Артур и забранения град

Глава 7

Изведнъж една ръка хваща Артур за рамото и го дръпва силно назад.

— Насам! — прошепва Селения, повличайки Артур.

Бетамеш сграбчва още няколко беликорни и се присъединява към приятелите си, ръсейки сладки по пътя. Тримата герои си проправят път сред всеобщата суматоха и се вмъкват в едно магазинче, за да избегнат сеидския патрул, който тичешката прекосява улицата.

Артур си поема дъх.

— Нали бяхме казали, че ще вървим вкупом?! — мъмри ги Селения, изнервена, че трябва да бди над тези две безотговорни същества.

— Прощавай, но изведнъж се струпа толкова много народ! — обяснява й Артур.

— Колкото повече хора срещаме, толкова по-голяма е вероятността да ни хванат. Не бива да се набиваме на очи — настоява Селения.

Един друг кашфлот, още по-усмихнат от останалите, се надвесва над тях.

— Може да сте скромно-елегантни — казва той с меден глас. — Елате да погледнете новата ми колекция. Да си изплакнете очите.

Продавачът правилно е преценил — нито една принцеса на света няма да откаже на подобна покана.

През това време, малко по-далеч, продавачът на беликорни буйно ръкомаха и описва, не много ласкаво, двамата изпечени крадци, които го нападнали. Началникът на сеидите го слуша внимателно. Почти веднага се досеща, че става дума за същите бегълци, които са се изплъзнали от Даркос в ДЖАЙМАБАР КЛУБ.

Такъв род новини бързо се разпространяват в Некрополис, защото рядко жители от Първата земя дръзват да достигнат до забранените зони и още по-рядко се случва някой да се надсмее над Даркос по подобен начин.

Началникът на сеидите се обръща към подчинените си:

— Претърсете всички сергии, трябва да са някъде наблизо — заповядва той.

За късмет на нашите трима герои, патрулът тръгва в погрешна посока.

Началникът хваща последния войник за яката:

— Върви да съобщиш в двореца.

Войникът се изпъва като струна, после хуква като заек. Селения го вижда как минава пред магазина, по-бърз от ракета.

— Поне разбрахме накъде е дворецът! — отбелязва принцесата, която никога не се отклонява от целта си. Тя подхвърля една монета на продавача и нахлупва качулката на новото си палто от козина на балонг-ботос. Артур и Бетамеш правят същото. Приличат на пингвини, маскирани като ескимоси.

— Пак заповядайте! — извиква им усмихнато продавачът на тръгване.

Маскировката изглежда сполучлива и никой не ги забелязва в пъстрата козина.

— Можеше да избереш нещо по-леко, умирам от горещина! — оплаква се Бетамеш, потънал в прекалено голямата за него дреха. — Трябва да спрем, за да пийнем нещо — подхвърля той.

— Ту ти е горещо, ту си гладен, ту си жаден! Кога най-сетне ще престанеш да хленчиш за щяло и нещяло! — пита го принцесата доста ядосана.

Вместо отговор Бетамеш започва да мърмори.

Селения ускорява крачка, от страх да не изгуби следата на сеида. Улицата леко се разширява, после свършва в огромен площад, застроен в пещера, чийто свод дори не се вижда. Селения спира пред този величествен купол, където гъмжи от хиляди зяпачи.

— Пазарът на Некрополис — прошепва Селения, поразена от размерите му. Много пъти бяха й го описвали, но действителността надвишаваше всичко, което си беше представяла.

Площадът е почернял от народ и тълпата се движи на талази като развълнувано море. Сякаш сме в свещения мюсюлмански град Мека в деня на всеобща молитва.

Продават, купуват, разменят, спорят, кряскат, тичат, летят…

В сравнение с този пазар борсата с наддаванията Уолстрийт прилича на кафене за пенсионери.

Артур е зяпнал от почуда пред тази непрекъснато променяща се гледка. Само две очи не са в състояние да обхванат такова неописуемо движение. Напомня му огромната кофа на дядо му, в която държеше стотици червеи за риболовна стръв.

Но зрелището, което сега се разгръща пред него, е все пак по-ярко и най-вече по-шумно. Едва се чуват един друг и Селения е принудена да крещи.

— Изгубих го от поглед — признава тя притеснена, говорейки за сеида.

Не е изненадващо, че го е загубила от погледа си в тази неописуема блъсканица.

— Защо просто не попитаме накъде е пътят към двореца? Тукашните хора сигурно го знаят, нали? — пита наивно Артур.

— Тук всичко се продава. И най-добре се продават сведенията. Попитай за двореца и в миг ще ни предадат! — обяснява му Селения, която е наясно с нещата.

Артур се оглежда наоколо и разбира, че наистина няма нито едно лице, на което би могъл да се довери. Всички са с изпъкнали очи, със зъбати челюсти, дълга козина и многобройни лапи. Без да се говори за набора от оръжия, които всеки носи на колана си. Същински уестърн.

Нашите трима герои, този път сплотени, гледат гъстата тълпа, търсейки някакъв знак, който да им подскаже пътя към двореца.

В другия край на площада се вижда грандиозна фасада, осеяна от всички страни със скулптури на доста странни лица. Би си помислил човек, че по-скоро е вход на музей на ужасите, отколкото врата на царствен дворец. Но Селения, знаейки какво представлява М. Прокълнатия, има чувството, че вървят в правилна посока.

Да си пробият път през тази тълпа, по-гъста от тестото на пудинг, им отнема цели двайсет минути… Най-накрая се озовават в подножието на фасадата.

— Мислиш, че е тук ли? — шепне Бетамеш. — Струва ми се доста отблъскващо за дворец.

— Я гледай колко пазачи стоят пред вратата, ще се изненадам, ако е вход на детски ясли — отвръща Селения, явно по-прозорлива от брат си.

Наистина, пред внушителната порта, затворена с тройно превъртане, две гъсти редици сеиди са готови да прободат всеки, който дръзне да се доближи, дори ако само попита накъде да върви, за да хване пътя си.

— По-добре да минем през входа на артистите — предлага Селения.

— Хубава идея! — отговарят и двамата й съучастници, не много склонни да нападнат две редици сеиди.

Внезапно тълпата се раздвоява, за да мине някаква процесия.

— Път! Дайте път! — провиква се един шкембест сеид, застанал начело на конвоя покрай десетина каруци, пълни с плодове, печени насекоми и други вкуснотии. Теглят ги гамули, поизнервени от тълпата.

Селения се приближава, за да разгледа шествието.

— Какво е това? — пита тя, сякаш между другото, един чужденец с изпъкнали очи.

— Храната на господаря. Петото ядене за деня! — уточнява чужденецът, слаб като вейка.

— А колко пъти на ден яде? — пита Бетамеш завистливо.

— Осем. Колкото са пръстите на ръката му — отвръща старецът, наглед прималял от глад, вперил поглед в шествието.

— И всичко това ли ще изяде? — тревожно пита Артур.

— Ами! Само ще гризне оттук-оттам по някой печен скакалец и толкова. Останалото се хвърля в кладенеца на жертвоприношенията. Като си помисля, че само с едно такова ядене може да се изхрани целият ми народ за десет луни! — споделя старецът, прекалено изтощен, за да продължи да се жалва. Той въздъхва дълбоко от отчаяние и се отдалечава, отвратен от това охолство.

— Защо не раздава храната, която му остава, вместо да я хвърля в някакъв кладенец? — възмущава се Артур.

— М. Прокълнатия е олицетворение на злото. Той изпитва удоволствие от страданието, което причинява на другите. Нищо не може да го зарадва повече от изгладнял народ, който пролива сълзи и се пита как да оцелее — стиснала зъби, обяснява Селения.

— Все пак в началото той е бил един от вашите, нали така? — пита Артур.

— Кой ти е казал това? — пита принцесата, явно смутена от въпроса.

— Бетамеш ми спомена, че е бил изгонен от вашата земя преди много, много време — отвръща момчето.

Селения хвърля убийствен поглед на брат си, който гледа встрани.

— Колко много дребни детайли има върху фасадата на двореца! — възкликва той, за да извърти разговора. Селения предпочита да не отговаря.

— Какво се е случило? Защо е бил пропъден? — пита Артур, но не от прекалено любопитство, а чисто и просто за да узнае нещо повече за минимоите.

— Това е дълга история, друг път ще ти я разкажа. Може би! Сега имаме по-важна работа. Вървете след мен!

Селения разбутва изгладнялата тълпа и тръгва успоредно на конвоя.

Един мъничък сило, широко отворил осемте си очи, гледа как преминават каруците с храна. Подтикнат от глада, той несъзнателно протяга ръчица към някакъв плод. Силен удар с камшик изплющява върху пръстите му, за да го приучи на ред. Веднага родителите на малкия сило скриват детето в дебелата си козина. Един сеид с камшик в ръка застава пред татко сило:

— Храната на господаря не бива да се пипа! — напомня му сеидът.

Силото оголва зъбите си — четиридесет и осем остриета, по-наточени от бръснач. Още едно движение, насочено срещу чедото му, навярно ще бъде зле посрещнато. Сеидът преглъща нервно при вида на този трион, монтиран върху челюсти.

— Този път от мен да мине — отстъпва сеидът. Не е толкова глупав, че да си докара беля на главата.

Отстрани на двореца има пещера, издълбана направо в скалата. Навярно с труда на стотици насекоми. В дъното на кухината — тежка порта с по-скромна украса. Когато шествието се приближава, вратите автоматично се отварят. Процесията бавно, каруца след каруца, влиза навътре в скалата.

Народът се държи на разстояние от тази странична врата. Никой не дръзва да прекрачи отвъд тази граница. Никой, освен нашите трима герои, винаги готови за приключения.

Селения се скрива зад един огромен камък и гледа как портата бавно се затваря след преминаването на последната каруца. Тя захвърля коженото си палто и се подготвя за скок.

— Тук пътищата ни се разделят, Артур — казва принцесата, преди да скочи към вратата.

— Дума да не става! — отвръща храбрият Артур, който хуква да настигне принцесата. Но го пресреща острието на меча, опряно в гърлото му. Селения, по-бърза от светкавица, го е измъкнала от ножницата и държи своя принц на разстояние.

— Трябва сама да разреша този проблем — казва сериозно принцесата.

— А аз какво да правя? — пита момчето, обзето от вълнение, което го задушава.

— Ти намираш съкровището и спасяваш дома си. А аз намирам М. Прокълнатия и се опитвам да спася своя дом.

Селения говори спокойно, като изпълнен с решимост човек, когото нищо не е в състояние да спре.

— Ако успея, ще се срещнем ето тук след час — уточнява принцесата.

— А ако не успееш? — пита Артур, вече натъжен от мисълта за такъв изход.

Селения въздъхва дълбоко. Много пъти е премисляла тази вероятност. Знае добре, че срещу М. Прокълнатия и неговото всемогъщество шансовете й са почти нулеви. Възможно е шансът й да успее да е едно на хиляда, но тя е истинска потомствена принцеса, дъщеря на император Сифрат дьо Матрадой, петнадесети в династията, и скоро тя ще е шестнадесетата. И дума не може да става да не направи никакъв опит!

Момичето дълго гледа Артур в очите и леко се доближава до него, но без да сваля меча си, все така допрян до гърлото на момчето.

— Ако не успея… бъди добър крал — казва тя простичко, с неприсъщо за нея спокойствие, сякаш в храброто й сърце се беше отворила вратичка.

Принцесата обгръща с ръка главата на момчето и запечатва нежна целувка върху устните му. Времето спира. Пчелите с медени нишки рисуват сърчица в небето, откъдето се сипят рой пеещи маргаритки. Край тях облачетата се залавят на хорце, а хиляди птички, събрани в многогласен хор, заливат небесата с най-нежна песен.

На Артур никога не му е било толкова хубаво. Има чувството, че лети по копринена пързалка, раздвижвана от чуден ветрец, който го люлее и гали, сякаш нищо друго не е от значение.

Дъхът на Селения е по-горещ от лятото, кожата й — по-нежна от пролетта. С векове би стоял така, прилепнал до устните й, ако боговете на любовта са благосклонни. Но Селения се отдръпва и магията изчезва. Целувката трае само секунда.

Артур е все още напълно замаян. Никога една секунда не му се е струвала толкова кратка. Никога една секунда не е била с такъв упойващ дъх на вечност. Той е толкова изненадан, колкото и зашеметен. Не знае какво да каже.

Селения мило му се усмихва. В погледа й се долавя непозната нежност.

— Сега, когато ти получи цялата ми власт… използвай я за добро — прошепва му тя, преди да изчезне в отвора от няколко сантиметра, който разделя двете крила на портата.

— Но… почакай… трябва… — заеквайки тича към нея Артур, но вратите още по-плътно се затварят. И дори да е само два милиметра, той пак не може да мине през тясната пролука.

Обзема го отчаяние. Едва що можа да проумее какво му се случва и вече трябва да свикне с мисълта, че то няма да се повтори никога вече. Момчето докосва устните си, сякаш да се увери, че не е било сън, но ароматът на принцесата още витае край лицето му.

Бетамеш изскача от прикритието си и ръкопляска на младия принц.

— Браво! Беше чудесно!

Той хваща ръцете на Артур и буйно ги разтърсва.

— Честито! Това е най-хубавата сватба, на която съм присъствал!

— За какво говориш? — пита Артур пообъркан.

— Ами за твоята сватба, глупчо. Тя те целуна. Значи си женен, за добро и лошо, чак до следващата династия. Така е при нас — обяснява съвсем простичко Бетамеш.

— Искаш да кажеш, че целувката… беше сватба? — пита Артур, малко изненадан от протокола.

— Разбира се! — потвърждава Бетамеш. — Много вълнуваща сватба! Ясно! Кратко! Прекрасно! — преценява той като познавач.

— Прекалено кратко, не намираш ли? — жалва се Артур, напълно объркан от бързината на празненството.

— Съвсем не! Получи най-главното — ръката и сърцето й. Какво повече искаш? — възразява Бетамеш с логика присъща само на минимоите.

— При нас на възрастните им трябва повече време. Те се опознават, срещат се, прекарват заедно времето си. След това говорят за тези неща, и обикновено мъжът е този, който прави предложение. Целувката идва най-накрая, когато казват „да“ пред свещеника — обяснява Артур, който навярно си припомня други сватби.

— Олеле, каква загуба на време! Вие наистина имате много време за губене в живота си, щом го пилеете за подробности! Само умът има нужда от всички тези сложнотии. А сърцето знае една-единствена дума и целувката е най-добрият начин да я изречеш — обяснява Бетамеш.

Артур се опитва да разбере, но всичко става прекалено бързо за него. След такава целувка му трябва цяла нощ здрав сън и няколко аспирина.

— Какво повече би искал? — пита го приятелят му, като вижда посърналата му физиономия.

— Ами… не знам. Може би малко празненство? — отвръща Артур, който се опитва да дойде на себе си.

— Струва ми се, че идеята е чудесна! — чува се глас, прекалено плътен, за да е на Бетамеш.

Нашите двама приятели се обръщат и се озовават срещу двайсетина сеиди, скупчени зад началника си, ужасният Даркос, единственият син на също толкова ужасен М. Прокълнатия. Всеки път, когато Даркос се усмихва, човек има чувството, че той ще убие някого, толкова е неприветлива усмивката му. И дори да миеше по петнайсет пъти на ден кафявите си зъби, нищо нямаше да се промени.

Даркос се приближава към Артур с бавна стъпка на победител.

— Ако ми позволите, лично ще се заема да ви организирам едно малко мило празненство! — казва той без заобикалки.

Предложението е толкова ясно, че дори сеидите разбират какво означава и глупаво се хилят. Артур също го разбира. Днес, на рождения му ден, лошо му се пише.

Майката на Артур е седнала до кухненската маса. Тя докосва с пръсти свещичките, за които вече няма торта, нито рожденик, за да светят.

Десет свещички, за десетте годинки, през които Артур порасна като животинче — буйно и мило. Горката майка, не може да не си припомни десетте рождени дни, толкова различни един от друг.

Първият — ето, Артур стои като хипнотизиран от танцуващата светлинка пред него.

Вторият — ето как напразно се опитва да хване пламъчетата, които непрекъснато се изплъзват от ръцете му.

Третият рожден ден — с още неукрепналия си дъх, той успя да духне свещичките едва на третия път.

На четвъртата торта духна всички свещички отведнъж. За първи път.

На петото събиране Артур се постара сам да разреже тортата, под зоркия поглед на баща си, неспокоен, като го гледа как борави с прекалено големия нож в малките си ръце.

Шестият рожден ден — най-важният в очите на детето… защото по този случай дядо му му подари собствения си нож, с който то гордо разряза тортата си. Това бе също така последният празник, на който дядо му присъства…

Горката жена не успява да задържи сълзата, търкулнала се по бузата й. Толкова радост и толкова мъка само за десет години! В сравнение с тези десет години, които преминаха като миг, десетте часа, откакто Артур го няма, изглеждат цяла вечност.

Майката търси с поглед малко утеха, нещо, което да я обнадежди. Но се натъква само на мъжа си, проснат на канапето, смазан от умора. Дори няма сили да хърка, нито да затвори зяпналата си уста. При други обстоятелства тази картинка щеше да я развесели, но днес още повече й се доплаква.

Бабата присяда до нея, с еднократни кърпички в ръка.

— Последният ми пакет! — казва тя с хумор, за да поразведри обстановката.

Дъщерята гледа майка си и лекичко се усмихва. В трудни моменти възрастната жена винаги успява да запази чувството си за хумор. Дължи го на мъжа си Арчибалд, който над всичко ценеше хумора и поезията.

— Хуморът в живота е като катедралите в религията… Най-хубавото нещо, което човек е измислил — казваше той на шега.

Ако можеше Арчибалд да е тук сега! Щеше да донесе малко светлинка в живота, станал толкова мрачен за тях! Щеше да съумее да внесе онази нотка оптимизъм, която никога не го напускаше. Благодарение на нея беше преминал през Втората световна война като матадор, който избягва рогата на бика.

Възрастната жена хваща нежно ръцете на дъщеря си и ги стисва с обич.

— Знаеш ли, детето ми, това, което ще ти кажа, сигурно е безсмислено… но синът ти е изключително момче — прошепва тя с ласкав и успокоителен глас. — И не знам защо, но съм сигурна, че където и да се намира, дори и да е в трудно положение… той ще се справи!

Майката изглежда поуспокоена от тези думи и двете жени още по-силно си стискат ръцете, сякаш да подсилят молитвите си. Ще трябва още повече да се молят, защото в момента Артур е в затвора. Малките му ръчички са впити в железните пречки и той гледа гъмжащия от народ площад. Там няма нито една милостива душа, която да му се притече на помощ.

— Откажи се! Никой няма да си сложи главата в торбата, за да помогне на затворник на М. Прокълнатия — подхвърля Бетамеш, свит в ъгъла на затвора.

— Внимавай с приказките, Бета. Селения каза, че трябва да сме предпазливи.

— Предпазливи ли? Цял свят вече знае, че сме в затвора — въздъхва младият принц напълно отчаян. — Паднахме в ръцете на това чудовище! Бъдещето ни е вече начертано! Само Селения може да ни спаси живота… ако успее да спаси своя…

Артур го гледа и трябва да приеме очевидното. Селения наистина е единствената им надежда.