Артур и забранения град

Глава 2

В най-отдалечения край на градината, като се плъзгаш по огромните стръкове трева и следваш мравешкия проход към недрата на земята, там, където се раждат корените на дърветата, откриваш основите на стара стена, издигната от човешка ръка.

На тази стена, изронена от времето, личи малка пукнатина, която се извива между камъните. Но когато си висок не повече от два милиметра, за теб това не е малка пукнатина, а впечатляваща пропаст, по ръба, на която вървят нашите трима герои.

Селения, естествено, е все така начело. Принцесата ни най-малко не е загубила своята жизненост и мисията, както изглежда, поглъща всичките й мисли. Тя върви по крайчеца на пътя, сякаш минава по широкия булевард Шанз-Елизе, напълно безразлична към безкрайната бездна встрани.

Зад нея, винаги съвсем близо, крачи Артур. Той е все така омаян от това, което му се случва. Допреди няколко часа страдаше, че е само метър и тридесет висок, а ето че сега е горд със своя ръст от два милиметра. И всеки миг благодари на Бога за това приключение, от което толкова се обогати и укрепна.

Диша дълбоко, сякаш още по-добре да се възползва от тази възможност. Освен ако не е, за да изпъчи гърди. Така правят някои животни в любовния период. Трябва да кажем, че Артур не гледа толкова пропастта, колкото Селения. Трябва да признаем също, че това девойче е красиво. С тяло на богиня и гаден характер. С поглед на пантера и бебешка усмивка. Даже и в гръб си личи, че е принцеса. Поне това се чете в погледа на Артур, който я следва по петите, както него самия го следваше кучето му Алфред.

Бетамеш е малко по-далеч, като че ли е част от задълженията му да е все на опашката. Той продължава да мъкне на гърба си раницата, пълна с хиляди неща, които не служат за нищо, освен евентуално да го правят по-тежък, за да не полети.

— Бетамеш, размърдай се! Нямаме време! — подвиква сестра му. Принцът клати недоволно глава и въздъхва дълбоко.

— Писна ми да нося тези неща!

— Никой не те е карал да вземеш половин град! — спори с него принцесата със същия хаплив тон.

— Можем да носим поред, нали? Така ще си почивам по-малко и ще можем да вървим по-бързо! — предлага Бетамеш, хитър като маймунка.

Селения внезапно спира и впива поглед в брат си.

— Прав си. Ще спечелим време. Дай на мен!

Бетамеш сваля ухилен раницата от гърба си и я подава на сестра си, която само с един замах я запраща в пропастта.

— Ето! Така няма да се изморяваш и ще печелим време — заявява му принцесата. — Хайде, на път!

Бетамеш втрещен гледа как раницата му изчезва в бездънната пропаст. Не вярва на очите си. Ако не съществуваше един малък мускул, предвиден за такъв случай, ченето му навярно щеше да се откачи.

Артур тактично се прави на разсеян. Той няма никакво намерение да се меси в този семеен спор и изведнъж с увлечение започва да брои кристалите, които покриват стената. Бетамеш кипи от възмущение. Устата му е пълна с обиди, които напират навън.

— Ти наистина си една… една проклетия! — успява само да изкрещи той.

Селения се усмихва.

— Проклетията има да изпълнява мисия и няма вече да търпи никакво закъснение. И ако темпото не ти харесва, можеш да се върнеш вкъщи. Ще имаш възможност да разправяш за подвизите си и кралят да те гали по главицата!

— Той поне има сърце! — отговаря й Бетамеш, следвайки я отдалеч.

— Е, добре, възползвай се, докато е време, защото следващият крал ще е безсърдечен.

— Кой ще е следващият крал? — пита стеснително Артур.

— Следващият крал… съм аз — отвръща гордо Селения, вирвайки брадичка.

На Артур му става ясно, но би искал да си изясни нещата докрай.

— Затова ли трябва непременно до два дни да се омъжиш? — пита той свенливо.

— Да. Принцът трябва да бъде избран, преди аз да поема владетелските си задължения. Така е. Такъв е законът — отговаря му Селения и ускорява крачка, за да избегне други въпроси.

Артур лекичко въздъхна. Само да имаше малко време! Време, за да разбере дали топлината, която се разлива в гърдите му и често обагря бузите му, може да се приеме като знак за любов. Също както и запотените без никаква причина длани и трескавият огън върху челото. Време, за да разбере добре и смисъла на думата „любов“. Една прекалено голяма дума за него. Толкова голяма, че не знае откъм кой край да я подхване.

Той обича баба си, кучето си, колата си, но не смее да каже, че обича Селения. Само като си го помисли, и целият пламва.

— Какво ти става? — пита го принцесата развеселена.

— Нищо! — смотолевя Артур и още повече се изчервява. — От топлината е. Тук е толкова горещо!

Селения се усмихва на тази малка лъжа. Тя отчупва в движение един от многобройните сталактити, които висят на ръба, и подава леденото парче на момчето.

— Вземи! Разтрий си челото, ще те успокои.

Артур й благодари и прилепва ледения къс към челото си.

Селения още по-широко се усмихва. Тя добре знае, че топлината, която избива по лицето му, няма нищо общо с околната температура. В тази безкрайна пропаст е не повече от нула градуса. Но такива са истинските принцеси — винаги си играят с чувствата на другите. Интересуват ги само собствените им чувства.

Ледената пръчка вече се е разтопила и Артур се колебае дали да си отчупи още една. Но внезапно го обзема чувство на гордост или на смелост. И ето че се приближава до принцесата, за да подхване разговор. Нали казват, че любовта дава крила?

— Мога ли да ти задам един личен въпрос, Селения?

— Винаги можеш да го зададеш, ще видя дали ще ти отговоря! — все така хитроумно му отвръща тя.

— Трябва да си избереш мъж до два дни, но… за хиляда години не си могла да намериш нито един, който да ти подхожда, така ли? — пита Артур.

— Принцеса от моя ранг заслужава изключителен човек — интелигентен, смел, неустрашим, добър готвач, да обича децата… — изброява тя, преди брат й да я прекъсне.

— Който хубаво чисти и пере, докато госпожата си почива! — пресича потока от думи Бетамеш, доволен, че охлажда възторга на сестра си.

— Един човек не като другите, който разбира жена си и я защитава дори от глупостта на някои членове от семейството! — заявява Селения, впила мрачен поглед в брат си. После започва да мечтае на висок глас: — Хубав мъж, то се знае, но също и честен, справедлив, с чувство за дълг и отговорност. Прям, щедър и лъчезарен.

Тя не откъсва очи от Артур. Той е ядосан. При всяко определение сякаш го удрят с чук по главата.

— Не като онези, които се напиват при всеки повод! — добавя принцесата, за да го довърши.

— Разбира се… — откликва Артур, превел гръбнак под тежестта на нещастието. Как можа да си въобрази дори за секунда, че има някакъв шанс? Той, Артур, от височината на своите метър и тридесет сантиметра, смален до няколко милиметра! От височината на своите десет години, които са като секунда в живота на Селения! Той няма нищо от всичко изредено. Не е нито безупречен, нито блестящ и ако трябва да се опише, по-лесно би използвал определенията: дребен, глупав и грозноват.

— Да си избере годеник, е най-важното нещо за една принцеса. И първата целувка е съдбовен миг — твърди Селения. — Но това няма нищо общо е удоволствието, което може да се изпита при първата целувка. Актът в случая е много по-символичен, защото при тази първа целувка принцесата предава всичките си права на принца. Огромни права, които му позволяват да властва заедно с нея. Всички народи от Седемте земи му дължат клетва за вярност.

Артур наистина нямаше представа колко е важна тази първа целувка и сега започва да разбира защо Селения трябва да е предпазлива и да направи добър избор.

— И тъкмо затова М. иска да се ожени за теб, така ли? Заради правата ти? — пита Артур.

— Ами, не! Само заради красотата й, добротата й и най-вече заради благия й характер! — прошепва престорено Бетамеш.

Селения дори не отговаря и само повдига рамене.

Наистина тази малка принцеса е красива, както гордо крачи по ръба на влажната пропаст, без да изпитва ни страх, ни световъртеж. Вярно, малко вири нос, но кой не би го правил с очи като нейните? Артур я гледа с възхищение, готов да й прости всички земни недостатъци, в замяна на една усмивка. Това е единственото, на което се надява — една усмивка. Всичко останало му изглежда недостижимо. Тя е прекалено хубава, прекалено голяма, прекалено умна и съвсем истинска принцеса, за да се интересува от човече като него. Той го знае и въпреки това някаква малка сила вътре в него, бликаща вероятно от сърцето, непрестанно го подтиква да се разкрива, да се доверява. Както цвете, което би чакало дъжда чак до смъртта.

— Никога няма да ме спечели! — подхвърля Селения, сякаш удря гръм сред безоблачно небе.

Артур явно приема думите й за себе си. Той свежда глава, смазан от тази новина. Селения се усмихва с крайчеца на устните си.

— Естествено, говорех за М. Прокълнатия — казва тя, по-лукаво от всякога.

Артур се поизправя. Толкова му се иска да й говори без страх, да й каже какво мисли, какво чувства и да й зададе хилядите въпроси, които парят на устата му. От желание да ги задържи, ето че един успява да се изплъзне.

— Когато ти, се наложи да си избереш мъж… как ще разбереш разликата между онези, които искат само правата ти, и онези, които те обичат… истински?

В гласа на това малко момче има толкова много искреност, че дори една надменна принцеса не може да не се трогне. И навярно за първи път тя благоволява да го погледне с малко нежност в дъното на очите си. Един мил, благ и разнежен поглед, като розово памуче, като перце, като първите думи на една любовна песен.

Артур не смее да я гледа повече от три секунди. Има песни, които опияняват, които замайват.

Момчето не иска да се поддаде. Не веднага.

Селения се усмихва и се забавлява от смущението му.

— Много лесно е да се различи истинското от фалшивото, да се разбере дали един кандидат е искрен, или само привлечен от примамката на облагата и властта. Имам си тест за това.

Селения вече е метнала въдицата и наблюдава как Артур кръжи край нея.

— Какъв… тест? — изрича момчето, готово да клъвне.

— Тест за доверие. Онзи, който твърди, че обича годеницата си, трябва да е способен да й се довери напълно. Трябва сляпо да й вярва, както вярва на самия себе си. А за един мъж това е много трудно — обяснява му Селения все така хитро. Нейната рибка вече е зяпнала, готова да налапа въдицата.

— На мен можеш да се довериш, Селения — отвръща Артур, преливащ от искреност, захапал въдицата.

Селения се усмихва. Рибката се хвана! Тя спира и за миг се взира в него.

— Наистина ли? — пита тя, а бадемовидните й очи не го изпускат, страшни почти колкото очите на змията Каа от „Приказка за джунглата“.

— Да, наистина — отговаря й Артур със смущаваща откровеност.

Селения още по-широко се усмихва.

— Това предложение за женитба ли е? — пита тя леко иронично. Сякаш котка си играе с червената рибка, обезумяла от страх в аквариума си. И Артур е червен като рибката.

— Ами аз… още съм малко млад… — заеква той, — но няколко пъти ти спасих живота и…

Селения сухо го прекъсва:

— Любовта не означава да защитаваш онова, което не искаш да загубиш! Любовта означава да дадеш всичко на другия, дори живота си, без колебание, без дори да мислиш!

Артур е смутен. Той смяташе любовта за нещо голямо и силно, но с още неясни очертания. Единственото й въздействие, което беше изпитал, бе тази неуправляема топлина, която се разливаше по тялото му като топъл шоколад и караше сърцето му да бие ускорено.

Значи трябва да диша по-дълбоко, но колкото повече диша, толкова повече главата му се замайва. Ето какво въздействие има върху него любовта — сладък ликьор, от който краката ти омекват и губиш равновесие. Не беше разбрал, че залогът е много по-голям и че можеше да му струва и живота.

— Ти готов ли си да дадеш живота си? От любов към мен? — пита Селения все така дяволито.

Артур е объркан. Няма изход в неговия аквариум. Само гладка стена, която го кара да се върти в кръг.

— Ами… ако това е единственият начин да се докаже любовта… да! — съгласява се той, не напълно сигурен накъде ще се насочат събитията.

Селения се приближава и започва да се върти около него, както мишка около парченце сирене.

— Добре… да видим дали казваш истината — подхвърля тя. — Отстъпи назад!

Артур за няколко секунди се замисля. Ако крачка напред не задължава с нищо, сигурно същото важи и за крачката назад. И той леко отстъпва, радостен, че е преминал през първото изпитание.

— Още назад! — заповядва му Селения със зрънце коварство в погледа.

Артур поглежда към Бетамеш, но той вдига очи към небето и въздъхва. Игрите на сестра му никога не са го забавлявали. Най-вече тази, която той, изглежда, знае наизуст.

Артур се колебае още миг, после прави голяма крачка назад.

— Още! — отново му заповядва Селения.

Артур поглежда крадешката през рамо. Пропастта е там, нали от часове вървят по ръба й. Хубава бездна, толкова дълбока, че се губи в пълен мрак.

Артур е наясно с изпитанието. Далеч е от обичайните детски игри.

Но малкият мъж трябва да докаже смелостта си и пак отстъпва, докато петите му не опират до ръба на пропастта.

На устните на Селения се изписва красива усмивка, знак, че е доволна. „Колко послушна е тази рибка“ — сякаш си мисли тя, но изпитанието още не е свършило.

— Казах ти да отстъпваш! Защо спря? Нямаш ли ми вече доверие?

Артур е посмутен и не може да разбере връзката между любовта и доверието, между крачката назад и пропастта, която го чака. Изведнъж той започва да съжалява за всички часове по математика, когато е дремел. Може би с по-добри бележки щеше да съумее да реши това уравнение, което днес му се струва неразрешимо.

— Нямаш ми доверие ли? — настоява Селения, твърде доволна, че може да докаже границите на любовта и правотата на теорията си.

— Да — отвръща Артур, — имам ти доверие.

— Тогава защо спря? — пита го принцесата, самоуверена и предизвикателна.

Артур търси и накрая намира отговора. Той бавно се изправя, издува малките си дробове и гледа Селения право в очите.

— Спрях, за да ти кажа сбогом! — тържествено изрича той.

Макар Селения да продължава да се усмихва, в очите й проблясва тревога.

Бетамеш веднага разбира какво става — горкото момче, твърде честно и прекалено последователно по характер, за да участва в коварната игра на сестра му, е на път да извърши непоправимото.

— Недей, Артур — прошепва Бетамещ, крайно разтревожен, за да направи каквото и да е движение към него.

— Сбогом! — извиква Артур, по-театрално и от актрисата Сара Бернар.

Усмивката на Селения се разпада, както кула от карти за игра, много дълго запазила равновесие. Това, което беше само игра, щеше да се превърне в кошмар.

Артур прави крачка назад. Селения също.

— Не! — изпищява тя слисана. Закрива лицето си с длани, докато Артур изчезва, погълнат от тази бездънна пропаст.

Селения вие от отчаяние. Тя се извръща, за да не вижда повече бездната. Краката й вече не я слушат и тя пада на колене, сякаш да се помоли, за съжаление твърде късно. Смазана е, с лице, потънало в сълзи. Едва проумява случилото се току-що.

— Напълно сигурно е, че с подобно изпитание рискуваш никога да не се омъжиш! — подхвърля й Бетамеш, който се люшка между яростта и отчаянието.

Но докато Селения изплаква всичките си сълзи, закрила лицето си с длани, Артур се появява във въздуха, като че ли отскочил от нещо.

Момчето е в положение, което вероятно не е в състояние да контролира, но все пак успява да допре пръст до устните си, за да помоли Бетамеш да пази тайна. Като преодолява учудването си, малкото братче се включва в играта и обещава да мълчи, преди Артур да изчезне отново.

Селения нищо не е видяла, прекалено вглъбена в нещастието си.

— Който си играе с огъня, накрая се опарва — подхвърля Бетамеш, по-философски настроен от когато и да било. Сестра му клати глава, готова да приеме безропотно всички упреци, които могат да й бъдат отправени. Бетамеш ликува. Един път и той да има възможност да понакаже сестра си, няма да се лиши от това удоволствие и забива пирона там, където най-боли.

— Ти как би нарекла една принцеса, която оставя да загине по такъв начин най-предания си кандидат?

— Проклетия! Егоистка и празна фукла! — отвръща Селения, трогателна в искреността си. — Как можах да направя такова нещо?! Как можах да съм толкова глупава и лоша едновременно?! Уж съм благородна принцеса, а се държа по-долно от най-лошото момиче на света! Не заслужавам нито името си, нито ранга си! И никакво наказание не може да изкупи вината ми!

— Наистина е невъзможно — налива масло в огъня Бетамеш, а в същото време Артур отново се показва, в още по-странна поза.

— Само гордост и жестокост има в мен! — хлипа принцесата. — Мислех си, че е недостоен за мен, а излиза, че аз съм била недостойна за него! Умът ми го пожертва, а сърцето ми го беше избрало!

— А, така ли? Как по-точно? — любопитства Бетамеш, който се възползва от отчаянието на сестра си.

— Още в първата секунда, когато го видях, сърцето ми започна да бие ускорено — признава Селения между две хлипания. — Беше толкова сладък с големите си кестеняви очи и смутения си вид. Добротата и красотата озаряваха лицето му, а осанката му — стройна и крехка, излъчваше благородство. Без сам да знае, той пристъпяше вече като принц. Походката му беше грациозна, лека…

Артур отскача и се показва за пореден път в най-невероятен вид, направо неприличен, който никак не отговаря на думите на принцесата, а напомня по-скоро на разглобено дървено човече, подчинено на капризите на безтегловността.

— Беше сърдечен, прекрасен, великолепен! — продължава да сипе похвали за изчезналия си възлюбен принцесата.

— И очарователен? — пита Артур при новото си подскачане.

— Най-очарователният от всички принцове, които някога са живели по Седемте земи! Беше омайващ, войнствен…

Тя изведнъж млъква. Но откъде дойде този лукав въпрос и това тънко гласче, което не смее да повярва, че чува отново?

Тогава Селения се обръща и вижда как Артур се показва, с главата надолу, като все по-трудно и по-трудно владее тялото си.

— И какво още? — пита той в движение, очарован от толкова много комплименти.

Лицето на Селения моментално пламва от гняв. Истинска млековарка, готова да запищи. Но това изражение не е само от яд, а малко и от срам, че е разкрила за толкова кратко време всичките си чувства. Челюстта й така се е схванала от ярост, че не съумява да изрече обидите, които напират в устата й.

— Несравним измамник! — най-после успява да изкрещи тя, толкова силно, че той отново застава с главата нагоре.

Артур пак изчезва, а Селения се приближава до ръба, за да разкрие свръх измамата. Момчето отскача върху една огромна паяжина, опъната малко по-долу, оплетена от единия до другия край на пропастта. Значи падането му не е било рисковано и появяването му е съвсем като в театър. Но Селения не харесва пиесата и този новоизлюпен подражател на хитреца Скапен1 ще си плати за номерата! Тя измъква меча си и изчаква Артур да се покаже, за да му изплюе отровата си.

— Ти си най-подлият мошеник, когото познавам! — изсъсква тя между два удара с меча, които момчето избягва на косъм. — Ще видиш какво значи да си играеш с чувствата на една принцеса!

— Селения, ако всички, които те обичат, трябва да умират, за да ти го докажат, ти никога няма да си намериш съпруг! — отвръща напълно разумно Артур.

— Прав е! — приглася Бетамеш, винаги готов да я подразни.

Селения се обръща и с един замах на меча отсича трите щръкнали косъма върху главата на Бетамеш.

— Ти си негов съучастник от самото начало! Неверен брат! Питам се дали изобщо си ми брат! — все така гневно вика Селения.

И ето че двамата започват пак да се препират, а това силно разсмива Артур, който лека-полека овладява подскоците и всеки път се показва във все по-добър вид.

Паяжината е много устойчива, но отстрани се вижда една нишка, която леко се опъва при всеки подскок. Тези слаби трептения на равни интервали преминават по нишката и ако я проследиш, стигаш до стените на нещо като кухина. Нишката се губи в мрака на една пещера, много по-гъст от мрака на пропастта, а и много по-тревожен. Но любопитството е по-силно от тревогата, не можеш да се сдържиш да не навлезеш в тази влажна пещера, да проникнеш в мрака и да не проследиш нишката, която трепти и сигурно води нанякъде.

След известно време две точки се очертават в тъмнината. Две очи. Червени. Налети с кръв.

Това не пречи на Артур да се смее от сърце… Заплахата е много далеч.

— Хайде, Селения! Прости ми! — подхвърля той при един нов отскок. — Знаех, че има паяжина, но те изслушах докрай! Тази паяжина ми донесе късмет!

Селения не е склонна да участва в игри, още по-малко да води разговор. Желанието й клони по-скоро към един хубав бой, за да накаже този нахалник.

Но наказанието идва само — въпреки късмета си Артур се оплита в мрежата на паяка. Край на подскоците! Кракът на момчето се е омотал в нишките на паяжината.

Трептенията се променят и това ново послание стига по дългата нишка до пещерата. Двете червени очи, които живеят там, като че ли харесват новината и паякът запълзява навън, докато не излиза от мрака.

Когато си само два милиметра висок, виждаш нещата под друг ъгъл и онова, което някога ти се е струвало едно симпатично паяче, сега се превръща в истински танк с осем крака, космат като мамут. А като се вземе под внимание тропотът, който вдига всеки път, когато мести някой крак, лесно може да се разбере, че този паяк не идва, за да те погъделичка. Той разтегля паст, като показва острите си зъби и пуска лиги навсякъде. На паешки език това се нарича усмивка. Едрите челюсти се раздвижват и поглъщат постепенно нишката, докато звярът бавно пристъпва към паяжината си.