Артур и забранения град

Глава 15

Мино също няма да забрави този ден. Който, по всичко изглежда, ще му е последен. Пазачите вече са пред него и къртичето, притиснато до стената, заема отбранителна позиция. Същински Брус Лий в къртичи вариант.

— Внимавайте — предупреждава ги Мино, изпънал ръце, — мога да стана лош!

„Лош“ е дума, която звучи добре при Малтазар. Господарят, силно разгневен, изважда от ножницата магическия меч на Селения, който си е присвоил. Той вдига меча и замахвайки с всичка сила, го мята по Мино. Къртичето не вижда добре, но различава ракетата, насочена да връхлети отгоре му. То съвсем леко се отмества надясно. Според изчисленията му — трябва да е достатъчно. Острието шумно се забива вдясно, на няколко сантиметра от изкривеното от ужас лице на Мино. Значи дори едно къртиче може да сбърка при смятане.

Малтазар е бесен, че не е уцелил мишената, най-вече заради сина си, че се излага пред него. Вместо да изчака да намери някакво логично обяснение на провала си, той предпочита да отклони вниманието на присъстващите.

— Хванете го! — реве той към пазачите, които нещо се бавят.

— Предупредих ви! Ще се ядосам! — повтаря Мино, отстъпвайки крачка.

Сеидите се кискат — не им се вярва. Толкова по-зле за тях!

Една тенис топка, двеста пъти по-голяма от тях, хлътва в отвора високо над главите им. Подобно на метеорит, тя затулва светлината от повърхността и сеидите вдигат очи и се взират, за да разберат защо се спуска мрак над тях. Това не трае дълго. Няма и секунда. Топката се стоварва върху главите им.

Малтазар се надвесва от балкона си, вцепенен от изненада. Финалът наистина не му е по вкуса.

— Спрете тази топка! — крещи той, без да съзнава, че заповедта му е неизпълнима.

Гигантската топка помита сеидите като сухи листа и при всяко превъртане мачка, руши, изтръгва всичко по пътя си. Сламки и тръби хвърчат във всички посоки, като кегли за боулинг, и десетки дупки зейват и дават път на водата под налягане. Площадът вече е обграден от гейзери, които непрекъснато бълват вода от двата огромни резервоара. Водната маса, нахлула в тръбата, по която избягаха Артур и приятелите му, бързо прелива и излиза от руслото си. Топката, повлечена от течението, стига до входа на тръбата и го затиска, като тапа на вана. Много бързо водата залива площада и в сеидските редици настъпва паника.

— Направи нещо! — заповядва Малтазар на сина си. Горкото момче не намира друго решение, освен да се моли.

Мино се изкатерва в купата със съкровището и се скрива между два рубина. Пред очите му се открива апокалиптична картина. Водата вече е заляла некрополския площад и малките търговски бараки плуват напосоки. Някои комари все още са на земята и водата им стига до седлото, а останалите кръжат в тронната зала, от която няма изход. Сеидите, които падат във водата, за беда веднага потъват заради тежкото бойно снаряжение. Подкопани от водата, цели стени рухват наведнъж върху площада, предизвиквайки огромни вълни. Те от своя страна повличат малките бараки, които се разбиват в стените на двореца, под балкона на Малтазар. Владетелят гледа бедствието, втурнало се стремглаво към него, готово да погълне всеки миг балкона му. Как това нищо и никакво къртиче можа да предизвика такъв катаклизъм? Как такава могъща империя като неговата може да рухне толкова бързо?

Понякога е достатъчна една песъчинка, за да надраска и най-голямата машина, една уязвима пета, за да се повали великан, и няколко смели мъже, за да избухне революция. Трябваше само да е прочел „Великата книга на правилата“, както сто пъти го беше съветвал Мино. Двеста и тридесетото правило щеше да му напомни, че „колкото по-малко е пирончето, толкова по-голяма болка причинява, когато се забие в крака“. Малтазар разбира урока, но е много късно да направи каквото и да било. Свършено е с него! Свърши и царството му!

Водата повдига купата със съкровището и чинийката бавно се изкачва по тръбата, която води към повърхността. Мино продължава да се крие в нея, със свит от страх стомах, притиснат между два рубина. Къртиците не си падат по разходки по вода и на Мино вече му се гади.

На Малтазар също му се гади, като вижда как царството му се разпада под краката му. Водата вече достига балкона и той няма голям избор за изход от положението. Хваща се за първото нещо, което се мярка пред очите му — прелитащ комар, — и се мята на него. Естествено, сеидът, който го управлява, е много горд, че господарят му избра тъкмо него, но както на всеки кораб, така и тук — може да има само един капитан. Малтазар сграбчва сеида и го изхвърля небрежно през борда. Горкият, няма време дори да извика, преди да потъне сред буйния водовъртеж. Владетелят хваща поводите на ездитното животно, доста малко за него, и се кани да потегли.

— Татко! — провиква се Даркос.

Малтазар дръпва поводите и спира комара. Синът му е на балкона, с обезумял поглед, водата стига до коленете му.

— Не ме оставяйте, татко! — казва той с почти детско гласче.

Малтазар застава пред него, задържайки комара.

— Даркос, назначавам те за командир! — много тържествено известява баща му.

Синчето е само частично поласкано, защото, за да се възползва изцяло от това ново звание, ще е по-добре да е на сухо. То протяга ръце към баща си, надявайки се на малко местенце отзад върху комара.

— … А един командир никога не напуска кораба си! — добавя баща му, ядосан, че се налага да му припомня най-важното военно правило.

Малтазар дръпва поводите, завърта се и изчезва под свода на Некрополис.

Даркос, разочарован, смазан, изоставен, навежда безпомощно глава. Тогава вижда, че вече до кръста е във вода и че лицето му се отразява на повърхността. Той се взира в това уморено и разочаровано лице, което бързо се приближава към него, като брат, тичащ насреща му. Тази мисъл го кара да се усмихне. Отражението също му се усмихва. Даркос е силно развълнуван. За пръв път някой върви към него с усмивка.

Това ще е и последният. Отражението още повече се доближава и го целува за сбогом.

Артур е все така проснат на тревата, наострил слух да долови къркоренето в корема на земята. Малката дупка, в която пусна топката, остава отчайващо празна и момчето започва да се пита дали не се е провалило в края на мисията си.

Да си прекосил Седемте земи, когато си само два милиметра на ръст, да си се сражавал в сблъсък със сеидите, да си пил огнен сок, да си се оженил за принцеса, да си намерил дядо си и едно съкровище и да се провалиш толкова близо до целта! В това има нещо несправедливо и Артур отказва да го приеме. Досега небето винаги го е закриляло, няма причина изведнъж да го изостави. Тази мисъл повдига духа му и той още повече се навежда над дупката. Ясно чува как водата бълбука и ако се вярва на усилващия се шум, нивото й сигурно се покачва.

Артур още по-внимателно се взира в черната дупка. Изведнъж нещо проблясва в дъното. Първият рубин на върха на пирамидата улавя светлината. Купата, носена от водата, малко по малко се изкачва и пирамидата постепенно засиява.

Артур е възхитен. Очите му са пълни със сълзи…

Изпълни мисията си! Опасна мисия — сто пъти рискува живота си, преодоля всички препятствия! Приключение, което го принуди да се развие, да надмине себе си. Път, по който тръгна като малко момче, а го завърши като малък мъж.

Артур протяга ръце и внимателно взема пълната с рубини чинийка. Един миг гледа това съкровище, както ученик гледа дипломата си в края на учебната година. Журито поздравява момчето, а председателят му маха с опашка, преди да излае похвалите си.

Момчето влиза в гаража и веднага запалва огромната неонова крушка, която малко се колебае, преди да светне. То слага чинийката на масата и преравя всички чекмеджета в тезгяха. Най-после намира каквото търси — голяма лупа.

Артур бавно доближава лупата до пирамидата от рубини и внимателно я оглежда отвътре, за да открие малкото къртиче.

— Мино — едва чуто шепне момчето с естествен глас, но за един минимой този глас е чудовищен.

Мино чува, но този ужасен кънтеж не му говори нищо добро. Как би могъл да познае приятеля си Артур с такъв боботещ глас? Къртичето все пак надвива страха си и решава да подаде глава. Веднага се натъква на стъклена стена, чиито очертания едва се забелязват. Лупата отразява едно великанско око, по-голямо от планета.

Мино веднага се сеща за една стара приказка, която му разказваше баща му, за да го поизплаши. В нея се говореше за едно огромно око, също като това, което гледало непрестанно, дори и в гроба, някой си Каин, който убил брат си. Мино надава страхотен писък и припада сред рубините, което е за предпочитане пред портокалите.

Половината от минимойския народ продължава да подпира с малките си ръчички тежката порта, но налягането на водата постепенно намалява.

Прилепил ухо до вратата, Миро съобщава радостната новина. Кралят си отдъхва, но още не смее да отлепи дланите си. Патуф не си задава много въпроси. Той отстъпва няколко крачки, слага ръце на кръста си и се накланя леко назад, за да изправи гръб. Истина е, че навярно съвсем сам е свършил две трети от работата. При което кръстът му се схвана.

Кралят, сам с ръце върху портата, започва да се чувства смешен.

— Може да я пуснете, татко. Мисля, че ще удържи — нежно казва дъщеря му, развеселена от ситуацията.

Бученето на водата заглъхва, като лоша мисъл, като лош спомен.

Миро открехва малката врата, разположена на височината на лицето му, и надзърва навън.

— Водата е изчезнала! Те успяха! — вика с цяло гърло къртът.

Новината е посрещната с несравнима радост и хиляди малки шапчици политат във въздуха, а също и викове, песни, свиркания. Всичко, с което може да се изрази радостта, че си жив.

Селения се хвърля в прегръдките на баща си. Забравила е прословутата си сдържаност. Едри сълзи се стичат по бузите й, а тя самата избухва в неудържим смях.

Бетамеш е опиянен от толкова похвали и от толкова протегнати ръце, които искат да стиснат неговата, и непрекъснато благодари.

Целият минимойски народ ликува и запява националния химн.

Миро гледа всичко това с умиление, но сърцето му е свито. Кралят се приближава до него и го прегръща през раменете. Знае каква мъка разяжда Миро и му пречи да празнува.

— Как ми се иска моят мъничък Мино да участва в тази веселба!

Кралят му съчувства и още по-силно го притиска до себе си. В такъв случай няма какво да се прави, а още по-малко — да се каже.

Но някакъв шум нарушава празника. Шум, който се усилва, става по-страшен от шума на водата. Земята започва леко да се тресе и веселието в миг замира. Върху всички лица отново се изписва тревога. Тя успя да изчезне само докато пяха химна.

Земните трусове се усилват и няколко буци пръст се откъртват от свода като бомби, летящи от небето, които избухват, образувайки истински кратери. „Малтазар бърза да си отмъсти“, мислят вече в тълпата и всеки се втурва да търси заслон. Кой друг, освен този демон, би могъл да дойде, за да разруши свода на града?

Трус, много по-силен от предишните, откъсва един огромен камък от горе.

— Внимавайте! — вика Миро, който не може да направи нищо друго, освен да предупреди сънародниците си. Минимоите хукват напосоки и оставят огромния камък да се вкопае в земята сред облак прах. Ударът е толкова силен, че кралят пада по гръб.

Трусовете спират и една огромна шарена тръба се показва от тавана и се спуска до земята. Кралят не вярва на очите си. „Какво ли още е измислил този проклет Малтазар?“ — пита се владетелят.

Внушителната тръба се забива отвесно в земята и през прозрачните й стени може ясно да се различи една топка, която се плъзга отвътре.

— Смъртоносна топка! — извиква Бетамеш.

Това е достатъчно, за да настъпи всеобща паника. Единствено Селения не се поддава. Тя наблюдава тази ужасна тръба, която й напомня нещо.

— Това е сламка! — изведнъж извиква тя, усмихната до уши. — Сламка от Артур!

Топката се плъзга до долу, тупва на земята и се претъркулва встрани. Мино се изправя, целият разнебитен, и плюе прахта от устата си. Той силно стиска в ръка меча на Селения.

— Синът ми! — възкликва къртът Миро, разтреперан от вълнение.

— Мечът ми! — възкликва принцеса Селения, пощуряла от радост.

Миро се спуска към сина си и силно го прегръща.

Минимойският народ, целият в прах, отново надава радостни викове. Кралят пристъпва към Миро и сина му, притиснати един до друг, като мюлмюли.

— Всичко е добре, когато свършва добре — казва той, щастлив и доволен, че всичко е приключило.

— Не съвсем! — отвръща властно Селения.

Тя се отделя от малката група и отива до центъра на площада, там, където е скалата на предците. Изважда меча си и с един замах го забива в камъка. Цепнатината веднага се затваря отново и мечът остава вклещен завинаги в скалата.

Селения въздъхва облекчено. Тя поглежда баща си, който кимва с глава, в знак на одобрение и признателност. Принцесата скромно приема похвалата му. Това приключение я научи на толкова много неща! Но най-вече на едно, най-важното, което превръща принцесата в добра кралица и помага да се постигне успех в живота: това е мъдростта.

Сламката бавно се издига нагоре и напуска площада на градчето като безшумна ракета.