Артур и забранения град

Глава 8

Нашата малка принцеса съзнава важността на мисията си и здраво стиснала меча, навлиза в лабиринта от неприветливи галерии в царския палат. Тя е изгубила от погледа си процесията с храни, но успява да се ориентира благодарение на следите от дървените колела по земята. Селения бавно напредва, от прикритие до прикритие, оставяйки да отминават редовните сеидски патрули, многобройни като жаби в блато.

Скоро по коридорите, издълбани в скалата, започват да се виждат украси и облицовка от черен мрамор. Пламъците на факлите се отразяват върху гладката повърхност и изглеждат огромни. Сенките приличат на дългата козина на грозен дявол, изскочил от преизподнята, за да избълва пламъците си.

Селения има храбро сърце, но дланите й са леко влажни. Този леден мрак не й е по вкуса. Тя предпочита горите с високи треви, есенните листа, с които може да сърфира по хълмовете на своето градче, полята с макове, където е толкова приятно да се спи! Тази мисъл я натъжава. Често едва когато си в беда, осъзнаваш колко са ценни всекидневните дреболии. Събуждаш се от сладък сън и се протягаш, слънчев лъч погалва бузата ти, скъп човек ти се усмихва…

Като че ли лошото съществува само за да се оцени доброто.

Сеидският патрул изтръгва Селения от унеса й и я връща към задачата й. Тя е все така в този дворец на смъртта, катедрала от черен мрамор, студена като ледник. Подът също е мраморен, толкова тъмно черен, че ти се струва, че ще пропаднеш. Върху този прекалено твърд камък следите от каруците вече не личат.

Селения стига до кръстопът и трябва да вземе решение. Тя застава за миг неподвижно, разчитайки на интуицията си, за да я упъти. Може би някакъв знак? Сигурно над тези седем земи бди някой бог, който да й помогне мъничко, или наистина ще се наложи съвсем сама да се справя с това ново изпитание?

Селения поизчаква, но не се появява никакъв небесен знак. Дори ветрец не подухва, за да й посочи кой път да избере. Тя въздъхва и отново се взира в двата тунела. Вдясно се забелязва бледа светлина, долитат звуци като музика. Обикновен човек веднага би усетил клопката и би хукнал в обратна посока. Но Селения не е обикновен човек. Тя е принцеса, отдадена на своето дело и готова на всякакъв риск, за да изпълни мисията си. Стисва още по-здраво меча си и хлътва в десния тунел.

Изведнъж след един завой тя се озовава в огромна зала. Подът е покрит с лъскави мраморни плочи, а от тавана висят хиляди сталактити — капки вода, замръзнали в своя бяг надолу. Някакъв местен Микеланджело е имал тежката задача да извае крайчеца на всеки сталактит. Навярно цял живот е посветил на тази задача, дотолкова трудът му изглежда колосален.

Селения прави няколко крачки по мрамора — гладък като езеро, поглъщащ всички шумове. В дъното на залата тя забелязва най-малката каручка, оставена от робите. Какви ли плодове няма в нея — единствените цветни петна в този сиво-черен свят.

Пред каручката се вижда източен силует, застанал с гръб към Селения. С дълга пелерина, проядена по краищата, метната върху рамене, от които едното е по-високо от другото. Трудно е от такова разстояние да се каже дали има шапка, или главата му е несъразмерно голяма спрямо тялото. Както и да е, но този мършав силует е чудовищен, сякаш изскочил от най-страшните кошмари.

Това същество в гръб, което гризва без желание и едва чопли от храната с върха на кривите си пръсти, може да е само Малтазар Прокълнатия.

Селения преглъща, стиска силно меча, за да се окуражи, и пристъпва бавно и безшумно. Държи отмъщението си на ръка разстояние. Нейното лично отмъщение, но и отмъщението на целия й народ, а също и на всички народи, кръстосващи из Седемте земи, които все някога са изпитали войнствената ръка на този властен завоевател.

Но ръката на Селения ще поправи всичко това и ще пречисти спомена за дедите, помрачен от годините на робство и безчестие. С очи, впити в неприятеля, тя пристъпва бавно, затаила дъх, с разтуптяно сърце. Ръката й постепенно се вдига във въздуха. Високо-високо, сякаш за да бъде на висотата на отмъщението, на висотата на наказанието. Мечът вече достига върха на един сталактит, много по-нисък от останалите. При допира с камъка острието издава лек стържещ звук. Нищо и никакъв звук наистина, но достатъчен, за да наруши тази мъртвешка тишина, която сякаш се нрави само на ледения вятър.

Силуетът замръзва на място, с плод в ръка. Селения прави същото. Тя е неподвижна като скулптурите, провиснали от тавана.

Съществото оставя внимателно плода и въздъхва спокойно и дълбоко. Но продължава да е с гръб към Селения. Само накланя глава напред, като че съкрушено от това явно очаквано присъствие.

— Цели дни изострях този меч, за да стане острието му съвършено. Ще разпозная звука, който издава, сред хиляди други…

Гласът на това същество е глух. Стените на гърлото му сигурно са ужасно увредени, защото въздухът, който преминава през тях, хрипти странно, сякаш се допира до ренде. „Кой да му каже, че има нужда от ремонт“ — минава през ума на Селения, но тя знае, че тук не се интересуват от съветите й.

— … И кой друг, освен ти, Селения, би могъл да извади този меч от скалата? — долита от силуета, преди бавно да се обърне.

Малтазар най-после показва лицето си и всеки, който го види — потръпва.

Той е ходещ ужас. Обезобразено, наполовина проядено, издълбано от времето, лицето му се е превърнало в опустошено поле. Някои все още сълзящи рани са хванали коричка. Болката навярно е постоянна и тя се чете в погледа му на изхабен от живота човек. Можеше да се очаква, че в този поглед ще бушуват само огън и омраза, но тъкмо обратното. Очите му са изпълнени с тъгата на гаснещи животни, с меланхолията на прокудени принцове, лишени от правата си, и с унижението на оцелелите.

Но Селения не се вглежда в очите на Малтазар. Тя знае, че те са най-мощното му оръжие. Колко нещастници са се хващали в клопката на приветливия му поглед и са свършили опечени като кестени!

Принцесата застава с меч пред себе си, готова да парира всеки удар. Тя наблюдава Малтазар и тялото му. Не е кой знае какво.

Наполовина тяло на минимой, наполовина на насекомо, то цялото се разлага. Няколко груби кърпежа скрепяват отделните части и дългата му полупрозрачна пелерина прикрива, доколкото може, останалото.

Челюстите му се поразтварят. Трябва да е някаква усмивка, но такава, че жал да ти стане за него.

— Радвам се да ви видя, принцесо — казва той с глас, който се опитва да омекоти. — Липсвахте ми — добавя той, привидно искрено.

Селения се изпъва и повдига брадичка, като храбро момиче.

— Не и аз! — отвръща тя. — Дошла съм да ви убия.

И актьор не би могъл да го изрече по-добре. Тя заковава погледа си в очите на Малтазар, готова за дуел, пренебрегвайки напълно внушителния ръст на противника си. Като Давид срещу гиганта Голиат от библейския разказ, като Маугли срещу Шаркан от „Книга за джунглата“.

— Защо толкова омраза? — пита Малтазар, който при мисълта за битка се усмихва още по-широко.

— Ти предаде народа си и изби всички останали, освен онези, които взе в робство. Ти си чудовище!

— Не говори за чудовища! — избухва Малтазар, чието лице изведнъж позеленява. — Не говори за онова, което не познаваш! — добавя той, преди да се поуспокои. — Само ако знаеше колко е болезнено да живееш в осакатено тяло, другояче щеше да говориш.

— Тялото ти беше великолепно, когато предаде своите! Боговете ти пратиха това наказание! — възразява принцесата, твърдо решена в нищо да не отстъпва.

Малтазар избухва в гръмогласен смях, като че ли топ изхвърля гюлле.

— Мило момиче… ако нещата можеха да са толкова прости или ако аз можех чисто и просто да забравя… — признава Малтазар с въздишка. — Ти беше още дете, когато аз напуснах градчето ти. Навремето ме наричаха Малтазар Добрия, Малтазар Боеца! Бдящият защитник! — добавя той със сълзи в гласа.

Вярно е, че навремето Малтазар беше хубав принц, силен и усмихнат. Беше с три глави по-висок от другите, повод за закачки от приятелите му.

— Родителите му навярно са попрекалили с гамулското мляко — казваха на шега, с много нежност. А той се усмихваше. Нямаше голямо чувство за хумор, но знаеше, че тези шеги са своеобразни похвали. Всички го обичаха за силата и храбростта му.

Когато родителите му загинаха, разкъсани през Войната на скакалците, която трая няколко луни, изправяйки двата народа един срещу друг, никой не се осмели да се шегува отново, колкото и нежност да влагаше в шегата. Малтазар възмъжа, но тази болка в него никога не изчезна. Верен на добродетелите, завещани от родителите му, той беше смел и отзивчив. Чувството му за чест и родина силно се беше развило. Цялото градче беше станало неговото единствено семейство и той бе готов да се бие до смърт, за да го защити.

Когато настъпи ужасната суша, която трая близо хиляда години, наложи се да изпратят експедиция да търси вода. Макар минимоите да не обичаха да се потапят в тази течност, все пак тя беше необходима за посевите, което ще рече — за оцеляването на населението.

И тъй, съвсем естествено, Малтазар поиска разрешение да оглави експедицията. Владетелят Сифрат дьо Матрадост, по онова време още съвсем млад, с най-голямо удоволствие му повери ръководството. За него той беше синът, който искаше да има и какъвто след време щеше да израсне Бетамеш. Но в момента принцът беше бебе само на няколко седмици и владетелят възлагаше всичките си надежди на Малтазар. Селения се би като тигрица, защото смяташе, че на нея се полага да изпълни тази важна мисия. Баща й, кралят, едва успя да укроти нейния плам и се наложи да й обещае, че по-късно тъкмо тя ще служи на своя народ.

И така, една хубава утрин Малтазар тръгна, горд като завоевател, с изпъчени гърди, преизпълнен със сила и смелост, и напусна градчето под окуражителните овации и свиркания. Няколко девойки не можаха да се въздържат и пророниха сълзи при вида на националния герой, поел пътя към славата.

След няколко дни пътуването взе друг обрат. Сушата бе засегнала всички земи. Оцелелите се бяха събрали на групи и бранеха настървено имуществото си. Малтазар и дружината му трябваше да отблъсват чести грабителски набези, нападения и денем, и нощем, когато неприятелите скачаха отгоре им от дърветата, изникваха пред тях от калта, или прелитаха по въздуха, тласкани от невидими ветрове.

Отрядът се топеше пред очите му и след по-малко от месец бяха останали само половината от товарните каруци и една трета от хората, за да ги водят.

Колкото по-навътре навлизаше в земите, толкова по-враждебни ставаха областите, населени със свирепи животни, за които дори не подозираше, че съществуват. Горите кръстосваха кръвожадни орди, отдадени само на пиянство и плячкосване, а най-често и на двете едновременно. И каквото падне още…

Всяко ручейче или кладенец, които откриваха, бяха отчайващо пресъхнали. Трябваше да се върви по-нататък.

Експедицията, смалена наполовина, прекоси гори с месоядни растения, езера от засъхнала кал с изпарения, предизвикващи халюцинации, после пустинни плата, които дори човекът бе напуснал.

Малтазар изтърпя всички тези страдания, всички унижения, без да трепне. Никога не се отклони от мисията си и когато в една почти непроходима планина той най-сетне откри тъничка струйка прясна вода, сърцето му се отпусна.

За беда беше останала само една каруца с четирима войници, за да я бранят. Малтазар и хората му напълниха бъчвата догоре и тръгнаха обратно.

Ценният товар увеличи десетократно ламтежите на околните племена и връщането беше кошмарно. Край на добрите принципи, на правилата в изкуството, на рицарството. Малтазар бранеше богатството си, както гладно куче кокала си. С всеки изминал ден той ставаше все по-свиреп, не се колебаеше да съсече на две всеки, който представляваше някаква заплаха, и премина от отбрана към атака. Това, както казваше той, е най-добрият начин за разрешаване на проблемите. Една стремителна атака, бърза и кървава, предотвратява всеки спор и всяка мъчителна отбрана.

Без сам да съзнава, Малтазар се превръщаше в побеснял звяр, без никакви задръжки, заслепен от мисията си. Последните му войници загинаха в кървави битки и той завърши пътуването сам, дърпайки с голи ръце бъчвата с ценната течност.

Пристигна в градчето при изгрев-слънце, посрещнат с невероятен възторг. Посрещане, каквото се полага само на истински герой, какъвто е първият човек, стъпил на Луната, или откривателят на ваксина, спасил цели страни.

Най-доблестните понесоха Малтазар на ръце през целия град, като истински спасител. Когато стигна при краля, той успя само да каже, че мисията е изпълнена, и падна безчувствен, смазан от умора.

Селения слуша как Малтазар разказва за живота си. Интересно й е, но по лицето й не трепва и мускулче. Тя знае силата на този магьосник, който си служи с думите също толкова добре, колкото и с оръжието.

— Няколко месеца по-късно болестите и магиите, прихванати по време на пътуването, започнаха да… разяждат тялото ми — продължава с развълнуван глас Малтазар. Краят на тази история е най-трагичен и болезнен за разказване. — Постепенно страх завладя цялото градче. Щом ме зърнеха, хората се отдръпваха, вече почти не ми говореха. Усмихваха ми се любезно, но насила. Колкото повече тялото ми се скапваше, толкова повече ме отбягваха. Бях сам в колибата си, откъснат от света, сам с мъката си, която никой не искаше да сподели. Аз, героят Малтазар, Спасителят на града, за няколко месеца се превърнах в Малтазар… прокълнатия. До деня, в който решиха дори да не произнасят името ми, а да ме наричат само по буква — М. Прокълнатия!

Прокуденият принц изглежда разтърсен от събудените толкова болезнени спомени. За няколко секунди Селения му съчувства. Не й е присъщо да се подиграва със страданието на другите, но има твърдото намерение съвсем спокойно да възстанови истината.

— Версията в книгите по история е малко по-различна — позволява си да се обади тя.

Малтазар се изправя, заинтригуван от думите й. Очевидно не знае, че описание на неговата лична съдба е поместено във „Великата книга по история“.

— И… какво казва официалната версия? — с леко любопитство пита той.

Принцесата заговорва с възможно най-равен глас и цитира онова, което най-старателно бе научила в училище. По онова време неин учител по история беше къртът Миро. Кой по-добре от него, живял петнайсет хиляди години, би могъл да знае Великата история? Селения много обичаше часовете, когато Миро се въодушевяваше и преживяваше отново големите битки, проливаше сълза при спомена за всички сватби и коронясвания, които бе имал честта да урежда. И всеки път, щом заговореше за големите нашествия, не можеше да се въздържи и скачаше върху чиновете, увлечен от разказа си, обкръжен от всички страни, сам в бой с неприятеля. Завършваше урока плувнал в пот и хукваше хубавичко да си поспи. Знаеше наизуст историята на Малтазар и навярно само нея разказваше много спокойно. С голямо уважение.

Малтазар наистина тръгнал като герой, с благословията на владетеля. Експедицията траяла дълги месеци и действително била ужасна. Малтазар, който бил учил да води война според правилата, основани на понятието за чест и уважение, много бързо бил принуден да преосмисли идеите си. Външният свят, омаломощен от сушата, се бил превърнал в ад, където, за да оцелееш, трябвало да станеш дявол.

Многобройни разкази, разпространявани от пътуващи търговци и заблудили се пътници, достигали от далечни краища, и минимойският народ можел да следи от разстояние падението на своя герой, който, уморен от набезите, започнал на свой ред да граби. Той се биел за благородна кауза, за оцеляването на народа си, но грабел и убивал, за да постигне целта си.

Това противоречие смущавало всички. Извършвали се кражби и убийства в името на оцеляването, в името на минимоите. Народът бил объркан. Големият съвет се събрал и започнал спор, който траял десет луни. Съветниците излезли от събранието напълно изтощени, но с нов правилник, наречен „Велика книга на правилата“. Те послужили за база на голямото преустройство, което кралят предприел — създаването на едно по-справедливо общество, основано на уважение към хората и нещата, които ги заобикалят.

За няколко седмици градчето се преобразило. Вече нищо не се режело или изтръгвало, без предварително да се премисли какви ще са последствията от такава постъпка. Нищо не се изхвърляло. Събирали се, за да решат как да го възстановят или употребят за друго. Това било третото правило.

Преди години благодетелят Арчибалд изказал една мисъл и тя се запечатала в съзнанието им: „Нищо не се губи, нищо не се създава, всичко се видоизменя.“ И добавил, че не е негова мисъл, но какво от това.

Второто правило било извлечено от книгата, за която Арчибалд — пак той! — често говорел, но никой не можел да си спомни заглавието й. „Обичай и уважавай ближния си като самия себе си.“ Всички много ценели това правило и стриктно го изпълнявали, влагайки цялото си старание. Усмихвали се повече един на друг, поздравявали се взаимно, канели се да споделят трапезата дори когато при суша почти нямало какво да делят.

Първото правило било най-важното, внушено направо от премеждията на Малтазар. „Никоя кауза не оправдава смъртта на един невинен.“ Съветът го възприел без никакъв спор и единодушно го избрал за първо правило.

Правилата бяха триста шестдесет и пет. По едно за всяко цвете. И всеки ден един минимой, достоен за това име, бил длъжен да се посвещава на някое правило.

По време на пътуването си Малтазар се променил жестоко, но минимойското общество също извървяло свой духовен път. И когато Малтазар се върнал в градчето с каруца, теглена от десетина роби, завладени по пътя, той бил посрещнат доста сдържано.

Естествено, владетелят му благодарил за спасителната вода, която побързали да складират, но не му организирали празник, както очаквал. Първо освободили робите, като им дали храна за из път, после дълго се молили за всички минимой, които не се завърнали от експедицията. Малтазар бил единственият оцелял. Единственият, който можел да разкаже по какъв начин дружината му е оредяла, и в много минимой се загнездило съмнението дали точно при такива обстоятелства били загинали спътниците му. Но Малтазар не обръщал внимание на тези подмятания и изпитвал голямо удоволствие да разказва за подвизите си, като ги описвал много пламенно, изтъквайки преди всичко храбростта и смелостта си, които растели с всеки нов разказ.

Минимоите учтиво го слушали съгласно осмото правило, което давало право на всеки да изразява мислите си, и на триста четиридесет и седмото правило, което подчертавало, че е неприлично да прекъсваш някого насред дума.

Но много скоро подвизите на славния Малтазар вече не интересували никого. Би могъл да споделя спомените си със своите другари, ако всички до един не били загинали при неизвестни обстоятелства.

В действителност Малтазар останал сам. Сам със себе си. Сам с миналото си. Миро го посъветвал да прелисти „Великата книга на правилата“, но той не искал и да чуе, камо ли да чете. А и как са могли да напишат такава книга, без дори да изчакат мнението му! Той бил кръстосал надлъж и нашир Седемте земи, бил сразил най-страшните народи, преживял неописуеми бури, победил зверове, каквито и най-развихреното въображение не би могло да измисли. Целият този опит не бил дори взет под внимание и Малтазар останал дълбоко засегнат.

— Не сме се опитвали да създадем наръчник за борби, а наръчник за добро държание! — отвърнал тогава Миро. Но този отговор накарал Малтазар да побеснее от яд. Той напуснал градчето и започнал да обикаля всички съседни кръчми, да се налива и напива, разказвайки за бойните си подвизи на всеки, който искал да ги чуе.

Всеки ден той все повече затъвал в алкохол и разврат и стигнал дотам, че взел да се среща с най-отвратителните насекоми, често отровни, сред които една млада бръмбарка, привидно доста симпатична, която…

— Млъкни! — изревава внезапно Малтазар. Да слуша официалната версия, е непосилно за него.

Селения му се усмихва. Ако се вярва на капките пот, избили по челото на Малтазар, много вероятно е нейната версия да е по-близо до истината от неговата.

— Аз срещнах това момиче само за секунда — отбранява се той, като разкрит виновник.

— Ти си й дал правата си, тя ти е дала своите! — оспорва принцесата все така рязко.

— Стига! Достатъчно! — реве Малтазар, побеснял от яд.

Това никак не му прилича, защото, щом се разгневи, раните по лицето му се разтварят и от тях започват да се разнася зловонно изпарение, сякаш вътрешното налягане иска на всяка цена да намери изход навън.

На Селения това не й прави никакво впечатление, но е трогната от болката, която чете върху лицето на Малтазар. Той не обича да му противоречат, а още повече мрази да го гледат право в очите, на всичко отгоре и със съчувствие.

Малтазар внезапно се обръща и започва да крачи напред-назад из огромния си мраморен салон, за да укроти гнева си.

— Аз наистина отпразнувах победите си в няколко съседни барчета. Посетителите бяха толкова въодушевени от разказите ми, че би било жестоко да ги лиша от това удоволствие.

— Виж ти! — процежда през зъби Селения.

— Спомням си една паметна вечер, когато срещнах едно чудесно местно момиче, от много добро семейство — защитава се той, разказвайки случката, както го устройва.

— Отровна бръмбарка, приятна наглед, но опасна за общуване — уточнява Селения.

— Бях пиян! — възкликва Малтазар и започва да показва истинското си лице.

— Когато не носиш на алкохол, не пиеш! — възразява принцесата.

— Знам, знам! — отговаря Малтазар, раздразнен от разумната й забележка. — Поддадох се, увлечен от спомените, замаян от алкохола. Тя се въртеше около мен. Поглъщаше думите ми…

— А ти поглъщаше чаша след чаша огнен сок — добавя Селения, която нищо не пропуска.

— Да! — признава той изтормозен. — И под прикритието на нощта, на този цветен полумрак, тя навярно е изтръгнала целувка от мен… — най-накрая признава тъжно той. — Една вяла и… отровна целувка. През следващите дни започнах да се разлагам, просмукан с отровата, която унищожаваше цялото ми тяло. Ето как една-единствена целувка съсипа целия ми живот.

— Една целувка е достатъчна, за да те обвърже за цял живот, като минимой е трябвало да го помниш — казва му Селения, но Малтазар вече не я слуша. Потънал е в носталгия и тъга.

— Напуснах града, за да търся лечители, способни да спрат тази магия. Пих какви ли не отвари, караха ме да ям всякакви гадости, полети с най-отвратителни кремове. Накараха ме да ям дори червеи, обучени да се хранят с тази отрова. Всички измряха още преди да достигнат до стомаха ми. В Петата земя се натъкнах на гадатели, които ми взеха луди пари за някакви смешни амулети. Пуших от всички треви и корени, които може да се намерят в кралството, но нищо не облекчи болката ми. Цял живот, унищожен от една обикновена целувка.

Малтазар въздъхва, смазан от тъжната истина, която не може да забрави.

— Следващия път избери по-подходяща партньорка — казва му Селения, която цели да го жегне.

Малтазар не харесва този удар под кръста и й хвърля убийствен поглед.

— Права си, Селения — казва й той, като се изправя. — Следващия път ще избера най-хубавата партньорка, като великолепно цвете, което видях да расте и което винаги съм мечтал да откъсна.

Малтазар отново започва да се усмихва и това тревожи Селения.

— Едно лековито дърво беше така добро да ми повери тайната как мога да се излекувам от злото, което ме яде отвътре.

— Дърветата винаги дават добри съвети — съгласява се Селения, която инстинктивно се дръпва крачка назад.

Правилно постъпва, защото Малтазар, без самият да си дава сметка, прави крачка към нея.

— Само правата на кралско цвете, свободно и чисто, могат да ме освободят от магията, която тегне над мен, и да ми възвърнат донякъде предишния облик. Една целувка от това чудно цвете и аз ще съм спасен.

Малтазар се приближава бавно, сякаш по-добре да изпита съпротивата на жертвата си.

— Целувката на една принцеса има сила само ако е единствена — отговаря Селения, която е съвсем наясно по въпроса.

— Знам. Но доколкото съм осведомен… ти все още не си омъжена — казва уверено той, доволен, че капанът му е щракнал.

— Сведенията ти са поостарели — най-естествено отвръща тя.

Малтазар се сковава. Ако тази новина е вярна — това е истинска катастрофа. Това значи да прекара остатъка от живота си в това жалко тяло.

Даркос се прокашля встрани и си позволява да влезе в залата. Трябва да е за нещо спешно, щом пренебрегва протокола, който го задължава обикновено да съобщи за пристигането си и да изчака, докато баща му благоволи да го приеме.

С леко кимване на глава Малтазар му разрешава да се приближи, защото усеща, че посещението му е свързано със събитие от най-голямо значение.

Даркос предпазливо се приближава до баща си (никога не се знае на какво е способен той) и прошепва няколко думи на ухото му. Очите на Малтазар стават двойно по-големи, когато научава новината — принцеса Селения се е омъжила без предупреждение, без дори да разпрати покани.

Малтазар е потресен. Всяка надежда да се върне някой ден към нормален живот току-що рухна, ей така, за секунди, само от една кратка новина! Ето как животът може да зависи от някаква новина, от една целувка, от една нишка.

Няколко минути той стои напълно зашеметен, като боксьор, изненадан от някое кроше. Краката му се огъват, но той се съвзема. От десетки луни все това прави — стяга се, държи се, проявява търпение. В живота е понесъл повече удари от боксова круша. Той въздъхва дълбоко, преглъщайки този нов провал, горчив и непоправим.

— Хубав номер! — обръща се той към принцесата, която вече очаква наказание. — По-умна си, отколкото предполагах. За да не рискуваш да се поддадеш на чара ми, си предложила сърцето си на първия срещнат.

— В случая е по-скоро последният срещнат — отвръща тя с насмешка.

Малтазар й обръща гръб и бавно се приближава до каруцата с плодове.

— Ти даде на това дете невероятен подарък, а то дори не подозира голямата му стойност и нищо няма да направи с него. Ти имаше власт да спасиш живота ми, а не го направи. Не разчитай на мен да пощадя твоя живот — казва той, грабвайки едно огромно зърно френско грозде. — И за да разбереш моето страдание, преди да умреш, ще се поизмъчиш. Няма да страдаш физически, бъди спокойна. Само морално — садистично добавя той.

Селения очаква най-лошото.

— Преди да умреш, ще видиш с очите си как твоят народ се изтребва сред най-ужасни мъки — с дрезгав глас, недвусмислено отсича Малтазар.

Има думи за заплаха и думи, които наистина плашат. От току-що чутите, Селения замръзва от ужас.

Малтазар се взира в зърното френско грозде, сякаш вече мисли за друго. Или може би разглежда плода, както наблюдава жертвите си, преди да ги разкъса.

Една сълза се търкулва по бузата на Селения. Кръвта й започва незабележимо да кипи. Гореща вълна от гняв се надига в нея и повече нищо не може да я спре.

Принцесата внезапно грабва меча си, вдига отмъстително ръка и го мята с всичка сила. Мечът раздира въздуха като мълния и се забива в Малтазар. За беда, в онази част от тялото му, където прокълнатият принц няма вече плът. Но мечът приковава зърното френско грозде към каруцата. Малтазар гледа меча, който преминава през тялото му, без дори да го засегне. „Поне веднъж осакатеното ми тяло да ми послужи за нещо!“ — казва си той, смаян, като гледа как съдбата си играе с живота му. Преди секунди той проклинаше това завинаги осакатено тяло, а ето че сега е благодарен, че го има такова, каквото е. Той се вглежда в кървавочервения сок, потекъл от пробития с острието плод, и подлага пръст, за да улови няколко капки.

— Ще изпия кръвта на народа ти, както пия кръвта на този плод! — демонично изревава той.

При тези думи Селения забравя страха си и слуша само сърцето си, което се разпалва. Тя се спуска към Малтазар, но за беда — много късно. От всички страни прииждат сеиди и ограждат Даркос, който се хвърля пред баща си, за да го защити.

Пазачите сграбчват принцесата, без да я щадят, и тя не може да помръдне. Няма начин да се измъкнеш от ръцете на тези планини от мускули и желязо.

Принцесата е загубена, обезоръжена, унизена.

Малтазар изтръгва забития в дървото меч и се обръща към Селения. За миг я наблюдава, сякаш объркването на това момиче му доставя удоволствие.

— Не съжалявай за нищо, Селения — казва й той уж успокоително. — Дори да се беше омъжила за мен, кълна се… пак щях да залича народа ти.

Селения чувства как отчаянието я залива. Тя избухва в сълзи.

— Ти си чудовище, Малтазар!

Принцът на мрака не може да сдържи усмивката си. Толкова пъти е чувал тази обида!

— Знам! Дължа го на жена си — отвръща той с хумор, черен като погледа му. — Отведете я! — заповядва Малтазар, преди да захвърли зърното френско грозде в каруцата, без дори да го опита.