Аутопсия

8.

В сребристия плимут на Марино царяха точно такъв безпорядък и такава мръсотия, каквито бих очаквала да видя, ако въобще някога ми беше дошло наум да се замислям по този въпрос.

На пода пред задната седалка се въргаляха пластмасова кутия за обяд, омачкани салфетки и кесийки от двойни хамбургери, пластмасови чашки, по които личаха следи от кафе. Пепелникът бе препълнен с угарки, а от огледалото висеше освежител за въздух във формата на борче, но ефект от него имаше точно толкова, колкото би имало от струя дезодорант в боклукчийска кофа. Навсякъде имаше прах, валма и трохи, а предното стъкло беше помътняло от цигарения дим.

— Никога ли не я почистваш? — попитах аз, докато си слагах колана.

— Вече се отказах. Вярно, че мога да я използвам служебно, но не мога да я карам вечер или през уикенда. Преди я търках и лъсках и направо светваше като нова, но после какво ставаше? Някакъв глупак я използва, докато аз не съм на работа. И следващия път я получавам отново в този вид. Повтаряше се всеки път, безотказно. И след известно време престанах да си правя труда. Започнах сам да я пълня с боклуци.

Радиотелефонът тихо припукваше, а скенерната светлина примигваше от канал на канал. Той изкара колата от паркинга зад сградата, където работех. Не бях чула и дума от него от понеделник, когато ненадейно бе напуснал заседателната зала. Сега беше сряда, късен следобед, и той ме беше изненадал, появявайки се на вратата и обявявайки, че иска да ме заведе на една малка обиколка.

„Обиколката“ се оказа поредица от ретроспективни посещения на местопрестъпленията. Доколкото можах да схвана, целта беше да фиксирам в главата си карта на тези места. Не можех да споря. Идеята беше добра. Но бе последното нещо, което бих могла да очаквам от него.

Откога започна да включва и мен в каквото и да било, освен в случаите, когато просто нямаше друг избор?

— Има няколко неща, които не е зле да знаеш — каза той, намествайки страничното огледало.

— Ясно. Предполагам, че ако не се бях съгласила на „малката ти обиколка“, можеше и да не се сетиш да ми разкажеш тези неща, които не е зле да знам?

— Както и да е.

Изчаках търпеливо, докато той върна запалката на мястото й на таблото. Мина още известно време, докато се нагласи удобно зад волана.

— Може би трябва да знаеш — подхвана той, че вчера подложихме Питърсън на тест с детектор на лъжата и той мина. Доста показателно, въпреки че не го поставя изцяло извън подозрение. Възможно е да минеш, ако си от тия психопати, които могат да лъжат така, както другите дишат. Той е актьор. Сигурно е способен да се обяви за Иисус на кръста и ръцете му няма да се потят, а пулсът му да е бавен като моя и твоя, когато сме на църква.

— Би било доста трудно за вярване — казах аз. — Доста трудно е, да не кажа невъзможно, да се измами детекторът. А и няма значение какво представлява човекът.

— Има и такива случаи. Точно затова и не се признава от съда.

— Е, не бих се заклела, че е сто процента сигурно.

— Въпросът е — продължи той, — че нямаме никаква прилична причина да го приберем на топло, нито даже да го предупредим да не напуска града. Така че аз съм организирал следенето му. Това, което ни интересува, е какво прави през свободното си време. Дали не обича да се разхожда бавно с кола из различни квартали, за да опипва почвата.

— Значи не се е върнал в Шарлътсвил?

Марино тръсна цигарата си през прозореца.

— Мотае се, казва, че бил прекалено разстроен, за да се върне веднага. Преместил се е в един апартамент на Фриймънт Авеню, казва, че след случилото се кракът му нямало да стъпи в оная къща. Мисля, че иска да я продава. Не че има нужда от пари. — Той ми хвърли един поглед и аз за миг зърнах разкривения си образ в стъклата на огледалните му очила. — Изглежда, че съпругата е имала доста солидна застраховка. Сега Питърсън е с около двеста бона по-богат. Сигурно вече ще може спокойно да си пише пиеските, без да се тревожи за хляба.

Аз мълчах.

— А и сигурно няма да се занимаваме повече с това, че е бил съден за изнасилване през лятото, когато е завършил училище.

— Провери ли случая? — Знаех, че го е проверил, иначе нямаше да го споменава.

— Карал някакъв летен актьорски курс в Ню Орлиънс и направил грешката да приеме на сериозно една мацка, която се усуквала около него. Говорих с полицая, който се е занимавал със случая. Според него Питърсън играел главната роля в една пиеса и това момиче от публиката се побърква по него, започва да идва всяка вечер, оставя му бележки, цялата програма. След това се появява зад кулисите и вечерта приключва с обиколка на баровете във френския квартал. И в следващия момент тя звъни в полицията в четири сутринта и казва, че била изнасилена. Той е вътре и с двата крака, защото нейните тестове са положителни и показват, че извършителят не отделя секрет, а Питърсън е точно такъв.

— Случаят стигнал ли е до съда?

— Съдебните заседатели го отхвърлили. Питърсън си признал, че е имал с нея полово сношение в апартамента си. Но твърдял, че било по взаимно съгласие, че тя самата поискала. По момичето имало доста синини, имало следи дори по врата. Но никой не могъл да докаже откога са тези синини и дали ги е причинил Питърсън. Нали разбираш, съдебните заседатели са го погледнали, отчели са факта, че той играе в пиеса и че момичето само е предизвикало срещата. Той още пазел бележките й в гримьорната си, а те ясно показвали, че момичето е било лапнало по него. И той бил много убедителен, като обяснил, че когато тя отишла при него, по тялото й вече имало синини. И тя му била казала, че няколко дни преди това се спречкала с приятеля си, с когото се опитвала да скъса. И така, никой не се наел да приложи закона с цялата му тежест. Момичето или е нямало никакъв морал, или е направило глупава грешка и се е оставило да му извъртят такъв номер.

— Подобни случаи — отбелязах аз тихо — са почти невъзможни за доказване.

— Човек никога не знае. Има още едно съвпадение — каза той със съвсем небрежен тон, за който аз бях напълно неподготвена. — Обади ми се Бентън онази вечер и ми каза, че главният компютър в Куонтико е засякъл modus operandi, подобен на този на убиеца на тези жени тук, в Ръчмънд.

— Къде?

— Уолтъм, Масачусетс — отговори той и ми хвърли бърз поглед. — Преди две години, точно когато Питърсън е бил в горните курсове в Харвард, а той е на двадесетина километра източно от Уотън. През април и май две жени били изнасилени и удушени в апартаментите си. И двете живеели сами в партерни апартаменти, били завързани с колани или електрически жици. По всичко изглежда, че убиецът е влязъл през не добре затворени прозорци. И двата случая били станали през уикенда. Тези убийства са пълно копие на това, което става сега тук.

— Убийствата престанали ли са, когато Питърсън е завършил и е дошъл да живее тук?

— Не съвсем — отговори той. — Имало още едно по-късно същото лято, което Питърсън не е могъл да извърши, защото вече е живеел тук, а жена му била започнала работа в Медицинския институт на Вирджиния. Но при третия случай има някои разлики. Жертвата била под двадесет и живеела на около петнадесет километра от другите две убити жени. Не живеела сама, а с някакъв тип, който точно тогава не бил в града. Ченгетата сметнали, че последното убийство е „папагал“ — някой е прочел за първите две убийства във вестника и това му е дало идеята. Момичето било намерено чак след седмица и тялото било толкова разложено, че нямало никакъв шанс да се установи наличието на семенна течност. Било невъзможно да се установи кръвната група на убиеца.

— Ами първите два случая?

— Бил е човек, който не отделя секрет — каза той бавно, забил поглед право пред себе си.

Последва мълчание. Наложи се да си повторя, че в страната има милиони мъже, които не отделят секрет, че всяка година стават сексуални убийства във всеки голям град. Но съвпаденията бяха прекалено смущаващи.

Бяхме завили в тясна уличка с дървета от двете страни в един нов квартал. Тук всички къщи приличаха на фермерски постройки й бяха еднакви, а впечатлението, което се създаваше, беше на теснотия и евтини строителни материали. Виждаха се много табелки: ПРОДАВА СЕ, а имаше и къщи, които още не бяха довършени. В градините тепърва се засаждаше трева, ниски храсти кучешки дрян и плодови дръвчета.

На две пресечки оттук, вдясно, се намираше сивата къщичка, където преди по-малко от два месеца бе убита Бренда Степ. Къщата още не бе продадена, нито бе дадена под наем. Повечето хора, които търсят жилище, не горят от желание да се нанесат там, където някой е бил жестоко убит. Къщите и от двете страни се продаваха.

Паркирахме отпред и останахме да седим безмълвно в колата със спуснати прозорци. Забелязах, че имаше малко улични лампи. Вечер сигурно е много тъмно и ако убиецът е бил облечен в тъмни дрехи и е бил предпазлив, просто е нямало как да бъде забелязан.

Марино каза:

— Влязъл е през прозореца в кухнята от задната страна на къщата. Изглежда, тя се върнала към девет, девет и половина вечерта. Намерихме пазарска чанта в хола. На бележката от магазина е бил засечен часът с компютър — направила е последната си покупка в осем и петдесет вечерта. Прибрала се е вкъщи и си е приготвила късна вечеря. Този уикенд времето е било топло и предполагам, тя е оставила прозореца в кухнята отворен, за да се проветрява. Още повече, че си е пържила месо с лук.

Кимнах, защото си спомних съдържанието на стомаха на Бренда Степ.

— Когато човек си готви месо с лук, кухнята му обикновено се напълва с дим или поне се умирисва. Поне в моята така става. А освен това намерихме опаковка от говежда кайма, празно бурканче от сос за спагети и обелки от лук в боклука под мивката плюс накиснат тиган. — Той направи пауза и след това замислено добави: — Колко странно, като си помисли човек, че смъртта й може да е резултат от избора й на вечеря. Може би ако беше решила да изяде един сандвич или нещо такова, е нямало да остави кухненския прозорец отворен.

Това беше любима тема за размисъл на хората, които разследват убийства. „Какво щеше да стане, ако?“ Ако някой човек не бил отишъл да си купи цигари от близкия магазин в момента, в който двама въоръжени мъже са държали продавача заложник в склада отзад? Ако някой друг не бил излязъл да изхвърли боклука в момента, в който избягал затворник се е приближавал до дома му? Ако трети не се бил скарал с любовницата си и не подкарал колата си ядосан в момента, в който пиян шофьор вземал завоя, навлизайки в насрещното платно?

Марино каза:

— Нали забеляза бариерата на по-малко от една миля тук?

— Да. Има един супермаркет на ъгъла, точно преди завоя, който води към този квартал — спомних си аз. — Възможно е там да е оставил колата си, ако предположим, че останалата част от пътя е ходил пеша, Марино отбеляза загадъчно:

— Да, суперът. Затваря в полунощ.

Запалих още една цигара и продължих в духа на предположението, че за да бъде един детектив добър, той трябва да може да мисли като хората, по чиито следи е тръгнал.

— А ако ти беше на негово място — попитах аз, — как би постъпил?

— Как, ако бях на негово място?

— Ами ако ти беше убиецът?

— Зависи дали съм някакъв побъркан актьор, артистичен тип като Мат Питърсън или най-обикновен маниак, който се възбужда от това да дебне жени и да ги души.

— Второто — казах аз с равен тон. — Нека предположим, че е второто.

Беше ми поставил капан и сега се изсмя грубо.

— Виждаш ли как се хвана, докторке. Трябваше да ме попиташ каква е разликата. Защото разлика няма. Това, което искам да кажа, е, че какъвто и тип да съм, бих постъпил по един и същи начин — няма значение какъв съм през времето, когато съм на работа например и когато се държа като всички други. Когато се развихря, аз ще съм като всеки друг тип, който някога го е правил или ще го прави. Лекар, адвокат или индиански вожд.

— Продължавай.

И той продължи:

— Започва с това, че я виждам, имам някъде някакъв контакт с нея. Може да съм звъннал на вратата й, да съм някакъв продавач или да разнасям цветя и когато тя отвори вратата, едно гласче да ми подскаже: „Ето това е тя!“ Може да работя на някакъв строеж близо до дома й и да съм я видял да излиза и да се прибира сама. Аз се спирам на нея. Започвам да я преследвам в продължение, да речем, на седмица, за да науча колкото се може повече за нея, за навиците й. Например светенето на коя лампа означава, че е будна, загасването на коя, че спи, каква кола кара.

— А защо точно тя? — попитах. — От всички жени на света точно тя?

Той се замисли за момент.

— Защото има нещо в нея, което задейства пружината в мен.

— Заради външния й вид?

Той се замисли още повече.

— Може би. Но може би и заради начина й на поведение. Тя е делова жена. Бърлогата й не е никак лоша, значи е достатъчно умна, за да си изкарва прехраната сама и да живее добре. Понякога работещите жени са високомерни. Може да не ми е харесал начинът, по който се е отнесла с мен. Може би е наранила мъжествеността ми, в смисъл че съм под нейното ниво или нещо такова.

— Всичките жертви са работещи жени — казах аз и добавих: — Но, от друга страна, повечето жени, които живеят сами, работят.

— Точно така. И аз трябва да съм разбрал, че живее сама, да съм сигурен в това, поне да смятам, че съм сигурен. Аз ще я подредя нея, ще й покажа у кого е силата. Идва уикендът и на мен вече ми се иска да го направя. Така че се качвам в колата, късно, след полунощ. Вече съм разгледал целия квартал. Хм! Може би ще оставя колата си на паркинга на супера, но проблемът е там, че магазинът вече е затворен. Паркингът ще е празен и колата ми ще бие на очи от километър. Съвсем случайно съм забелязал, че на същия ъгъл, където е магазинът, има и автосервиз „Ексън“. И вероятно ще си оставя колата точно там. Защо? Защото, макар че автосервизът затваря в десет, човек очаква да види коли на паркинга на един автосервиз и след работно време. Никой не би обърнал внимание, дори и ченгетата, а мен най-много ме притесняват ченгетата. Защото може да мине някоя патрулна кола покрай празния паркинг, да види моята кола там и да реши да я разгледа или да провери на кого принадлежи.

Той описа всяка стъпка със смразяващи подробности. Облечен в тъмни дрехи, се прокрадва през сенките на квартала. Когато стига до адреса, усеща как адреналинът му се покачва в момента, в който разбира, че жената, чието име вероятно дори не знае, си е вкъщи. Колата и е отпред. Всички лампи, освен тази на терасата, са изгасени. Тя спи.

Без да бърза, той остава скрит, докато преценява положението. Оглежда се, за да е сигурен, че никой не го е забелязал, след това заобикаля къщата и усеща прилив на самоувереност. Невидим е откъм улицата, всички други къщи са много далече, никъде не светят прозорци, няма никакви признаци на живот. Зад къщата е тъмно като в рог.

Той се приближава тихо до прозорците и веднага забелязва кой е отворен. Сега е само въпрос на секунди — той срязва мрежата с нож и маха райберите от вътрешната страна. И ето че мрежата е свалена и лежи на тревата. Той отваря прозореца, вмъква се вътре и погледът му веднага се спира на очертанията на разни кухненски уреди.

— След като веднъж съм влязъл — продължи Марино, — ще остана за миг неподвижен и ще се ослушам. Когато се уверя, че не се чува никакъв звук, ще изляза в коридора и ще започна да търся стаята, в която тя спи. В малка къща като тази — той повдигна рамене — възможностите не са много. Намирам спалнята веднага и чувам равномерното й дишане вътре. Но сега си слагам нещо на главата, нещо като скиорска маска например…

— А защо си правиш труда? — попитах аз. — Така или иначе, тя няма да остане жива, така че да може да те разпознае.

— Заради космите. Ей, ама аз не съм глупав. Вкъщи сигурно се приспивам с учебници по съдебна медицина, сигурно знам наизуст десетте полицейски кода. Не им давам никакъв шанс да намерят мои косми по тялото й или където и да било другаде.

— Ако си толкова умен — сега аз му поставих капан, — защо не се притесняваш за ДНК-то? Не четеш ли вестници?

— Така или иначе, проклет да съм, ако си надяна от тия гумички. А вие никога няма да ме заподозрете, защото съм много излъскан. Като няма кого да заподозреш, нямаш и с какво да сравняваш и цялата тази ДНК алабалия отива на кино. Космите са нещо по-лично. Нали се сещаш — не искам да знаете дали съм бял или чернокож, дали съм рус или червенокос.

— Ами отпечатъци?

Той се усмихна.

— Ръкавички. Същите ръкавички, които носиш и ти, когато преглеждаш моите жертви.

— Мат Питърсън, не е носил ръкавици. Ако е бил с ръкавици, нямаше да остави отпечатъци по тялото на жена си.

Марино каза без запъване:

— Ако Мат е убиецът, не би се притеснявал от това, че ще остави отпечатъци в собствения си дом. Така или иначе, негови отпечатъци ще има навсякъде. — Тук той за момент замъча. — Ако. Работата е там, че търсим някаква откачалка. Е, Мат Питърсън е откачалка. Но пък не е единствената откачалка на този свят — има по една зад всеки храст. Това е. За съжаление нямам представа кой е пречукал жена му.

В съзнанието ми се мярна лицето от съня ми, бялото лице без черти. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през предното стъкло, бяха горещи, но въпреки това по тялото ми пробяга студена тръпка.

Той продължи:

— Нататък нещата се развиват горе-долу така, както би могла да си ги представиш. Аз не искам да я стресна.

Промъквам се тихо до ръба на леглото и я събуждам, като поставям ръка на устата й, а острието на ножа допирам до гърлото й. Пистолет не нося, защото, ако тя се съпротивлява, той може случайно да гръмне и да ме нарани или пък да убие нея, преди да съм успял да си свърша работата. За мен това е много важно. Нещата трябва да се развият точно както искам аз, иначе много се разстройвам. Освен това не мога да си позволя риска някой да чуе изстрели и да извика полицията.

— Говориш ли й нещо? — попитах аз, като леко се покашлях.

— Говоря й тихо, казвам й, че ако вика, ще я убия. Повтарям й го отново и отново.

— Какво друго? Какво друго й казваш?

— Сигурно нищо друго.

Той постави колата на скорост и се обърна. Хвърлих последен поглед на къщата, където се бе случило това, което той току-що ми беше описал, или поне на мен ми се струваше, че се бе случило точно така. Събитията бяха пробягали пред очите ми като на филмова лента. Възприемах всичко не като някакво предположение, а направо като свидетелски показания. Едно признание, лишено от чувства, от угризения на съвестта.

Мнението ми за Марино се променяше. В този момент той ми беше по-несимпатичен от когато и да било.

Пътят вървеше на изток. Слънцето проблясваше между листата на дърветата. За известно време попаднахме в задръстване, в което колите се придвижваха със скоростта на охлюви; в автомобилите около нас седяха анонимни мъже и жени, които се прибираха от работа. Докато разглеждах отминаващите лица, изведнъж се почувствах много далече от тях, отчуждена, сякаш не принадлежах към техния свят. Те си мислеха за вечерята, може би за пържолите, които ще си сготвят на грил, за децата, за любовника, когото скоро щяха да видят, или пък за нещо, случило се през деня.

Марино продължаваше по списъка на жертвите.

— Две седмици преди убийството е идвал разносвач от градската пощенска служба с пакет. Направихме проверка на разносвача. Няма нищо съмнително — каза. Малко преди това идвал водопроводчик да поправи нещо.

Доколкото можахме да разберем, и той е чист. Досега не сме открили нищо, което да подскаже, че един и същи човек — разносвач или майстор — се повтаря и в четирите случая. Няма нито един общ знаменател. Няма никакво застъпване, нито дори общи черти, що се отнася до професиите им.

Бренда Степ беше учителка на пети клас в началното училище „Куинтън“, недалеч от дома й. Бе дошла да живее в Ричмънд преди пет години и неотдавна бе развалила годежа си с един треньор по футбол. Беше червенокоса, добре сложена, с остър ум и благ характер. По думите на приятелите й и бившия й годеник тичала за здраве по няколко мили всеки ден и нито пушила, нито пиела.

Вероятно знаех за живота й повече, отколкото семейството й в Джорджия. Била добросъвестна баптистка, ходела на църква всяка неделя и на църковни вечери в сряда вечер. Била музикантка, свирила на китара и водила младежки хор. Бе завършила английски език и преподаваше също английски. Освен бягането за здраве любимо нейно занимание били книгите. Преди да загаси лампата през онзи петък вечер, беше чела книга от Дорис Бетс.

— Има нещо, което открих съвсем скоро — каза Марино, — нещо, което направо ме шашна. Открих възможна връзка между нея и Лори Питърсън. Бренда Степ била лекувана в спешния кабинет на Медицинския институт на Вирджиния преди около шест седмици.

— Какво й е имало? — попитах аз изненадано.

— Незначително пътнотранспортно произшествие. Една вечер пред дома й я ударили, докато изкарвала колата на заден ход. Нищо кой знае какво. Сама извикала полиция, казала, че си ударила главата и се чувствала малко замаяна. Изпратена била линейка. Държали я няколко часа в спешния кабинет, за да бъде под наблюдение. Направили й рентгенова снимка. Нищо не открили.

— Лори Питърсън ли е била на смяна, когато е била приета?

— Ето това е най-хубавото — единственото попадение до този момент. Направих справка при шефа й. Лори Питърсън била на смяна същата вечер. Сега проверявам всички, които може да са били там — санитари, лекари, всички. Досега не е изникнало нищо, остава само ужасната мисъл, че двете жени може и да са се срещнали, без да подозират, че точно в този момент ние двамата с теб ще обсъждаме техните убийства.

Тази мисъл наистина изпрати по тялото ми тръпка, сякаш през мен премина нисковолтов ток.

— Ами Мат Питърсън? Има ли някакъв шанс да се окаже, че и той е бил тогава в болницата, за да види например жена си?

Марино отговори:

— Твърди, че бил в Шарлътсвил. Това се е случило една сряда, към девет и половина — десет вечерта.

Болницата наистина може да бъде някаква връзка, помислих си аз. Ако човек работи там и има достъп до документацията на случаите, той може да познава Лори Питърсън, а също и да е видял Бренда Степ, чийто адрес спокойно би могъл да намери в картона й.

Казах на Марино, че най-добре би било всички, които са били на работа в института през онази нощ, да бъдат подложени на най-щателна проверка.

— Ама става въпрос само за около пет хиляди души — отвърна той. — Да не говорим, че този тип, който я е пречукал, може да е бил пациент на спешния кабинет същата вечер. Така че въпреки усилията ми нещата не изглеждат много розови в момента. Половината от пациентите по време на тази смяна били жени. Другата половина — старци с инфаркти и няколко хитреци, качили се къркани в колите си. От тях половината са предали богу дух, а другите са още в кома. Много хора са влизали и излизали, но между нас казано, документацията им е в окаяно състояние. Може и никога да не разбера кой точно е бил там. Никога няма да знам дали някой просто не е влязъл от улицата. Може убиецът да е лешояд, да обича да ходи по болници и там да си търси жертви — сестри, лекарки или млади жени, които са сред по-леките случаи. — Той повдигна рамене. — Може да е разносвач на цветя и затова толкова да обикаля болниците.

— Споменаваш го за втори път — отбелязах. — Това за разнасянето на цветя.

Той отново повдигна рамене.

— Ей, преди да стана полицай, аз самият разнасях цветя, окей? В повечето случаи цветя се изпращат на жени. Ако исках да срещам жени, които после да убивам, бих разнасял цветя.

Вече съжалявах, че съм се обадила.

— Така се запознах с жена си. Занесох й специален букет за влюбени, красива комбинация от бели и червени карамфили и няколко рози. От някакъв тъпанар, с когото излизала. В края на краищата й направих по-голямо впечатление от цветята и жестът на приятеля й направо го елиминира. Това беше в Джързи, няколко години преди да се преместя в Ню Йорк и да отида да работя в полицията.

Вече сериозно се замислях дали трябва някога да приемам цветя от разносвач.

— Просто е една идея. Който и да е той, си има някакъв номер, за да влиза в контакт с жени. Ето това е.

Бавно минахме покрай Ийстландския търговски център и завихме наляво.

Скоро се измъкнахме от основния поток коли и се озовахме на Брукфийлдското възвишение, или Възвишението, както обикновено го наричаха. Кварталът е една от по-старите части на града, която е почти изцяло завзета от млади и амбициозни професионалисти през последните десетина години. От двете страни на улицата имаше еднотипни къщи, някои от които бяха порутени и със заковани прозорци, но след основен ремонт повечето поразяваха с красотата си; балконите им бяха украсени с изящно ковано желязо, а прозорците — с цветни стъкла. Само няколко пресечки по на север хълмът рязко запада и се превръща почти в бедняшко предградие; а след още няколко пресечки идват жилищните комплекси, построени от федералното правителство.

— Някои от тези бърлоги струват по сто бона, а и повече — каза Марино и намали скоростта. — Не бих приел къща тук, дори да ми я даваха безплатно. Влизал съм в някои. Направо невероятно. Но по никакъв начин не бих дошъл да живея в този квартал. А доста сами жени живеят тук. Побъркана работа, направо побъркана.

Бях държала под око километража. Разстоянието между дома на Пати Луис и къщата, където бе живяла Бренда Степ, бе точно 6 мили. Кварталите бяха толкова различни на такова разстояние един от друг, че не можех да си представя какво би могло да е общото между двете престъпления. Строежи имаше и тук, и близо до дома на Бренда, но беше малко вероятно и екипите да са едни и същи.

Къщата на Пати Луис беше притисната между две други, красива къща от кафяв камък с цветно стъкло над червената външна врата. Покривът бе покрит с аспидени плочки, а оградката на терасата отпред бе от прясно боядисано ковано желязо. Отзад имаше градина, обградена с висока стена, в която растяха магнолии.

Спомних си полицейските снимки. Гледайки изтънчената елегантност на тази къща от началото на века, на човек му беше трудно да повярва, че вътре се е случило нещо толкова ужасно. Пати Луис беше от богат стар род от долината Шенандоа и вероятно затова можеше да си позволи да живее тук. Беше писателка на свободна практика, години наред се бе мъчила над пишещата машина и тъкмо беше достигнала момента, когато можеше да забрави какво значи да ти отхвърлят ръкопис. Миналата пролет „Харпър“ беше публикувал един неин разказ. Тази есен трябваше да й излезе един роман. Щеше да излезе посмъртно.

Марино ми припомни, че убиецът отново бе влязъл през прозорец, този път през прозореца на спалнята, който гледаше към задния двор.

— Ето го онзи накрая, на втория етаж — каза той.

— Твоята хипотеза е, че се е покачил по магнолията, която е най-близо до стената, стигнал е до навеса над терасата и е влязъл през прозореца, така ли?

— Не е само хипотеза — отвърна той. — Сигурен съм. Иначе няма начин да е влязъл, освен ако е имал стълба. Повече от възможно е да се е покачил по дървото, да е достигнал навеса над терасата, да се е пресегнал и да се е вмъкнал през прозореца. Това го знам със сигурност. Вече опитах. Става без никакви проблеми. Трябва само човек да е достатъчно силен в ръцете, за да успее да достигне ръба на навеса от този дебел клон тук долу — и той го посочи — и да се прехвърли.

В къщата имаше вентилатори на тавана, но нямаше климатична инсталация. По думите на приятелка, която живееше извън града и беше идвала на гости няколко пъти в годината, Пати имала навика да спи на отворен прозорец. Казано съвсем просто, изборът беше между удобството и сигурността. Тя беше избрала първото.

Марино бавно обърна колата и ние се насочихме на северозапад.

Сесил Тайлър живееше в Гинтър Парк, най-стария жилищен квартал в Ричмънд. Тук имаше чудовищни триетажни къщи във викториански стил, навесите над входовете им бяха като площадки за кънки, по тях имаше кулички, а по корнизите — зъборез. В градините беше пълно с магнолии, дъбове и рододендрони. Лози пълзяха по терасите. Вече виждах полуосветени всекидневни зад празните прозорци, избелели ориенталски килимчета, богато украсени мебели и всякакви дреболии във всеки възможен ъгъл. Не бих искала да живея тук. От тази мисъл ме побиваха същите клаустрофобични тръпки, както от фикуси например.

Нейната къща беше тухлена, на два етажа и доста скромна, сравнена със съседните. Беше точно на 5,8 мили от къщата на Пати Луси. На залязващото слънце плочките по покрива проблясваха като оловни. Капаците и вратите изглеждаха съвсем голи; боята им беше смъкната в очакване на ремонта, който Сесил щеше да направи, ако беше останала жива.

Убиецът беше влязъл през един прозорец на сутерена, зад чемширов храст при северното крило на къщата. Ключалката му беше счупена и, както всичко друго, чакаше ремонт.

Била е красива чернокожа жена, наскоро разведена с някакъв зъболекар, който сега живееше в Тайдуотър. Беше чиновничка в едно бюро по труда и ходеше на вечерни курсове по мениджмънт в университета. За последен път е била видяна жива по-миналия петък около десет часа вечерта, по мои изчисления, около три часа преди смъртта й. Беше вечеряла с приятелка в мексикански ресторант в квартала и след това се бе прибрала право вкъщи.

Тялото й е намерено на следващия ден, събота следобед. Трябвало е да излезе по магазините с приятелката си. Колата на Сесил била пред дома й, но когато тя не вдигнала телефона, нито отворила вратата, приятелката й се разтревожила и погледнала през леко разтвореното перде на прозореца в спалнята. Гледката, която се разкрила пред очите й — тялото на Сесил, голо и завързано върху разхвърляното легло, — надали е било нещо, което тя някога ще забрави.

— Боби — каза Марино, — тя е бяла.

— Приятелката на Сесил? — Бях забравила името й.

— Ъхъ. Боби. Богатата кучка, която намерила тялото на Сесил. Двете били непрекъснато заедно. Боби има червено порше и е супергадже — манекенка е. Висяла непрекъснато у Сесил, понякога си тръгвала чак сутринта. Ако ме питаш мен, двете са си падали една по друга. Ей това не го разбирам. Искам да кажа, направо не е за вярване. И двете са токова готини, че направо да ти изпаднат очите. Човек би предположил, че мъжете просто се лепят по тях като мухи…

— А може би точно това е обяснението, което търсиш — казах аз раздразнено, — при положение че подозренията ти са основателни.

Марино се усмихна хитро — отново ми бе поставил капан.

— Добре де — продължи, — искам да кажа, че може убиецът да е видял как Боби слиза от червеното си порше късно някоя вечер и да е решил, че тя живее тук. Или пък може някоя вечер да я е проследил, когато е идвала у Сесил.

— И е убил Сесил по погрешка? Защото е смятал, че тук живее Боби?

— Просто една възможност. Както ти казах, Боби е бяла. Другите жертви също са бели.

Известно време седяхме и мълчахме, с очи, вперени в къщата.

Смесването на раси безпокоеше и мен. Три бели жени и една чернокожа. Защо?

— Още една възможност, която обмислях — каза Марино. — Питах се дали убиецът си има по няколко кандидатки за всяко едно от тези убийства, нещо като меню, от което да избира й от което най-накрая получава това, което може да си позволи. Струва ми се доста странно, че всеки път, когато тоя тип тръгне да убива, в къщата на жертвата задължително има по един прозорец, който или е оставен незаключен, или е отворен, или счупен, мисля, че става дума или за случаен избор — той се мотае наоколо с колата и търси жена, която видимо живее сама и чиято къща не изглежда много сигурна, — или пък има достъп до много жени с адресите им и прави големи обиколки, пробва много къщи в една и съща нощ, докато намери това, което му трябва.

Тази версия не ми звучеше никак убедително.

— Мисля, че е дебнал всяка от тези жени — казах. — Мисля, че той си ги е набелязвал като конкретни жертви. Мисля, че може да е пробвал домовете им преди това, и да речем, тях да ги е нямало вкъщи или всички прозорци да са били здраво залостени. Може би убиецът има навика редовно да ходи до дома на следващата си жертва и да чака, докато се появи възможността да нападне.

Той повдигна рамене, като прехвърляше идеята в главата си.

— Пати Луис е била убита няколко седмици след Бренда Степ. Пати също е била на гости при приятелка една седмица преди да бъде убита. Значи възможно е той да е пробвал предишния уикенд и да не я е намерил у дома. Разбира се, може и така да е станало. Кой би могъл да каже? След това, три седмици по-късно, пречуква Сесил Тайлър. Но той е убил Лори Питърсън точно седмица след това. Ала кой знае, може просто да му е излязъл късметът от първия път. Имало е прозорец, който не е бил заключен, защото съпругът е забравил да го заключи. Убиецът може да е имал някакъв вид контакт с Лори Питърсън много скоро — няколко дни преди да я убие, и ако беше намерил прозореца заключен, щеше да се върне този уикенд, за да пробва отново.

— Уикендът — казах аз. — Изглежда, за него това е важно. Важно е да нанася ударите си късно през нощта в петък или първите часове на събота.

Марино каза:

— Да, явно е нарочно. Ако питаш мен, това е, защото той работи от понеделник до петък, а след това има цял уикенд, за да охлади страстите си, след като го е извършил. Сигурно му харесва и по друга причина. Това е начин да ни побърка. Идва петъкът и той знае, че целият град, че хора като мен и теб започват да нервничат като котка посред шосе.

Поколебах се за момент, после подхванах:

— А смяташ ли, че темповете на схемата му на поведение са се ускорили? Че започва да извършва убийствата все по-начесто, защото всичките тези публикации го правят все по-напрегнат?

Марино не отговори веднага. А след паузата отвърна много сериозно:

— За него това е нещо като наркотик, докторке. Като започне, не може да спре.

— Искаш да кажеш, че публикациите нямат нищо общо със схемата му на поведение?

— Не — отговори той, не искам да кажа това. Неговата схема е да стои извън полезрението, да държи устата си затворена, а може би нямаше да му е толкова лесно, ако репортерите не му създаваха всички удобства за това. Сензационните материали за него са Божи дар. По този начин журналистите го възнаграждават за стореното от него, поднасят му го на тепсия. Ако никой не пишеше за него нищо, това щеше да го изнерви, може би щеше да го направи по-непредпазлив. След известно време може би щеше да започне да изпраща писма, да се обажда по телефона, да прави разни неща, за да подтикне пресата. И тогава можеше да направи грешка.

Известно време и двамата мълчахме.

И тогава Марино ме изненада:

— Да не би да си разговаряла с Фортозис?

— Защо?

— Всичките тези приказки за ускоряване на схемата й това, че публикациите го изнервят и изострят по-бързо нагона му.

— Той това ли ти каза?

Марино свали тъмните си очила и небрежно ги остави върху таблото. Когато очите му срещнаха моите, видях, че те леко проблясват от яд.

— Не. Но го е казал на няколко души, които са ми особено скъпи. Единият е Болтс, другият — Танър.

— А ти откъде знаеш?

— Знам го, защото имам точно толкова доносници вътре в Отдела, колкото и на улицата. Знам всичко, което става, и мога дори да кажа как ще приключи.

Известно време не продумахме. Слънцето беше изчезнало зад покривите, хвърляйки дълги сенки през градините и улицата. Странно, но Марино току-що беше открехнал вратата, която можеше да ни отведе към установяване на взаимно доверие. Той знаеше и щеше да ми каже това, което знаеше. Питах се дали имам смелостта да отворя вратата широко.

— Болтс, Танър, хората, които държат властта, са много разстроени от изтичането на информация — казах аз внимателно.

— С точно толкова ефект, колкото ако се тръшнеш заради това, че е завалял дъжд. Случва се. Особено като живееш в един град със „скъпата ни Аби“.

Аз се усмихнах унило. Колко на място! Разкажи си тайните на „скъпата Аби“ Търнбул, и тя тутакси ще ги изнесе във вестника.

— Тя е много голям проблем — продължи той. — Разполага с вътрешна информация, има и директна връзка със самото сърце на Отдела. Шефът не може да кихне, без тя да го разбере.

— А кой й доставя информацията?

— Ами мога само да ти кажа, че си имам собствени подозрения, но без доказателства не струват и пукната пара, окей?

— Нали знаеш, че някой се е добрал до информацията от служебния ми компютър — казах така, сякаш този факт беше добре известен.

Той рязко се обърна и ме изгледа.

— Откога?

— Не знам. Преди няколко дни някой е проникнал в него и се е опитал да изтегли случая „Лори Питърсън“. Имаме късмет, че го разбрахме — командите на извършителя са се появили на екрана само заради едно недоглеждане на моята програмистка.

— Искаш да кажеш, че някой може да е прониквал в компютъра от месеци, без да разберете?

— Точно така.

Той замълча, а изразът на лицето му стана суров.

Настоях:

— Това променя ли подозрението ти?

— Ммм — промърмори той след малко.

— Само това ли ще кажеш? — попитах ядосано.

— Аха. Трябва да си стигнала много близо до огъня. Амбърги знае ли?

— Знае.

— И Танър сигурно.

— Да.

— Хм — рече той и продължи: — Е, това вече обяснява някои работи.

— Като например какво? — Параноята ми се надигаше и аз знаех, че Марино вижда как се гърча. — Какви работи?

Той не отговори.

— Какви работи?! — почти изкрещях.

Той бавно се извърна и ме изгледа.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Мисля, че ще е най-добре. — Равният ми глас издаваше страха ми, който бързо се превръщаше в паника.

— Ами, ако мога така да се изразя, ако Танър знаеше, че цял следобед с теб се разкарваме с колата, сигурно щеше да ми отнеме значката.

Вторачих в него очи, изпълнени с открито недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбираш ли, срещнах го случайно в управлението тази сутрин. Той ме извика настрана и ми каза, че някои от началниците са се захванали здравата с изтичането на информация. Танър иска да си затварям устата, що се отнася до разследването. Това е напълно излишно да ти го казвам. Само че каза и нещо друго, което в момента много-много не разбрах. Нареди ми да не казвам абсолютно нищо в службата ти — а това означава и на теб.

— Какво?!

Той продължи:

— Искам да кажа: как върви разследването, какво си мислим ние, такива неща. На теб не трябва да ти се казва абсолютно нищо. Танър е наредил да получаваме медицинската информация от теб, но да отказваме да ти съобщим дори колко е часът. Каза, че из града и без това е плъзнала прекалено много информация и че единственият начин да се пресече изтичането е, като до всякаква информация имаме достъп само няколко души — само тези, които работим директно по случаите.

— Точно така — озъбих се. — А това включва и мен. Тези случаи са под моята юрисдикция. Или може би всички изведнъж са го забравили?

— Ей — каза той тихо, като задържа погледа ми. — Само че ние седим тук заедно, нали така?

— Да — отговорих аз по-спокойно, — вярно.

— Ако ме питаш мен, просто не ми пука какво казва Танър. Може да е просто изнервен заради кашата в компютъра ти. Може да не иска да обвиняват полицията за това, че са предали деликатна информация на службата на съдебния лекар, откъдето тя веднага е изтекла.

— Моля ти се…

— А може да има и друга причина — промърмори той под носа си.

Каквато и да беше тази причина, той явно нямаше намерение да я споделя с мен.

Марино рязко дръпна лоста на скоростите и ние потеглихме към реката, по посока на Бъркли Даунс.

През следващите десет, петнадесет, двадесет минути — никой от нас не обръщаше внимание на времето — не си разменихме нито дума. Аз седях безмълвно и се самосъжалявах, забила очи в картините, които профучаваха през прозореца. Чувствах се като обект на някаква жестока шега или заговор, за който знаеха всички освен мен. Усещането ми за изолираност ставаше непоносимо, страховете ми — толкова силни, че вече не можех да бъда сигурна в преценките си, в съобразителността си, в способността си да разсъждавам. Вече не можех да бъда сигурна в нищо.

Можех само да седя и да съзерцавам отломките от това, което само допреди няколко дни за мен бе желано професионално бъдеще. Обвиняваха моята служба за изтичането на информация. Опитите ми за модернизация бяха подкопали собствените ми безкомпромисни стандарти по отношение на сигурността на информацията.

Дори Бил вече не бе сигурен, че може да ми има доверие. Ето че ченгетата бяха предупредени да не разговарят с мен. Това нямаше да свърши, преди да опера пешкира за всички ужасии, причинени от тези убийства. Амбърги просто нямаше друг избор, освен по някакъв начин да ме отстрани от службата или направо да ме уволни.

Марино от време на време ме поглеждаше.

Почти не бях забелязала, че е спрял и че колата е паркирана.

— На какво разстояние сме? — попитах.

— Откъде?

— Оттам, откъдето идваме, от къщата на Сесил.

— Точно седем цяло и четири мили — отговори той лаконично, без дори да погледне километража.

Сега, когато беше светло, едва познах къщата на Лори Питърсън.

Изглеждаше празна, сякаш в нея не живееше никой, запусната. Белите дъски от външната страна на къщата изглеждаха мърляви в сянката, пастелносините капаци на прозорците бяха придобили по-тъмен оттенък. Перуниките под предния прозорец бяха изпомачкани, сигурно от полицаи, които бяха преровили всеки сантиметър, търсейки някакви улики. От касата на външната врата все още висеше парче от жълтата лента, с която се ограждаха местата, където са извършени престъпления, а в избуялата трева лежеше кутия от бира, захвърлена там от някой нехаен човек, минавал с колата си.

Нейният дом беше скромната, подредена къща, типична за средната класа на Америка, такива каквито са къщите във всеки малък град и във всеки малък квартал. Ето в такива къщи хората започваха живота си, а в по-късните си години отново се връщаха към тях: млади хора в началото, на кариерата си, млади двойки и най-накрая по-възрастни хора, пенсионери, чиито деца отдавна са пораснали и живеят отделно.

Беше почти същата като къщата на Джонсънови, и тя с бели дъски от външната страна, където бях взела стая под наем по времето на следването ми в Балтимор. Също като живота на Лори Питърсън, моят живот представляваше едно изнурително ежедневие: от къщи излизах на разсъмване, често прибирайки се чак на следващата вечер. Оцеляването се ограничаваше до книги, лаборатории, изпити, смени и поддържане на физическата и емоционалната енергия, за да може човек да преживее всичко това. Никога не би могло да ми хрумне, така както не би хрумнало и на Лори Питърсън, че някой ще реши да отнеме живота ми.

— Ей…

Изведнъж усетих, че Марино нещо ми говори.

Погледът му беше любопитен.

— Добре ли си, докторке?

— Извинявай, не чух какво каза.

— Попитах те какво мислиш. Защото нали сега имаш в главата си карта.

Отвърнах разсеяно:

— Мисля, че убийствата нямат нищо общо с местата, където жертвите са живеели.

Той нито се съгласи, нито ми възрази. Грабна предавателя си и обяви на диспечера, че приключва. Приключваше работата си за деня. Обиколката бе дотук.

— Десет-четири, седем-десет — изпращя глас от предавателя. — Осем часа и четиридесет и пет минути, внимавай слънцето да не те заслепи, а пък утре по това време ще засвири нашата песен…

Която се състои от сирени, стрелба и врязващи се една в друга коли, казах си.

Марино изсумтя.

— Когато аз бях като теб, за едно „да“ вместо десет-четири инспекторът щеше да ме изхвърли с все парцалите.

За момент затворих очи и потърках слепоочия.

— Вече нищо не е както едно време — промълви. — Господи, нищо.