Артур и забранения град

Глава 5

Умирам от глад! — възкликва Бетамеш.

Умереното поклащане на паяка събуди заспалия стомах на принца.

— Осведомявай ни само когато не си гладен, Бетамеш, ще ни е от по-голяма полза — подхвърля сестра му, все така хаплива.

— Доколкото ми е известно, не е престъпление да си гладен. Нищо не сме яли от цъфтежа на селениите — мърмори малкият принц, притиснал корема си, сякаш се страхува той да не побегне, за да влезе в нечие друго, по-грижовно тяло. — А и сега раста, което значи, че ми трябва растителна храна, нали?

— Ще растеш по-късно, вече пристигнахме! — отсича Селения, прекъсвайки разговора.

Пред тях, в средата на този каменист тунел, е зейнала дупка, разцепена от гръмотевица пукнатина. Камъкът е раздробен, като нахапан яростно от допотопно чудовище.

Пукнатината свършва до една пропаст — ледена и лепкава. Капките вода падат в нея, без да се чуе шум — толкова нанадолу се губят.

Селения се спуска по предния крак на паяка и застава пред дървена табелка с надпис: „Вход забранен“. За да бъде надписът ясно разбран дори от онези, които не могат да четат, над него е нарисуван череп.

— Тук е — казва принцесата доволна, като че ли е намерила странноприемница.

Бетамеш преглъща, сякаш да глътне страха си.

Артур на свой ред се спуска от животното и се доближава до дупката, за да хвърли поглед вътре. Но там не си струва да се хвърля каквото и да е. Дори един поглед.

— Няма ли някой друг вход, малко по-гостоприемен? — пита все така неспокойно Бетамеш.

— Това е главният вход! — отвръща принцесата, без да трепне пред тази зееща яма.

А като вземем под внимание кошмарния вид на този главен вход, лесно можем да си представим какъв ще да е входът за прислугата.

Артур следва посоката на движение, без да продума. В мислите си е далеч. Почти не забелязва какво става наоколо. През последните двайсет и четири часа изживя толкова невероятни приключения, че едно в повече сега му се струва нещо обичайно. Окончателно взе решение да не си задава въпроси. А и онова, което най-много го плашеше, беше да признае любовта си пред принцесата. Сега, когато това стана, вече не го е страх от никого и от нищо. И не защото признанието му даде криле, а защото занапред всичко останало е по-маловажно и не толкова ярко.

Принцесата хваща паяка за космите от брадичката и започва да го дърпа към зейналата дупка.

— Хайде, миличък! Направи ни едно хубаво въженце, за да се спуснем до долу — мило го подканя принцесата, преди да започне да го гъделичка под брадичката.

Паякът притваря големите си бадемовидни очи. Още малко и ще замърка. Във всеки случай с удоволствие започва да изпуска лиги и една дълга нишка се проточва от устните му, после потъва в отвора на дупката.

Бетамеш няма доверие на този случаен асансьор.

— Щом пишат „Вход забранен“ и го украсяват с череп, значи искат да ни предупредят за нещо, нали така?

— Това е традиционен начин да се канят гости! — хитро отвръща принцесата.

— Хайде де! Начин да се канят гости! Не ми се вярва да имат много посетители — спори Бетамеш.

Селения се ядосва. Писнало й е от това досадно гласче, което се обажда за щяло и нещяло.

— Сигурно предпочиташ: „Добре дошли в Некрополис, в двореца, при войската и в частния му затвор“?

Въпросът й затваря устата на малкия принц.

— Този надпис означава: „Добре дошли в ада“ и ще ме последват само онези, които са достатъчно храбри, за да се бият — довършва Селения, преди да сплете крака около нишката и да се плъзне надолу, към мрака, като по въже.

Много бързо свистенето от триенето на ходилата й по нишката заглъхва, после изчезва напълно.

Бетамеш се надвесва полекичка над дупката, но силуетът на сестра му вече не се вижда.

— Аз може да остана да пазя паяка, боя се да не си отиде — казва принцът, който не прелива от безразсъдна смелост.

— Както искаш — отвръща Артур, като се мята на нишката. Кръстосва крака около това въже, както го бяха учили в училище, и понечва да се спусне.

— Така, когато се върнете, ще можем пак да го яздим и по-бързо да се приберем у дома — чувства се задължен да поясни Бетамеш, за да прикрие страха си.

— Ако се върнем някой ден! — твърде прозорливо уточнява Артур.

— Да, разбира се, ако се върнете някой ден — повтаря Бетамеш, смеейки се пресилено.

Изглежда, мисълта да се прибира сам никак не го очарова.

Артур се поразкрачва и стремглаво се спуска по изпредената от паяка нишка. За секунди и неговият силует изчезва в черния непрогледен мрак.

Бетамеш цял потръпва. За нищо на света няма да се спусне по тази нишка! Изправя се и облекчено въздъхва, мислейки, че е избегнал най-страшното.

Но и обстановката край него не вдъхва особено доверие. По стените личи влага, в тях отекват далечни викове, странно променени от разстоянието. Безконечни викове на болка.

Бетамеш непрекъснато се върти около себе си, понеже се бои какво има зад гърба му. Като че ли забелязва нещо върху стената в дъното. Въпреки страха, който свива стомаха му, той прави няколко крачки, за да види какво има там. Всъщност това са рисунки, издълбани в мазилката, които проблясват от влагата, сълзяща по стената. Те представляват само черепи, понякога допълнени със скелети.

Бетамеш прави гримаса на отвращение. Всичко това никак не му харесва.

Най-долу под тези рисунки са скупчени множество дребни гризачи, които, сякаш за да ги онагледят и допълнят още по-добре, привършват оглозгването на един истински скелет.

Бетамеш прави няколко крачки назад и стъпва върху някаква кост, която шумно се счупва. Малкият принц подскача уплашено и вижда, че се намира сред стотици кости, като сред разровени гробове.

Вик на ужас се изтръгва от принца и се слива с вълните на ехото, долитащи от дъното на пропастта. Той застава пред паяка.

— Харесваш ми, но по-добре е да не ги оставям сами. Без мен вършат само глупости — обяснява Бетамеш на животното, което го гледа, без да разбира.

Принцът се хвърля към нишката и дори не я обхваща с крака. Само и само да избяга колкото се може по-бързо от това злокобно място.

— Предпочитам ада пред този ужас! — казва си той, за да си придаде смелост, преди да изчезне в черната дупка, която поглъща всяка светлинка. Разбира се, Бетамеш не е никакво светило, за дупката това са подробности и тя поглъща и него.

Бащата на Артур продължава да стои в своята дупка. Заспал е върху лопатата, толкова е съсипан от умора. Бързината, с която се върти лопатата, няма нищо общо с първоначалното темпо. Сега трябва да си вземеш отпуска, за да видиш как една полупразна лопата се показва от дупката и несръчно се изсипва встрани. Това съкровище скоро няма да се намери, още повече че кучето Алфред, като верен боен другар на Артур, систематично запълва отново всички дупки в другия край на градината. Не толкова от солидарност, а просто за да не открият неговото собствено съкровище — десетина кокали с мозък, с които то, като къщовен домакин, търпеливо беше се запасило.

Жената, като грижовна съпруга, излиза от къщата с поднос в ръка. Приготвила е кристална кана, пълна с лед, и една чинийка, където е сложила старателно обелени портокалови резенчета.

— Скъпи — тананика тя, пристъпвайки както може из това минно поле.

Макар луната да й показва пътя, горката жена почти нищо не вижда. Трябваше да сложи очилата си, но естествената й суетност често я подтиква да не ги носи пред хората. Суетност, която ще й струва скъпо, защото не вижда кучешката опашка, нито бедата, свързана с нея.

Токът на майката се забива във върха на опашката на Алфред и той неочаквано изквичава. Жената на свой ред също надава вик, сякаш да отвърне на кучето. Пронизващ вик, от който тя губи равновесие — крачка напред, крачка назад — опит да не изпусне подноса, после кракът й хлътва в дупката.

Всичко това я е доближило до съпруга й.

Каната се плъзва по подноса, но с изненадващ рефлекс жената успява да я задържи за дръжката. Тя спасява каната, но не и съдържанието й. Ледената вода плисва в лицето на мъжа й. И той на свой ред надава нечовешки вик и започва да се бори с ледените кубчета, които се промъкват навсякъде, най-вече под ризата му.

Алфред криви муцуна със съчувствие — и той не обича водата, а още по-малко, когато е ледена.

Бащата първо започва да сипе върху жена си неразбираеми обиди. Навярно студът му пречи да ги изговори ясно.

— Не можеш ли да внимаваш?! — най-накрая изкрещява той.

Горката жена просто не знае как да се извини. Тя събира ледените парчета с полепнала пръст и ги слага обратно в каната, изпълнена с най-добри намерения.

Бабата се появява на прага на къщата с друг поднос в ръка.

— Искате ли горещо кафе? — пита тя работниците.

Мъжът простира напред ръце. Вероятността след ледената баня да го полеят с вряло кафе, никак не го радва.

— Не мърдайте! — вика той, сякаш бабата ще настъпи змия. — Сложете го на земята и ще дойда да го изпия след малко — добавя той напълно сериозно.

Бабата не знае какво точно да мисли. Беше й ясно, че дъщеря й се е омъжила за ексцентричен човек, но сега май нещо беше пропуснала. Горката жена е прекалено изтощена, за да противоречи на когото и да било. Тя слага подноса на стъпалата и се връща в къщата, без дума да обели.

Съпругата се опитва да избърше мъжа си с фина копринена кърпичка. Все едно да изпразваш вана с капкомер. Мъжът отстранява жена си мърморейки, излиза от дупката и се запътва към къщата. Жена му тръгва след него, Алфред също. „Честно казано, тия двамата са доста забавни“ — мисли си кучето, като ги следва, както децата вървят след фургоните на пътуващ цирк.

Мъжът стига до стълбищната площадка и въздъхва дълбоко, като че ли да се освободи от гнева си. Ризата му вече е поизсъхнала. В крайна сметка това е само чиста водичка. Той се сили да се усмихне и гледа как жена му се приближава, все така несигурна без очилата си, та чак го умилява.

— Извинявай, скъпа. Стреснах се и затова ти наговорих куп лоши неща. Съжалявам, повярвай ми — искрено казва той.

Вниманието на съпруга й я трогва и тя пооправя роклята си, за да се покаже в най-добрия си вид.

— Няма нищо, аз съм виновна. Понякога съм толкова непохватна! — признава тя.

— Не, съвсем не! — отвръща съпругът, въпреки че си го мисли. — Искаш ли едно кафенце?

— С удоволствие — отговаря му тя, изненадана от този миг на задушевност.

Съпругът взема една чашка, слага в нея две бучки захар и добавя капка мляко. През това време жена му търси очилата си из многобройните джобове на роклята си. Но не вижда паяка, който се спуска по нишката си, на сантиметри от лицето й. Съпругът се извръща към жена си с чаша в едната ръка и кафеварката в другата. Започва много внимателно да сипва кафето.

— Едно силно кафе ще ни разсъни! — заявява той.

Не предполага колко е прав.

Жена му най-сетне е намерила очилата си и ги слага. Първото и единствено нещо, което вижда, е чудовищен паяк, който мърда с косматите си крака на сантиметър от носа й. Тя моментално надава чудовищен вик. Сякаш изтръгват нокът на маймуна бабуин. Съпругът е смаян, дръпва се рязко назад, стъпва накриво върху подноса и се просва в цял ръст на земята. Кафеварката полита във въздуха, преди да изпразни съдържанието си върху гърдите му. Неговият вик прилича по-скоро на рев на мамут, на когото изтръгват зъб, и макар двата вика да не си приличат, семейството е единно в болката си.