Артур и забранения град

Глава 6

Един двугласен нечовешки вик отеква надлъж и шир над Седемте земи и дори отвъд, чак до Некрополис.

Селения извръща глава, сякаш би могла да види този вик, който, видоизменен, отскачайки от стена на стена, току-що е преминал. Артур тъкмо се е смъкнал по нишката на паяка и застава зад Селения. И той ужасен се взира в този нечовешки вик, проточен до безкрай. Момчето е на светлинни години далеч от мисълта, че викът иде от родителите му.

— Добре дошъл в Некрополис — подхвърля принцесата поусмихната.

— Страхотно представление, няма що! — заключава Артур, вече облян в студена пот.

— Представление се римува с погребение! — пояснява Селения, без да се шегува. — Ще трябва да вървим вкупом — добавя тя в момента, в който Бетамеш изневиделица ги помита отвисоко, както топка наредени за игра кегли. Групата шумно се просва на земята.

— Ти винаги уцелваш! — мърмори Селения, докато се изправя.

— Съжалявам! — отвръща усмихнат Бетамеш, много доволен, че отново е с тях.

Артур на свой ред става и се изтупва от прахта. Ужасен вижда как нишката на паяка се прибира нагоре. И Селения вижда същото, но изглежда, се примирява.

— Как ще се върнем, ако паяка го няма? — пита поразтревожен Артур.

— Кой ти говори за връщане? — отговаря дръзко принцесата. — Имаме мисия и когато я изпълним, ще разполагаме с предостатъчно време да мислим за връщането — заявява тя с тон, който ясно показва колко е смела.

И ето я отново навлязла в друг тунел, с решителна крачка, вирнала брадичка, без страх от никого и от нищо. Този подновен интерес към мисията все пак е малко съмнителен. Не е ли само начин да не се задълбочава в мислите си? За чувствата си, например?

За да избегне всякакво изкушение, Селения си слага наочници, както слагат на конете, за да не кривват по пътя.

Принцесата е като цветенце, което се скита в защитна обвивка, от страх да не срещне някой слънчев лъч, от който да се разтвори, да разцъфне, преди да изчезне и да повехне през нощта. Но Артур е още прекалено млад, за да го разбере. Мисли си, че мисията е най-важното нещо, което изпълва сърцето на Селения. А той е само едно дребно човече, което успя да я разнежи в миг на слабост.

Пътят, по който тръгват, скоро ги отвежда до друг път, широк като главна улица. Нашите трима герои се умълчават и стават още по-предпазливи, защото тази улица, издълбана направо в скалата, съвсем не е безлюдна. Разминават се със селяни, дошли от Седемте земи да предлагат богатствата си, с бръмбари, наречени гамули, използвани като товарни животни, мъкнещи старателно нарязани метални плочи. Срещат се и градинари, отглеждащи цветето селения, дошли да продадат стоката си.

Селения се слива с тълпата, която я повлича към големия пазар на Некрополис. Артур е смаян от толкова много хора и багри. Никога не би предположил, че на няколко метра под земята кипи такъв живот! Нищо общо с градчето и неговия супермаркет, където той обичаше да ходи.

Тук се простира най-важният открит пазар, център на търговия с всички видове стоки, на всякакъв обмен. Това не е място, където се отива без оръжие, и Селения не сваля ръка от дръжката на меча си. Какви ли не наемници кръстосват пазара, готови да продадат услугите си. Продавачи на контрабандна стока си оспорват последните свободни места. Няколко хитреци са разположили насред улицата игрални маси за комар, където можеш да заложиш всичко — от две зърна френско грозде до чифт гамули. Невъзможно е да разбереш какво печелиш, но със сигурност губиш здравето си. Малки барчета са сместени в нишите зад щандовете, в процепите на скалата, които са в изобилие. Това са барчета с по две, най-много три места. Огненият сок май е национално питие.

Артур е смаян от всичко. Най-силно впечатление му прави тази смесица от шарена търговия и долнопробни кръчми. Странно съжителство, което, както изглежда, преуспява. Причината е ясна: сеидите.

На всеки ъгъл на улицата има, по-нависоко, будка на часовой, откъдето караул сеид наблюдава тази весела бъркотия. Неотменно и постоянно наблюдение. Царува спокойствие, защото с М. Прокълнатия царува терорът.

Пазарът на Некрополис е първото, което Малтазар развил, когато взел властта. Принцът на мрака забогатял, докато кръстосвал Седемте земи със сеидските си орди, създадени и обучени да грабят и да крадат за него. Но да грабят и крадат, не било достатъчно. Той знаел, че голяма част от богатствата остава скрита, заровена и дори погълната. Щом се пръснел слух за атака, селяните мигом ги скривали. Не всички, разбира се.

Ако нищо не намерел, господарят се ядосвал. Малтазар рядко убивал, и не от човечност, разбира се. Неговото милосърдие било чисто комерсиално. „Един умрял човек е един изгубен клиент или един работник строител за двореца ми по-малко“ — обичал да повтаря той.

Най-добрият начин да измъква от народа си богатствата, които не успявал да му открадне, бил да го принуди да изхарчи тези богатства.

Стръв за печалба, трупане на блага, страст да притежаваш… Малтазар накарал да издълбаят направо в скалата стотици галерии, където предлагал щандове на ниска цена. Очевидно имал силен търговски нюх. Ето така се появил пазарът на Некрополис.

Сега той беше огромен и увеличаваше богатството на Малтазар, който вземаше комисиона за всеки продаден или купен предмет, дори и най-дребния.

Нашите трима герои вървят сред тази весела бъркотия предпазливо и с любопитство. Предпазливо заради сеидите, застанали на пост над главите им, на всеки кръстопът. С любопитство, защото виждат всякакви същества, за чието съществуване Артур дори не е подозирал, като например тази странна група животни с изпъкнали очи, които си държат ушите, за да не ги настъпват.

— Какви са тези? — пита Артур заинтригуван.

— Балонг-ботоси. Те са от Третата земя. Току-що са ги остригали — обяснява Бетамеш.

— Как така са ги остригали? — пита Артур все по-любопитен.

— Козината им е много ценна и те я продават на пазара. Тя израства два пъти в годината. Така печелят хляба си. През останалото време само спят — разправя Бетамеш.

— А защо имат толкова големи уши? — тревожи се Артур.

— Балонг-ботосите не убиват животни и нямат вълнени завивки, за да се покриват през суровите зими, които вилнеят в техния край. Затова родителите дърпат ушите на децата още от съвсем малки, за да станат дълги-дълги, та да могат да се увиват в тях през зимата. Такава е традицията от хиляди луни.

Артур не може да го проумее. Нали и той като всички деца на неговата възраст винаги се бои да не му издърпат ушите! Как да си представи, че те биха го топлили през зимата? Докато наблюдава как дърпат ушите на едно балонгско бебе, Артур се удря в някакъв стълб. По-точно в два стълба. И като вдига глава, вижда, че двата стълба са крака, които носят един дългуч. Съществото прилича на скакалец с крака на розово фламинго.

— Това е аспаргето — уточнява тихичко Бетамеш. — Те са високи и много докачливи.

— Просто не си правете труда да се извинявате, младежо! — казва животното, навеждайки се към Артур.

Бонбонено-зелените плочки по лицето му приличат на маска. Едва се виждат сините му очички, защитени с евтини очила.

— Извинявайте, не ви видях! — отговаря учтиво Артур, отметнал назад глава.

— Все пак не съм прозрачен! — отвръща аспаргетото със спокоен и шлифован глас. — Не стига, че по цял ден ми се налага да се навеждам, за да се придвижвам из това място, абсолютно непригодно за моя ръст, но на всичкото отгоре трябва да търпя непрекъснатите обиди, които се сипят по мой адрес.

— Разбирам ви — казва любезно Артур. — Преди бях висок, знам какво е.

Аспаргетото го гледа неразбиращо.

— Не стига, че ме блъснахте, ами искате и да ми се подигравате, така ли? — пита животното, наистина докачливо.

— Не, съвсем не! Исках само да кажа, че преди бях висок метър и трийсет, а сега съм само два милиметра — обърква се Артур. — Исках да кажа, че… не е лесно да си голям в света на малките, но… не е лесно и да си малък в света на големите.

Животното не знае какво да мисли, нито какво да отговори. То гледа един миг това странно човече с къси крачка.

— Простено ви е! — заявява накрая то, за да приключи спора, преди да прекрачи през няколко щанда, за да стигне до друга алея.

— Предупредих те — казва Бетамеш, — те са свръхчувствителни.

Артур гледа как аспаргетото с няколко крачки изчезва. Едва успял да се съвземе от вълнението, ето че се разминава с друга група, също толкова чудата. Това са едри космати животни, кръгли като балон, с малка главичка като на невестулка и дузина крачета, постоянно мърдащи.

— Това са булагири. Те живеят в гората на Петата земя — уточнява Бетамеш, преди да се впусне в по-подробни обяснения. — Най-големите специалисти в полирането на перли. Носиш им някоя перла в лошо състояние, те я поглъщат и след шест месеца ти я връщат, по-красива от когато и да било.

Бетамеш още незавършил описанието си, ето че едно булагири онагледява думите му. Животното се приближава до някакъв щанд, издълбан в камъка. Посреща го един кашфлот. Само кашфлотите имат право да търгуват в Некрополис. Независимо дали купуват, или продават, всяка сделка трябва да мине през тях. Лично Малтазар е дал тази привилегия на това племе, дошло от далечната Шеста земя. Според легендата главатарят им, наречен Какарант, спасил живота на М. Прокълнатия, давайки му назаем пари, за да промени с операция чертите на лицето си. Владетелят, в знак на признателност, му се отблагодарява по този начин. Така от много луни насам кашфлотите се замогват в Некрополис.

Булагирито протяга едната си лапа на продавача, който го обслужва без голямо желание. Но и тук, както навсякъде, учтивостта е първото условие в търговията.

След няколко разменени реплики, които нито Артур, нито Бетамеш разбират, булагирито започва да се гърчи, като че ли има пристъп на колики. На Артур му става жал за него и криви лице, сякаш се присъединява към неговото изпитание. Лицето на животното на няколко пъти променя цвета си, преди да стане бледозелено в най-отвратителен оттенък. После булагирито яко се оригва и една разкошна перла изхвърча от устата му. Тя пада в черна кадифена кутийка, която кашфлотът му подава. Търговецът хваща перлата с пинсета, а животното си възвръща цвета, който най-вече му отива. Кашфлотът оглежда перлата. Тя е съвършена и прелива в хиляди нежни отблясъци. Купувачът приема стоката с леко кимване. Булагирито широко се ухилва и се вижда, че животното е беззъбо. То отново започва да се гърчи, за нова доставка.

Артур е смаян, че присъства на такава сделка, при това обичайна из пътеките, които водят към Некрополис. Но вик на радост го изтръгва от унеса му. Бетамеш току-що е забелязал един продавач на беликорни. Хлапето тръпне от радост и се завърта в танц, от благодарност към небето.

— Какво ти става? — тревожи се Артур, гледайки този странен танц с чудновати движения на човек, настъпил пирон. Бетамеш, преглъщайки, хваща приятеля си за раменете:

— Това са беликорни в сироп! В Седемте земи няма нищо по-хубаво от беликорни в сироп! — обяснява му Бетамеш, който вече се облизва.

— Какво точно представляват беликорните? — пита Артур, който не се доверява на кулинарния вкус на приятеля си.

— Тесто от стрита изсушена селения, замесено с гамулско мляко, добавят му се яйца, после се посипва със счукани лешници и обилно се залива с чудесен сироп от листа на роза — наслаждава се предварително Бетамеш, който знае рецептата наизуст.

Артур се поддава на изкушението. Сладките изглеждат безвредни. Донякъде приличат на „газелените рогчета“, които баба му прави от време на време, като спазва рецепта, донесена някога от Африка.

Бетамеш изважда една монета от джоба си и я мята на кашфлота, който я улавя в движение.

— Вземете си, господине — казва той като добър търговец.

Бетамеш грабва една сладка и я налапва наведнъж. Изсумтява от задоволство, после започва да дъвче бавно, за да продължи повече удоволствието. Пред толкова много щастие, Артур не устоява. Той взема една беликорна и отхапва крайчеца, лъскав от сиропа. Изчаква няколко секунди, за всеки случай, да не се появят странични ефекти, както стана с огнения сок, но нищо не се случва. Сиропът се топи в устата, а тестото сладни и напомня бадемово тесто. Артур се отпуска и продължава да дъвче.

— Е, не е ли най-хубавото нещо, което си ял през живота си? — пита го Бетамеш, тъпчейки се с четвърта беликорна.

Артур трябва да признае, че е доста вкусно, и отново отхапва от сладката си.

— Нали са пресни беликорните ми? — пита търговецът с усмивка на човек, който предварително знае отговора. Двамата побратими клатят енергично глави, с пълни със сироп уста.

— Розите са брани тази сутрин на роса, а яйцата ги набрах преди няма и час! — уточнява той, като добър сладкар, горд със стоката си.

Артур се заковава на място, с увиснала челюст. Една подробност го смущава: в неговия свят яйцата се снасят, събират се, намират се, понякога се крадат, но никога не се берат.

— Тези яйца от какво са? — пита учтиво момчето, вече понамръщено, в очакване на най-лошото. Продавачът се смее на наивността на клиента си.

— Има само един вид яйца, с които може да се правят истински беликорни, достойни да се наричат така. Яйца от гъсеница, изстискани от майката — уверява търговецът, почти обиден, че са го взели за най-обикновен чирак. Той с гордост сочи с пръст официалната табелка, която го определя за най-добър сладкар на годината.

Вместо отговор Артур изплюва хапката си в лицето му. Продавачът застива за миг, потресен от обидата, която неволно му нанася нашият младеж.

— Извинете ме, не понасям яйца от гъсеница, нито от водно конче! — обяснява Артур, притеснен от създалото се положение.

Тази история ще свърши зле, Бетамеш го усеща и се възползва от последните секунди на изненада, за да погълне десетина сладки със скорост, близка до световния рекорд.

Кашфлотът се съвзема, поема дълбоко въздух и започва да крещи:

— Насам! Стража!

При тези прости думи на улицата настъпва паника. Всички започват да сноват насам-натам, крещейки на различни езици. Би казал човек, че крещят деца, заседнали в призрачен влак.