Аутопсия

9.

Луната надничаше като млечнобял глобус между дърветата, докато колата ми се плъзгаше из квартала, в който живеех.

Тежки клони помръдваха като черни сенки от двете страни на пътя, а слюдените точици по тротоарите проблясваха на светлината на фаровете ми. Въздухът беше чист и приятно топъл; идеално време за коли със свален покрив или смъкнати прозорци. Карах със заключени врати, плътно затворени прозорци и вентилатора до минимум.

Вечер като тази, която навремето би ме очаровала, сега нарушаваше вътрешното ми равновесие.

Картините от деня минаваха пред очите ми, така както пред очите ми плуваше луната. Преследваха ме и не ми даваха мира. Виждах всяка една от тези непретенциозни къщи в различните части на града. По какъв начин ги беше подбрал? И защо? Не можеше да бъде просто случайност. В това бях твърдо убедена. Трябваше да има някакъв обединяващ елемент. Мислите ми постоянно се връщаха към блестящото вещество, което бяхме намерили по телата. Без да имам каквото и да било доказателство, бях дълбоко убедена, че липсващата брънка, която свързва убиеца с всяка една от жертвите му, е бляскавото вещество.

Само че по-далеч оттук интуицията ми не стигаше. Когато се опитвах да си представя нещо повече, главата ми се изпразваше от всякакви мисли. Дали бляскавото вещество беше следата, която можеше да ни отведе до дома му? Дали беше свързана с някаква професия или пък вид развлечение, което му е предоставяло възможността за първоначален контакт с жените, които след това е убивал? Или което би било още по-странно: дали веществото не произхождаше от самите жени?

Може би наистина беше нещо, което всяка една от тях имаше у дома си — дори носеше в себе си или пък държеше на работното си място. Може би беше нещо, което жените бяха купили от него. Господ знае. Не можехме да правим анализи на всичко, което сме намерили в нечий дом или служба или на някое често посещавано място особено ако нямахме понятие какво всъщност търсим.

Завих пред дома си.

Външната врата се отвори и още преди да паркирам, на прага застана Берта. Светлината от лампата над вратата я обливаше, откроявайки силуета й, с ръце на кръста и с малкото портмоненце, което висеше на каишка от едната й китка. Знаех какво значи това — тя ужасно бързаше да си ходи. Не ми се мислеше даже как се бе държала Люси днес.

— Е? — казах аз, когато наближих вратата.

Берта заклати глава.

— Ужасно, доктор Кей, ужасно. Просто не знам какво му става на това дете. Държи се толкова лошо, толкова лошо.

Бях се довлякла до изтънелия ръб на този изтощителен ден. Люси ставаше все по-нетърпима. В общи линии вината беше моя. Не бях съумяла да се справя.

Тъй като не бях свикнала да се отнасям с децата със същата откровеност и прямота, с която безнаказано се отнасях с възрастните, аз не й бях задавала никакви въпроси относно проникването в програмата на служебния компютър, не бях правила и намек дори за това. Но когато Бил си тръгна от къщи в понеделник вечерта, просто изключих телефонния модем в кабинета си и го качих на горния рафт на гардероба.

Надявах се Люси да сметне, че съм го отнесла в службата за поправка или нещо такова, ако въобще забележеше, че го няма. Снощи тя въобще не беше споменала за липсващия модем, но изглеждаше унила, а в очите й за секунда проблясваше обида, преди да ги отмести, всеки път, когато усещах, че гледа мен вместо филма, който бях пуснала на видеото.

Действията ми бяха съвсем логични. Ако имаше и най-малка вероятност Люси да е проникнала в служебния ми компютър, то премахването на модема елиминираше възможността да го направи отново, без да има нужда да се стига до обвинения или мъчителни сцени, които щяха да помрачат спомена за това нейно посещение. А ако някой отново проникнеше в компютъра, то щеше да е доказателството, че виновникът не е Люси, ако някога този въпрос се повдигнеше.

И всичко това, след като знаех, че човешките отношения нямат нищо общо с разума, така както знаех, че розите ми не се торят с разсъждения. Знаех, че да търсиш убежище зад стените на интелекта или разума е егоистично оттегляне, с цел самозащита, за сметка на добруването на друго човешко същество.

Това, което бях направила, беше толкова интелигентно, че всъщност беше безкрайно тъпо.

Спомних си собственото детство, спомних си колко мразех театъра, който разиграваше майка ми, когато сядаше на ръба на леглото ми и отговаряше на въпросите ми за баща ми. В началото имаше „някаква зараза“, „нещо на кръвта“, от което от време на време получаваше кризи. Или организмът му се борел с нещо, което някой „чернокож“ или „кубинец“ донесъл в магазина. Или: „Той работи много, Кей, и се изтощава.“ Лъжи.

Баща ми имаше хронична лимфатична левкемия. Диагнозата му беше поставена, преди да тръгна на училище. И чак когато станах на дванадесет години, когато състоянието му се беше влошило от лимфоцитоза в нулев стадий до анемия в трети стадий, чак тогава ми бе съобщено, че умира.

Ние продължаваме да лъжем децата, въпреки че не сме вярвали на лъжите, които са ни казвали, когато сме били на тяхна възраст. Не зная защо го правим. Не зная защо го бях направила с Люси, чийто ум беше не по-малко остър от ума на възрастен.

В осем и половина двете седяхме на масата в кухнята. Тя си беше наляла млечен шейк, докато аз отпивах от чаша скоч, от който в момента имах голяма нужда. Промяната в държането й ме безпокоеше и аз бързо губех самообладание.

Цялото й желание за борба беше изчезнало, раздразнителността и сръдните й заради отсъствията ми бяха отишли някъде на заден план. По никакъв начин не успявах да я развеселя или да я събудя, дори когато й казах, че ще дойде Бил, тъкмо навреме, за да й пожелае „лека нощ“. В очите й пламна искрица интерес и веднага угасна. Не помръдна, не каза нито дума, а очите й отбягваха моите.

— Изглеждаш болна — промълви тя най-накрая.

— А ти как би могла да го разбереш? Не си ме погледнала нито веднъж, откак съм се прибрала.

— Е, и? Все пак изглеждаш болна.

— Е, да, но не съм — казах. — Просто съм много уморена.

— Когато мама се умори, не изглежда болна. Изглежда болна само когато се кара с Ралф. Мразя Ралф. Той е абсолютен тъпанар. Когато идва вкъщи, го карам да прави кръстословиците само защото знам, че не може. Тъп е като задник.

Не й се скарах за израза. Мълчах.

— Е — не ме оставяше на мира тя, — да не си се скарала с Ралф?

— Не познавам никакви Ралфовци.

— О! — Тя се намръщи. — Сигурно господин Болтс ти е сърдит.

— Не смятам, че ми е сърдит.

— Сърдит ти е! Сърдит ти е, защото аз съм тук…

— Люси! Говориш глупости. Бил много те харесва.

— Да-да! Сърдит е, защото не може да го прави, докато аз съм тук!

— Люси… — казах аз със заплашителен тон.

— Точно така! Сърдит е, защото не може да си смъква гащите когато поиска.

— Люси! — казах строго. — Млъкни веднага!

Най-после тя повдигна очи към моите и аз се сепнах от гнева, който видях в тях.

— Ето. Знаех си аз! — Тя се разсмя злобно. — А сега съжаляваш, че съм тук, защото ти се пречкам. Тогава нямаше да има нужда той да си ходи нощем. Само че на мен ми е все тая. Да знаеш. Мама си спи с приятелите през цялото време и на мен не ми пука!

— Аз не съм ти майка!

Долната й устна затрепери, сякаш я бях ударила през лицето.

— Никога не съм казвала, че си ми майка! А и не искам да си ми майка! Мразя те!

И двете седяхме на столовете, без да помръднем.

За миг се почувствах зашеметена. Не си спомнях някой някога да ми бе казвал, че ме мрази, дори и да беше вярно.

— Люси — запънах се аз. Стомахът ми бе свит като юмрук. Повдигаше ми се. — Не исках да кажа това. Исках да кажа, че аз не съм като майка ти, окей? Много сме различни. Винаги сме били различни. Но това не означава, че аз не държа на теб.

Тя не реагира.

— Знам, че всъщност не ме мразиш.

Тя продължаваше да мълчи безучастно. Станах и унило напълних отново чашата си. Разбира се, че Люси не ме мрази. Децата говорят такива неща през цялото време, без да е вярно. Опитах се да си спомня. Никога не бях казвала на майка си, че я мразя. Мисля, че тайно наистина я мразех, поне докато бях дете, заради лъжите й и защото, когато загубих баща си, загубих и нея. Тя беше толкова погълната от смъртта му, колкото преди това от болестта му. За мен и Дороти не остана нищо топло, нищо живо.

Бях излъгала Люси. Аз също бях погълната, но не от мисълта за смъртта, а по-скоро от мисълта за мъртвите.

Всеки ден за мен бе битка за справедливост. Но каква справедливост можеше да има в това на едно малко момиченце да му липсва любов? Господи, Люси не ме мразеше, но може би имаше основание да ме мрази.

Върнах се на масата и заговорих на забранената тема колкото може по-внимателно:

— Сигурно изглеждам разтревожена, защото наистина съм разтревожена, Люси. Някой е проникнал в служебния ми компютър.

Тя седеше мълчаливо и чакаше.

Отпих от чашата.

— Не мога да съм сигурна, че този човек е видял нещо важно, но ако разбера как точно е станало и кой го е направил, това за мен ще е голямо успокоение.

Тя мълчеше.

Продължих:

— Ако не разбера какво е станало, може да се окаже, че съм здравата загазила.

Това като че ли я стресна.

— Защо ще си загазила?

— Защото — обясних спокойно — данните от служебния ми компютър са много деликатни и важни личности от администрацията на града и на щата се безпокоят от информацията, която по някакъв начин стига до вестниците. Има хора, които смятат, че тази информация идва от служебния ми компютър.

— О!

— Например, ако по някакъв начин някой журналист успее да проникне…

— Информация за какво? — попита тя.

— За последните случаи.

— За лекарката, която е била убита?

Кимнах.

Последва мълчание.

След това тя каза намусено:

— И затова го няма модема, нали, лельо Кей? Взела си го, защото мислиш, че съм направила нещо лошо.

— Не мисля, че си направила нещо лошо, Люси. Ако си се свързала с моя служебен компютър, сигурна съм, че не си го направила, защото си искала да направиш нещо лошо. Не бих ти се сърдила, че си била любопитна.

Тя ме погледна, а очите й се пълнеха със сълзи.

— Взела си модема, защото ми нямаш вече доверие.

Не знаех как да реагирам на това. Не можех да я излъжа, а истината щеше да е признание, че наистина й нямам доверие.

Люси беше загубила всякакъв интерес към млечния шейк. Седеше съвсем неподвижно, забила поглед в масата, и дъвчеше долната си устна.

— Наистина прибрах модема, защото се питах дали не си била ти — признах. — Не постъпих правилно. Трябваше първо да те попитам. Но може би се чувствах засегната. Засегната от това, че може би ти си нарушила доверието между нас.

Тя ме изгледа продължително. В израза й се промъкна някакво странно доволство и тя изглеждаше почти щастлива, когато ме попита:

— Искаш да кажеш, че ако съм направила нещо лошо, ти би се чувствала засегната? — Като че ли това й даваше някаква сила или някакви права, от които тя толкова много имаше нужда.

— Да. Защото аз много те обичам, Люси — казах аз и това може би беше първият път, когато й го казвах толкова ясно. — Не исках да те засягам, така както не си искала да ме засягаш ти. Съжалявам.

— Няма нищо.

Лъжицата изтрака о ръба на чашата, когато тя започна да бърка шейка си. След малко бодро възкликна:

— Освен това знам, че си го прибрала. От мен нищо не можеш да скриеш, лельо Кей. Видях го в гардероба ти. Потърсих го, докато Берта приготвяше обяда. Намерих го на рафта, точно до тридесет и осем калибровия ти пистолет.

— А откъде знаеш, че е тридесет и осем калибров? — изтърсих, без да се замислям.

— Защото Анди имаше тридесет и осем калибров. Той беше преди Ралф. Анди носеше тридесет и осем калибров на колана си, ето тук. — И тя посочи кръста си. — Има заложна къща и затова трябва да носи тридесет и осем калибров. Той ми показваше как да стрелям. Вадеше куршумите и ми даваше да стрелям по телевизора. Бум! Бум! — И тя застреля хладилника няколко пъти с пръст. — Той ми харесваше повече от Ралф, но на мама сигурно й омръзна.

Това ли беше животът, към който щях да я върна утре? Започнах една лекция за пистолетите, разказах й как те не са играчки и как може някой да се нарани, когато иззвъня телефонът.

— А, да — сети се Люси, когато аз станах от стола. — Обади се баба. Два пъти.

Тя беше последният човек, с когото сега ми се разговаряше. Колкото и умело да прикривах настроенията си, тя винаги ги усещаше и просто не ме оставяше на мира.

— Звучиш ми потисната — каза майка ми, след като разменихме две-три реплики.

— Просто съм уморена. — Пак тази изтъркана фраза.

Виждах я толкова ясно, сякаш наистина беше при мен.

Представях си я как е полулегнала в леглото, подпряла гръб на няколко възглавници, а пред нея телевизорът тихо мърмори. Аз съм наследила боята на баща ми. Майка ми е мургава, черната й коса, сега вече бяла, нежно обрамчва кръглото й пълно лице, а кафявите й очи изглеждат много големи зад дебелите стъкла на очилата.

— Естествено, че си уморена — започна тя. — Ти само работиш. А и тези ужасни случаи в Ричмънд. Пишеше за тях във вчерашния „Хералд“. Никога не съм била толкова изненадана, Кей. Видях го чак днес следобед, когато ми дойде на гости госпожа Мартинес и ми го донесе. Вече не получавам неделния вестник. Пълен е само с реклами, подлистници и талони. Толкова е дебел, че нямам нерви за него. Госпожа Мартинес ми го донесе, защото там имаше твоя снимка.

Изстенах.

— Аз самата не бих те познала. Снимката не е много хубава, направена е през нощта, но отдолу пише името ти. И си без шапка, Кей. На снимката изглеждаше, че вали или че е мокро и гадно, а ти си без шапка. И като имаш предвид колко шапки само съм ти изплела, а ти не си правиш труда да си сложиш една от шапките на майка си поне за да не хванеш пневмония…

— Майко…

Тя продължи:

— Майко!

Не можех да го понеса, тази вечер не. Можеше да съм Меги Тачър, но майка ми щеше упорито да продължава да се отнася с мен като с петгодишно дете, което не се сеща само, че когато вали, трябва да се прибере на сухо.

След това дойде ред на въпросите как се храня и дали спя достатъчно.

Ненадейно аз рязко я накарах да промени посоката.

— Как е Дороти?

Тя се поколеба.

— Ами аз затова се обаждам.

Придърпах един стол и седнах, докато гласът на майка ми се качи с една октава и тя ми разказа как Дороти е хванала самолета за Невада — за да се омъжи.

— А защо за Невада? — попитах тъпо.

— Кажи ми, за да ти кажа! Кажи ми защо единствената ти сестра трябва да срещне някакъв си книжен плъх, с когото е разговаряла само по телефона, и изведнъж взема, че се обажда на майка си от летището, за да й каже, че е на път за Невада, където смята да се омъжи. Кажи ми как дъщеря ми може да направи такова нещо! Като че ли вместо мозък в главата си има макарони…

— Какво ще рече „книжен плъх“? — попитах и хвърлих поглед към Люси. Тя ме наблюдаваше с покрусен израз.

— Не знам. Каза, че бил някакъв илюстратор, май прави рисунките за книгите й, преди няколко дни бил в Маями за някакъв договор и взел да обсъжда с Дороти някакъв проект или нещо такова. Не ме питай. Казва се Джейкъб Бланк. Евреин, просто го усещам. Не че Дороти би ми го казала. Защо трябва да казва на майка си, че ще се омъжва за евреин, когото никога не съм виждала и който може да й бъде баща, пък рисува картинки за деца, Боже мой!

Дори не продължих с въпросите.

Беше немислимо да изпратя Люси у дома насред поредната семейна криза. И друг път се беше случвало да отсъства по-дълго от предвиденото, когато Дороти трябваше да тича извън града за редакционно събрание или за проучване, или пък за някоя от многобройните й „литературни лекции“, които винаги я забавяха по-дълго, отколкото можеше да се предположи. Люси оставаше при баба си, докато най-накрая писателката скитница благоволеше да се върне у дома. Може би се бяхме научили да приемаме тези моменти на крещяща безотговорност. Може би дори и Люси беше свикнала. Но да „пристане“ на любовника си? Боже Господи!

— И не е казала кога ще се върне? — Отвърнах лице от Люси и понижих глас.

— Какво? — извика майка ми. — Да ми каже на мен?! Защо трябва да казва на майка си такова нещо? Кей, как е могла отново да постъпи по същия начин? Той е два пъти по-възрастен от нея! И Армандо беше два пъти по-възрастен от нея и гледай какво стана! Падна и умря на ръба на плувния басейн, когато Люси беше още толкова малка, че не можеше дори да кара велосипед…

Трябваше да положа известни усилия, за да прекратя истерията й — Когато затворих телефона, всичко беше прехвърлено в мои ръце.

Нямах представа как да смекча удара.

— Майка ти е извън града за известно време, Люси. Тя се е омъжила за господин Бланк, той илюстрира книгите й…

Седеше неподвижна като статуя. Протегнах ръце да я прегърна.

— В момента са в Невада.

Столът рязко излетя назад, удари се в стената и падна, а тя се отскубна от прегръдките ми и изхвърча от стаята.

Как е могла сестра ми да постъпи така с Люси? Знаех, че Люси никога няма да й го прости, този път не. Положението беше доста трагично, когато се омъжи за Армандо. Беше току-що навършила осемнадесет. Бяхме я предупредили. Бяхме направили всичко възможно, за да я разубедим. Той почти не говореше английски, на възраст можеше да й бъде баща и ние се отнасяхме с притеснено подозрение към богатството му, към мерцедеса му, към златния му часовник и лъскавия му апартамент на морския бряг. Както за много други хора, които тайнствено се появяват в Маями, логично обяснение за елегантния живот на високи обороти просто нямаше.

Проклета да е Дороти! Тя знаеше каква е работата ми, знаеше колко неумолими са изискванията й… Знаеше, че се колебаех дали въобще да приема Люси, когато започнаха тези случаи! Но всичко беше планирано и чрез ласкателства и използвайки чара си, Дороти бе успяла да му убеди.

— Ако възникнат някакви проблеми, можеш веднага да я изпратиш у дома и аз ще променя плановете си — каза мило. — Наистина. Тя толкова иска да те види. Само за това говори. Направо те боготвори. Класически случай на идолопоклонничество.

Люси седеше неподвижно на ръба на леглото си, вперила очи в пода.

— Дано да умрат в самолетна катастрофа — изрече, докато й помагах да си облече пижамата.

— Всъщност не би искала такова нещо, Люси — пригладих аз чаршафа на маргаритки под брадичката й. — Ще останеш при мен още известно време. Ще ти хареса, нали?

Тя стисна очи и се обърна към стената.

Чувствах езика си надебелял и трудноподвижен. Нямаше думи, които да могат да облекчат болката й, и известно време седях и я гледах безпомощно. След известно колебание се приближих до нея и започнах да разтривам гърба й. Малко по малко мъката й намаля и след време чух дълбоко й равномерно дишане, което подсказваше, че е заспала. Целунах я по косата и внимателно затворих вратата.

Още не бях стигнала до кухнята, когато чух автомобила на Бил. Отворих външната врата още преди да звънне.

— Люси спи — прошепнах аз.

— О! — закачливо прошепна и той. — Жалко, значи не си е струвало да ме изчака…

Внезапно се обърна и проследи слисания поглед, който хвърлих към улицата. Завоят бе осветен от фарове, които изгаснаха в момента, в който някаква кола, която не можах добре да видя, рязко спря. Секунда след това тя потегли на заден ход с ревящ мотор.

Чу се изхрущяването на камъчета и чакъл и колата бързо изчезна зад дърветата.

— Чакаш ли някого? — промълви Бил, загледан в мрака.

Бавно поклатих глава.

Той хвърли бегъл поглед към часовника си и ме побутна към антрето.

Всеки път, когато Марино идваше в Службата на главния съдебен лекар, той не пропускаше да се заяде с Уинго, вероятно най-добрия технически сътрудник, с когото бях работила в залата за аутопсии, и със сигурност най-чувствителния.

— … Ъхъ. Нещо като близка среща от „Фордовия“ вид… — продължи Марино гръмогласно.

Един шкембест полицай, пристигнал заедно с Марино, се изсмя отново.

Лицето на Уинго беше яркочервено. Той нервно напъха щепсела на триона в разклонителя на края на намотания жълт шнур, който висеше от ръба на стоманената маса.

С ръце, потънали в кръв до китките, промърморих:

— Не му обръщай внимание, Уинго.

Марино стрелна с поглед полицая и аз зачаках да видя следващия му номер.

Уинго беше прекалено чувствителен и понякога се тревожех за него. Той се вживяваше в съдбата на жертвите до такава степен, че при някои по-ужасяващи случаи се бе случвало и да се разплаче.

Тази сутрин ни бе поднесла една от жестоките иронии на съдбата. Млада жена бе отишла на бар в провинциален район на съседен окръг снощи и когато се беше отправила към дома си към два часа през нощта, е била ударена от кола, която после избягала. Преглеждайки личните й вещи, полицаят бе намерил в портфейла й едно листче, явно късметче от баница, което предричаше: „Скоро ще имате среща, която изцяло ще промени хода на живота ви.“

— А може и да е търсила господин Баровец.

Бях готова да избухна, когато гласът на Марино бе заглушен от звука на триона, който наподобяваше зъболекарска машина; Уинго започваше разреза на черепа на жената. Във въздуха неприятно се издигна костен прах и Марино и полицаят се отдръпнаха в другия край на залата, където на последната маса се извършваше аутопсията на последната жертва в Ричмънд, убита с огнестрелно оръжие.

Когато трионът замлъкна и черепът бе отворен, аз спрях насред работата си, за да направя бърза инспекция на мозъка. Нямаше нито субдурални, нито субарахноидални кръвоизливи.

— Не е смешно — започна Уинго възмутено. — Не е никак смешно. Как е възможно човек да се смее над такива неща…

По скалпа на жената имаше разрези, но това бе всичко. Беше починала вследствие на многобройни фрактури на таза — ударът в задните й части е бил толкова силен, че решетката на колата бе ясно отпечатана върху кожата й. Колата не беше ниска, вероятно спортен модел. Можеше да бъде и камион.

— Запазила го е, защото е значело нещо за нея. Сигурно е искала да повярва, че точно така ще стане. Търсела е човек, когото е чакала през целия си живот. Нейната среща. А накрая излиза, че срещата й била с някакъв пиян шофьор, който я е отхвърлил на петнадесет метра и тя е паднала в канавката.

— Уинго — казах уморено и започнах да правя снимки. — По-добре да не си ги представяш тези неща.

— Просто не мога да се въздържа…

— Ще се наложи.

Той обърна обидени очи към Марино, който не спираше, докато не предизвика избухване. Горкият Уинго. Повечето от хората от не особено изискания свят на правозащитните органи доста се смущаваха от него. Той не се смееше на вицовете им, нито пък му доставяха удоволствие техните героични истории и което бе най-важното — просто бе различен.

Беше висок и подвижен, косата му бе черна, късо подстригана отстрани, но стърчаща подобно на гребен на папагал отгоре и с навита опашчица на врата. Бе изтънчено красив, приличаше на манекен с елегантните си, свободни падащи дрехи и меките си европейски кожени обувки. Дори тъмносинята му престилка, която си бе купил и переше сам, изглеждаше стилна. Той не флиртуваше. Нямаше нищо против да бъде командван от жена. Никога не проявяваше и най-малък интерес към това, как изглеждам под лабораторната престилка или под строгите джорджтаунски костюми, с които ходех. Бях толкова свикнала с него, че когато няколко пъти се случи той по погрешка да нахълта в съблекалнята, докато обличах престилката, почти не го забелязах.

Предполагам, че ако бях се замислила върху неговите наклонности по време на интервюто за тази работа преди няколко месеца, може би нямаше да проявя такава готовност да го назнача. Това беше факт, който ме притесняваше.

Но най-лесно от всичко бе да се лепват на хората стереотипни определения, защото тук аз виждах само най-лошите представители на всички типове. Травеститите с изкуствените си бюстове и подплатените си ханшове и хомосексуалистите, които изпадаха в бяс от ревност и убиваха любовниците си, „ястребите“ на лов за „кокошки“ в парковете и залите с видеоигри, които умираха, заклани от биячи, страдащи от хомофобия. Имаше и затворници с неприличните си татуировки и извратените си истории, вършили безобразия с всичко живо, до което се бяха докопали в затвора, и развратници, които обикаляха по градските бани и баровете и никак не се интересуваха кого ще заразят със СПИН. Мястото на Уинго не бе тук. Уинго просто си беше Уинго.

— Можете ли да продължите? — каза той ядосано, докато изплакваше кръвта от ръкавиците си.

— Ще довърша — отвърнах разсеяно и продължих да измервам големия срез на мезентерия.

Той отиде до шкафчето си, откъдето измъкна пулверизатори с дезинфекционни средства, парцалчета и всякакви други дреболии, които използваше за почистване. Накрая постави чифт слушалчици на ушите си, включи касетофончето, прикрепено към колана на престилката му, и за момент заличи света около себе си.

Петнадесет минути по-късно вече почистваше малкия хладилник, в който държахме уликите от залата за аутопсии през уикенда. Разсеяно забелязах, че е измъкнал нещо от него и дълго време го разглеждаше. Когато се приближих до моята маса, слушалките му висяха около врата като яка, а по лицето му се четеше неловкост и озадаченост. В ръката си държеше малка картонена папчица с предметни стъкла за тестове.

— Ъъъ, доктор Скарпета — каза той, като се окашля. — Намерих това в хладилника.

Не предложи никакво обяснение. А и нямаше нужда.

Оставих скалпела и усетих как стомахът ми се сви. Върху етикета на папката беше напечатан номерът на случая, името и датата на аутопсията на Лори Питърсън, уликите от която бяха предадени преди четири дни.

— Намерил си това в хладилника?

Трябваше да има някаква грешка.

— Отзад, на долния рафт — поколеба се той и добави: — Ъъъ, не е подписана. Искам да кажа, не сте я подписали.

Трябваше да има някакво обяснение.

— Разбира се, че не съм я подписала — казах рязко. — В нейния случай направих само един тест.

Още докато изричах тези думи, някъде дълбоко в мен като пламък на вятър потрепна съмнението. Опитах се да си спомня.

Бях сложила пробите на Лори Питърсън в хладилника през уикенда заедно с пробите от всички случаи от събота. Ясно си спомнях, че се бях разписала лично за нейните проби в лабораториите в понеделник сутринта, а те включваха картонена папка с предметни стъкла с анални, орални и вагинални натривки. Бях сигурна, че съм използвала само една картонена папка с предметни стъкла. Никога не изпращах папките в лабораториите отделно — винаги ги слагах в найлонов плик заедно с тампоните, пликчетата с косми, епруветките и всичко останало.

— Нямам никаква представа откъде се е появила — казах с подчертана твърдост.

Уинго неловко пристъпи от крак на крак и отмести поглед. Знаех какво си мисли. Бях сгафила, а на него никак не му се нравеше мисълта, че трябва да ми го каже.

Тази опасност винаги бе съществувала. Аз и Уинго бяхме повтаряли същата процедура безброй пъти още от момента, когато Маргарет бе въвела програмите за етикетите в персоналния компютър в залата за аутопсии.

Преди да започне работа по някой случай, патологоанатомът отиваше при този персонален компютър и набираше информацията за смъртния случай, чиято аутопсия трябваше да извърши. Компютърът подаваше серия от етикети за всички възможни проби, като например кръв, жлъчна течност, урина, стомашно съдържание. Тази система спестяваше много време и беше напълно приемлива, стига патологоанатомът да не пропуснеше да залепи етикета на съответната епруветка и да внимаваше да го разпише.

Имаше един аспект от този автоматизиран процес на просвещението, който винаги ме бе притеснявал. Някои етикети неизбежно оставаха неизползвани, защото поначало невинаги се правеха всички възможни проби, особено като се има предвид колко претрупани с работа бяха лабораториите и колко недостатъчен бе персоналът в тях. Например при смъртен случай на осемдесет и една годишен мъж, починал от инфаркт на миокарда, докато подрязвал тревата в градината си, аз в никакъв случай нямаше да изпратя проби от ноктите му.

Какво да се прави с излишните етикети? В никакъв случай не трябваше да се оставят просто да се въргалят наоколо, тъй като винаги съществуваше опасността да попаднат върху епруветки, където не им е мястото. Повечето от патологоанатомите ги късаха. Аз имах навика да ги държа в личната папка на съответния случай. Това беше един бърз начин да установя какви тестове са били направени и какви не са, какви епруветки и колко на брой съм изпратила горе в лабораториите.

Уинго беше отишъл в другия край на залата и сега прекарваше пръст по страниците на дневника на моргата. Усещах тежкия поглед на Марино, който чакаше в другия край на залата да получи куршумите от новото убийство. В момента, в който Уинго се върна, той бавно тръгна към мен.

— Този ден сме имали шест случая — припомни ми Уинго, сякаш Марино въобще не беше там. — Събота. Спомням си. Имаше много етикети върху плота ето там. Може един от тях…

— Не — казах аз високо. — Не виждам как може да се станало. Не съм оставяла никакви неизползвани етикети от нейния случай да се въргалят наоколо. Бяха с другите документи, закрепени към папката с кламер…

— По дяволите! — възкликна Марино учудено и ми хвърли поглед през рамо. — Не ме лъжат очите, нали?

Аз бързо смъкнах ръкавиците си, взех папката от Уинго и разкъсах лентата с нокът. Вътре имаше четири предметни стъкла, върху три от които със сигурност имаше някаква натривка, но липсваше обичайното обозначение на ръка — 0, А или В, за различните видове проби. Върху тях нямаше никаква маркировка, като изключим компютърния етикет от външната страна на папката.

— Може да сте залепили етикетите, като сте смятали да ги използвате, а после да сте се отказали? — предположи Уинго.

Не отговорих веднага. Просто не можех да си спомня!

— Кога за последен път си поглеждал в хладилника? — попитах го аз.

Той повдигна рамене.

— Миналата седмица, може би миналия понеделник, когато извадих нещата, за да ги разнеса по лабораториите. Този понеделник мен ме нямаше. А сега за първи път поглеждам в хладилника тази седмица.

Бавно си припомних, че в понеделник Уинго не беше тук. Аз самата бях извадила пробите на Лори Питърсън от хладилника, преди да тръгна на обиколка по лабораториите. Възможно ли беше да не съм забелязала тази картонена папка? Възможно ли беше да съм била толкова уморена, толкова разсеяна, че да съм объркала нейните проби с някои от другите пет случая за деня? И ако това беше така, то тогава коя папка с предметни стъкла беше наистина от нейния случай — тази, която бях предала горе в лабораторията, или тази тук? Не можех да повярвам, че всичко е истина. Винаги бях толкова внимателна!

Рядко ходех с престилка извън моргата. Почти никога. Дори когато правеха противопожарни упражнения. След няколко минути асистентите от лабораторията ме оглеждаха с любопитство, докато бързах по коридора на третия етаж, облечена в зелената си престилка, опръскана с кръв. Бети беше в тясната си стая и пиеше кафе. Хвърли ми само един поглед и очите й се смразиха.

— Имаме проблем — казах веднага.

Тя погледна към картонената папка и етикета върху нея.

— Уинго разчистваше пробите от хладилника. Намери я преди няколко минути.

— О, Господи! — беше всичко, което можа да каже.

Последвах я в серологичната лаборатория, обяснявайки й, че нямам никакъв спомен да съм поставяла етикети върху две папки за случая „Лори Питърсън“. Нямах никаква представа какво бе станало.

Тя нахлузи чифт ръкавици и се пресегна да вземе някакви шишета от етажерката, опитвайки се да ме успокои:

— Мисля, че пробите, които ми изпрати, са истинските. Предметните стъкла отговаряха на тампоните, на всичко друго, което донесе. Всички проби показаха, че нападателят не отделя секрет — а това пак се връзва. Тези трябва да са проби, които ти просто не си спомняш, че си взела.

През тялото ми премина още една тръпка на съмнение. Бях съставила само една папка с предметни стъкла или не беше така? Можех ли да се закълна? В съзнанието ми миналата събота бе бяло петно. Не можех със сигурност да си спомня всяка своя стъпка.

— Предполагам, че към тази папка няма никакви тампони? — попита тя.

— Няма — отговорих. — Само стъклата. Това е намерил Уинго.

— Хммм — замисли се тя. — Дай да видим какво има тук. — Поставяше всяко стъкло под микроскопа и след дъга пауза продължи: — Тук имаме големи люспести клетки, което значи, че може да са орални или вагинални, но не и анални. И — тук тя вдигна поглед — не виждам никаква сперма.

— Господи! — изстенах аз.

— Да опитаме отново — отговори тя.

Разкъса пакет стерилизирани тампони, навлажни ги с вода и внимателно започна да ги прекарва един по един върху отделни участъци от натривката, от всяка страна на предметните стъкла — общо три. След това натри тампоните върху малки кръгчета филтърна хартия. Като извади медицински капкомер, започна сръчно да капе нафтилфосфат върху филтърна хартия. Последваха няколко капки бърза синя Б-сол. И двете опулихме очи в очакване на първия намек за лилаво.

Натривките не реагираха. Те просто си седяха там, миниатюрни мокри петънца, и техният вид бе за мен цяло мъчение. Продължих да ги гледам много след като бе минал краткият период, необходим за реакцията, сякаш исках да ги хипнотизирам да дадат положителна реакция за семенна течност. Исках да вярвам, че наистина съм съставила два теста за случая „Лори Питърсън“, но просто съм забравила. Исках да вярвам каквото и да било, само не и това, което вече бе съвсем очевидно.

Предметните стъкла, които Уинго бе намерил, не бяха от случая „Лори Питърсън“. Просто не можеха да бъдат.

Безизразното лице на Бети ми подсказваше, че и тя е загрижена, но се мъчи да не го покаже.

Най-накрая трябваше да заключи:

— Не изглежда много вероятно да са от случая „Лори Питърсън“. — След това замълча. — Разбира се, ще направя всичко възможно да ги групирам, да направя другите проверки и така нататък.

— Да, ако обичаш — казах и поех дълбоко дъх.

Тя продължи, опитвайки се да ме успокои:

— Секрециите, които отделих от секрециите на убиеца, отговарят на кръвните проби на Лори. Мисля, че няма защо да се тревожиш. За мен няма никакво съмнение, що се отнася до първата папка, която изпрати…

— Въпросът вече е повдигнат — забелязах унило.

Адвокатите само чакаха такова нещо. Господи, как щяха да се зарадват. Щяха да накарат съдебните заседатели да се съмняват, че всяка от пробите е на Лори, включително и кръвта. Щяха да накарат съдебните заседатели да се съмняват, че пробите, изпратени в Ню Йорк за ДНК-изследвания, наистина са от този случай. А кой можеше да гарантира, че не са от някой друг труп?

Гласът ми беше готов да затрепери, когато се обърнах към Бети:

— Този ден имахме шест случая, Бети. От тях три заслужаваха да се състави тестът, защото бяха потенциални сексуални убийства.

— Всичките жени?

— Да — промълвих. — Всичките жени.

Думите на Бил в сряда вечерта, когато беше под напрежение и когато езикът му бе натежал от алкохола, се бяха запечатали в съзнанието ми. Какво щеше да стане с тези случаи, ако доверието в мен спаднеше? Под въпрос щяха да бъдат поставени всички случаи, не само този на Лори Питърсън. Бях притисната до стената и нямах абсолютно никакъв изход. Не можех да се преструвам, че тази папка не съществува. Тя съществуваше, а това означаваше, че не можех с чиста съвест да се закълна в съда, че веригата от улики е непокътната.

Друг шанс нямах. Не можех отново да събера всичките проби, да започна отначало. Пробите на Лори Питърсън вече бяха отнесени на ръка в лабораторията в Ню Йорк. Балсамираното й тяло бе погребано във вторник. Ексхумацията бе невъзможна. Не би имала никакъв смисъл, а и би предизвикала сензация, която би отприщила огромно обществено любопитство. Всички биха си задали въпроса „защо?“.

Двете с Бети се обърнахме едновременно към вратата в момента, в който в стаята с нехайна походка влезе Марино.

— Току-що ми хрумна една такава идейка, докторке. — Той замълча и хвърли суров поглед към предметните стъкла и филтърната хартия върху плота.

Изгледах го вцепенено.

— Ако бях на твое място, щях да отнеса това тук на Вандер. Може ти да си го оставила в хладилника. А може и да не си ти.

През тялото ми премина тръпка на тревога, преди значението на думите му да достигне до съзнанието ми.

— Какво? — попитах аз, сякаш той беше луд. — Искаш да кажеш, че някой друг е постави папката там?

Той повдигна рамене.

— Просто ти предлагам да имаш предвид всяка възможност.

— Кой?

— Нямам никаква представа.

— Как? Как е възможно такова нещо? Този някой трябва да е влязъл в залата за аутопсии, трябва да е имал достъп до хладилника. А и папката с етикети…

Етикетите: сега вече си спомних. Компютърните етикети, останали от аутопсията на Лори. Те бяха в папката й. Никой не беше пипал папката й освен мен, но и Амбърги, Танър и Бил.

Когато тримата мъже напуснаха кабинета ми в късния следобед в понеделник, веригата бе поставена на външната врата. Те всичките си тръгнаха през моргата. Амбърги и Танър си тръгнаха първи, Бил ги последва малко по-късно.

Залата за аутопсии бе заключена, но не и големият хладилник. Налагаше се да оставяме хладилника отключен, за да могат погребалните бюра и спасителните бригади да оставят трупове след работно време. Този голям хладилник имаше, две врати — едната към коридора, а другата към залата за аутопсии. Възможно ли беше един от мъжете да е преминал през хладилника и да е влязъл в залата за аутопсии?

Върху един рафт близо до първата маса лежаха цял куп комплекти за улики, включително и десетки стъкла за тестове. Уинго винаги се грижеше по рафтовете да има всичко необходимо.

Пресегнах се към телефона и помолих Роуз да отключи чекмеджето на бюрото ми и да отвори папката на Лори Питърсън.

— Вътре би трябвало да има етикети за улики — казах й аз.

Докато тя проверяваше, аз се опитах да си спомня. Бяха останали шест, може би седем етикета, и то не защото бях взела малко проби, а защото бях взела прекалено много — почти два пъти, колкото в обичайните случаи, което значеше, че бях използвала два комплекта компютърни етикети вместо един. Трябваше да имам останали етикети за сърце, бял дроб, бъбреци и други органи и един тест.

— Доктор Скарпета? — прозвуча гласът на Роуз в слушалката. — Етикетите са тук.

— Колко са?

— Момент да проверя. Пет.

— За какво?

— Сърце, бял дроб, далак, жлъчка и черен дроб.

— И това е всичко?

— Да.

— Сигурна си, че няма тест?

Последва пауза.

— Сигурна съм. Само тези пет са тук.

Марино се обади:

— Ако ти си лепнала етикета на този тест, значи трябва да има твои отпечатъци, на мен така ми се струва.

— Не и ако е била с ръкавици — каза Бети, която ни наблюдаваше с тревога.

— Обикновено не слагам ръкавици, когато поставям етикети — промълвих аз. — Биха били целите в кръв. Ръкавиците биха били целите в кръв.

Марино продължи, без да трепне:

— Окей. Значи не си била с ръкавици, а пък Динго…

— Уинго — казах аз раздразнително. — Името му е Уинго.

— Както и да е. — Марино се обърна с намерението да си тръгва. — Важното е, че си се докоснала до този тест с голи ръце и отпечатъците ти трябва да са там. — И добави от коридора: — Но може би не би трябвало да има ничии други.