Артур и забранения град

Глава 11

Групата бегълци тича както може сред отпадъци и слой мръсотия, която с времето се е утаила на дъното на тръбата. Но Арчибалд бързо се уморява и започва да изостава. Старият човек е прекарал четири години в затворите на господаря почти без да се движи, и мускулите на горките му крака са съвсем отслабнали.

— Съжалявам, Артур, но няма да мога! — заявява старецът, като спира с изчерпани сили и сяда на някакъв кръгъл предмет, закрепен върху нещо много по-голямо.

Артур се обръща и застава пред дядо си.

— Вървете! Аз ще остана тук, да чакам края с малко достойнство — въздъхва дядото.

— Невъзможно! Не мога да те оставя тук! Хайде, миличък дядо, още малко усилие! — насърчително му говори Артур, като го хваща нежно за ръката, но старият човек се дръпва.

— Има ли смисъл, Артур? Трябва да приемем очевидното, сине — загубени сме!

При тези думи останалите в групата мигом се предават. Ако един учен мисли, че шансовете да оцелеят са сведени до нула, за какво да се борят? Математиката е неумолима и времето никога не спира.

Един по един те се строполяват на земята, смазани от мъка. Артур въздъхва. Вече не знае какво да прави.

А Малтазар е в добро настроение и събира сухите листа. Белязаните с цифрата „двадесет“ много му харесват. Още малко и ще запее.

— Цялата тази история възбуди апетита ми! Няма ли нещо да похапна? Обичам да си хапвам по време на представление! — казва той, забавлявайки се като крал.

Начаса един сеид му донася голяма чиния, пълна с печени хлебарки, любимото блюдо на Негово Височество. Тъкмо по тази причина винаги има по една чиния от този деликатес във всяка стая на двореца. Би било по-лесно през целия ден някой да го следва по петите с масичка на колелца, но Малтазар винаги се беше противопоставял. Доставя му удоволствие да си хапва, но още по-голямо удоволствие изпитва да гледа как приближените му се втурват обезумели да го обслужат, когато решава да се поглези. Това е част от насладата — да знае, че тези нещастници ще се изпотрепят, за да му донесат яденето колкото се може по-бързо, дори ако трябва да умрат. Страданията на другите са най-любимото му ястие, повече от тези малки печени насекоми.

Той не подозира, че зад гърба му, почти навсякъде, Даркос е наредил да скрият чинии, за да спести на баща си чакането и да облекчи малко кухните.

— Добре са изпечени! — доволен е Малтазар, дъвчейки хрупкавата хлебарка.

Даркос го приема като похвала. Часовникарят отмахва ново листо. Показва се едно великолепно „десет“.

— Позабавете малко темпото — казва Малтазар, — за да имам време хубаво да я сдъвча.

Артур не може да приеме поражението. Иска да умре като герой, борейки се докрай, до последната секунда. Не го интересува достойнството. И започва да се върти в кръг, търсейки и най-малкото просветление.

— Трябва да има някакво решение! Винаги има решение! — повтаря си той непрекъснато.

— Сега ни трябват не идеи, Артур, а направо чудо — отговаря му Арчибалд, изгубил всякаква надежда.

Момчето въздъхва дълбоко. На косъм е да се откаже. Повдига очи към небето, сякаш да го помоли за помощ, за чудо, макар и съвсем мъничко. И докато шепне молитвата си, изненадан започва да се пита — как е възможно от мястото, където е застанал, да се вижда небето? Тогава нашият герой разбира, че се намира точно под един канал, който излиза на повърхността. За беда отворът е много нависоко и стените са прекалено хлъзгави, за да могат да се изкатерят по тях. Ех, да можеше някое симпатично паяче да им подаде нишката си! Но стръкчетата трева, които забелязва горе, около отвора, му напомнят нещо познато. Мястото, изглежда, съответства на канала за отвеждане на водата в градината на баба му.

Артур напряга паметта си, но не се сеща за нищо друго. Сигурно е на грешна следа… Той навежда глава и се взира в предмета, върху който е седнал дядо му. Предметът е в светлия кръг. Значи навярно е паднал отгоре. От градината. Главата на Артур пламва. Градина. Канал. Предмет. Паднал. Щрак! Той силно дръпва дядо си от мястото му.

Арчибалд е седнал върху гума на кола, килната настрани. Но това не е случайна кола, а чудесният червен болид, който Артур получи за рождения си ден и който за беда падна в канала.

— Дядо, ти си чудото! — закрещява от радост Артур.

— Обясни какво става, Артур! Ние нищо не разбираме — сърди се Селения.

— Това е кола! Моята кола! Бабчето ми я подари! Спасени сме! — въодушевено обяснява той.

Арчибалд смръщва вежди.

— Баба ти е изгубила чувството си за реалност.

Не си ли още малък да караш такива коли?

— Когато тя ми я подари, колата беше много по-малка, бъди спокоен! — отвръща му Артур, ухилен до уши. А после виква на приятелите си: — Помогнете ми!

Селения и Бетамеш минават откъм противоположната страна на колата и започват с всички сили да я бутат. С цената на нечовешки усилия колата се обръща и пада върху четирите си колела. Вик на радост отеква в тунела.

Малтазар се чуди — как е възможно да се радват, когато им остават само три секунди? Разтревожен, че не може да разреши тази загадка, той решава в никакъв случай да не рискува — прекалено близо е до победата.

— Отворете шлюзовете! — внезапно заповядва той.

— Но… броячът не е стигнал до нулата! Има още три листа! — уточнява Даркос, все така муден в мисленето.

— Знам да броя до три!! — изревава Малтазар.

Даркос се затичва към шлюзовете, за да очисти бегълците, преди баща му да реши да очисти него самия.

Сеидът часовникар е по-бърз от Даркос и светкавично откъсва последните листа.

— Нула! — извиква той с широка усмивка.

Артур пъхва ключето, станало огромно, във вратата на колата. Пружината е толкова стегната, че капчици пот заблестяват по челото му от усилието. Селения застава до него и му помага да завъртят ключа.

— Сигурен ли си, че можеш да караш такъв вид возило? — пита Бетамеш, винаги недоверчив към обществения транспорт.

— Спец съм! — отговаря Артур, за да избегне всякакъв спор.

Бетамеш се успокоява само наполовина.

Даркос застава под сеидите, заловили се за цистерната.

— Хайде! — заповядва им той.

С дървените си чукове сеидите избиват подпорите, запушващи временно дупките. Щом подпорите падат, Даркос взема огромен млат и започва да удря с все сила по едно кранче, което още при първия удар се развива. Водата тутакси издува сламките, като дебели вени, и се влива в главния канал, изкопан за тази цел.

Малтазар ликува. Ужасният му замисъл е приведен в действие. Вече нищо не ще може да спре тази буйна вода, която препуска по канала и се изсипва със силата на порой в тръбата с нашите бегълци.

Артур отново прави опит да превърти ключа. Селения духа на пламналите си прежулени длани, за да продължи да му помага, но едва ли ще може — принцесите имат нежни ръце.

Вече се чува грохотът на приближаващата се вода. Селения изведнъж изпада в ужас.

— Край! Отворили са шлюзовете! Артур, побързай!

— Качи се отпред, идвам ей сега — нарежда й момчето и натиска неистово ключа.

Бетамеш пръв се качва и сяда до Арчибалд на задната седалка.

Дядото се извръща и вижда през задния прозорец водната маса, стремглаво спускаща се в далечината.

— Побързай, Артур! — моли се дядото, ужасен от тази огромна вълна, която помита всичко по пътя си.

— За да успеем, трябва на всяка цена да навия пружината докрай — отговаря му момчето с изкривено от болка лице. Събира последните си сили, надавайки херкулесов вик, за да се окуражи. Успява да превърти с още един зъбец пружината, под възхитения поглед на Селения, изпълнена с възторг.

Артур закрепва ключа във вдлъбнатината на рамото си, за да не се развие, и се мъчи да достигне парчето дърво на земята. Трябва да застопори ключа, за да има време да се метне в колата, но вълната не чака нищо и никого и опасно се приближава към тях. Бетамеш е зяпнал. Иска му се да извика за помощ, но никакъв звук не излиза от устата му — страхът е сковал челюстите.

Артур успява да подпъхне дръвцето и временно да блокира ключа.

Тогава скача в колата и грабва кормилото.

Системата за управление е доста примитивна, но той бързо се ориентира. Сигурно спортната кола не е по-сложна от стария шевролет на бабчето. Дано само не се забие в някое дърво!

— Знаеш ли, за пръв път возя момиче с кола — признава Артур, развълнуван от положението.

— Дано да не е последният! — отвръща принцесата, погълната от нарастващото оглушително бучене, вместо от романтичните пориви на спътника си.

Артур като истински професионалист нагласява огледалото за обратно виждане и то му показва водната стена, готова да погълне колата.

— Тръгваме — изпява той, като маха дръвцето, което блокира ключа.

От отприщената мощност задните колела веднага се завъртат и буксуват на място. За щастие от силата на прииждащата вода се създава въздушна вълна и тя буквално тласва колата напред. А може и ужасеният вик на пътниците да е накарал болида да побегне. Колелата най-после правят сцепление и скоростта се удвоява.

Спортната кола се измъква от хватката на пороя и се стрелва като ракета по дължина на тръбата. Артур впива ръце в кормилото. Селения се е сраснала със седалката. Насрещната въздушна струя извиква върху лицето й неволна усмивка. Бетамеш мърмори, че никога през живота си вече няма да се вози на каквото и да било, докато Арчибалд, опиянен от скоростта, наблюдава всичко наоколо.

— Да се чуди човек колко са се усъвършенствали колите за четири години! — заявява той, изненадан от мощността на болида.

Скоростта се увеличава до такава степен, че правата линия на тръбата започва да предизвиква усещане за непрекъснати завои.

Артур още повече се съсредоточава. Вече не става въпрос само да се държи воланът, ами да се кормува истински.

Бетамеш, въпреки зашеметяващата скорост, успява с огромно усилие да се хване за облегалките на предните седалки и да провре глава между тях.

— При следващото кръстовище завий надясно! — насочва той водача.

Още не изрекъл думите, и разклонението изниква пред Артур. Той рязко завърта волана надясно и пътниците се люшват към вратите. В последния момент колата успява да промени посоката. Артур си отдъхва.

— Бетамеш, следващия път гледай да ме предупредиш навреме! — оплаква се шофьорът, който едва не пропуска завоя.

— Наляво! — изкрещява Бетамеш, който дословно изпълнява нарежданията на Артур.

Но новият разклон вече се изпречва пред тях. Шофьорът изревава от изненада и рефлекторно извива волана наляво. Колата едва не се сплесква върху стената, която разделя под ъгъл двата пътя.

Артур въздъхва облекчено.

— Благодаря ти, Бета — казва той с плувнало в пот лице.

Селения забелязва това и избърсва челото му с длан. Този нежен жест е в пълен контраст с критичното им положение. Двете гълъбчета се усмихват едно на друго, защото не могат да се хванат за ръце.

— Надясно! — изревава Бетамеш и двамата влюбени стреснато подскачат.

Артур, все още развълнуван от усмивката на принцесата, не може да различи ляво от дясно и върти волана напосоки. Кръстопътят връхлита върху тях. В колата се чуват писъци и Артур като по чудо успява да насочи болида към десния тунел.

Виковете отекват по цялата канализационна мрежа.