо, и да го хвърли в морето. Никой не би си помислил, че Мария-Стела Козентино е забъркана в това. А той щеше истински да се забавлява, виждайки физиономията на Гуарнота в мига, в който зърнеше прилежно обвития в найлон труп на Гаргано. „Защо ли мафията го е опаковала?“ — щеше да се запита, загубил ума и дума.

Но Монталбано беше ченге.

Изправи се, беше станало осем часа, отиде до телефона, може би Гуарнота все още беше в службата.

— Ало, Гуарнота? Монталбано съм.

И му обясни какво трябва да направи. След това се върна в стаята на Мария-Стела, подсуши с върха на чаршафа потта от челото й, седна и взе отново ръката й между своите.

После, нямаше представа след колко време, чу колите да пристигат. Отвори вратата и тръгна срещу Гуарнота.

— Обади ли се за медицинска сестра и линейка?

— На път са.

— Бъди внимателен, защото там има и едно куфарче. Може би ще успееш да възстановиш на хората откраднатите им пари.

Докато се връщаше към Маринела, му се наложи на два пъти да спира. Едва шофираше, беше изнурен, но не само физически. Втория път не само спря, но и слезе от колата. Вече наистина беше нощ. Пое си дълбоко въздух. И тогава усети, че нощта беше променила аромата си: той беше станал лек и свеж, аромат на млада трева, на цитронела17 и мента. Потегли изтощен, но с повдигнат дух. Влезе у дома си и веднага се вцепени. Ливия стоеше в средата на стаята с помръкнало лице и искрящи от яд очи. Вдигнала с двете си ръце пуловера, който беше забравил да зарови в пясъка. Монталбано отвори уста, но не успя да издаде никакъв звук. Тогава видя как ръцете на Ливия бавно се спуснаха надолу, а лицето й започна да променя изражението си.

— Боже мой, Салво, какво ти е? Какво ти се е случило?

Хвърли на земята пуловера и се затича да го прегърне.

— Какво ти се е случило, любов моя? Какво ти е?

Прегръщаше го, отчаяна и изплашена.

Монталбано все още не беше в състояние нито да говори, нито да отвърне на прегръдката й. Осени го само ясната и основателна мисъл: „Слава богу, че е тук!“.