Артур и забранения град

Глава 13

Бабата също би искала молитвите й да бъдат чути. От сутринта вече шепне третата, но нищо не се случва. Тя въздъхва, коленичила под великолепния кръст в салона, и започва отново да се моли. Точно този момент избира бащата на Артур, за да връхлети в салона като марсианец.

— Там! Там!… Те са огромни!… Великани!… Петима! В градината!… Черни! Съвсем!… Не знаят колко е часът!… — заеква бащата, кратко и ясно като телеграма. Върти се в кръг, сякаш въздух не му стига.

— Бързо! Иначе Големия черен ядосан! Много ядосан! Да не губим време! — добавя той, преди да се спусне към входа. Не беше дошъл да види колко е часът, както бе внушил на матасалаите, а само да си придаде смелост, за да побегне, оставяйки жена и дете.

Бащата поглежда иззад пердето на прозореца и вижда, че посетителите продължават да стоят в градината. Това е идеалният момент да избяга.

— Аз… ще се върна — успява да каже на бабата той, преди да се спусне към другия край на къщата, към главния вход. Отваря вратата и отново се стряска. Има друг посетител. По-точно трима.

Първият не е толкова висок и не е толкова черен. Дори е елегантен. Бащата се поуспокоява, а Давидо сваля шапка. Другите двама са черни, но не те самите, а униформите им. Полицейски.

— Часът е дванайсет! — казва Давидо, усмихнат до уши, като спечелил на лотария.

Бащата го гледа, без да разбира. Давидо изважда часовника си, старателно прикачен с верижка към джоба на жилетката му.

— Без една минута, за да бъдем точни! — радостно добавя той. — Това ще е краят на моето търпение!

Малката група, начело с Бетамеш, влиза в Залата за преминаване. Отново нарушават спокойствието на стария пазач и той отново е принуден да излезе от пашкула си. А това никак не се отразява добре на настроението му.

— Побързайте! Вече завъртях първия пръстен! — измърморва той. — Остава ви само една минута!

Арчибалд минава пръв и застава пред огромното огледало, последната леща на магическата тръба. Кралят участва в прощалната процесия. Дошъл е без Патуф, който е прекалено висок за Залата за преминаване. Владетелят се приближава до Арчибалд. Двамата се усмихват съзаклятнически и си стискат ръцете.

— Едва-що се завърна и пак ни напускаш! — казва кралят, като трудно прикрива мъката си.

— Такъв е законът на звездите, а те не чакат! — отвръща с тъжна усмивка Арчибалд.

— Знам и това е много жалко. Има толкова неща, на които можеш още да ни научиш! — смирено признава кралят.

Арчибалд слага ръка на рамото му.

— Сега вие знаете колкото мен, а това не е ли най-важното? Двамата заедно ние образуваме едно цяло, знанията на единия допълват знанията на другия. Нали тази е тайната на общуването? Тайната на минимоите — прочувствено му казва дядото.

— Да, вярно — съгласява се кралят. — „Повече хора, повече смях“ — петдесетото правило.

— Ето, виждаш ли? На това ме научихте вие! — добавя Арчибалд с широка усмивка.

Кралят е силно развълнуван от тази проява на приятелство и уважение. Двамата мъже — малки на ръст, но големи по сърце, силно си стискат ръцете. Водачът завърта втория пръстен — на ума, — който има нужда да го смажат с капчица олио.

— Грижете се за зет ми! — усмихнато му казва кралят.

— С удоволствие! А вие се грижете добре за снаха ми! — отвръща Арчибалд.

Водачът завърта и третия пръстен — на душата.

— Качвайте се! — командва той като началник-гара.

Арчибалд махва за последен път с ръка и се хвърля върху стъклото, което в миг го поглъща. Старият човек потъва като лъжица в буркан със сладко. Люшкан от магията, той преминава една по една през лещите, които все повече се смаляват, докато ръстът му се увеличава.

В другия си край далекогледът го изхвърля като най-обикновено смачкано зрънце. Но при досег с въздуха и светлината то се издува и след три претъркулвания в тревата Арчибалд възвръща нормалните си размери. Поема дълбоко въздух и решава да постои няколко секунди седнал на земята, докато дойде на себе си.

Вождът на матасалаите застава пред него и го посреща с великолепна усмивка, разкрила всичките му хубави бели зъби.

— Хубаво ли беше пътешествието, Арчибалд? — пита вождът.

— Чудесно! Малко дълго, но… чудесно! — отвръща дядото, толкова доволен, че вижда стария си приятел.

— Ами Артур? — тревожи се африканецът.

— Идва след мен!

Нашите приятели минимоите, изглежда, не бързат да се разделят с храбрия Артур, а и той не показва желание да потъне в тази желирана маса, която ще го погълне, както хамелеон поглъща муха, залепнала на езика му. Но това е цената, която трябва да плати, за да види близките си и да разкаже за невероятните приключения на баба си, надявайки се, че тя не е умряла от тревога.

Бетамеш се приближава до него, видимо развълнуван.

— Ще ни е скучно без теб! Връщай се по-скоро! — моли го малкият принц.

— На десетата луна, обещавам! — отвръща Артур, като вдига ръка към небето и плюе на земята, в знак, че се заклева.

Бетамеш е малко изненадан от този обичай, но му харесва и веднага го прилага:

— Обещавам! — казва той с вдигната ръка към небето и също плюе на земята.

Артур не може да не се разсмее от това малко човече, което наистина нищо не пропуска.

— По-бързичко! — припомня им водачът. — Пътят ще се затвори след десет секунди!

Артур се доближава до огромната леща, която размазва отражението му. Селения също се приближава, леко смутена. Трудно й е да сдържа вълнението си. Артур застава срещу нея и пристъпва от крак на крак, чувства се зле.

— Хиляда години, за да си избера съпруг, а бях с него само няколко часа! — нежно му казва принцесата, сдържайки сълзите си.

— Трябва да се прибера. Близките ми сигурно са умрели от тревога, както се тревожеха и твоите близки.

— Разбира се, разбира се — съгласява се Селения, без да е убедена.

— А и десет луни не е чак толкова дълго време — добавя Артур, с желанието гласът му да звучи успокоително.

— Десет луни, това са милиони секунди без теб — промълвя Селения, без да може повече да сдържа сълзите си. И очите на Артур са замъглени. Той избърсва с пръстче сълзите на съпругата си и я целува по бузите.

— Милиони секунди, за да изпитаме чувствата си, както повелява традицията, както изисква протоколът — припомня й Артур с горчивина.

— По дяволите протоколът! — извиква принцесата, целувайки Артур по устните.

Двамата влюбени силно-силно се прегръщат и целуват. Истинска целувка. Първата. Най-хубавата. Най-забранената.

След това Селения слага ръце на раменете на момчето и силно го блъсва назад. Целувката е прекъсната, устните им се раздалечават и Артур изчезва, погълнат от стъклото, което само това и чака.

— Селения! — едвам успява да извика той, преди гласът му напълно да заглъхне в желеобразната материя.

Артур се лашка на всички страни от неконтролируемите течения. Сега по-добре разбира какво изпитват алпинистите, хванати в капана на чудовищните лавини, които дълго описват. Мъчи се да се освободи от тази маса и непрекъснато мърда, както го съветва „Водач на свръзка“4 — любимата му книга, когато още не беше открил записките за африканските приключения на дядо си.

Лещите, през които преминава, стават все по-малки и все по-твърди. Последната е като стена и момчето удря главата си, преди да се освободи от нея. Едва-що показало се навън, и дробовете му се изпълват с кристален въздух. Цялото му тяло се издува като балон, като въздушна възглавница след удар.

Артур е изхвърлен на земята и веднага се претъркулва. Спира, стъпил на четири крака в тревата, с лице, извърнато към една муцуна, която размахва опашка.

Алфред, прекалено щастлив, че вижда господаря си, не чака той да се съвземе от вълнението, а започва да ближе лицето му. Артур избухва в смях и се отбранява както може от тези лигави изблици.

— Престани, Алфред! Остави ме да подишам две секунди! — оплаква се кротко Артур, толкова щастлив да види отново най-верния си приятел.

Арчибалд му се притичва на помощ и му подава ръка. Едва изправил се на крака, той забелязва майка си, която още не се е свестила. Малкият Артур стремглаво се спуска към нея и се надвесва над лицето й.

— Какво й се е случило? — тревожно пита детето.

— Видя ни и припадна върху портокалите — простичко обяснява матасалайският вожд, с оранжев плод в ръка, сякаш държи неоспоримо доказателство.

Момчето нежно гали майка си.

— Събуди се, майчице! Аз съм, Артур! — шепне то с толкова ласкав глас, че майка му най-после идва на себе си, очарована от тази хубава мелодия. Тя бавно отваря очи и се смайва, като вижда лицето на сина си с много хубав вид. Първата й мисъл е, че навярно още сънува, усмихва се на ангелите и пак притваря клепачи.

— Мамо! — настоява Артур, потупвайки я по бузата.

Майката изведнъж отново отваря широко очи.

— Не сънувам ли? — пита тя уплашено.

— Ами не! Наистина съм аз, Артур! Твоят син! — казва той, като леко я разтърсва за раменете.

Майката осъзнава, че е намерила сина си, и веднага избухва в сълзи.

— О, моето любимо момче! — извиква тя и припада отново.

В другия край на градината бабата не подозира разигралата се драма и придружава Давидо до стълбищната площадка. Подлият собственик се взира в криволичещия път на хълма в далечината. Пак поглежда часовника, който непрекъснато стиска в ръка, като рефер с хронометър.

— Точно дванайсет! — гордо съобщава той на единствената си зрителка, защото в неговите очи двамата полицаи не се броят. — Точно дванайсет, а на хоризонта нищо не се вижда — чувства се задължен да добави той. Или по-скоро за да си достави удоволствие, посипвайки сол в раната.

Давидо въздъхва дълбоко, преди да прояви лицемерно съчувствие:

— Боя се, че дори през такъв хубав неделен ден, посветен на Бога, няма да стане чудо.

Той обръща гръб на бабата, за да се изхили глупаво. От него би излязъл чудесен сеид. Бабинка е много тъжна, а двамата полицаи са много смутени. Биха искали да помогнат на тази нещастна жена, но днес законът е на страната на Давидо и за съжаление полицаите изпълняват задълженията си добре.

Грозната усмивка на Давидо се изпарява и той възвръща сериозния си вид. Прокашля се и се обръща към бабата, която вече не е сама — Арчибалд и Артур са застанали до нея, единият хванал едната й ръка, другият — другата. Като в магия. Като по чудо. Давидо онемява с увиснала челюст. Нямаше да се учуди толкова силно дори ако известният фокусник Копърфийлд беше направил да изчезне пред очите му цял град. Това тук е повече от фокус. Повече от чудо. Това е катастрофа.

Арчибалд му се усмихва, не приятелски, просто учтиво.

— Прав сте, Давидо! Неделният ден е чудесен! — възкликва възрастният човек, винаги готов да се пошегува.

Давидо не помръдва, парализиран от изненада.

— Мисля, че трябва да подпишем два-три документа, нали? — пита дядото.

На Давидо са му нужни няколко секунди, за да поклати най-после глава. Шокът явно е намалил и без това доста ограничените му умствени способности.

— Хайде да отидем в салона, там е прохладно и ще ни е по-приятно — предлага Арчибалд с безукорна учтивост.

Докато върви към къщата, той незабелязано прошепва на ухото на Артур:

— Тъкмо сега съкровището ще ни е нужно! Аз ще го залъгвам, за да печеля време, а ти се заеми да прибереш рубините!

Артур не е сигурен, че му се пада най-леката задача, но този знак на доверие го изпълва с гордост.

— Можеш да разчиташ на мен — отговаря той също незабелязано, преди да се запъти към дъното на градината.

Още не извървял няколко метра, и ето че хлътва в една от дупките, изкопани от баща му. Артур се просва целият в ямата. Алфред подава нос от ръба на дупката, за да прецени щетите.

— Добре започваме! — казва му Артур с уста, пълна с пръст.