Аутопсия

13.

В шест часа на следващата сутрин вече бях на работа. Нямаше никой друг, телефоните все още бяха закодирани така, че всички обаждания да се прехвърлят в градската телефонна централа.

Докато чаках да стане кафето, влязох в стаята на Маргарет. Компютърът стоеше в режим на повикване, приканвайки извършителя да опита отново. Той не се беше поддал.

Нещо не се връзваше. Дали той знаеше след опита му да дръпне файла със случая „Лори Питърсън“ миналата седмица, че сме разбрали, че е проникнал в програмата? Може би се е уплашил? Може би подозираше, че нищо ново не е било вкарано в компютъра? Или може би имаше друга причина? Загледах се в тъмния екран. „Кой си ти? — питах се. — Какво искаш от мен?“

Някакъв телефон отново иззвъня от другия край на коридора. Три пъти, след което изведнъж последва тишина — телефонистката от градската централа бе поела обаждането.

„Той е много хитър, предварително обмисля всичко…“

Знаех това и без да ми го казва Фортозис.

„Нямаме работа с някакъв психически неадекватен тип…“

Не очаквах да прилича на нас. Но можеше и да е така.

Можеше и да е така.

„… умее достатъчно добре да се интегрира в обществото, за да поддържа приемлива обществена роля…“

Можеше да е достатъчно компетентен, за да упражнява всякаква професия. Можеше да използва компютър в работата си или да има компютър у дома.

Вероятно би искал да прочете мислите ми. Би искал да прочете мислите ми така, както аз исках да прочета неговите. Аз бях единствената реална връзка между него и жертвите му. Бях единственият жив свидетел. Когато преглеждах контузиите, фрактурите на костите и дълбоките разрези в тъканта, аз бях единственият човек, осъзнал силата и бруталността, с която са били нанесени тези рани. При младите и здрави хора ребрата са податливи. Той бе счупил ребрата на Лори Питърсън, като бе скочил върху гръдния й кош с колене, използвайки цялата си тежест. В този момент тя е лежала по гръб. Това бе станало, след като бе изтръгнал телефонния кабел от стената.

Фрактурите на пръстите й бяха следствие от жестоко извиване; костите бяха брутално изкълчени. Той бе запушил устата й, бе я завързал и след това бе счупил всичките й пръсти един по един. За това нямаше никакъв мотив, освен желанието му да й причини непоносима болка и да я накара да вкуси от това, което й предстоеше да изпита.

И през цялото време тя е била обхваната от паника поради недостига на въздух. Паника, защото ограничаването на притока от кръв е спукало кръвоносните й съдове като балони, а от това главата й сякаш е щяла да експлодира. След това я е насилил практически във всяко отвърстие.

Колкото повече се е борила, толкова повече се е затягал шнурът около врата й. Най-накрая е изпаднала в безсъзнание за последен път и след това е умряла.

Знаех как е протекло всичко. Знаех какво е сторил той на всичките жени.

Той се питаше какво знам. Беше арогантен. Беше параноик.

Всичко бях вкарала в компютъра, всичко, което бе сторил той на Пати, Бренда, Сесил… Описание на всяко едно нараняване, всяка възможна улика, която бяхме намерили, всяка лабораторна проба, която бях изискала.

Дали той четеше думите, които бях издиктувала? Дали четеше мислите ми?

Плоските ми обувки силно изкънтяха по празния коридор, когато се обърнах и побягнах към кабинета си. В изблик на неистова енергия изсипах съдържанието на портфейла си и започнах да ровя. Най-накрая измъкнах визитната картичка — мръснобяла, със заглавката „Таймс“, написана с релефни готически букви в средата.

На гърба с несигурна ръка бяха написани няколко думи с химикалка.

Набрах номера на Аби Търнбул.

Насрочих среща за следобед, защото, когато разговарях с Аби, тялото на сестра й бе още в моргата. Не исках Аби да се появява в сградата, преди Хена да е изнесена и поверена на погребалното бюро.

Аби дойде навреме. Роуз тихо я въведе в стаята ми и аз също така тихо затворих и двете врати.

Изглеждаше ужасно. Лицето й бе почти сиво и по него личаха дълбоки бръчки. Косата й бе пусната и бе бухнала над раменете. Носеше измачкана бяла блуза и зеленикава пола. Когато запали цигара, забелязах, че ръцете й треперят. Някъде дълбоко в пустотата на очите й се спотаяваше мъка и ярост.

Започнах с думите, с които обикновено се обръщах към близките на жертвите, чиито случаи ми бяха поверени.

— Причината за смъртта на сестра ви е задушаване, причинено от стягане на врата.

— Колко? — Тя изпусна треперлива струя дим. — Колко дълго е живяла, след като… след като я е нападнал?

— Не мога да преценя с точност. Но физическите данни показват, че смъртта вероятно е настъпила бързо.

Но не достатъчно, само че това не го казах. Бях намерила влакна в устата на Хена. Значи устата й е била запушена с нещо. Извергът е искал тя да остане за известно време жива, но да мълчи. Съдейки по количеството загубена кръв, бях класифицирала нараняванията й като перимортални, което означава, че са били нанесени около момента на настъпването на смъртта. Изтичането на кръв в съседните тъкани, след като убиецът е използвал ножа, беше много малко. Възможно бе тогава тя вече да е била мъртва. Или в безсъзнание.

Но по-вероятно бе събитията да са протекли по по-ужасен начин. Подозирах, че шнурът от щорите се е затегнал около врата й, когато тя рязко е изпънала крака, реагирайки на болката.

— Имаше петехиални кръвоизливи на конюнктивите, на кожата на лицето и врата — казах аз. — С други думи, спукване на малките повърхностни кръвоносни съдове на очите и лицето. То е причинено от натиск, от запушването на шийките на вратните вени при затягането на шнура около врата.

— Колко дълго е останала жива? — попита Аби отново с равен глас.

— Няколко минути — повторих аз.

Повече от това не смятах да й казвам. На Аби сякаш малко и олекна. Тя търсеше утеха в надеждата, че сестра и се е мъчила кратко време. Някой ден, когато случаят приключи и Аби щеше да е силна, тя щеше да научи истината. Господ да й е на помощ, но тя щеше да научи за ножа.

— И това е всичко? — попита тя с треперещ глас.

— Това е всичко, което в момента мога да кажа — казах аз. — Съжалявам. Много съжалявам за Хена.

Известно време тя седя и пуши, дърпайки нервно от цигарата, сякаш не знаеше къде да дене ръцете си. Дъвчеше долната си устна, опитвайки се да спре треперенето и.

Когато най-накрая повдигна поглед към мен, очите й бяха тревожни, подозрителни.

Знаеше, че не за това съм я повикала. Усещаше, че има и още нещо.

— Не затова ме извикахте, нали?

— Не съвсем — отговорих откровено.

Последва мълчание.

Усещах как възмущението и гневът й растат.

— Какво? — попита тя рязко. — Какво искате от мен?

— Искам да знам какво смятате да правите.

В погледа й пламнаха искри.

— Аха, ясно. Безпокоите се за себе си. Боже Господи! И вие сте като всички други!

— Не се безпокоя за себе си — казах аз много спокойно. — Аз съм надживяла тези неща, Аби. Вие знаете достатъчно, за да ми създадете неприятности. Ако искате да съсипете и мен, и службата ми, направете го. Решението е ваше.

Лицето й придоби израз на несигурност, а очите й отбягваха моите.

— Разбирам гнева ви.

— Вие просто не бихте могли да го разберете.

— Разбирам, и то по-добре, отколкото можете да си представите.

За миг лицето на Бил се мярна в съзнанието ми. Много добре разбирах гнева на Аби.

— Не бихте могли! Никой не би могъл — избухна тя. — Той открадна сестра ми. Той открадна част от моя живот. Толкова ми омръзна хората да ми отнемат разни неща! — Тя се задави. — Какъв свят е този, в който има хора, способни на такова нещо? О, Господи! Аз просто не знам какво ще правя…

Казах твърдо:

— Знам, че смятате сама да разследвате смъртта на сестра си. Не го правете.

— Но някой трябва да го направи! — възкликна тя. — Как според вас трябва да реагирам? Да оставя нещата в ръцете на тази сбирщина полицаи?

— Има неща, които трябва да бъдат оставени в ръцете на полицията. Но вие можете да помогнете. Можете да помогнете, ако наистина искате.

— Не се дръжте с мен като с малко дете!

— Няма нищо такова.

Ще постъпя както намеря за добре…

— Не. Няма да постъпите както намерите за добре, Аби. Направете го заради сестра си.

Тя обърна към мен очите си със зачервени клепачи. В погледа й се четеше недоумение.

— Помолих ви да дойдете тук, защото смятам да поема един риск. Трябва ми вашата помощ.

— Ясно! Моята помощ ще се състои в това да напусна града и да не си пъхам носа…

Бавно поклатих глава. По лицето й се изписа изненада.

— Познавате ли Бентън Уесли?

— Специалистът по обрисуване портретите на престъпниците? — отговори тя нерешително. — Чувала съм за него.

Хвърлих бърз поглед към часовника.

— Ще бъде тук след десет минути.

Тя ме изгледа продължително.

— Какво? Какво всъщност искате от мен?

— Да използвате журналистическите си връзки, за да ни помогнете да го намерим.

— Да го намерите? — Очите й се разшириха.

Аз се изправих, за да проверя дали е останало кафе.

Уесли не бе очарован от плана ми, когато му го обясних по телефона, но сега, когато тримата седяхме заедно в кабинета ми, той, изглежда, го бе приел.

— Пълното ви съдействие не подлежи на обсъждане — обърна се той към Аби с категоричен тон. — Трябва да имам уверението ви, че ще постъпвате точно така, както сме се разбрали. Каквато и да било импровизация или пък творчество от ваша страна може направо да унищожи разследването. Дискретността е задължителна.

Тя кимна и след това каза:

— Ако убиецът е човекът, който е проникнал в компютъра, тогава защо го е направил само веднъж?

— Ние знаем само за един път — промърморих. — Но не се е повторило, след като го открихме.

Уесли продължи:

— Покрил се е дълбоко. За две седмици е убил две жени и във вестниците сигурно е имало достатъчно информация, за да задоволи любопитството му. Може да си седи съвсем, спокойно и да е доволен от себе си, защото от пресата е разбрал, че не знаем нищо за него.

— Трябва да го раздразним — добавих. — Трябва да направим нещо, което да възпламени параноята му до такава степен, че да започне да действа безразсъдно. Можем да направим това, като го накараме да повярва, че моята служба е открила нещо, което ще ни насочи към него.

— Ако наистина е проникнал в програмата — обобщи Уесли, — това може да се окаже достатъчен стимул да опита отново да разбере какво сме научили за него.

Той ме погледна.

А истината беше, че нямахме нищо по тези случаи. Бях прогонила Маргарет от стаята й за неопределено време, а компютърът се оставяше в режим на повикване. Уесли бе поставил детекторно устройство, за да засича всички включвания в нейния терминал. Смятахме да използваме компютъра, за да подмамим убиеца, след като вестникът на Аби отпечата материал, в който се споменава, че съдебното разследване се е натъкнало на „съществена улика“.

— Параноята му ще се изостри и той ще е достатъчно разстроен, за да повярва — предположих. — Например, ако някога е бил лекуван в една от болниците тук наблизо, ще се притесни, че можем да го открием по старите му картони. Ако купува някакви специални лекарства от аптеките, ще се разтревожи и за това.

Всичко се въртеше около специфичната миризма, която Мат Питърсън бе споменал на полицията. Нямаше никакви други „улики“, които да можем със сигурност да извадим на бял свят.

Единственият факт, който можеше да създаде грижи на убиеца, бе ДНК-то.

Можех да го блъфирам с него колкото си искам, без това дори да е истински блъф.

Преди няколко дни бях получила копия на докладите от първите два случая. Бях разгледала редиците вертикални ивички в най-различни разцветки и с най-различни широчини, които удивително приличаха на закодираните чертички по етикетите на опаковките за храни в супермаркетите. Във всеки от случаите имаше три радиоактивни „сонди“ и положението на чертичките при всяка „сонда“ в случая „Пати Луис“ с нищо не се различаваше от положението на чертичките при трите „сонди“ на Бренда Степ.

— Разбира се, това не ни подсказва самоличността му — обясних аз на Аби и на Уесли. — Единственото нещо, което можем да кажем, е, че ако е чернокож, то само един от сто тридесет и пет милиона мъже може теоретично да се впише в едни и същи рамки. Ако е бял, само един на петстотин милиона.

ДНК-то представлява микромодела на целия човек, кода на неговия живот. Гениите инженери от една частна лаборатория в Ню Йорк бяха отделили ДНК-то от пробите семенна течност, които им бях изпратила. Бяха срязани пробите на определени места и тези късове се бяха придвижили към противоположните краища на наелектризирана повърхност, покрита с дебел слой гел. На единия край на повърхността се намираше положителният полюс, а на другия — отрицателният.

— Зарядът на ДНК-то е отрицателен — продължих аз. — Противоположностите се привличат.

По-късите парченца са се придвижили по-бързо и са стигнали по-далеч по посока на положителния полюс от по-дългите. Така парченцата са се разпределили по повърхността на гела, оформяйки това разпределение на ивиците. После са били прехвърлени върху пластмасова мембрана, след което им е била приложена „сондата“.

— Не разбирам — прекъсна ме Аби. — Каква „сонда“?

Обясних:

— Двойните нишки на ДНК-то на убиеца са били разделени, така че да станат единични. Образно казано, те са били разделени така, както се разтваря цип. Така наречената „сонда“ всъщност е разтвор, състоящ се от единичните нишки на ДНК-то от определена поредица, отбелязана с радиоактивен маркер. Когато разтворът, или „сондата“, и бил покапан по пластмасовата мембрана, той е издирил и се е съединил с допълващите се единични нишки — с допълващите се единични нишки на убиеца.

— Така че ципът отново се е затворил? — попита тя. — Но сега вече е радиоактивен?

— Цялата работа е в това, че сега всичко може да бъде запечатано на рентгенов филм — казах аз.

— Да, като по този начин се образуват тези закодирани ивици. Жалко само, че няма скенер, в който да ги въведем, за да ни даде името му — добави Уесли сухо.

— Цялата информация за него е там вътре — продължих аз. — Проблемът е в това, че техниката все още не е на нужното ниво, за да е в състояние да ни предостави подробности като например генетически дефекти, цвят на очите и косата, такива неща. Има толкова много ивици, които отговарят на толкова много различни подробности от генетическия състав на човек, че е прекалено сложно да се използват по друг начин освен за установяването на самоличността при сравнение.

— Но убиецът не знае това. — Уесли ме погледна въпросително.

— Точно така.

— Освен ако не е някой учен или нещо такова — прекъсна ме Аби.

— Да приемем, че не е — казах. — Съмнявам се, че преди да е прочел нещо за тях по вестниците, някога се е замислял за генетическите проби. Съмнявам се, че е много наясно с тези неща.

— Ще обясня цялата процедура в материала си — изказа мислите си на глас Аби. — Ще го накарам да разбере точно толкова, че да го побъркам.

— Точно толкова, че да го накараме да си помисли, че знаем за неговия дефект — съгласи се Уесли. — Ако наистина има дефект… Ето това ме притеснява, Кей. — Той ме изгледа продължително. — Ами ако няма?

Аз търпеливо се върнах към началото.

— Това, което най-много ме впечатли в думите на Мат Питърсън, е споменаването на палачинки. Той каза, че миризмата в спалнята му приличала на миризма на палачинки — сладка, но е напомняла и миризма на пот.

— Сироп от кленов сок — напомни ми Уесли.

— Да. Ако тялото на убиеца излъчва миризма, подобна на миризмата на кленов сок, тогава той може да има някаква аномалия, някакво метаболично смущение. И по-точно така наречената „болест на кленовата урина“.

— А тя генетическа ли е? — Уесли задаваше тези въпроси за втори път.

Точно там е цялата работа, Бентън. Ако той наистина има тази болест, признаците й са отбелязани някъде в неговото ДНК.

— Никога не съм чувала за нея — каза Аби. — За болестта.

— Е, тя не е разпространена като грипа например.

— А какво точно представлява?

Станах и се приближих до етажерката. Оттам извадих дебел учебник по медицина, намерих страницата, която ми трябваше, и го оставих отворен пред тях.

— Ензимен дефект — обясних и си седнах обратно на стола. — Резултатът от този дефект е натрупването на аминокиселини в организма като отрова. В класическата или напредналата й форма болният страда от забавено умствено развитие или често заболелите умират в детска възраст. Затова толкова рядко се срещат възрастни хора, страдащи от тази болест. Но е възможно. В по-лека форма, а ако убиецът въобще страда от тази болест, то трябва да е именно в леката й форма, постначалното развитие е нормално, симптомите се проявяват периодично и болестта може да се лекува чрез нископротеинова диета, а също така чрез допълнения към диетата — като например теамин или витамин Б в дози, десетократно по-големи от нормалните.

— С други думи — каза Уесли, като се наведе напред и заразглежда учебника намръщено, — убиецът може да има тази болест в леката й форма, да води що-годе нормален живот, да бъде умен, но да смърди?

Кимнах.

— Най-често срещаният признак на болестта на кленовата урина е характерната миризма на потта и урината, наподобяваща кленов сироп. Симптомите вероятно се изострят, когато той е под напрежение, миризмата се засилва, когато върши нещо, което го вкарва в стресово състояние, като например, когато извършва тези убийства. Миризмата се пропива и в дрехите. Този проблем сигурно го притеснява отдавна.

— Миризмата усеща ли се в семенната течност? — попита Уесли.

— Не е задължително.

— Ако той наистина излъчва тази миризма — каза Аби, — тогава сигурно често се къпе. Ако работи с други хора, те биха усетили миризмата.

Не отговорих.

Аби не знаеше за блестящото вещество. А аз не смятах да й казвам. Ако убиецът наистина излъчва тази миризма, би било логично да се предположи, че ако работи с хора, които биха могли да забележат този негов проблем, той често-често ходи да се мие под мишниците, ръцете и лицето. Може би се мие, докато е на работното си място, където в мъжката тоалетна се използва бораксов сапун.

— Поемаме риска. — Уесли се облегна назад и поклати глава. — Господи! Ако Питърсън си е въобразил, че е усетил миризмата, за която ни спомена, или ако я е сбъркал с някоя друга миризма — като например някакъв одеколон, който убиецът е използвал, — то тогава направо ще станем за смях. Тоя тип ще се увери, че ние наистина нямаме представа какво правим.

— Не виждам причина Питърсън да си е въобразил, че има някаква миризма — казах аз убедено. — При положение че, когато е намерил трупа на жена си, е изпаднал в шок, миризмата трябва да е била необичайна и достатъчно силна, за да му направи впечатление и да я запомни. Не вярвам да съществува такъв одеколон, който да има сладникава миризма на сироп от клен. Предполагам, че убиецът се е потил обилно и вероятно е напуснал стаята минути преди да е влязъл Питърсън.

— Болестта причинява забавяне на умственото развитие… — Аби започна да прелиства учебника.

— Ако не се лекува веднага след раждането — повторих аз.

— Това копеле явно няма забавено развитие. — Тя вдигна поглед към мен, а очите й бяха студени.

— Разбира се, че няма — съгласи се Уесли. — Психопатите може да са всякакви, но не и глупави. Ние само искаме да го накараме да си помисли, че го смятаме за тъп. Да го ударим по болното му място — по скапаната му гордост, която се върти около грандиозните му представи за коефициента му за интелигентност.

— Тази болест — продължих — може да има такова последствие. Ако наистина е болен, то той го знае. Възможно е да се предава по наследство. Сигурно е прекалено чувствителен както заради миризмата, която тялото му излъчва, така и заради умствените поражения, които той знае, че болестта би могла да причини.

Аби си водеше записки. Уесли се бе втренчил в стената, а изразът му бе напрегнат. Не изглеждаше доволен.

Издишвайки нервно, той каза:

— Просто не знам, Кей. Ако убиецът не е болен от тази „кленова болест“… — Той поклати глава. — Веднага ще разбере, че блъфираме. А това ужасно ще забави разследването.

— Как може да се забави нещо, което поначало не върви? — казах спокойно. — Нямам никакво намерение да назовавам болестта в този материал. — След това се обърнах към Аби. — Ще го наречем „метаболично смущение“. Това би могло да означава много неща. Той ще се разтревожи. Може да е нещо, за което не знае. Той смята, че е съвсем здрав. Но никога не му се е случвало цял екип генни инженери да се ровят в състава на секрециите му.

Дори да е лекар, няма да може да изключи възможността, че цял живот е имал някакво смущение в латентна форма, която седи и чака като бомба със закъснител. Ние ще се погрижим да му създадем тази тревога. Нека се пече на огъня. Нека си мисли, че е болен от нещо фатално. Това може да го накара да притича до най-близката клиника. Или до най-близката библиотека. Полицията ще може да направи проверка, да види кой е отишъл при местния лекар или пък панически е започнал да рови из медицински учебници в някоя библиотека. Ако той е човекът, проникнал в нашия компютър, вероятно ще опита отново. Каквото и да стане, имам вътрешното усещане, че нещо ще се случи. Това ще го разтърси.

През следващия час и тримата се заехме да направим черновата на статията на Аби.

— Не можем да приписваме информацията на никакъв източник — каза тя. — Няма начин. Ако припишем цитатите на главния съдебен лекар, престъпникът ще се усъмни, защото досега вие сте отказвали да давате информация. А сега са ви забранили да го правите. Трябва да изглежда като изтичане на информация.

— Добре тогава — казах сухо. — Можете да извадите на бял свят прословутия си „медицински източник“.

Аби прочете черновата на глас. Не звучеше добре. Беше прекалено мъглява. Пълна с „както се твърди“ и „възможно е“.

Ако само имахме проби от кръвта му! Ензимният дефект, ако такъв съществуваше, можеше да бъде открит в левкоцитите. Само да имахме нещо — каквото и да било.

Като по поръчка телефонът иззвъня. Беше Роуз.

— Доктор Скарпета, сержант Марино е тук. Казва, че е спешно.

Срещнахме се във фоайето. Носеше торба, от познатите ми сиви найлонови торби, в които се поставяха дрехи, свързани е някое престъпление.

— Няма да повярваш. — На зачервеното му лице грееше широка усмивка. — Нали знаеш кой е Свраката?

Бях забила поглед в обемистата торба, а недоумението бе изписано на лицето ми.

— Знаеш го, Свраката! Ходи из целия град и влачи една количка, която е свил от някой магазин; в нея носи всички вещи, които притежава на този свят. По цял ден рови из кофите за боклук.

— Някакъв скитник? — За какво говореше Марино?

— Да. Тарторът на всички скитници. През уикенда ходил и ровил около някаква кофа за боклук на по-малко от пресечка от къщата на Хена Ярбъро и какво намира? Намира прекрасен тъмносин анцуг. Вижда, че целият е в кръв, и се побърква. Той ми е доносник. Сеща се да го натъпче в торба за боклук и след това няколко дни я мъкне със себе си, докато успее да ме намери. Така че преди малко ми махна на улицата, взе ми десетачка както обикновено и на ти коледен подарък!

Марино започна да развързва въжето, с което бе стегната торбата.

— Помириши!

Миризмата почти ме събори — зловонието на кръв отпреди няколко дни бе примесено със силна сладникава миризма, наподобяваща едновременно пот и сироп от клен. Усетих как по гърба ми полазиха тръпки.

— Ей! — продължи Марино. — Отбих се в апартамента на Питърсън, преди да дойда тук. Накарах го и него да помирише.

— Същата миризма ли е?

Той повдигна палец и ми намигна.

— Право в целта! Точно така!

В продължение на два часа аз и Уинго обработвахме синия анцуг. На Бети щеше да й трябва известно време, за да анализира петната от кръв, но бе почти сигурна, че анцугът принадлежи на убиеца. На лазера той заблестя като слюда по асфалт.

Предполагахме, че когато е нападнал Хена с ножа, по ръцете му е останала много кръв и той ги е избърсал отстрани в панталона. По маншетите също имаше корави петна засъхнала кръв. Вероятно е имал навика да облича нещо като анцуг върху дрехите си, когато се е канел да направи „удар“. Може би и друг път след убийството бе изхвърлял дрехите си в кофа за боклук. Но се съмнявах. Беше изхвърлил анцуга, защото този път по него имаше много кръв.

Бях почти сигурна, че е достатъчно умен, за да знае, че петната от кръв не излизат; не е искал да държи в гардероба си дреха, по която да има стари петна от кръв, ако някога полицията го заловеше. Също така не е искал някой да изнамери откъде е купил анцуга — етикетите бяха изрязани.

Материята приличаше на смес от памук и някакво изкуствено влакно, беше тъмносиня, а размерът бе голям. Това ме подсети за тъмните влакна, които бях намерила върху перваза на прозореца у Лори Питърсън и върху тялото й. Бях открила тъмни нишки и върху тялото на Хена.

Не споменахме нищо на Марино за нашия пан. Той бе някъде навън, по улиците, или у дома пред телевизора с бира в ръка. Не можеше и да подозира какво ще стане. Когато новината излезеше на бял свят, щеше да я вземе за чиста монета, щеше да си помисли, че е имало изтичане на информация и че е свързана с анцуга, който той донесе, и с докладите за ДНК-пробите, които бях получила наскоро. Искахме всички да вземат информацията за чиста монета.

А всъщност тя може би беше точно такава. Не си представях каква друга причина би могло да има за специфичната миризма, излъчвана от тялото на убиеца, освен ако Питърсън си бе въобразил миризмата и ако анцугът съвсем случайно е паднал върху шишето от кленов сироп на някоя домакиня, което случайно е било в кофата за боклук.

— Всичко се нарежда чудесно — каза Уесли. — Той е смятал, че никога няма да го намерим. Тоя тип сигурно всичко е изчислил, вероятно дори е забелязал къде стои кофата за боклук още преди да влезе. Не е смятал, че ще го намерим изобщо.

Крадешком хвърлих бърз поглед на Аби. Тя се държеше учудващо добре.

— Достатъчно е, за да стартираме — добави Уесли.

Вече виждах заглавието:

Ако наистина имаше болестта на „кленовата урина“, заглавието на първа страница би трябвало да го нокаутира.

— Ако идеята е да го примамите с компютъра — каза Аби, — ще трябва да му внушим, че и компютърът е вътре в играта, че данните са свързани.

За момент се замислих.

— Окей. Можем да опитаме, като кажем, че компютърът е направил попадение при скорошно въвеждане на данни, на информация, отнасяща се до някаква странна миризма, усетена на едно от местопрестъпленията, която пък се връзва с наскоро открита улика. Разследването е попаднало на необичаен ензимен дефект, който би могъл да е причината за подобна миризма, но източници, близки до следствието, не уточняват какъв би могъл да бъде този дефект или тази болест, нито дали дефектът се потвърждава от наскоро извършените ДНК-проби.

Уесли беше доволен.

— Чудесно. Нека се поизпоти.

Явно не усети каламбура.

— Нека седи и се чуди дали сме намерили анцуга — продължи той. — Няма да даваме никакви подробности. Може само да се каже, че полицията отказва да разкрие точното естество на уликата.

Аби продължаваше да пише.

Аз казах:

— Да се върнем към твоя „медицински източник“. Може би няма да е лошо да има някакви цитати от този човек.

Тя ме погледна.

— Като например?

Хвърлих един поглед на Уесли и отговорих:

— Нека този източник откаже да разкрие точно какво е това смущение в обмяната на вещества, така както се разбрахме. Но нека също така каже, че това смущение може да доведе до увреждане на умствените способности, а в острата си форма — до забавено умствено развитие. После нека да добави… — Започнах да съставям текста на глас: — Според специалист по генно инженерство някои случаи на увреждане на обмяната на веществата могат да доведат до сериозно забавяне на умственото развитие. Въпреки че според полицията е невъзможно убиецът да има сериозно умствено увреждане, фактите подсказват, че той може и да страда от умствена недостатъчност, която се проявява в неговата дезорганизираност и периодично объркване.

Уесли промърмори:

— Това направо ще го взриви. Той ще откачи.

— Важно е да няма и намек, че е луд — продължих аз.

— Защото иначе ще ни се върне тъпкано в съда.

Аби предложи:

— Просто ще цитираме източника. Той ще направи разликата между забавено умствено развитие и това човек да е душевноболен.

Тя вече бе изпълнила пет-шест страници в репортерския си бележник.

Продължавайки да пише, попита:

— Тази история със сиропа от кленов сок. Трябва ли да споменем точно каква е миризмата?

— Да — отвърнах, без да се замислям. — Възможно е този тип да работи с хора. Ако не друго то поне има колеги. Някой може да ни съобщи за него.

Уесли се замисли.

— Едно нещо е сигурно — това още повече ще го побърка. Съвсем ще изостри параноята му.

— Освен ако просто си има специфична миризма на тялото — каза Аби.

— А той откъде ще знае това? — попитах аз.

И двамата ме изгледаха учудено.

— Някога да сте чували израза „лисицата няма нос за собствената си миризма“? — добавих.

Искаш да кажеш, че може да смърди, без да го усеща?

— Нека сам си зададе този въпрос — отвърнах.

Аби кимна и отново се наведе над тефтера си.

Уесли се облегна назад на стола си.

— Какво още знаеш за този дефект, Кей? Може би трябва да проверим в местните аптеки, да видим дали някой не купува големи количества различни витамини или лекарства по рецепта.

— Можем да проверим дали някой не купува редовно големи количества Б1 — казах аз. — Има и един прах специално за тази „кленова болест“ — добавка към диетата, която трябва да се спазва. Възможно е той да държи болестта под контрол чрез диета, като ограничава консумацията на обикновените храни с високо протеиново съдържание. Но смятам, че е прекалено хитър, за да оставя подобни следи, и в интерес на истината не мисля, че болестта му е в достатъчно остра фаза, за да налага ограничаваща диета. Предполагам, че за да е в състояние да функционира толкова добре в обществото, той води що-годе нормален живот. Единственият му проблем е странната миризма на тялото му, която се засилва, когато е под напрежение.

— Емоционално напрежение?

— Физическо напрежение — отговорих. — Неговата болест се засилва при физическо напрежение, така например, когато болният има някаква инфекция на дихателните пътища или грип. Реакцията е физиологична. Той сигурно не си доспива. Трябва огромна физическа енергия, за да се издебват жертвите, да се влиза с взлом в домовете им, да се извършват всичките неща, които той прави с тях. Емоционалното и физическото напрежение са свързани — едното допълва другото. Колкото повече емоционално напрежение му се събира, толкова повече се усилва физическото му напрежение и обратното.

— После какво?

Аз го погледнах невъзмутимо.

— После какво става? — повтори Уесли. — Ако болестта „пламне“?

— Зависи от това дали ще премине в остра форма.

— Да предположим, че премине.

— Тогава ще си има истински проблем.

— Което означава?

— Което означава, че в организма му ще се натрупат аминокиселини. Той ще стане муден, раздразнителен, с прояви на атаксия. Симптомите са подобни на остра форма на хипергликемия. Може да се наложи да бъде приет в болница.

— Говори на английски — каза Уесли. — Какво, по дяволите, е „атаксия“?

— Неустойчивост. Ще се движи като пиян. Просто няма да е в състояние да прескача огради и да влиза през прозорци. Ако болестта се изостри, ако нивото на напрежението му продължава да расте, а не се лекува, положението може да излезе извън контрол.

— Извън контрол? — настоя Уесли. — Да го подложим на напрежение — това е идеята, нали? И болестта му излиза извън контрол?

— Възможно е.

— Окей. — Той се поколеба. — После какво?

— Остра форма на хипергликемия и тревогата му расте. Ако не се ограничи по някакъв начин, ще се почувства объркан, превъзбуден. Може да засегне способността му на преценка. Настроенията му непрекъснато ще се менят.

Тук аз спрях.

Но Уесли нямаше намерение да оставя нещата дотук. Наведе се напред и се вторачи в мен.

— Нали цялата тази история с „кленовата урина“ не ти хрумна току-що? — настоя той.

— Просто досега премислях.

— Но досега не си казвала нищо.

— Не бях сигурна въобще — отговорих. — Нямаше никаква причина досега да споменавам каквото и да било.

— Добре. Окей. Казваш, че искаш да го побъркаш, да го подложиш на такова напрежение, че той да откачи. Да го направим. А какъв е последният стадий? Искам да кажа, какво става, ако болестта наистина се вложи?

— Може да изпадне в безсъзнание, да има конвулсии. Ако това продължи дълго, може и да доведе до остър органичен дефицит.

Той ме изгледа с недоумение, а после погледът му бавно се избистри — бе разбрал.

— Господи! Ти искаш да умориш този кучи син!

Писалката на Аби замръзна. Тя ме погледна стреснато.

Аз отговорих:

— Всичко това е само на теория. Ако той наистина има тази болест, тя е в лека форма. Успял е да преживее цял живот с нея. Много малко вероятно е болестта на „кленовата урина“ да доведе до неговата смърт.

Уесли продължи да ме гледа втренчено. Не ми бе повярвал.