Артур и забранения град

Глава 9

Артур е коленичил пред решетката на затвора. Толкова я беше дърпал, че остана съвсем без сили.

— Едва се ожених и вече имам чувството, че съм вдовец. Вдовец и затворник! — отбелязва той с отвращение.

Тази мисъл е достатъчна, за да го подтикне да продължи. Той отново се надига и за хиляден път разтърсва пречките. Нищо не помага. Решетките на затвора са направени така, че да издържат на всяка атака.

— Трябва да се измъкнем от тук, Бетамеш. Трябва да измислим нещо! — вика той, за да убеди и приятеля си, а и самия себе си.

— Но аз мисля, Артур, мисля — уверява го Бетамеш, настанил се удобно в мъничка постеля от трева, който мисли по-скоро за сън, отколкото за избавлението им.

— Как може да ти се спи в такъв момент! — възмущава се Артур.

— Но аз не спя! — съпротивлява се малкият принц, хванат натясно. — Събирам цялата си енергия, която обикновено отива, за да вървя, да ям, да говоря, и я превръщам в една-единствена енергия… за да мога… по-добре да…

— Заспя! — довършва Артур, като вижда как приятелят му бавно потъва в сън.

— Точно така — отвръща Бетамеш и наистина заспива.

Артур го ритва по задните части, което е равносилно на леден душ. Бетамеш тутакси скача на крака.

Артур залепва лице до неговото:

— Правата! Какви са правата, които тя ми даде с целувката си? — пита Артур.

— Да, много красива целувка, многообещаваща — изказва мнение Бетамеш.

— Какви точно са тези права? — настоява младоженецът.

— А, това ли? Ами не знам — уверено отговаря братчето.

— Как така не знаеш?

— Че те са си нейни, правата! Само тя знае какви права ти е дала! — отговаря Бетамеш, като нещо съвсем очевидно. Артур е смазан.

— И таз хубава! Дават ми се права, но не ми се казва какви, за да не взема да ги използвам, в случай че имам нужда. Имате странно чувство за равенство във вашето племе — ядосва се Артур, който започва да се дразни от това неясно положение.

— Не е съвсем така при нас — малко хитро казва Бетамеш. — Обикновено, когато се жениш, това означава, че познаваш момичето и го цениш. След сватбата няма нужда то да ти дава обяснения, ти трябва да знаеш с какво те дарява.

— Но аз я познавам едва от два дни! — изкрещява Артур напълно измъчен.

— Да, но все пак се ожени за нея — отвръща малкият брат, подчертавайки лекомислието на приятеля си.

— Бях с опрян в гърлото ми меч! — отбранява се Артур най-чистосърдечно.

— Я?! Искаш да кажеш, че ако не беше с опрян в гърлото ти меч, нямаше да се ожениш за нея, така ли?

— Разбира се, че щях да се оженя — ядосано отвръща Артур.

— И правилно щеше да постъпиш! Беше чудесна сватба! — заключава Бетамеш, чиято логика не ни е много ясна. Артур го гледа, както кокошка би гледала дистанционно управление. Има чувството, че е стар рицар, който непрестанно се бие с вятърни мелници. Още малко и нервите му ще рухнат.

— Да, беше хубава сватба и ти обещавам и хубаво погребение, ако не ми помогнеш да се измъкнем от тук!!! — изревава той, като го хваща за гърлото.

— Стига! Душиш ме! — простенва Бетамеш.

— Знам, че те душа! Доволен съм, че поне на едно нещо гледаме еднакво! — крещи в ухото му Артур.

— Престанете да се препирате! — чува се глас от дъното на килията. Приятен глас, но немощен. Навярно похабен от бедите и годините.

— Безсмислено е да малтретираш това нещастно момче, нито тези яки решетки. Никой и нищо не може да излезе от некрополския затвор — добавя непознатият, излегнат на една страна, в дъното на килията.

Артур се взира в сумрака, за да разбере откъде иде този уморен глас. Различава един силует — мъж, полегнал настрани, вижда се само извивката на гърба му. „Навярно някой луд нещастник“ — мисли си момчето, защото наистина трябва да си малко луд, за да останеш на това място, без да направиш някакъв опит да се измъкнеш. И той отново се нахвърля на решетките.

— Не се изморявайте! Щадете силите си, ако искате да ядете! — намесва се отново старият човек.

Артур е принуден да признае, че не постига нищо с решетките. Той се запътва към стареца, заинтригуван от съвета му.

— Как така? Не е чак толкова сложно да се яде, защо трябва да пазим силите си? — пита момчето, за да завърже разговор.

— Ако искаш да ядеш — обяснява възрастният човек, все така полегнал настрани, — трябва всеки ден да ги учиш на нещо. Ако ли не — оставаш гладен. И хитруването не помага! Опитах се да им пробутам стари открития, дори след година, не стана! Паметливи са тези грубияни! Май това е единственото хубаво нещо у тях. Засега правилникът е такъв — те ти пълнят търбуха от една страна и ти изпразват сивото вещество от друга. Тук знанието е единственото богатство, а сънят — единственият лукс — добавя той, преди да се намести по-удобно, за да подремне.

Всичко това явно заинтересува нашето човече и то се почесва по главата. А и гласът на възрастния човек, без да му е познат, му напомня нещо, или по-скоро някого.

— Какви неща искат да знаят? — пита Артур не само за да получи отговор, но и да чуе отново гласа, който ще му даде този отговор.

— О, не са много придирчиви, всичко ядат! — обяснява човекът. — Като се започне от физическите и математическите закони, та се стигне дотам — как се задушава зелен грах. От паралела до крем карамела — добавя той с хумор.

Този хумор изненадва Артур. Той познава само един човек, способен да се държи на разстояние в подобно положение. Един скъп за него човек, изчезнал преди много време.

— Научих ги да четат, да пишат, да рисуват…

— … картини! — добавя Артур, който не смее да повярва в онова, което току-що е разбрал — нима този възрастен човек е дядо му Арчибалд, изчезнал преди четири години? Как другояче да го познае, освен по гласа? Беше толкова малък, когато дядо му изчезна, но дори и да го помнеше физически, с времето образът му се беше замъглил. А и сега, когато е два милиметра и прилича на минимой, ще е доста трудно човек да го познае.

Последните думи на Артур възбуждат любопитството на възрастния мъж.

— Какво каза, момчето ми? — учтиво пита той.

— Научили сте ги да рисуват и картини. Огромни платна, за да заблудят неприятеля. Научили сте ги също да пренасят водата на разстояние, да улавят светлината с помощта на големи огледала…

„Дявол да го вземе, как е възможно това момченце да знае тези неща?“ — пита се възрастният човек. Тогава решава да се обърне, за да види лицето на събеседника си.

— Да, вярно е, но… откъде знаеш ти всичко това?

Артур се взира в това състарено лице, обрасло с брада. Две весели трапчинки, все още искрящ поглед, бръчици в ъглите на устата, защото много се е усмихвал. Няма вече никакво съмнение — този поомачкан минимой е дядо му Арчибалд.

— Защото аз съм внукът на този изобретател — отговаря Артур, обзет от вълнение.

Старият човек се бои да повярва. Сдържа радостта, която се надига в него.

— Артур ли? — най-после пита той, като че ли пита за най-невероятното.

Момчето се усмихва широко и кимва с глава.

Арчибалд не вярва на старческите си очи. Животът току-що му поднесе най-хубавия подарък от всички Коледи, взети заедно. Той става и се хвърля в прегръдките на Артур.

— О, внучето ми! Моят Артур! Колко съм щастлив да те видя! — повтаря дядото между изблиците на вълнение. Двамата така силно се прегръщат, че им е трудно да дишат. — Толкова се молих да те видя, да те докосна поне още веднъж! Какво щастие най-после да видя, че молитвите ми са чути. Благодаря ти, Господи!

По бузата му се търкулва сълза и потъва сред бръчките, набраздили лицето му. После се откъсва от прегръдката на внука си, за да може по-хубаво да го огледа.

— Дай да те видя! — казва той, като го поглъща с очи, толкова горд, толкова щастлив! — Колко си пораснал! Просто невероятно!

— Имам чувството, че по-скоро съм се смалил — отговаря внукът.

— Да, вярно — съгласява се дядото и двамата избухват в смях.

Дядото продължава да докосва внучето си, толкова трудно му е да повярва, че то стои пред него. Иска да се увери, че не е някаква лоша шега на Малтазар — някоя от неговите прочути магии, че всичко това не е измама. Но ръцете на Артур са от плът и кръв. Малки, станали вече мускулести ръце. Не е вече бебето, което галеше. Днес той е хубаво малко момче, много зряло за възрастта си — изживяното приключение бе оставило своя отпечатък.

Арчибалд е смаян от вида на внука си.

— Но как успя да стигнеш дотук?

— Ами… разгадах твоята загадка — скромно отвръща Артур.

— А, да, вярно! Бях напълно забравил!

— Матасалаите също бяха получили твоето послание и дойдоха да ми помогнат при преминаването — добавя Артур.

— Дошли са чак от Африка само за да ме освободят?! — вълнува се Арчибалд.

— Ами да. Мисля, че много те обичат. Но в последния момент възложиха на мен мисията да те освободя.

— Правилно са постъпили. — Арчибалд е във възторг и потупва внука си по бузите. — Чудесно! Ти си истински герой! Толкова се гордея с теб!

Дядото го прегръща през раменете и го повежда към сламеника, като че ли го води в салона си.

— Хайде, разправяй! Какво ново при вас? Искам всичко да знам за теб — казва той на внука си и го слага да седне до него.

Артур наистина не знае откъде да започне. Случката е толкова невероятна, толкова сложна! Решава да започне от края.

— Ами… аз се ожених.

— Я, така ли? — учудва се Арчибалд, който не беше очаквал подобна новина. — Но ти… на колко си години?

— Ами… почти на хиляда — отвръща момчето, за да се оправдае.

— А, да, вярно! — казва Арчибалд със съучастническа усмивка в ъгълчето на устните. Това му напомня за малкия Артур, който още на четири години искаше да му купят швейцарско ножче, убеден, че е достатъчно голям, за да реже сам месото в чинията си. Дядото беше му отговорил, че на четири години той наистина е вече много голям, но за да има собствено ножче, трябва да е много стар.

— А на колко години ставаш стар? — беше попитал малкият Артур, който още оттогава не се предаваше лесно.

— На десет години! — беше отговорил Арчибалд, за да си даде малко отсрочка.

Времето се беше изтърколило и сега си играеше с думите им.

— И коя е щастливата избраница? — пита дядото с любопитство.

— Принцеса Селения — доверява му Артур, не смеейки да покаже колко е горд.

— Не бих могъл да мечтая за по-прекрасна снаха — радва се Арчибалд. — Познаваш ли вече семейството?

Артур посочва с пръст Бетамеш, който дреме край решетката.

— Милият Бетамеш! Не го познах. Може да се каже, че за пръв път го виждам толкова кротък. Като че ли си е намерил майстора — казва Арчибалд малко ласкателно.

Артур повдига рамене, смутен от похвалата.

— Моят малък Артур женен за принцеса! — дядото не може да го проумее. — Ето те бъдещ крал, сине. Крал Артур! — тържествено добавя той.

Момчето е смутено. Наистина не е свикнало да го хвалят толкова.

— Един крал в затвора не е истински крал. Хайде, дядо, трябва на всяка цена да се измъкнем от тук!

Артур веднага се връща при решетките. С неговата сила и гениалността на дядо му няма начин да не излязат от този дяволски затвор! Но Арчибалд не помръдва.

— А баба ти? Как е баба ти? — пита той, пренебрегвайки думите на Артур и молбата му.

— Ти много й липсваш. Хайде! — отвръща детето.

— Разбира се, разбира се… а къщата? Как е къщата? Ами градината? Надявам се, че баба ти я поддържа — продължава да пита Арчибалд.

— Градината е чудесна. Но ако не се върнем до дванайсет часа на обед със съкровището, нищо няма да остане нито от градината, нито от къщата — настоява Артур, дърпайки дядо си за ръкава.

— Разбира се, сине, разбира се… ами гаражът? Надявам се да не си преобърнал всичко! Още от малък толкова обичаше да майсториш какво ли не! — с тъга си спомня Арчибалд.

Артур се заковава пред него, хваща го за раменете и го разтърсва като сомнамбул.

— Дядо, не чуваш ли какво ти говоря?

Арчибалд леко се извърта и въздъхва:

— Разбира се, че те чувам, Артур, но… никой никога не се е измъкнал от некрополския затвор! Никой! — тъжно казва той.

— Ще видим! А дотогава, знаеш ли поне къде е съкровището?

Арчибалд клати глава, както кученце талисман на задното стъкло на кола.

— Съкровището е в тронната зала и М. Прокълнатия седи отгоре му.

— Няма да е задълго! — обещава Артур, който си възвръща предишния плам. — Селения тръгна да му подири сметка и доколкото я познавам, нищо няма да остане от този проклет Малтазар!

Щом отеква това злокобно име, носещо нещастие, Бетамеш стреснато се събужда. Когато се увлече, Артур все обърква нещата. Арчибалд се прекръства, за да предотврати бедата, но вече е късно — злото никога не закъснява.

Вратата на килията се отваря и хвърлят вътре Селения, която се просва на земята. Сеидът бързо заключва отвън и патрулът се отдалечава.

Артур се спуска към принцесата и нежно я прегръща. Избърсва лицето й, цялото в прах, и приглажда разбърканите й коси.

Селения е трогната и се оставя на нежното му внимание. А и толкова е изтощена, че не би имала сили да се противи.

— Провалих се, Артур, ужасно съжалявам — прошепва тя безкрайно натъжена.

Никога принцесата не се бе чувствала толкова отчаяна и объркана. Значи сърчицето й не е от камък и бронята й служи само за да прикрие нейното недоверие и чувствителност.

— Всичко е загубено! — добавя тя и сълзите й рукват на воля.

Артур внимателно ги бърше с пръстче.

— Докато сме живи и мъничко се обичаме, нищо не е загубено! — заявява той с глас, който звучи нежно и успокоително.

Селения му се усмихва, възхитена от неговия оптимизъм при всякакви изпитания. Наистина направи добър избор! А и в очите на Артур се четат толкова хубави неща! Погледът му изразява и доброта, и щедрост, а също и смелост, и упорство. Всички онези хубави качества, които превръщат младежа в принц. Селения пак му се усмихва и погледът й потъва в неговия.

Ето ти проблем: когато Селения те гледа така, нищо друго на света вече няма значение. Все едно че е разпален мангал насред тундра, слънчобран сред пустиня, чесало за гръб.

Артур не откъсва поглед от нея и се разтапя като снежна топка, метната върху жаравата на очите й. Той се навежда напред, без дори да го съзнава, привлечен от магнита на тези очи, великолепни като перли на любовта, и на тези устни, блестящи като роза при утринна роса. Устните им бавно се доближават, едва-едва, а клепачите им постепенно се притварят. Става опасно. Още малко и двамата ще се целунат.

Точно поради тази причина Бетамеш пъхва ръката си между устните им.

— Не искам да ви прекъсвам, но… мисля, че е за предпочитане, въпреки положението, в което се намираме, да спазваме протокола и традицията — казва той със съжаление, че му се налага да се намеси.

Тези думи изтръгват нашата малка принцеса от хубавия сън, в който тъкмо потъваше. Тя се прокашля, скача на крака и приглажда омачканите си дрехи.

— Той е напълно прав! Къде ми е умът?

В нея се пробужда истинската принцеса, тази, която никога не забравя своя ранг.

Артур се чувства измамен. Прилича на кутре, когато при игра са скрили топката му.

— Но… каква традиция? — объркан пита той.

— Древна традиция. Основно правило в протокола, което при всеки брак трябва да се спазва дословно — обяснява му принцесата.

— Да, но какво точно? — пита Артур. Въпреки обяснението, продължава нищо да не разбира.

— След първата целувка… целувката, която свързва завинаги младоженците… трябва да минат хиляда години, преди те да се целунат повторно — цитира принцесата, която знае протокола по-добре от всеки друг. Това е част от задълженията, които й налага нейният ранг.

— Желанието трябва да се овладява, а въздържанието да се изпитва. Така втората целувка ще е по-силна, по-приятна, по-значима. Защото само онова, която е рядко, е стойностно — добавя тя, за да довърши Артур, и без това сразен от новината.

— Да… разбира се — смотолевя той, като човек, току-що приел да чака смирено хиляда години.

Вратата на килията внезапно се отваря толкова рязко, че всички подскачат от изненада. Даркос особено обича такова театрално появяване. Обожава да играе ролята на лошия, който винаги излиза на сцената в най-страшния момент и с нова сила възобновява интригата.

— Май ви е топло, а? — пита той, като отчупва ледена висулка от тавана и я лапва.

— Температурата е чудесна — отговаря Селения, която въпреки студа кипи отвътре.

— Баща ми е подготвил малко празненство във ваша чест. Вие сте негови почетни гости — тържествено съобщава Даркос.

Както винаги, сеидите се изкикотват. От никого не убягва, че се готви клопка. На гостите им е напълно ясно що за представление ги очаква.

Артур леко се навежда към Селения:

— Ще трябва да предизвикаме сбиване. В суматохата някои от нас може да успеят да избягат — шепне той на ухото на принцесата.

— Без приказки, младежо! — веднага се намесва Даркос, който стриктно изпълнява нарежданията на баща си — заръчал му е зорко да ги следи.

— Не се безпокойте! Артур тъкмо каза нещо изключително по ваш адрес — отвръща Селения.

Като че ли хвърля стръв на риба — Даркос веднага налапва въдицата.

— По мой адрес ли? — пита той, преструвайки се, че не го интересува.

— Естествено, че именно по ваш — отговаря иронично принцесата.

Даркос се изпъчва. Без сам да си дава сметка, дробовете му се издуват от гордост.

— Щом знам адреса, мога ли да знам и номера? — пита той в порив на вдъхновение.

— Точно това е любопитното! Артур се пита какъв е номерът, та от толкова грозен баща да се роди още по-грозен син. Той каза следното: „Грозотата на Даркос е изключителна“ — изрича Селения.

Принцът на мрака замръзва на място. Леденото парченце изхвръква от устата му.

Неговото стадо от сеиди по навик се изсмива. Даркос се извръща рязко и пронизва подчинените си с поглед, по-остър от бръснач. Подхилванията веднага секват. Доколкото може, той сдържа гнева си, готов да експлодира като разклатена газирана бутилка, щом я отворят.

Прокълнатият син бавно издиша и вътрешното напрежение спада. Обръща се към Селения и й се усмихва, горд, че не е реагирал на обидата.

— Болката, която ще изпиташ, ще бъде равностойна на удоволствието, което ще изпитам аз — обещава й Даркос. — А сега, ще благоволи ли Нейно Височество да си направи труда да ме последва? — добавя той, правейки лек поклон.

Няма да има бой.

— Хубав опит — прошепва Артур на Селения, разочарована, че за пореден път се провали.

Отрядът на Даркос се скупчва около затворниците и ги извежда от килията.

— Тази импровизирана церемония не предвещава нищо добро — обажда се Арчибалд, разтревожен от броя на пазачите.

— Вече излязохме от затвора, а това никак не е лошо — отвръща Артур, винаги готов да види хубавата страна на нещата. — Трябва да сме нащрек и да си отваряме очите и за най-малката грешка, най-незначителния пропуск. Това е единственият ни шанс! — добавя младият принц.

— Тук не е точно мястото, където нещата се правят наполовина и се допускат грешки — позволява си да отбележи Бетамеш, разтревожен колкото и Арчибалд.

— Всеки допуска грешки и дори Ахил е имал пета, където е бил уязвим — отговаря Артур, уверен в себе си.

Артур, Алфред, Арчибалд, сега пък Ахил! Бетамеш се пита кой е този нов член на семейството, когото още не познава.

— Братовчед ли ти е? — пита Бетамеш, загубен сред клоните на родословното дърво.

Арчибалд се чувства длъжен да уточни историческата истина.

— Ахил е бил доблестен античен герой, прочут със силата и храбростта си. Бил е неуязвим… или почти. Само мъничка част от тялото му била по-слаба и оттам можело да го постигне гибел: едната му пета. Всеки човек си има слабо място, дори Ахил, дори Малтазар — шепне дядото на ухото на Бетамеш, който потръпва, щом чува това име, макар и произнесено съвсем тихо.