Аутопсия

11.

Според Марино полицията още не бе успяла да намери съседи, които да са видели жертвата през уикенда. Една колежка се опитала да се обади по телефона в събота и в неделя, но никой не отговорил. Когато жената не се появила за урока си в един часа, колежката се обадила в полицията. Пристигналият полицай заобиколил къщата. Един прозорец на третия етаж бил широко отворен. Жертвата имала съквартирантка, но тя отсъствала от града.

Адресът бе на по-малко от миля от центъра, на границата с университета на Вирджиния, един разпрострял се конгломерат с повече от двадесет хиляди студенти. Много от колежите, които съставяха университета, се помещаваха в реставрирани викториански или каменни къщи по улица Уест Мейн. В момента имаше летни занятия и студентите се разхождаха по улицата пеша или с велосипеди. Те седяха на малки масички по терасите на ресторантите, пиеха кафе, поставили огромни купчини учебници до лактите си, и лениво разговаряха с приятели в топлия и слънчев юнски следобед.

Както ми каза Марино, Хена Ярбъро била на тридесет и една години и преподавала журналистика в колежа по радиожурналистика на университета. Дошла в Ричмънд от Северна Каролина миналата есен. Не знаехме за нея нищо повече от това, че е мъртва, и то от няколко дни.

Навсякъде бе пълно с ченгета и репортери.

Колите преминаваха бавно край триетажната червена тухлена къща, пред входа на която се вееше ръчно изработено синьо-зелено знаме. В сандъчетата по прозорците растеше бяло и розово мушкато, а по стоманеносивия покрив се виждаха светложълти цветни шарки в стил ар нуво.

Улицата бе толкова задръстена, че ми се наложи да паркирам почти на половин пресечка от къщата, но забелязах, че репортерите бяха по-кротки от всякога. Почти не помръднаха, когато минах покрай тях. Не тикнаха камери и микрофони под носа ми. В държанието им имаше нещо почти военно по дух — стояха тихо, сковано и определено се чувстваха неловко, сякаш усещаха, че това е още един от онези случаи. Номер пет. Пет жени като тях самите или като техните жени или любовници бяха жестоко малтретирани и след това убити.

Мъж в униформа повдигна жълтата лента, преграждаща външната врата, до която се достигаше по няколко изтъркани стъпала от гранит. Озовах се в слабо осветено антре и се качих по три реда дървени стълби. Най-горе ме чакаха началникът на полицията, няколко високопоставени полицаи, детективи и мъже в униформа. Бил също беше там. Стоеше най-близо до отворената врата и надничаше през нея. За секунда погледът му срещна моя; лицето му изглеждаше пепеляво.

Почти без да го забелязвам, спрях за миг на прага и погледнах в малката спалня, от която лъхаше остра воня на разлагащ се труп. Марино бе с гръб към мен. Беше клекнал пред скрина и отваряше чекмедже след чекмедже, а ръцете му сръчно прехвърляха купчини прилежно сгънати дрехи.

Върху скрина имаше само няколко шишенца парфюм и тоалетно мляко, една четка и комплект електрически ролки за коса. До стената вляво се виждаше бюро, а електрическата пишеща машина върху него бе като остров насред море от листове и книги. Имаше още книги върху един рафт над бюрото, а също и разхвърляни на купчини по дървения под. Вратата на вградения гардероб бе открехната, а лампата вътре не светеше. Нямаше никакви килимчета или дреболии, нямаше снимки или картинки по стените — сякаш спалнята не бе използвана от дълго време или престоят на жената тук е бил временен.

Далеч вдясно имаше двойно легло. От това разстояние успях да видя разхвърляни чаршафи и тъмно петно заплетена коса. Тръгнах към нея, като внимавах къде стъпвам.

Лицето й бе обърнато към мен и бе толкова подуто и червено, че единственото, което можех да кажа за външния й вид, бе, че е бяла с тъмна коса до раменете. Беше гола и полуобърната наляво. Краката й бяха свити в коленете, а ръцете й здраво пристегнати зад гърба. Изглежда, убиецът бе използвал шнуровете от щорите, а начинът, по който бяха вързани, и въобще начинът, по който бе действал, бе потресаващо познат. Тъмносиня покривка за легло бе небрежно метната през бедрата й с жест, който издаваше равнодушно, ледено презрение. На пода пред леглото се въргаляше къса пижамка. Горната част бе закопчана и раздрана от горе до долу. Долната част изглеждаше разпрана по страничните шевове.

Марино бавно прекоси стаята и застана пред мен.

— Качил се е по стълбата — каза той.

— Каква стълба? — попитах.

Имаше два прозореца. Този, на който той беше спрял погледа си, бе по-близо до леглото и бе отворен.

— Отвън по стената минава стара желязна пожарна стълба — обясни той. — Оттам е влязъл. Стъпалата са ръждясали. Намерихме люспи от ръжда по дограмата, сигурно са от обувките му.

— И пак оттам е излязъл — предположих.

— За това не можем да бъдем сигурни, но така изглежда. Наложи се да разбиваме вратата. Но отвън — добави той и хвърли още един поглед към прозореца — под стълбата расте висока трева. Няма никакви стъпки. В събота вечер валя като из ведро, но това никак не ни помага.

— Има ли климатична инсталация? — По кожата ми лазеха тръпки, въздухът в стаята бе горещ, гнил и влажен.

— Не. Няма и вентилатори. Нито един. — Той избърса зачервеното си лице с ръка. Косата му бе залепнала по мокрото чело на сиви кичури, очите му бяха кръвясали, с тъмни кръгове. Имаше вид на човек, който цяла седмица нито е спал, нито се е преобличал.

— Прозорецът заключен ли беше? — попитах аз.

— И двата бяха отключени. — Изведнъж лицето му придоби учудено изражение и ние едновременно се обърнахме към вратата. — Какво, по дяволите…

Женски писък се бе извисил от антрето два етажа по-долу. Чуваше се тътрене на крака, мъжки гласове спореха.

— Махай се от къща ми! О, Господи… Махай се от къщата ми, копеле такова! — крещеше жената.

Марино рязко мина край мен и шумно затрополи надолу по дървените стъпала. Чух гласа му и почти веднага крясъците спряха. Гръмките гласове се превърнаха почти в шепот.

Пристъпих към външния оглед на тялото.

Температурата на тялото беше същата като температурата на стаята. Веднага след смъртта тялото бе изстинало и се бе вкочанило; после, с покачването на външната температура, се бе покачила и температурата на тялото. Най-накрая вкочанясването бе отминало, сякаш първият шок от смъртта бе преминал с времето.

Нямаше нужда да отмествам покривката много, за да видя какво има отдолу. За секунда спрях да дишам и сърцето ми замря. Внимателно върнах покривката обратно и започнах да си свалям ръкавиците. Тук не можех да направя нищо повече. Нищо.

Когато чух стъпките на Марино по стълбите, се извърнах, за да му кажа, че трупът трябва да стигне до моргата покрит. Но не успях да издам нито звук. Стоях и гледах в безмълвно изумление.

До него на прага стоеше Аби Търнбул. Какво, по дяволите, правеше Марино? Да не беше полудял? Аби Търнбул, репортер номер едно, акулата, пред която чудовището от „Челюсти“ изглеждаше като златна рибка.

Тогава забелязах, че е по сандали, дънки и бяла памучна блуза, която висеше навън. Косата й бе вързана. По лицето й нямаше грим. Не носеше нито касетофон, нито тефтер, през рамото й бе преметната само платнена торба.

Широко отворените й очи се приковаха към леглото, лицето й се сгърчи от ужас.

— Господи, не!!! — изкрещя тя и ръката й се стрелна към отворената й уста.

— Значи е тя — рече Марино тихо.

Аби се приближи с вторачени очи.

— Господи, Хена. Господи…

— Това ли е нейната стая?

— Да. Да. Господи, Боже мой…

Марино отсечено кимна на един униформен полицай извън полезрението ми да се качи горе и да изведе Аби Търнбул. Чух стъпките й по стъпалата и стоновете й.

Тихо се обърнах към Марино:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Ей, ама аз винаги знам какво правя.

— Значи тя е крещяла — продължих като вцепенена. — Крещяла е по полицията.

— Не. Болтс току-що бе слязъл. Крещеше по него.

— Болтс? — Мозъкът ми сякаш се вледени.

— И е права — отговори той с равен глас. — Къщата си е нейна. Права е, като не иска да се разполагаме навсякъде и да й казваме, че не може да влезе…

— Болтс? — попитах аз тъпо. — Болтс ли й е казал, че не може да влезе?

— Той и още двама. — Повдигна рамене. — С нея ще си имаме главоболия. Съвсем се е побъркала. — Погледът му се плъзна по тялото на леглото и нещо проблесна в очите му. — Тази дама тук й е сестра.

Всекидневната бе изпълнена със слънчева светлина и саксии със зеленина. Беше на втория етаж. Личеше си, че скоро са били платени много пари за ремонт. Полираният дървен под бе почти изцяло покрит с дебело памучно индийско килимче на светлосини и зелени фигури. Мебелите бяха бели и ъгловати, навсякъде имаше малки възглавнички в пастелни цветове. По варосаните стени висеше завидна колекция абстрактни монотипни гравюри от ричмъндския художник Грег Карбо. Стаята не бе практична; подозирах, че Аби я бе подредила, имайки предвид само себе си. Бе впечатляваща, но студена бърлога, която говори за успех и липса на сантименталност, а това беше много типично за създателката й, поне доколкото можех да я преценя.

Тя седеше свита в ъгъла на бяло кожено канапе и нервно пушеше дълга тънка цигара. Никога не бях виждала Аби отблизо, но сега бях направо поразена от вида и; толкова бе особена. Очите й не бяха еднакви, едното бе малко по-зелено от другото, а пълните устни и вирнатият тънък нос сякаш не принадлежаха на едно и също лице. Имаше кестенява коса, която започваше да побелява и достигаше до раменете й, високи скули, около очите и устата мрежа от тънки бръчици. Беше слаба, с дълги крака, вероятно на моите години, може би няколко години по-млада.

Тя втренчи в нас немигащите си изцъклени очи на подплашено животно. Униформеният полицай излезе и Марино тихо затвори вратата след него.

— Ужасно съжалявам. Знам колко е мъчително… — Марино започваше с обичайните приказки. Спокойно обясни колко е важно тя да отговори на всички въпроси, да си спомни каквото може за сестра си — навиците, приятелите, ежедневието й, — и то колкото може по-подробно. Аби го гледаше вдървено и мълчеше. Аз седях срещу нея.

— Разбрах, че сте отсъствали от града — каза той.

— Да. — Гласът й потрепера и тя потръпна, сякаш й беше студено. — Заминах за Ню Йорк в петък следобед. Имах среща.

— Каква среща?

— За една книга. В момента водя преговори за една книга. Имах среща с посредника си. Останах да спя при една приятелка.

Върху стъклената масичка за кафе касетката в магнетофона тихо се въртеше. Аби бе забола невиждащ поглед в нея.

— Говорили ли сте със сестра си от Ню Йорк?

— Опитах се да й се обадя снощи, за да й кажа в колко часа пристига влакът ми. — Тя пое дълбоко дъх. — Когато не вдигна телефона, малко се зачудих. След това просто предположих, че е излязла някъде. Опитах отново, като пристигнах на гарата. Знаех, че днес следобед има часове. Взех такси. Нямах представа. Чак когато пристигнах, когато видях колите, полицията…

— От колко време живеете заедно със сестра си?

— Миналата година тя се раздели с мъжа си. Искаше да промени живота си, да размисли. Казах й да дойде да живее тук. Казах й, че може да остане при мен, докато се успокои или докато реши да се върне при него. Това беше през есента. Края на август. Дойде да живее при мен миналия август и започна работа в университета.

— Кога я видяхте за последен път?

— В петък следобед. — Гласът й се извиси и след това засече. — Закара ме до гарата.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

Марино измъкна смачкана носна кърпа от задния си джоб и й я подаде.

— Имате ли някаква представа какви са били пановете и за уикенда?

— Смяташе да работи. Каза ми, че ще си стои у дома и ще подготвя часовете си. Хена не беше много общителна, имаше само един-двама приятели, и те преподаватели. Предстоеше й много работа по подготовката на часовете й, каза ми, че ще напазарува в събота. Това е.

— Къде? От кой магазин?

— Нямам представа. Но това няма значение. Знам, че не е ходила. Другият полицай, който беше тук преди малко, ме накара да проверя в кухнята. Не е ходила до магазина. Хладилникът е точно толкова празен, колкото беше, когато тръгвах. Трябва да е станало в петък вечер. Също като другите убийства. През целия уикенд, докато съм била в Ню Йорк, тя е била тук. Лежала е тук по този начин.

За момент всички замълчахме. Марино огледа всекидневната с непроницаемо лице. Аби запали цигара с треперещи ръце и се обърна към мен.

Знаех какво ще попита още преди да изрече думите.

— И това ли е като другите? Знам, че сте я прегледали.

Поколеба се, опитвайки се да се овладее, следващите й думи прозвучаха като затишие пред яростна буря:

— Какво й е сторил?

Отговорът, който й дадох, можеше да мине в графата „нищо не мога да ви кажа, докато не я прегледам на по-добра светлина“.

— По дяволите, тя ми е сестра! — извика. — Искам да знам какво й е сторил този изверг. Господи! Мъчила ли се е? Моля ви, кажете ми, че не се е мъчила…

Ние я оставихме да плаче с дълбоките ридания на неприкрито страдание. Мъката й я отнесе далеч извън пределите на човешкото страдание. Ние просто седяхме. Марино я наблюдаваше с нетрепващи, непроницаеми очи.

Ето в такива моменти се ненавиждах. Студеният, клиничен завършен професионалист, който не се трогва от чуждата болка. Какво можех да кажа? Разбира се, че се е мъчила! Когато го е видяла в стаята си, когато е започнала да разбира какво ще й се случи, ужасът й, умножен многократно от това, което е прочела във вестниците за другите убити жени, смразяващите репортажи, писани от собствената й сестра. И след това болката, физическата й болка.

— Добре. Естествено, няма да ми кажете — изстреля Аби, насичайки изреченията. — Всичко ми е ясно. Вие няма да ми кажете. Ще си криете картите. Тези неща са ми ясни. И защо? Колко жени още трябва да убие това копеле? Шест? Десет? Петнадесет? Може би тогава ченгетата ще го заловят?

Когато Марино се обади, невиждащите му очи още бяха обърнати към нея:

— Недейте да стоварвате вината върху полицията, госпожице Търнбул. Ние сме на ваша страна, опитваме се да помогнем…

— Точно така! — прекъсна го тя. — Вие и вашата помощ! Колко много помогнахте миналата седмица! Къде, по дяволите, бяхте тогава?

— Миналата седмица? Какво по-точно имате предвид?

— Имам предвид горилата, която ме проследи от редакцията до къщи! — възкликна тя. — Беше се залепил за мен като гербова марка, аз завия нанякъде и той след мен. Дори спрях пред един магазин, за да го разкарам. Когато излязох след двадесет минути, пак си седеше там. Същата кола! И продължи да ме следи! Прибрах се и веднага се обадих на полицията. А те какво направиха? Нищо. Някакъв полицай довтаса след два часа, за да провери дали всичко е наред. Дадох му описание, даже номера на колата. А той направил ли е проверка? Боже мой, не! Поне не чух и дума. А тази свиня в колата може да е бил и убиецът! Сестра ми е мъртва. Убита. Защото някакъв полицай не си е помръднал пръста.

Марино я изучаваше с поглед, в очите му проблясваше интерес.

— Кога точно е станало това?

Тя се поколеба.

— Във вторник, струва ми се. Миналия вторник. Късно, може би към десет и половина вечерта. Работих в редакцията до късно, имах да довършвам един материал…

Той придоби объркан вид.

— Ъъъ, ако не греша, вашата смяна не беше ли нощна — от шест до два сутринта или нещо такова?

— Във вторник друг репортер беше поел моята смяна. Трябваше да отида рано през деня, за да довърша нещо за следващия брой.

— Аха — рече Марино. — Окей, колата. Кога започна да ви следи?

— Трудно е да се каже. Всъщност я забелязах няколко минути след като бях тръгнала от паркинга. Може и да ме е причаквал. Може в един момент да ме е забелязал, не зная. Но изведнъж се залепи за задната ми броня с включени фарове. Намалих, като се надявах, че ще ме задмине. Но той също намали. Натиснах газта. Пак същото. Не можех да се отърва от него. Реших да се отбия в един магазин. Не исках да ме проследи до дома. Но то така и стана. Трябва да е подминал, да се е върнал и да ме е изчакал в паркинга или на някоя улица наблизо. Изчакал ме е, докато изляза, и после е тръгнал.

— Сигурна сте, че е била същата кола?

— Нов кугар, черен. Абсолютно съм сигурна. Имам човек от Отдела за моторни превозни средства. Когато ченгетата не направиха нищо, той провери номера. Колата е наета. Имам адреса на фирмата и номера на колата, ако това ви интересува.

— Да, интересува ме — каза Марино.

Тя пъхна ръка дълбоко в торбата си и измъкна сгънато листче от бележник. Когато му го подаде, ръката й потрепна.

Марино му хвърли един поглед и го пъхна в джоба си.

— После какво стана? Колата ви проследи. Проследи ви до дома?

— Нямах друг избор. Не можех цяла нощ да обикалям из града. Той видя къде живея. Прибрах се и веднага грабнах телефона. Той сигурно е подминал къщата и е продължил нататък. Когато погледнах през прозореца, вече го нямаше.

— Някога преди това да сте виждали колата?

— Не знам. Черни кугари съм виждала. Но дали съм виждала точно този — това не съм сигурна.

— Добре ли разгледахте шофьора?

— Беше много тъмно, а и той беше зад мен. Но съм сигурна, че в колата имаше само един човек. Той, шофьорът.

— Той? Сигурна ли сте?

— Видях само силует, човек с къса коса, окей? Разбира се, че е „той“. Беше ужасно. Седеше неподвижно, втренчил поглед в тила ми. Просто един втренчен силует. Залепен за бронята ми. Казах на Хена. Разказах й всичко. Казах й да внимава, да си отваря очите за черен кугар и ако види такава кола близо до къщата, да се обади на деветстотин и единадесет. Тя знаеше какво става из града. Знаеше за убийствата. Боже мой! Не мога да го повярвам! Казах й да заключва прозорците! Да внимава!

— Значи за нея е било нещо обичайно да оставя някой прозорец незаключен или отворен?

Аби кимна и изтри очите си.

— Винаги спеше на отворен прозорец. Понякога вътре става горещо. През юли смятах да сложа климатична инсталация. Аз самата дойдох да живея тук малко преди да дойде тя. През август. Имаше толкова много друга работа. А есента и зимата наближаваха. О, Господи! Казвала съм й хиляди пъти. Тя винаги витаеше в някакъв свой собствен свят. Просто не обръщаше внимание. Не можех да я накарам да ме изслуша. По същия начин никога не съм могла да я накарам да си сложи предпазния колан в колата. Тя е малката ми сестричка. Никога не е обичала да й казвам какво да прави. Нещата просто се плъзгаха край съзнанието й, като че ли изобщо не ги чуваше. Аз й казвах. Разказвах й за всичко, което става, за престъпленията. Не само за убийствата, ами за изнасилванията, обирите, за всичко. А тя ставаше нетърпелива. Не искаше да слуша такива истории. Казваше: „О, Аби, ти виждаш само лошите неща. Не можем ли да говорим за друго?“ Аз имам пистолет. Казах й да го държи до леглото си, когато ме няма. Но тя не искаше дори да го пипне. По никакъв начин. Предложих й да я науча да стреля и също да си купи пистолет. Но тя отказа. Отказа! А сега това! Нея я няма! Господи! Сега трябва да ви кажа всичко за нея, за навиците й, а това всъщност няма никакво значение!

— Има значение. Всичко има значение…

— Нищо от това няма значение, защото аз знам, че не тя е била набелязаната жертва! Той дори не е знаел за нея! Жертвата е трябвало да бъда аз!

Последва тишина.

— А защо смятате така? — попита Марино спокойно.

— Ако в черната кола е бил убиецът, значи жертвата е трябвало да бъда аз. Няма значение кой е той, защото аз съм човекът, който пише за него. Виждал е името ми във вестниците. Знае коя съм.

— Може би.

— Мен! Той е преследвал мен!

— Възможно е и вие да сте били набелязаната жертва — каза Марино сухо, — но не можем да бъдем сигурни, госпожице Търнбул. Не трябва да се изключва нито една възможност. Може той да е видял сестра ви някъде, в университета или в някой ресторант, или в магазин. Може да не е знаел, че тя живее с някого, особено ако я е проследил, когато вие сте били на работа — искам да кажа, ако я е проследил нощем и я е видял как се прибира, когато вас ви е нямало вкъщи. Може да е нямал понятие, че ви е сестра. Може да е съвпадение. Имаше ли някое място, което тя често да посещава, някой ресторант, бар или нещо друго?

Като изтри очи, тя се опита да си спомни.

— Има една „бърза закуска“ на улица Фъргюсън, близо до колежа по радиожурналистика. Веднъж-два пъти в седмицата обядваше там. По барове не ходеше. От време на време отивахме в ресторант „При Анжела“ в южния квартал, но в тези случаи винаги сме били заедно — тя не е била сама. Може и да е ходила и по други места, имам предвид магазини. Не знам. Не знам какво е правила всяка минута от денонощието.

— Казахте, че се е пренесла тук миналия август. Някога да е заминавала, за уикенда, някакви други пътувания или нещо такова?

— Защо? — Тя бе озадачена. — Смятате, че някой може да я е проследил, някой, който не живее в града?

— Просто се опитвам да установя кога е била тук и кога не.

Тя каза с треперещ глас:

— Миналия четвъртък отиде до Чапел Хил, за да се види с мъжа си и с някаква приятелка. Нямаше я почти цяла седмица, върна се в сряда. Днес започваха часовете й, първият учебен ден от летния семестър.

— Някога да е идвал тук мъжът й?

— Не — отговори Аби предпазливо.

— Имало ли е случаи той да се е отнасял с нея грубо, да е проявявал насилие…

— Не! — извика тя. — Джеф не би могъл да го направи! Те и двамата искаха за известно време да се разделят, за да премислят! Между тях никога не е имало враждебност. Свинята, която е направила това, е същата свиня от другите случаи!

Марино се вторачи в магнетофона на масата. На него просветваше миниатюрна червена светлинка. Прерови джобовете на сакото си и по лицето му се изписа раздразнение.

— Ще трябва да сляза до колата за минута.

Остави ме сама с Аби в ярко осветената бяла всекидневна.

Възцари се неловко мълчание. След продължителна пауза Аби се обърна и ме погледна.

Очите й бяха кръвясали, а лицето й — подпухнало. С мъка и горчивина тя изрече:

— Толкова пъти съм искала да говоря с вас. А ето какво стана сега. Вие сигурно тайно се радвате. Зная какво мислите за мен. Сигурно смятате, че съм си го заслужила. Получавам доза от това, което чувстват хората, за които съм писала. Поетическа правда.

Забележката й ме нарани дълбоко. Аз възкликнах горещо:

— Аби, вие не сте заслужили такова нещо. Не бих го пожелала нито на вас, нито на когото и да било.

Забила поглед в силно стиснатите си ръце, тя продължи мъчително:

— Моля ви, погрижете се за нея. Моля ви. Сестра ми. О, Боже. Моля ви, погрижете се за Хена…

— Ще се погрижа за нея, обещавам…

— Не трябва да го оставяте да се измъкне! Не трябва!

Не знаех какво да кажа.

Тя ме погледна и ужасът, който прочетох в очите й, ме разтърси.

— Вече нищо не разбирам. Не разбирам какво става. Всичките тези неща, които чувам. А сега това. Опитвала съм се. Опитвала съм се да разбера. От вас. А сега това. Сега вече не знам кои сме ние и кои са те.

Аз казах тихо:

— Не съм сигурна, че ви разбрах, Аби. Какво сте се опитвали да разберете от мен?

Тя отговори, изговаряйки думите много бързо:

— Онази вечер. Миналата седмица. Аз се опитах да разговарям с вас. Но той беше там…

В главата ми смътно се оформяше някакъв спомен. Бавно попитах:

— Коя вечер?

По лицето й се изписа объркване, сякаш не можеше да си спомни.

— Сряда — каза тя. — Беше сряда вечер.

— Вие сте дошли до дома ми с колата си и после сте си отишли? Защо?

Тя се запъна:

— Вие… Вие не бяхте сама.

Бил. Спомних си как стояхме в кръга светлина от лампата на терасата. Виждахме се съвсем ясно, а колата му бе паркирана пред къщата. Значи е била тя. Аби е дошла с колата си онази вечер, видяла ме е заедно с Бил, но това не обяснява реакцията й. Защо е изпаднала в паника? Тя веднага загаси фаровете и отпраши на заден ход, а това приличаше на първичен рефлекс на страх.

Тя продължи:

— Тези разследвания. Чувам разни неща. Слухове. Ченгетата нямат право да разговарят с вас. Никой няма право да разговаря с вас. Някъде е станал гаф и затова цялата информация се насочва към Амбърги… Трябваше да ви попитам! А сега казват, че сте сгрешили със серологичните изследвания в случая с лекарката… Лори Питърсън. Че цялото разследване е отишло на кино заради вашия отдел и че ако не бил този гаф, полицията е щяла вече да хване убиеца… — Беше ядосана и несигурна, широко отворените й очи не се отместваха от мен. — Трябва да знам дали е така. Трябва да знам! Трябва да знам какво ще стане със сестра ми!

Откъде можеше тя да знае за етикета на теста? Бети не би й казала. Но Бети бе приключила серологичните проби с предметните стъкла и копията — всички копия на всички доклади — се изпращаха направо на Амбърги. Да не би той да е казал на Аби? Или някой от неговия отдел? Дали той е казал на Танър? А на Бил?

— Откъде знаете всичко това?

— Чувам много неща. — Гласът й трепереше.

Погледнах покрусеното й лице, тялото й, сгърчено от скръб.

— Аби — казах спокойно. — Сигурно наистина чувате много неща. Също така съм сигурна, че голяма част от тях не са истина. А и дори в тях да има зрънце истина, тълкуването е погрешно. Може би трябва да се запитате защо някой ще седне да ви разправя тези неща, какви трябва да са истинските му мотиви.

Тя се поколеба.

— Просто искам да знам дали е вярно… Дали е вярно това, което ми казаха. Дали вашата служба има някаква вина.

Просто не знаех как да реагирам.

— Така или иначе, ще го разбера, не си правете илюзии. Не ме подценявайте, доктор Скарпета. Ченгетата правят гаф след гаф. Те направиха гаф и с мен, когато тази горила ме проследи до дома. Направиха гаф с Лори Питърсън, когато тя е навъртяла деветстотин и единадесет, а полицията е реагирала с един час закъснение. Тогава, когато вече е била мъртва!

Не успях да скрия учудването си.

— Когато хората научат за това — продължи тя и в очите й светеха сълзи и ярост, — градът ще проклина деня, в който съм се родила! Някой ще трябва да плати! Аз ще се погрижа да плати този, който трябва! И знаете ли защо?

Гледах я, без да продумам.

— Защото на никой от важните клечки не му пука, когато се изнасилват и убиват жени! Същите копелета, които работят по случаите, ходят да гледат филми, в които изнасилват, убиват, заколват жени. Смятат го за секси. Обичат да гледат такива снимки в списания. Имат си такива фантазии. И сигурно се възбуждат, като гледат снимките на убитите жени. Ченгета! Те си правят шегички с тези неща. Чувала съм ги. Чувала съм как се смеят на местопрестъпленията, как се смеят в спешния кабинет в болницата!

— Не го правят нарочно. — Устата ми бе суха. — Това е начин да се противопоставят на напрежението.

По стълбите се чуха стъпки.

Аби погледна крадешком към вратата, бръкна в торбата си, извади оттам визитна картичка и написа на нея някакъв телефон.

— Моля ви. Ако можете нещо да ми кажете след… след това… — Тя пое дълбоко дъх. — Ще ми се обадите ли? — Подаде ми картичката. — Тук е номерът на радиотелефона ми. Не знам къде ще бъда. Но не и в тази къща. Тук няма да се върна още доста време. Може би никога.

Влезе Марино.

Очите на Аби яростно го фиксираха.

— Знам какво ще ме попитате — каза, когато той затвори вратата. — И отговорът е „не“. В живота на Хена нямаше никакви мъже, тук, в Ричмънд. Тя не се виждаше с никого. Не спеше с никого.

Без да каже и дума, той вкара нова касетка и натисна на запис.

След това бавно вдигна глава и я погледна.

— А вие, госпожице Търнбул?

Дъхът й секна. Като се запъваше, тя каза:

— Имам приятел в Ню Йорк. Тук няма никой. Само делови връзки.

— Ясно. А какво е вашето определение на „делови връзки“?

— Какво искате да кажете? — Очите й бяха широко отворени от уплаха.

Той за момент се замисли, после небрежно каза:

— Това, което се питам, е дали сте знаели, че „горилата“, която ви е проследила до дома онази вечер, всъщност ви е наблюдавала от няколко седмици. Мъжът в черния кугар. Той е полицай. Цивилен полицай, работи в нравствения отдел.

Тя го погледна невярващо.

Марино продължи лаконично:

— И затова никой не се е притеснил много, когато сте се обадили, госпожице Търнбул. Но аз щях да се притесня, ако го бях разбрал тогава, защото този човек се е изложил. Искам да кажа, ако той ви следи, вие не трябва да го забележите.

С всяка изминала секунда думите му звучаха все по-студено и злобно.

— Но този полицай никак не ви е обичал. Всъщност когато ей сега слязох до колата, му се обадих, за да разбера какво е станало. Той си призна, че нарочно е искал да окаже натиск върху вас. Изпуснал си нервите, докато ви следил онази вечер.

— Какво става? — възкликна тя, обзета от паника. — Той е оказал натиск върху мен, защото съм репортер?

— Става въпрос за нещо доста по-лично, госпожице Търнбул. — Марино небрежно запали цигара. — Спомняте ли си, преди няколко години вие написахте голямо експозе за един полицай от „нравствения“, който се замесил в контрабанда и се пристрастил към кокаина. Не може да не си го спомняте. Най-накрая той налапа дулото на служебния си пистолет, пръсна си черепа. Сигурно си спомняте случая съвсем ясно. Този полицай от „нравствения“ бил съдружник на човека, който ви е следил. Смятах, че интересът, който проявява към вас, ще бъде за него мотив да си свърши добре работата. Но той като че ли се е поувлякъл…

— Вие! — възкликна тя невярващо. — Вие сте го накарали да ме следи! Защо?

— Ще ви кажа. Тъй като приятелят ми явно се е престарал, няма какво повече да крия. Рано или късно щяхте да разберете, че е полицай. По-добре още отсега да поставим картите на масата пред лекарката тук, защото това я засяга и нея.

Аби ми хвърли отчаян поглед. Марино бавно тръсна цигарата си. След това дръпна от нея и продължи:

— В момента Службата на главния съдебен лекар опира пешкира за тези изтичания на информация в пресата, а те водят директно към вас, госпожице Търнбул. Някой е проникнал в компютъра на докторката. Амбърги я е хванал на мушката, създава цял куп проблеми и отправя обвинения. Аз пък съм на друго мнение. Смятам, че изтичанията на информация нямат нищо общо с компютъра. Смятам, че някой е проникнал в компютъра само за да ни накара да си помислим, че информацията идва оттам, за да прикрие факта, че единствената база данни, в която е проникнато, е тази, която е между ушите на Бил Болтс!

— Това е лудост!

Марино продължи да пуши, с поглед, втренчен в нея. Тя се измъчваше, а това му доставяше удоволствие.

— Нямам нищо общо с някакво проникване в някакъв компютър! — избухна тя. — Дори да знаех как да го направя, никога, никога не бих го сторила! Просто не мога да повярвам! Сестра ми е мъртва… Боже Господи… — Очите й станаха безумни и се изпълниха със сълзи. — Боже мой! Какво общо има всичко това с Хена?

Марино хладно каза:

— Стигнал съм дотам, че вече не зная кой и какво общо има с каквото и да било. Това, което знам, е, че някои от нещата, които вие сте публикували, не са широко известни. Някой иска да издъни разследването зад кулисите. Ще ми се да знам защо някой би направил такова нещо, освен ако има какво да крие или какво да спечели…

— Не разбирам какво…

— Вижте — прекъсна я той. — Струва ми се малко странен фактът, че преди около пет седмици, точно след второто убийство, вие сте написали дълга статия за Болтс, „един ден от живота му“. Голям портрет на амбициозното момче с голямо бъдеще. Двамата сте прекарали деня заедно, нали така? Само че съвсем случайно аз се разхождах из улиците през същия този ден, видях ви как си тръгнахте с колата от „Франко“ към десет часа. Ченгетата обичат да си пъхат носа навсякъде, а аз и без това нямах какво друго да правя, по улиците става скучно. Така че се залепих за вас…

— Стига — прошепна тя, клатейки глава. — Стига!

Той не й обърна внимание.

— Болтс не ви е оставил в редакцията. Откарал ви е до вас и когато минах оттам няколко часа по-късно — какво да видя! Лъскавото бяло ауди продължава да си седи там, а всички лампи в къщата загасени. И после какво? Веднага след това във вашите репортажи започват да се появяват всички тези пикантни подробности. Сигурно това е вашето определение за „делови връзки“.

Аби цялата трепереше, подпряла глава с ръце. Не можех да се насиля да я погледна. Не можех да се насиля да погледна и Марино. Бях толкова потресена, че информацията почти не достигаше до съзнанието ми — с нищо неоправданата жестокост на това обвинение сега, след всичко, което се бе случило.

— Не съм спала с него. — Гласът й толкова трепереше, че тя едва говореше. — Не съм. Не съм искала. Той… Той се е възползвал от мен.

— Точно така — изсумтя Марино.

Тя вдигна глава и за секунда притвори очи.

— Бях с него през целия ден. Последното събрание, на което отидохме, свърши чак към седем. Предложих да вечеряме заедно, казах му, че вестникът поема разноските. Отидохме във „Франко“. Аз изпих само една чаша вино. Една чаша. Почувствах се много зле. Почти не си спомням как съм си тръгнала от ресторанта. Последното нещо, което си спомням, е как влизам в колата му. Как той се пресяга, хваща ме за ръката и казва, че никога не бил го правил с полицейски репортер. Какво е станало тази вечер, аз просто не си спомням. Събудих се рано на следващата сутрин. Той беше тук…

— Което ме подсеща… — Марино яростно изгаси цигарата си. — Къде е била сестра ви през това време?

— Тук. Предполагам, че е била в стаята си. Не си спомням. Няма значение. Ние сме били на долния етаж. Във всекидневната. На кушетката, на пода, не си спомням. Не съм сигурна, че тя въобще е разбрала!

Върху лицето на Марино се изписа отвращение.

Аби продължи истерично:

— Не можех да го повярвам. Ужасно ме беше страх, чувствах се зле, като че ли бях отровена. Единственото обяснение е, когато съм станала, за да отида до тоалетната, той е сипал нещо в чашата ми. Бил е сигурен, че ме е хванал натясно. Кой би ми повярвал, ако им разкажех, че щатският прокурор… е направил подобно нещо? Никой! Никой не би ми повярвал!

— Тука сте права — прекъсна я Марино. — Ей, ама той е привлекателен мъж. Няма защо да играе такива фокуси, за да накара някоя жена да се предаде.

Аби изкрещя:

— Той е измет! Сигурно е правил такива неща хиляди пъти и никой не му е потърсил сметка! Той ме заплаши, каза, че ако кажа и дума, ще ме изкара курва и ще ме съсипе!

— След това какво стана? — попита Марино. — След това се е почувствал виновен и е започнал да ви снася информация, така ли?

— Не! Нямам нищо общо с това копеле! Страхувам се, че ако се приближа до него, ще го пречукам. Информацията ми не идва от него!

Не можеше да е вярно това, което казваше Аби. Не можеше да е вярно. Опитах се да пропъдя думите й. Те бяха ужасни, но се вписваха, бяха логични въпреки отчаяната ми вътрешна съпротива.

Тя трябва да е познала бялото ауди на Бил веднага. Затова я е обзела паника, когато го е видяла паркирано пред къщи. Преди малко бе видяла Бил в дома си и му се бе разкрещяла, защото не можела да го понася.

Бил ме бе предупредил, че тя не би се спряла пред нищо, че е отмъстителна, опасна. Защо ми бе казал това? Наистина, защо? Дали не подготвяше почвата за собствената си защита в случай, че Аби реши да го обвини?

Беше ме излъгал. Не е било вярно, че е отблъснал така наречените й „аванси“, когато я е откарал до къщи след интервюто. Колата му все още е била паркирана там рано на следващата сутрин.

Пред очите ми се стрелнаха образи от няколко случая в началото на нашите отношения, когато с Бил бяхме оставали сами на кушетката във всекидневната ми. Повдигна ми се при спомена за ненадейната му агресия, за неподправената, брутална сила, която бе приложил и която аз приписах на уискито. Дали това не бе тъмната страна на характера му? Дали единственото удоволствие за него не бе да подчинява другите на волята си? Да взема със сила?

Той бе тук, вкъщи, на местопрестъплението, когато пристигнах. Нищо чудно, че бе дошъл толкова бързо. Интересът му е бил повече от професионален. Той не изпълняваше просто задълженията си. Вероятно е познал адреса на Аби. Вероятно е знаел чия е къщата преди всички други. Искал е да види, да провери.

Може би дори се е надявал, че жертвата е Аби. В такъв случай той никога повече не би се притеснявал, че може да настъпи този момент, че тя ще разкаже на някого.

Седейки съвсем неподвижно, аз се опитах да превърна изражението си в каменна маска. Не можех да си позволя да се издам. Раздиращото неверие. Опустошението. О, Господи, дано само да не ми проличи.

От съседната стая се чу телефонен звън. Той продължи дълго, но никой не вдигна слушалката.

По стъпалата отекнаха стъпки, метал приглушено звънна о дърво, от радиотелефони долиташе пращене. Санитарите качваха носилка на третия етаж.

Аби въртеше в ръце цигара, след това внезапно я хвърли в пепелника заедно с горящата клечка.

— Ако наистина сте изпратили човек да ме следи — каза тя, понижавайки глас, от което думите й се изпълниха с презрение — и ако сте искали да разберете дали се срещам с него, дали спя с него, за да получавам информация, то тогава би трябвало да знаете, че казвам истината. След случилото се онази вечер не съм се приближавала до това копеле.

Марино не пророни дума.

Мълчанието му бе неговият отговор.

Аби не се бе виждала с Бил оттогава.

По-късно, докато санитарите сваляха носилката надолу по стълбите, Аби се облегна на рамката на вратата и стисна ръба толкова силно, че кокалчетата й побеляха от напрежение. Тя проследи с поглед белия силует на тялото на сестра й, докато отмина, и продължи да гледа след групата; лицето й бе маска на неприкрита мъка.

Леко стиснах лакътя й в безмълвно съчувствие и излязох, следвайки непонятната за нея загуба. Миризмата витаеше по стълбите, а когато прекрачих прага на външната врата, яркото слънце за момент ме заслепи.